Небесносини грехове

9

Мюзет не направи никакво движение, за да се предпази. Анджелито остана при останалите мъже в другия край на стаята. Сякаш никой от тях не виждаше заплаха в мен.

Човек би си помислил, че при моята репутация, вампирите биха престанали да ме подценяват. Но мъртви или живи, глупаци винаги ще има.

Можех да усетя как се усмихвам и не ми трябваше огледало, за да знам, че усмивката не беше приятна. Тази усмивка придобивах когато бях прекалено вбесена и найсетне решавах да направя нещо по въпроса.

Мюзет демонстративно облиза острието до блясък, докато Ашър стоеше пред нея и кървеше. Облизваше като хлапе, което ближе сладолед на пръчка в горещ ден - трябва да го правиш старателно, но бързо, или започва да капе по ръката и губиш част от него.

Погледът й беше насочен към мен, представлението беше изцяло за мен.

Сякаш за нея

Ашър беше напълно без значение. Може и така да беше.

Всъщност, тя се беше обърнала, за да вкара острието за трети път, когато аз се озовах на една ръка разстояние. Не знам тя какво си мислеше, че съм планирала, защото изглеждаше напълно изненадана, когато сграбчих ръката й. Може би очакваше да се бия като момиче, какво и да означава това, по дяволите.

Ударих я с рамо и тя залитна назад върху високите си токове. Мушнах пета зад глезените й и подсякох крака й. Тя падна назад, защото й помогнах. Хвърлих се върху нея, обръщайки ножа в ръката й с моята, така че когато се удари в земята, вкарах острието в нея.

Натиснах ръцете ни с коляно и усетих как острието излиза от задната страна на тялото й.

Прошепнах й:

- Не е сребро, ще се излекуваш.

Тя изпищя.

По-скоро усетих, отколкото чух Анджелито да се движи.

- Ако дойдеш тук, Анджелито, ще натисна острието нагоре към сърцето й, и тогава няма да има значение дали е сребро или не. Ще накълцам сърцето й преди да успееш да прекосиш стаята.

Завесите в далечния край се разтвориха и в стаята се изсипаха вампири, някои бяха наши, а други - нейни. Не знам какво щеше да стане, но чух далечната врата зад завесите да се отваря. Чух голямо раздвижване и едва не прокарах острието нагоре през нея, без да съм напълно уверена, че металът е достатъчно здрав, за да поеме натиска. С похубаво острие можех да се опитам да достигна сърцето й, но с това не бях сигурна.

Миг преди да пробвам чух звук, който накара космите по ръката ми да настръхнат. Звукът на ловуващи хиени. Той е много по-зловещ, отколкото воя на вълк, но и той се чуваше. В мига, в който чух шумовете, разбрах, че идваше нашата войска, не на Мюзет.

Не погледнах назад, защото не посмях да отместя очи от вампира, който бях приковала към пода. Но усетих как тълпата нахлува зад мен, почувствах как сила на превръщачи, която караше косъмчетата на врата да настръхват, изпълва стаята като електрическо одеало.

Докосването на толкова много от тях, изпълнени с такова напрежене, накара моят собствен звяр да се загърчи и да прелее в тялото ми. Не бях превръщач, но заради Ричард и връзките ми с леопардлаците, за човешко същество имах най-близкото нещо до собствен звяр.

Боби Лий, който всъщност беше плъхолак, дойде достатъчно напред, за да мога да го видя.

- Възнамеряваш да я убиеш?

- Размишлявам по въпроса.

Той застана на едно коляно до нас.

- Мислиш ли, че това е най-умното, което можеш да направиш? - Той хвърли поглед нагоре към вампирите, които бяха от другата страна на стаята.

- Вероятно не.

- В такъв случай може би трябва малко да забавиш темпото преди да си я изкормила.

- Майка ли ви изпрати? - попитах, а погледът ми продължаваше да се задържа върху изпълненото с болка лице на Мюзет. Бях доволна да видя, че я боли. Обикновено не се наслаждавам да причинявам болка на някого, но просто нямах против да наранявам Мюзет.

