Небесносини грехове

40

Джейсън облегна глава на пътническата седалка на джипа. Клепачите му бяха сведени и изглеждаше изтощен. Когато бяха затворени, под очите му имаше вдлъбнатини. Кожата му е нежна, но не бледа. Не почернява много, само до златисто. Днес беше вампирски блед, а кожата му изглеждаше твърде тънка, сякаш някаква гигантска ръка беше търкала над очите и през лицето му, изтърквайки го, както се лъскаше камъче с ръка.

- Изглеждаш като парцал - казах.

Той се усмихна без да отваря очи.

- Ах, ти, сладкодумнице.

- Не, искам да кажа, че изглеждаш ужасно. Ще се справиш ли довечера, с банкета и всичко останало?

Отвори очи достатъчно, така че да плъзне поглед към мен.

- Имам ли избор? Има ли някой от нас избор?

Поставено по този начин ...

- Не, предполагам, че не - внезапно и моят глас звучеше изморено.

Той отново се усмихна, с глава на седалката и все още притворени очи.

- Ако лейтенантът не си беше изтървал нервите, сега щях ли да съм на път към някой от укрепените домове?

Закопчах колана си на шофьорското място и запалих джипа.

- Не ми отговори - настоя той с тих, но настойчив глас.

Включих на скорост.

- Може би не знам. Ако Долф не си беше изтървал нервите, както казваш, никога нямаше даже да му хрумне да те изпрати в дом. - Изкарах колата от паркинга. - Но можеше да те привика за разпит. Доста си надран, а си върколак - свих рамене.

Той вдигна ръце над главата си, извивайки тяло на седалката, протягайки се чак до пръстите на краката. Жестът беше странно грациозен. Движението разкри драскотините на ръцете му, карайки ръкавите на тениската му да се вдигнат, а той го допълни и с извиване, нещо като потрепване или вълна, която потече от върховете на пръстите му, надолу през ръцете, през гърдите, извивката на врата, кръста, пълнотата на бедрата, надолу през краката, прасците, та чак до пръстите на краката му.

Силният звук от клаксон и скърцането на спирачки, върнаха вниманието ми пак към пътя и към факта, че шофирам. Успях да не ударя никого, но за малко. Пробих си път през гора от груби жестове и смеха на Джейсън.

- Вече се чувствам по-добре - каза, все още смеейки се.

Погледнах го, намръщвайки се. Сините му очи блестяха, лицето му внезапно беше светнало от веселие. Борих се, но в крайна сметка и аз се усмихнах. Джейсън винаги беше успявал в това, да ме накара да се усмихвам, когато не искам.

- Какво ти е толкова весело? - попитах, но в гласа ми се промъкваше смехът, който не можех да прикрия.

- Опитвах се да флиртувам и то взе че стана. Досега никога не си реагирала на тялото ми, дори и когато съм бил съвсем гол.

Концентрирах се в пътя, наистина силно, докато изчервяването прогаряше лицето ми.

Той се изкиска.

- Изчервяваш се заради мен. О, Боже, да!

- Продължавай така и ще се ядосам - завих по „Кларк" и се отправих към „Цирка".

- Не схващаш, нали? - той ме погледна и аз не можах да разчета погледа му.

Объркване, радост и нещо друго.

- Да схвана какво? - попитах.

- Вече не съм невидим на твоя мъжки радар.

- Какво?

- Ти забелязваш мъжете, Анита, но никога не си забелязвала мен. Започвах да се чувствам като дворцовия евнух.

Намръщих му се набързо, преди да върна поглед към пътя. Не исках да рискувам с друг близък пропуск. Бях си получила дозата адреналин за деня.

- Хайде де, знаеш какво имам предвид.

Въздъхнах.

- Може би.

- Може би защото не спиш с всеки, но секса все още означава повече за теб, дори и с активния ardeur.

Ако стоях, щях да запристъпвам смутено. Сега трябваше да се задоволя с усилено концентриране над шофирането.

- Ако искаш да кажеш нещо, Джейсън, направи го вече.

- Не се цупи, Анита. Искам да кажа, че дори и никога повече да не се докоснем един друг, вече ме засичаш на радара си. Виждаш ме. Наистина ме виждаш - изглеждаше много доволен.

Бях объркана. Когато съм объркана, обикновено опитвам да се концентрирам върху работата.

- Мислиш ли, че ликантропът, който изнасилва и убива тези жени, е местен?

- Знам, че не е - каза Джейсън.

Погледнах към него, защото звучеше толкова сигурен.

- Как можеш да си толкова сигурен?

- Беше върколак и не е някой от нашата глутница. В Сейнт Луис няма вълци, които да не са част от Клана на каменния трон.

- Откъде знаеш че е бил върколак? Може да е бил кой да е от всичките хищници полу-хора.

- Миришеше на вълк - намръщи ми се. - Не го ли надуши в къщата?

