Елмазеният дворец

65 Пушек и отрова

Кемир се обърна и се затича към пещерите и драконите.

— Недейте! — изкрещя той. — Спрете! Не яжте телата!

Но пристигна прекалено късно. Разбира се, че пристигна прекалено късно. Мръсният Ездач нямаше да му каже истината, ако имаше и най-малкият шанс да спаси чудовищата. Всички дракони бяха с окървавени муцуни. По реката се носеха няколко трупа, но бе ясно, че повечето са били изядени. Стисна гневно юмруци. „Без броня, без меч — щях да го изкормя.“

Но нали затова Ездачът му бе казал истината? Защото в предишния момент той бе негов. Понеже този път можеше да го довърши. А сега вече бе късно. Бе го пуснал.

„По дяволите!“ Това прозрение го накара да стиска и разпуска юмруците си отново и отново, дори да се разкрещи.

— Отровени са! — извика той, когато Пряспа и Пепелявия се спряха и го погледнаха. Другите три дракона не ги разбраха. Все още правеха това, което им се каже — само че не от Ездач на гърба си, а от друг дракон в главата си.

Пряспа изплю половин рицар.

Как така са отровени?

— Не знам. — Кемир посочи надолу по реката. — Имаше един Ездач. Той мина покрай теб по реката. Той ми го каза.

Пепелявия вдигна глава и избълва струя пламък към небето.

Може би те е излъгал.

— Може би — Кемир сви рамене. — Може да изчакаш и да научиш истината сам. Или да го намериш и да го попиташ. Последния път, когато го видях, той бе на няколкостотин метра в тази посока, скрит зад онези скали. Вървеше към гората. Едва ли се е отдалечил много.

„И уби Солос“, помисли си наум Кемир, ала на глас не каза нищо.

Драконите също не отговориха. Пепелявия тропна с ноктеста лапа, разтърсвайки земята, след което цялата долина потрепери, когато двамата с Пряспа полетяха към дърветата. Другите три дракона се върнаха към подпалените пещери. Кемир нервно погледна към скалите над тях, уплашен да не би да паднат рязко. Когато се увери, че такава опасност няма, се затича зад Пряспа. Така трябваше да направят. Не да палят огньове, а да погребат всичко под тонове скала. Да съборят цялата планина и да затрупат това проклето място. Защо не го бяха направили?

Той стигна мястото, на което бе намерил Семиан, и взе лъка си. Остави го с опъната тетива, за всеки случай. Пепелявия и Пряспа бяха стигнали края на гората и се издигаха във въздуха.

Тук е. Недалеч. Долавям мислите му. Студено му е, това е, което мога да разбера.

Къде?

Далеч. Не мога да установя точно къде.

Тогава изгори всичко.

Абсолютно всичко.

— Реката! — извика Кемир. Щитът на Семиан го нямаше. — В реката е!

Но реката бе така добре скрита от дърветата, че драконите едва ли можеха да я видят отгоре. Кемир застана на края на гората и се загледа. Част от него искаше да се втурне лично в преследване. За да отмъсти за Солос веднъж и завинаги.

— Нали го търсим жив, забравихте ли! — кресна той, когато първата струя пламък се спусна между дърветата. Семиан вероятно отново бе с меча си, а Кемир можеше да не види рицаря, докато не стане прекалено късно. А и дали наистина искаше да тръгне по дирите на отчаян Ездач, докато два дракона бълват огън отгоре му?

По-скоро не.

Пое си дълбоко въздух. Ако тъпият Ездач бе казал истината за отровата и драконите загинеха от нея, какво оставаше за него? Сам насред долина, пълна с гневни войници и алхимици, които не се бяха справили зле, дори когато имаше два дракона на своя страна. Без тях, той щеше да се превърне от ловец в плячка.

— По дяволите — изръмжа той. — Някой друг ден, Ездачо. Някой ден, ако драконите не те докопат, аз ще те причакам в сенките.

Седна и загледа как Пряспа и Пепелявия изгарят гората. Скоро щяха да се откажат. Това им бе проблемът на двамата. Нямаха никакво търпение. Всички дракони ли бяха такива?

Пепелявия внезапно се наклони във въздуха, рязко се завъртя и полетя точно към Кемир, преди да се пльосне до реката. Преди да спре дори, той вече се търкулваше във водата.