- Той не е изпратил някой от леопардите ти, защото ти му каза да не го прави, но се свърза с останалите водачи, и ето ни нас. Момиче, ако няма да я убиваш, вероятно трябва да я пуснеш.

- Все още не - не се съгласих.

Той не повтори, но застана до нас като добър телохранител, какъвто всъщност беше.

Заговорих директно на Мюзет, но се погрижих гласът ми да се чува.

- Никой не може да идва на наша територия и да наранява хората ни. Никой, нито Съветът, нито дори le sourdre de sang на кръвната ни линия. Всички ми казват, че когато говоря на теб, говоря на самата Бел, е, ето го съобщението: „Следващият от хората и, който нарани някой от нашите, ще умре. Ще отсека главата му, ще извадя сърцето му и ще изгоря останалото."

Мюзет успя да проговори, най-накрая, макар че гласът И бе напрегнат и малко уплашен.

- Не би посмяла.

Облегнах се върху ножа, малко повече, и я накарах да сумти от натиска.

- Пробвай ме.

Болката по лицето на Мюзет се изпари, изчезвайки сякаш някой я беше избърсал, и сините И очи започнаха да потъмняват. Натисках ножа вътре в нея, докато светлокафявите очи на

Бел се издигнаха на повърхността, тъмното надвиваше цялото това синьо, докато очите на Мюзет придобиха цвета на отровен мед.

Бях виждала Бел да прави този номер веднъж, но тогава беше в огледало и със собствените ми очи. Страхът ме прободе като острие, накара кожата ми да се вледени и пулсът да се качи в гърлото ми като същество, уловено в капан. Страхът може или да прогони обратно звяра, или да го призове. Този страх успокои звяра, заглуши го, така че нарастващата сила изчезна, като ме остави сама и изплашена. Пожелах да пусна Мюзет и да избягам не заради някакъв вампирски номер. Бях усещала Бел да се движи в собственото ми тяло и не исках никога повече да го прави отново. Ако вземех сърцето на Мюзет, докато Бел все още бе в нея, можех ли да убия и двете? Вероятно не, но господи, беше изкушаващо.

Гласът на Бел се чу без следа от страх или напрежение. Ако ножът нараняваше и нея, не си пролича.

- Жан-Клод, на нищо ли не си я научил?

Гласът не принадлежеше на Мюзет, а бе по-дълбок, по-богат, нисък контраалт.

Непочтителната мисъл, че тя би могла да прави наистина добър телефонен секс, мина през съзнанието ми.

Жан-Клод започна да върви плавно към нас. Направи знак на Деймиън да го последва и червенокосият вампир изравни крачка зад него. Жан-Клод се приближи и застана на колене до нас и махна на Деймиън да направи същото. И двамата сведоха глави, като внимаваха да стоят извън обсега й.

- Мюзет прекрачи границите за посетител в земите ми. Ти не би толерирала такова отношение към един от собствените ти хора. Знам добре уроците, на които си ме учила,

Бел Морт.

- За какъв урок става въпрос? - попита тя.

- Не толерирай нищо. Без намек за неподчинение. Никакъв полъх от революция. Не се търпят никакви обиди. Признавам, че забравих за това по време на стремителния страх, който Мюзет донесе със себе си. Мисълта да те обидим, дори непряко, бе немислима, но вече не съм твое създание. Сега съм Господар на града. Сега съм мое творение и Ашър ми принадлежи. Ще бъда това, което ме възпита да бъда, Бел, ще бъда наистина твое дете.

Ще оставя ma petite да бъде толкова безмилостна, колкото желае, и Мюзет или ще се научи на по-добри обноски, или никога няма да се прибере при теб.

Тя седна изправена. С нож, промушил тялото й, тя се седна, а аз не можех да я държа притисната надолу. Движението ме изблъска достатъчно назад, че да докосна Деймиън. Той допря гърба ми и когато не му казах да спре, докосна и рамото ми.

