Елмазеният дворец

64 Зъбите на Усойницата

Студен вятър повя по лицето на Хирам. Той отвори очите си. Лежеше по гръб, а Джехал се бе привел над него. Бяха някъде на открито. Бе нощем и той бе все още жив. Опита се да вдигне ръка и да стисне Усойницата за гърлото, но можа само да потръпне. Крайниците го боляха. Все още не бяха будни.

— Трепериш, старче — Джехал говореше тихо и меко, все едно някой наблизо спи. — Студено ли ти е? Лошо ли ти е? Как мислиш?

— Н-ннямам к-ккакво да т-тти к-ккажа, Ус-ссойнице.

Джехал се усмихна.

— Слава на боговете. Мислех, че си наумил да ми изнесеш огромна реч за това колко ужасен човек съм аз. Ако го беше направил, щях да се метна от балкона тук и сега. Само и само за да не те слушам.

— Т-т-тти щ-щще… — не можеше да говори нормално. Лицето му се вцепеняваше.

— Ще пострадам? Това ли се опитваше да ми кажеш? Явно се побъркваш, старче. Явно не си даваш сметка къде сме. В твоя дворец. Обградени сме от твоите стражи.

Джехал се намръщи и поклати глава.

— „И така си отива нашия господар, толкова пиян, че не може да остане прав.“ Доста беше лесно, да ти кажа — изсмя се той. — Разбира се, ние вече сме приятели, след като подкрепих твоя кандидат, нали? Чудя се дали войниците, с които влязох, са същите, които ме измъчваха под Стъклената катедрала.

Джехал се наведе и взе нещо от сенките зад себе си.

— Отдавна искаше да знаеш това. — Той извади малка кръгла бутилчица, направена от дебело замъглено стъкло. След това извади една торба от сенките. Когато наклони бутилката над торбата, от нея прокапа блестяща сребърна течност.

— Да, тровя те. При това с две висококачествени отрови. Малко Нощна стража в напитката ти, за начало. А после леко убождане с игла, потопена в Жабешки гръб.

Джехал вдигна иглата пред лицето на Хирам.

— Дадох ти от нея преди няколко минути, когато почна да шаваш. Вече трябва да действа. Ако спреш да дишаш, значи съм превишил дозата. Ще се почувствам глупаво. Но ако продължиш, ще се възстановиш от нея след няколко часа. Харесвам Жабешкия гръб. Това обаче…

Джехал погали бутилката със сребърна течност.

— Тази е специална. Проблемът е в изпаренията ѝ. Дори в малки дози бавно унищожава разсъдъка ти. Много, много бавно. Разбира се, в големи дози действа по-бързо.

С тези думи Усойницата яхна Хирам и захлупи главата му с торбата. Хирам се опита да се бори, но бе прекалено слаб. Бе безполезно. Опита се да не диша, но не успя да направи и това.

— Не можеш да ги подушиш — каза Усойницата. Хирам усети как остатъка от бутилката се излива над главата му. — Съдинка с това в стаята ти за една година, само толкова бе необходимо. Това и някой, който да разбърква от време на време. Образува се малко пяна, която от своя страна пречи на образуването на изпарения, но иначе е съвършено, не мислиш ли? Не забеляза ли, че почваш да имаш проблеми със слугите, които носят нощното гърне, преди година?

Хирам усети, че Джехал се е ухилил само по гласа му.

— Постоянно изчезваха, нали? Предполагам, не си помислил върху това. Че на всеки два месеца идва ново хлапе. Не си забелязал? Срамота, старче. Винаги трябва да наблюдаваш момчетата с гърнетата. Те са невидими, но знаят всичките ти тайни. С кой си лягаш, с кой говориш в средата на нощта. Те спят с нас. Знаят всичко за нощния ни живот. Дишат същия въздух.

Усойницата се изкикоти.

— Така че трябваше да сменяме твоите, преди изпаренията да им навредят. Не се безпокой, те са добре. Макар че едва ли се интересуваш, ти все пак дори не ги забеляза. Сигурно си уплашен за себе си. Мисля, че те разбирам.

Гласът на Усойницата се отдалечи, все едно той става.

— Не си прави труда в опити да се движиш или да викаш, старче. Вярвам, че досега си разбрал, че ухапването от Усойница е смъртоносно.

Той се изсмя.

— Но все пак ти спечели една малка победа. Предполагам, че ти открадна белия дракон на кралица Шезира. Във всеки случай не бях аз, не беше и Зафир, а не ми се вярва крал Валгар да направи подобно нещо. Но ти… защо го направи? Не можа да понесеш, че ще притежавам нещо толкова съвършено? Сега Шезира никога няма да узнае истината. Жалко.

Той потупа Хирам по рамото.

— Лека нощ, старче, и довиждане. Сега ще те оставя, обкръжен от твоята Елмазена стража. Не след дълго Зафир ще дойде и ще свали торбата от главата ти, след което ще извика верните ти хора, онези, които прати да пазят нейната врата. Те ще те занесат до леглото ти, един стар, заспал пияница. Почивай в мир. До утре сутринта, когато ме видиш отново, дори няма да ме помниш.

Усойницата си тръгна. Хирам чу как стъпките му заглъхват. Вътре в торбата той се опита да извърне глава, да я отдалечи от изпаренията, които дори нямаха мирис. Когато се опита да махне торбата, бе сякаш си бие шамари с парчета сурово месо. Ръцете му не се подчиняваха на волята му. Не правеха това, което той иска от тях. Не можеше да движи пръстите си. Опита се да изкрещи, но успя само да изграчи. Тук, на балкона, никой нямаше да го чуе.

„Жабешки гръб. Той ме е парализирал.“

Ритна с крака. Можеше да прави поне това. Некоординирано, но поне ги движеше. След няколко минути бе успял да се придвижи на няколко сантиметра. Изтощен, той се предаде. Вцепенението бе станало дори по-лошо. Колкото повече се бореше, толкова повече се надишваше с изпаренията.

Шезира. Времето и пространството се размазаха. Вече не знаеше къде е. По някое време усети как силни ръце го поемат. Явно бяха махнали торбата, тъй като отново виждаше звездите. И лица.

Шезира. Можеше да се довери само на нея. Тя единствена можеше да ги прогони. Дори след всичко, което си бяха причинили, след всичко, което той ѝ бе причинил, тя щеше да направи това, което е редно. Щеше да има силата, която на него му липсваше.

Опита се да се съпротивява, но мислите го отведоха далеч от ума му, а останалата част от тялото му притихна.

— Шезира…