Елмазеният дворец

11 Военни действия

Когато стана ясно, че белият дракон и неговият ескорт няма да се върнат на Върха на Дротан, Шезира се опита да заспи. На зазоряване разбра, че няма да успее. Спасителните групи полетяха още преди слънцето да се е показало напълно иззад планинските склонове. В средата на следобеда първият ловец забеляза димен стълб, който се издигаше от долина, намираща се в близост до река. Писъците на дракони огласиха планината и при свечеряване кралица Шезира вече бе на мястото, в което Ездачите ѝ бяха нападнати. Дузина ловни дракони кръжаха над нея, следейки за неприятеля.

Тя вече бе видяла единия от бойните си дракони, Оркус, мъртъв насред дърветата. Лейди Настрия съобщи, че следотърсачите са намерили още един. Което означаваше, че липсва само още един.

Бялата женска.

Тя осъзна, че ръцете ѝ треперят. Толкова силен бе гневът ѝ. Настрия разпитваше оцелелите. Драконите се мотаеха насам-натам, мачкаха камъни и дървета с еднаква лекота, пляскаха с криле и въртяха опашки. Всеки от тях можеше да убие някой човек, оказал се на пътя му просто така, без дори да го забележи.

Никой не идваше при нея. Не ѝ казваше кой е сторил това с драконите ѝ, кой носи вина за атаката, кой е дръзнал…

Тя се изправи.

— Маршале!

Викът ѝ изплющя във въздуха като камшик и лейди Настрия се изправи като ужилена. И правилно. Когато една кралица те вика, трябва моментално да се затичаш към нея…

Настрия се поклони, бавно и дълбоко, следвайки внимателно всяка буква на протокола, след което падна на едно коляно. На Шезира ѝ идеше да ѝ шибне един шамар за превзетостта. Но от друга страна, може би просто имаше нужда да удари някого.

— Кои са оцелелите, Маршал-рицарю?

Погледът на Настрия остана сведен към земята.

— Алхимикът и двама наемници, Ваша Светлост. Били са на земята с Люспестия и белия дракон, когато са ги нападнали.

— Видели ли са нападателите?

— Не, Ваша Светлост — поклати глава Настрия.

Сляпа ярост обзе Шезира. Тя извади нож и докосна тила на лейди Настрия с върха на острието му.

— Попита ли ги как смеят да живеят, когато драконите ми са загинали?

— Ваша Светлост, това е малко…

— Попита ли ги? — изрева Шезира.

— Не, Ваша Светлост — поклати леко глава Настрия. Шезира едвам се удържа да не я промуши с ножа.

— Кой избра драконовите Ездачи, които пазеха бялата женска, Маршал-рицарю?

— Аз, Ваша Светлост.

— Кой избра тези наемници?

— Аз, Ваша Светлост.

— Кой избра маршрута? Кой избра броя на драконите, които да летят? Кой каза да не водя Бялата в двореца на Хирам, за да не ѝ направел той нещо?!

Настъпи кратка пауза.

— Аз избрах маршрута, Ваша Светлост.

— Кой каза, че не трябва да водя Бялата си в гнездото на Говорителя Хирам!

Настрия не отговори.

— Отговорете, Маршал-рицарю, или ще ви убия на място.

— Сторете го, Ваша Светлост. Това беше Ваша идея, не моя.

Шезира замръзна. За миг изглеждаше като вцепенена. После отдръпна ножа си от главата на Настрия.

— Да, така беше, нали? Ти избра Ездачите, наистина, но аз щях да избера същите, които посочи ти. Нямаше да взема наемници, но не мисля, че те са откраднали моя дракон. Хубаво. Някой ме е предал, Маршал-рицарю, и ще умре заради това. Ставай!

Настрия се изправи трепереща. „Хубаво“, помисли си Шезира. „Така и трябваше да бъде.“

— Ще ги намеря, Ваша Светлост.

— Ще ги намериш и още как. Къде е дъщеря ми?

— Листра е на Върха на Дротан, под стража — Настрия се намръщи за момент, — както заповядахте. С толкова провизии и Ездачи, колкото можехме да заделим.

— Не питах за нея, а за Джаслин.

— Лети над нас, Ваша Светлост — и двете погледнаха към драконите в небето.

— Извикай я. Искам да говоря с нея.

Шезира се огледа с празен поглед, докато Маршал-рицарят се отдалечаваше. Бяха в средата на нищото, в някаква дива пустош, която можеше да е на всеки от околните трима крале, но в действителност не принадлежеше никому. Стръмните склонове на долината бяха покрити с дървета, които не оставяха място на драконите да кацнат, освен край самата река. Никой не живееше тук.