Бел даже отпусна ръката на Мюзет далеч от ножа, така че моята ръка го задържа на място. Но тя не показа, че боли, всъщност, даже ме игнорира, за да погледне към Жан-Клод.

Започнах да се чувствам глупаво с окървавените си ръце и с нож, който продължаваше да пробожда Мюзет. Не, не глупаво, безполезна.

- Знаше какво бих ти направила, ако я нараните - каза Бел.

- Знам, че според собствените ни закони, тези, които ти помогна да влязат в сила, на никого не е позволено просто да навлезе в чужда територия, без преди това да е договорено. Мюзет и хората й са тук три месеца преди да сме им дали разрешение да влязат, което означава, че всъщност, са извън закона и нямат права, нямат гарантирана безопасност. Можех да избия всички и законът на Съвета щеше да е на моя страна.

Прекалено много хора в Съвета се боят от теб, Бел, те щяха да решат, че това е хубава шега.

- Не би посмял - заяви тя.

- Няма да ти позволя да нараниш Ашър, вече не.

- Той не означава нищо за теб, Жан-Клод.

- Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал, великолепна в похотта си, аз съм смирен от силата ти, изпитвам страхопочитание пред политическите маневри, които изпълняваш с такава лекота. Но съм далеч от теб от дълго време и съм научил, че красотата не винаги е това, което изглежда, че похотта не винаги е по-добра от любовта, че силата, сама по себе си, не е достатъчна да изпълни леглото или сърцето, и че нямам твоето търпение за политиката.

Тя протегна тънка ръка към него.

- Показах ти такава любов, каквато никой смъртен някога ще може.

- Ти ми показа похот, господарке, сексуално желание.

- Oui, amour - съгласи се тя, а гласът й бе достатъчно страстен, за да накара ръцете ми да настръхнат.

Жан-Клод поклати глава.

- Non, желание, не любов, никога любов.

Някакво изражение прекоси лицето й, сякаш кожата на Мюзет бе лошо направена маска, под която се движи течност. Това неловко ми напомни на гледката на звяр, прокрадващ се под кожата на превръщач, преди да изскочи на показ. Ако тя напълно се превърнеше в Бел, щях да се опитам да стигна до сърцето й, докато имам възможност.

- Някога ме обичаше, Жан-Клод.

- Oui, с цялото си сърце и душа.

- Но сега не ме обичаш - гласът й беше тих, дори е възможно да имаше следа от загуба.

- Научих, че любовта може да нарастне без да има намесесн секс, и че сексът не винаги води до любов.

- Мога да те обичам отново - прошепна тя.

- Non, можеш да ме притежаваш отново, а при любовта не става въпрос за притежание.

- Говориш със загадки - каза тя.

- Говоря истината, такава, каквато я знам - отвърна той.

Тези светли медно-кафяви очи се обърнаха към мен.

- Ти си направила това. По някакъв начин, ти си го направила.

Определено започвах да се чувствам глупаво с ножа в Мюзет, но се страхувах да го извадя, защото почти очаквах Бел да се изправи и да каже: „А-ха, това чаках!". Така че продължих да го държа в тялото й и се опитах да измисля какво да правя. Но докато се взирах в тези светли кафяви очи бе трудно да разсъждавам, трудно или да не избягам, или да не се опитам да я убия. Ако не мога да избягам от страховете си, имам навика да се опитвам да ги унищожавам. Засега тази стратегия работи.

- Какво съм направила? - попитах, а гласът ми издаде напрежението. Ръцете на Деймиън започнаха да мачкат раменете ми нежно, не като масаж, а по-скоро като уверение, че е там, мисля.

- Обърнала си го срещу мен - отговори тя.

- Не - възразих - ти си го направила съвсем сама, векове преди да се родя. Течната маска под кожата на Мюзет се раздвижи отново. Помислих си, че ако докосна лицето й, ще почувствам неща под повърхността, които не би трябвало да са там.

- Заведох го в леглото си, какво повече може да иска някой от Бел Морт?

- Ти му показа колко струва любовта ти, когато прогони Ашър от леглото си.