Горещооо! Прекалено горещо! Изгарям отвътре!

Пепелявия потопи глава в леденостудената вода, след което пи от нея и започна да пръска тялото си. След миг от него започна да се издига пара.

Кемир отстъпи назад.

— Това е отровата, глупав, лаком драконе. Така умират драконите. Изгарят отвътре.

Той започна да кърши ръце отчаяно. Потърси с поглед Надира. Не бе изненадан от това, че Пепелявия първи усеща отровата. Вероятно той бе изял повече от другите четирима дракони, взети заедно. Не очакваше обаче отровата да го засегне така бързо. Колко време бе минало, десет минути? Алхимиците от пещерите вероятно знаеха колко време трябва на отровата, за да подейства. И кога да излязат, за да довършат всеки глупак, останал на полесражението.

Той се покатери на един камък и огледа долината.

— Надира! — извика той. — Пряспа!

Пепеляви. Тук съм, ще те охладя.

Пряспа кацна до Пепелявия и започна да плиска вода по него. Пред пещерите другите трима дракони не изглеждаха обезпокоени. Не още.

— Пряспа! Ти яде ли от мъртъвците?

Да.

— Колко?

Не си броя хапките, Кемире. Какво значение има това? Отровата е в мен.

— Не си яла колкото Пепелявия обаче.

Много по-малко.

— Тогава може би няма да пострадаш като него.

Кемир отново потърси с поглед Надира. Този път я видя. Не бе далеч. Стоеше облегната на едно дърво и се решеше. Той се замисли за миг откъде е намерила гребен.

— Надира!

Пепеляви! Трябва да останеш буден!

Кемир чувстваше безсилието в мислите на Пряспа и долови с него дълбока тъга. А също и малко гняв.

Кемире, вече и аз го усещам. Трябва да унищожим алхимиците сега, докато все още имам сила за това.

— Не! Трябва да избягаш докато можеш!

Той даде знак на Надира да дойде при него. При пещерите още един дракон полегна в реката.

Не мога да оставя Пепелявия. Той изпада в ступор. Това е начинът, по който спираме горещината вътре в нас. Ако го намерят сам в това състояние, ще го упоят с отварите си и той ще бъде изгубен наново.

— Другият вариант е да докопат и двама ви. Или да умреш от отровата. Не знаеш какво прави тя. Не знаеш нищо. Трябва да бягаме.

Разбирам страха ти, Дребни, но няма да избягам. Имам много недовършена работа.

— Остани тук и умри тогава! Или стани отново робиня! Аз лично не искам нито едното, нито другото.

Кемир стана и се затича към Надира. Когато я стигна, хвана ръката ѝ.

— Хайде, трябва да тръгваме! Бързо!

Отровата е в мен, Кемире. Но аз ще сторя това, което е редно. Ако ще умирам, ще е в битка с враговете ми. Аз съм дракон. Такава е природата ми.

— В битка? — Кемир вдигна поглед към небето. — Те няма да дойдат, за да се бият с теб, глупачке. Ще те изчакат да си отидеш, гледайки те равнодушно. Ще останат скрити в пещерите си и ще се появят, чак когато си прекалено слаба за да се надигнеш от земята. На това битка ли му викаш?

Вече викаше, чувствайки горчивината на загуба, която не разбира.

— Излети в планините! Намери езеро с глетчер и се потопи в него! Ако това не те охлади, нищо няма да успее. Ако искаш да се бориш, бори се с отровата!

Не, Кемире. Ще остана с Пепелявия.

Кемир тропна с крак.

— Глупачке! Ако отровата не те убие, можеш да се върнеш и да опиташ отново! Можеш да освободиш Пепелявия, да освободиш всички дракони! Ако умреш, всичко свършва. Всичко, за което си се борила, ще си отиде с теб.

Пряспа го загледа. За миг той помисли, че тя ще го изяде. Чувстваше мислите в главата ѝ, реките от гняв и желание, невъзможността да вземе решение. След което бавно кимна.

Не е в природата ни да бягаме, Дребни Кемир, и не разбирам защо предаваш собствения си вид. Но добре. Нека бягаме.

Тя приведе рамене и глава към земята. Кемир се покатери на гърба ѝ и качи Надира със себе си.