Двама крале и говорителят. Валгар, Валмеян и Хирам. Всеки един от тях можеше да е изпратил дракони тук, без другите да разберат. Можеше да добави и наследницата на Алифера в списъка. На нея ѝ пречеше единствено Върхът на Дротан, но той лесно можеше да се заобиколи.

Но кой ли бе отговорен за атаката?

Тя веднага извади Валгар от списъка, тъй като той не можеше да скрие бял дракон без тя или Алмири да разберат за това. Хирам? Тя му нямаше доверие от самото начало. Затова и не бе отвела белия дракон в Елмазения дворец. Старият Хирам със сигурност бе способен на нещо такова.

Някога.

Тя поклати глава, мъчейки се да не си спомня жалкия старец, в който се бе превърнал Говорителя на кралствата. Кой оставаше тогава? Новата кралица Зафир?

Това наистина щеше да е дързък ход. Дни след като си взел короната да започнеш война. Не бе обаче безпрецедентно. Не биваше да забравя и Валмеян, Скалния крал. Той владееше пустош, от която не се бе показвал повече от двайсет години и никога не бе демонстрирал интерес към политиката на останалите кралства. Щеше да бъде трудно да го обвини и още по-трудно да го победи. Той имаше повече дракони от другите двама, взети заедно.

Шезира изсумтя. Та тя дори не знаеше къде е гнездото на Валмеян. Според някои бе далеч на юг, близо до морето и кралството на Тиан. Според други бе много по-близо, до река Яростна, само на ден полет от Върха на Дротан. А трети казваха съвсем различни неща.

Щеше да ѝ се наложи да открои истината от лъжата.

— Майко!

Шезира се върна в настоящето. Джаслин стоеше пред нея, изправила рамене и изглеждаща, както винаги, гневна.

— Джаслин.

— Извика Тихия на земята. Какво искаш, майко?

Шезира я погледна лошо.

— Върни се в гнездото — излая тя. — Тръгвай и не спирай докато не се озовеш там. Кажи им, че Оркус е загинал, а по всяка вероятност Трън и Титан са споделили съдбата му. Не им казвай нищо друго. След това се върни с всички ловни дракони. Искам тези планини претърсени. Ще ни трябва и още един алхимик, а също и провизии, които да изхранят дузина дракони и Ездачите им за колкото време трябва.

— Прати Маршал-рицаря — тръсна глава Джаслин, — аз ще остана тук, докато намерим драконите.

— Няма! Аз съм твоята кралица, дъще, не смей да го забравяш! Ще правиш това, което ти се казва! Ще се върнеш в Наблюдателницата и след това ще дойдеш с мен за сватбата на сестра си! Нямаш работа в търсенето!

Погледите им се кръстосаха, майка срещу дъщеря, и двете обзети от изгарящ гняв. Но накрая Джаслин сведе поглед.

— Ако намериш кой е сторил това на Оркус, прати го на клада — изсъска тя, — искам да го видя как изгаря.

— Най-после — кимна Шезира, — нещо, за което сме на едно мнение. Подчини ми се и ще изпълня желанието ти.

Джаслин се върна към дракона си, а Шезира я проследи с поглед. Тя бе наследила всички хубави черти на Антрос, но без глупостта му. Бе жалко, че прекарва цялото си време сред драконите. Можеше да стане добра кралица, по-добра от Алмири.

Въздъхна и сви юмруци. Ездачите наоколо приготвяха лагер. По принцип тя харесваше тези нощи, в които звездите грееха над главата ѝ, а наоколо нямаше придворни дами, които да обикалят безцелно около нея. Но тази нощ нищо от това не ѝ доставяше удоволствие. Тази нощ драконовите рицари щяха неуморно да кръжат в небето, пазейки съня ѝ, който вероятно нямаше да дойде, в очакване на скрит враг, който по всяка вероятност нямаше да се появи.

Слънцето залезе и Шезира се върна при палатката си. Тя се въртя в леглото си и спа едва няколко часа. Когато се събуди, едва не изпрати всички обратно към Върха на Дротан. Да останат тук, на открито, бе опасно. Това бе нещо, което Антрос би направил.

Може би пък затова остана. Не знаеше.

Намериха Трън след два дни, без Ездач, но и без видими рани. На следващия ден намериха и Титан. Бялата женска обаче бе изчезнала, а когато Джаслин се върна, Шезира вече се бе предала. Странният бял дракон го нямаше. Можеше да е навсякъде. Един ден тя щеше да разбере кой е виновен за случилото се и да го накара да си плати с кръв, огън и изгаряща болка, но това нямаше значение сега. Съвършеният ѝ дракон бе изчезнал.

Още едно нещо я притесни, когато обърна лицето си на юг, към владенията на крал Тиан и принц Джехал, към Устата на Яростта и морето.

Така и не откриха тялото на Люспестия.