- Какво общо има съдбата на Ашър с любовта на Жан-Клод?

Беше невероятно, че някой, който познава двамата, може да попита такова нещо. Това, че вампирът, който ги е събрал заедно, може да зададе такъв въпрос, бе едновременно тъжно и плашещо.

- Трябва да си тръгваш сега, Бел - казах.

- Защо, какво казах, че да те разстроя?

Поклатих глава.

- Списъкът е прекалено дълъг, Бел, не разполагаме с цялата нощ, така че нека да набележа основното. Върви си, за сега, моля те, просто си върви. Уморих се да опитвам да обяснявам цветовете на слепец.

- Не разбирам какво означава това.

- Не - съгласих се - не разбираш.

Тя се взираше нагоре към мен. Ръката й се приближи сякаш да докосне лицето ми.

- Ако ме докоснеш - предупредих я - ще проверя дали Мюзет може да оцелее без сърце.

- Защо допирът на ръката ми да е по-лош, отколкото допирът на телата ни едно в друго?

- Наречи го предчувствие, но не искам да ме докосваш нарочно. Освен това, тялото не е твое, а на Мюзет. Макар че и за това не съм сигурна, така че приеми, че съм предпазлива и просто не ме докосвай.

- Ще се видим отново, Анита, това ти го обещавам.

- Да, да, знам.

- Изглежда не ми вярваш.

- О, вярвам ти, просто не мога да се развълнувам прекалено от това.

- Да се развълнуваш? - изрече въпросително тя.

- Иска да каже, че не може да се разстрои прекалено много от заплахата ти обясни Жан-Клод.

Бел отново ме погледна.

- Защо не можеш?

- Много вампири са ме заплашвали, не мога всеки път да се паникьосвам.

- Аз съм Бел Морт, член на Висшия съвет, не ме подценявай, Анита.

- Кажи това на Земетръс - отговорих.

Той беше член на Съвета, който веднъж бе дошъл. Умря.

- Не съм забравила, че Жан-Клод уби член на Съвета.

Всъщност, аз го убих, но защо да изпадаме в подробности?

- Просто си отивай, Бел, моля те, просто си отивай.

- А ако избера да остана? Какво ще направиш? Какво можеш да направиш? Помислих си за няколко варианта, повечето от тях фатални за едната от нас или и за двете ни. Най-накрая отвърнах:

- Ако желаеш да задържиш това тяло, добре. Не е мое. Дори не е на мой вампир. Щом го искаш, разполагай се.

Отдръпнах се назад и извадих ножа от нея. Нямаше начин да оставя оръжие в Мюзет. Беше прекалено вероятно да извади ножа и да го забие в мен. Издърпването на острието накара

Бел да ахне, нещо, което не се случи когато я намушках.

Тя ме сграбчи за китката, сякаш, за да ме спре да я наранявам, но аз трябваше да съм поумна. Някаква малка, крещяща част от мен знаеше, че все още съм коленичила върху килима в дневната на Жан-Клод, но останалата част от мен се намираше в мрачна, осветена от свещи стая. Леглото бе голямо и меко, затрупано с възглавници, едва ли не сякаш щеше да се надигне в мека вълна, съставена от възглавници и да ме погълне.

Жената, притисната към цялата тази мекота, лежеше в легло от собствената си тъмна коса, очите й бяха като наситено златисто-кафяв огън, сякаш гледах в слънцето през цветно стъкло. Бел

Морт се взираше нагоре към мен, бледото й тяло беше голо. Красотата й се разстилаше пред мен, нищо не бе скрито. Желаех я, желаех я както никога досега в живота си не бях желала нещо.

Дойдох на себе си, ахвайки. Жан-Клод се беше вкопчил с всички сили в другата ми ръка.

Деймиън бе като тежест върху гърба ми. Джейсън стоеше над нас докато ние бяхме коленичили. Ръцете му бяха върху едното рамо на Жан-Клод и допрени до едната страна на врата ми, над ръката на Деймиън. Можех да усетя как пулсът във врата ми бумтеше до пулса в дланта на Джейсън.

Надушвах плесенясалия дъх на козина, богатия, почти ядивен мирис на гора.

Това беше миризмата на глутницата. Върколаците, дошли да пазят гърбовете ни, бяха пристъпили пред тълпата. Можех да усетя вълците, които бяха направили кръг зад мен, да ги почувствам сякаш имаше невидима нишка между Джейсън, мен и тях. Връзките на Жан-Клод с вълците бяха директни, те бяха негови животни. Той нямаше нужда от звяра на Ричард, за да призове вълците. Аз имах нужда от вълк-заместител, който да ме обвърже с тях. Ричард трябваше да е до нас, но го нямаше. Ако и Джейсън го нямаше, за да бъде в ролята на третия от нас, тогава Бел можеше да призове ardeur и да ни удави в спомени за сладката й плът. Да ни запрати в стаята и да превърне мъгливата ми победа в оргия. Но Жан-Клод ми даде от неговия контрол чрез натиска на ръката си; Деймиън ми даде от неговата отчаяна сдържаност чрез тялото си, слято с гърба ми; Джейсън ми даде пулса на глутницата върху извивката на врата ми. Не бяхме просто триумвират от сила, заради присъединяването на Деймиън, бяхме повече. И това повече беше по-силно от уловената в тялото на Мюзет Бел Морт. Ако тя беше тук лично, положението можеше да е различно, но я нямаше. Намираше се някъде на майната си в Европа.

Зад мен се чу вой, и след него друг, и друг... Джейсън отметна главата си назад и откри дългата, чиста линия на гърлото си. От устата му потрепери вой и се присъедини към хора зад нас. Звукът се издигаше и спадаше, един вълчи тон замираше, друг поемаше зова, докато звукът не започна да се издига и спуска като музика - самотна, трептяща, невероятна музика.

Срещнах светлокафявите очи на Бел и открих, че са изпълнени с огън, сякаш гледах в пламъци през кафяво стъкло. Това ми напомни за очите й в спомена, който бе избрала, но това бе просто спомен. Сега в тях нямаше привличане или жило. Ardeur лежеше тих, държан зад решетките, които бяхме изковали само с неподправената сила на волята ни и с месеци упражнения.

- Последният път, в който изсипа ardeur върху нас, за мен беше нов. Вече не е такъв - казах.

Нещо премина под кожата на Мюзет. Сякаш наблюдавах второ лице, което минава под кожата й. Отново почти очаквах Бел да избухне от тялото на Мюзет като нещо подобно на превръщач. Но движещата се форма спря и тези изпълнени с тъмен огън очи се взряха в мен.

- Ще има и други нощи, Анита - обеща тя с този нейн нисък, почти мъркащ глас.

Кимнах.

- Знам.

След това тя изчезна. Мюзет се свлече назад върху пода... в припадък. Вампирите й се втурнаха напред. Вълците останаха зад гърба ми, хиенолаците се приближиха, плъхолаците извадиха оръжия и Боби Лий каза:

- Не пропилявайте възможността, господа.

Хиенолаците се поколебаха, образуваха две групи - по една от двете страни на вампирите.

Нашите вампири се отделиха от тези на Мюзет и си проправиха път през тълпата превръщачи.

- Никой да не мърда и няма да пострада - нареди Боби Лий.

- Оставете ги да вземат господарката си - каза Жан-Клод.

Някои от превръщачите погледнаха към него, но нито един от плъхолаците не извърна поглед. Разполагахме с такова подкрепление не защото Жан-Клод имаше връзки с друго животно, освен вълците, а защото аз бях създала приятелства.

Плъхолаците и хиенолаците бяха тук заради мен, а не заради него.

- Успокой топката, Боби Лий, оставй ги да приберат Мюзет. Със сигурност не искам да ми се налага да се грижа за нея.

Мъжете и жените - всички плъхолаци, с добре насочените си оръжия, се дръпнаха назад в две редици, така че вампирите на Мюзет се принудиха да вървят между тях, за да стигнат до нея. Анджелито се бе присъединил към тях, но Боби Лий му махна с ръката, в която държеше оръжието си, да се върне. Анджелито беше внушителен, но също така бе един от малкото хора сред тях. Не бях сигурна, че здравенякът е най-опасната личност от тях.

Малко момиче на седем или осем години с тъмни къдрици, подстригани късо около ангелското й лице, показа фини зъби и ми изсъска. По-голямо момче, което изглеждаше в началото на дванайсетте си години или в края на десетте, хвана Мюзет за раменете и повдигна отпуснатото й тяло от пода сякаш тя въобще не тежеше. Той не показа зъби, само ме погледна с тъмни, враждебни очи.

Мъжки вампир с тъмен консервативен костюм хвана краката на Мюзет, но не направи опит да вземе дребната жена от момчето. Знаех, че вампирът можеше да я носи с лекота, но той не спори с момчето. На него не му липсваше сила, а само височина и опорна точка.

Те я отнесоха обратно при Анджелито, който я пое. Мюзет изглеждаше миниатюрна, носена в дългите му ръце. В стаята имаше хора с по-дебели ръце от неговите.

Хиенолаците тренираха редовно, но от наша страна нямаше никой с височината и размера на малкия ангел на Мюзет.

Жан-Клод стана и ме придърпа да се изправя. Деймън мръдна едновременно с мен. Също и Джейсън.

- Подготвили сме стаи за всички ви. Ще бъдете придружени до тях, след което ще оставим пазачи пред вратите ви, за защита на всички заинтересовани.

Боби Лий продължаваше да държи оръжието си насочено стабилно върху вампирите.

- Анита? - изрече въпросително той.

- Не искам да се мотаят наоколо без пазачи, така че да, идеята ми звучи добре. Можете ли да останете толкова дълго?

- Сладкишче, бих те следвал до края на земята. Разбира се, че можем. -

Южняшкият акцент бе толкова наситен, че можеше да се върви по него.

- Благодаря, Боби.

- Удоволствието е наше.

- Минг Ди, Фауст, знаете пътя към стаите, покажете на охраната ни накъде да вървят.

Минг Ди беше прекрасна, деликатна, с напълно права черна коса, подстригана точно над раменете; кожата й бе като светъл порцелан. Щеше да изглежда като идеална китайска кукла, ако не носеше черна кожа по тялото през повечето време. Кожата някак разваляше образа. Тя беше вампир-господар и нейното животно беше вълкът, както научих с изненада.

Странно, но това не я правеше по-привлекателна за вълците или за мен. Просто беше прекалено враждебна.

Фауст не беше много по-висок от Минг Ди, но не караше човек да си мисли думи като „деликатен", а просто нисък. Беше жизнерадостно привлекателен - като някой съсед, който по случайност е вампир, и беше боядисал косата си в тъмно винено червено.

Очите му бяха с цвят на нови жълти монети, сякаш в кафявото имаше една идея свежа кръв.

Той беше вампир-господар, но не достатъчно силен, за да стане някога Господар на града, или поне не и да може да се задържи като такъв. Слаб Господар на града обикновено означава мъртъв.

Менг Ди и Фауст поведоха през завесите и през отдалечения коридор зад тях.

Вампирите на Мюзет ги следваха. Последни бяха плъхолаците и хиенолаците. Завесите се спуснаха с шум зад тях. Останахме насаме с мислите си. Надявах се, че мислите на всички останали бяха по-полезни от моите, защото аз единствено можех да разсъждавам как на Бел нямаше да й се хареса да й връчат шапката и да й покажат вратата. Щеше да открие начин да ни изкара обидата през носа, стига да може. Може да не успееше, но бе на повече от две хиляди години, според Жан-Клод. Човек не оцелява толкова дълго без да знае разни неща, неща, които ще накарат враговете ти избягат с писъци. Членът на Съвета, когото бяхме убили, можеше да предизвиква земетресения само като си помисли за това. Бях доста сигурна, че Бел разполага със собствени номерца. Просто все още не ги бях виждала.