- Там миришеше най-вече на кръв, Джейсън.

- Понякога забравям, че все още не си една от нас.

- Това комплимент ли е или оплакване?

Той се ухили.

- Нито едното.

- Как можеш да си толкова сигурен, че е не е бил някой от нашите вълци?

- Не миришеше на глутницата.

- Забрави, че съм човек и носът ми не е четиристотин пъти по-чувствителен и изтънчен и ми го обясни с прости думи.

- Носът ми в човешка форма не е толкова добър, колкото във вълчата ми форма. Светът е толкова жив. Подушването е почти като поглед. Ако никога не си го изпитвал е трудно да се обясни, но в човешка форма, докосването идва на второ място след погледа. Във вълчата форма миризмата е на второ място след погледа и даже понякога е на първо.

- Добре, както кажеш, но какво означава това за конкретния случай?

- Това означава, че знам че убиецът е върколак и знам че не е един от нашите.

- Твоето мнение няма да има тежест пред съда - казах.

- Не съм си и помислял. Честно, щях да спомена по-рано какво съм надушил в къщата, ако не бях приел, че и ти си го надушила. - Вече изглеждаше притеснен, а от там и по-млад, чисто ученическо очарование.

Това, което каза, ме накара да мисля.

- Повечето видове ловни хрътки не биха проследили върколак или какъвто и да е превръщач.

Започват да се присвиват, да вият, скимтят и да се държат странно. Цялото им поведение казва на ловеца: „ Действаш сам" - казах.

- Знам че кучетата не ни обичат, но не знаех че е толкова много.

- Зависи от породата на кучето, но повечето кучета не искат да се замесват с вас, момчета. Не мога да кажа, че ги обвинявам.

- Значи да отидем до кучкарника и да изберем куче, не е възможна опция.

- Закова проблема право в десетката.

- Добре, искаше ли да кажеш и нещо друго? - попита и пак се ухили.

- Да, може ли върколак във вълча форма да проследи този убиец?

Джейсън се замисли. Лицето му отново беше сериозно.

- Вероятно, но не мисля, че полицията би го одобрила. И те не ни харесват много.

- Вероятно няма, но ще пусна мухата на Зербровски, когато се обади.

- Сигурна си, че ще се обади?

- Да.

- Защо?

- Защото имаме две мъртви жени и вероятно всички медии знаят.

- Ако гледаше телевизия, четеше вестници понякога или дори слушаше радио, можеше и да знаеш тези неща - отбеляза Джейсън.

- Вероятно си прав, но има натиск този случай да се реши, а и още невинни животи са изложени на опасност. Зербровски ще се обади, защото нямат никакви следи, иначе нямаше да арестуват теб. Ако Долф имаше по-обещаваща следа, дори и полудял, какъвто е, нямаше да тормози теб или мен.

- Сигурна ли си?

- Той е най-вече ченге. Ако имаше какво друго да преследва, щеше да е там, преследвайки го, а не да си губи времето с теб.

- Не знам, Анита, днес не видях да е останало много от ченгето. Изглеждаше като човек, който е позволил личните му проблеми да засенчат всичко останало.

Щях да споря, ако можех, но нямаше как.

- Ще спомена идеята пред Зербровски, ако се отчаят достатъчно, може и да се навият.

- Колко отчаяни трябва да са?

Вкарах джипа в паркинга пред „Цирка".

- Още две тела, може би три. Да използва върколак, за да проследи върколак, може и да пасне на чувството за хумор на Зербровски, но проблемът ще е да накара шефовете да се съгласят.

- Още две жени, може би три, Исусе, Анита, защо не пробват отчаяните мерки, преди нещата да станат толкова зле?

- Полицаите са като повечето хора, Джейсън, не обичат да мислят извън обичайните рамки.

Да използват върколак във вълча форма, като вид свръхестествено гонче е доста извън границите на обичайното.

- Може би, - каза той - но аз надуших какво имаше горе, Анита. Толкова много кръв, толкова много месо. Едно човешко същество не трябва да бъде редуцирано само до месо и кръв.

- Не сме ли всички само ходеща храна? - опитах се да прозвучи като шега, но

Джейсън изглеждаше обиден.

- Ти, по-добре от всички хора, би трябвало да знаеш отговора на това.

- Може би - казах, чувствайки как собствената ми усмивка се изплъзва. -Добре, съжалявам, не исках да те обидя, но прекалено много превръщачи са ме заплашвали през годините, за да имам някакви илюзии къде стоя в хранителната верига. И все още има ужасно много превръщачи, които си мислят, че са върха й.

- Не вярвам в тези радикални лайна, че сме върха на еволюционната стълбица - каза

Джейсън, - ако наистина ние сме върха на еволюцията, защо сме наоколо от хилядолетия и въпреки това вие, хората, ни превъзхождате по брой и обикновено успявате да ни очистите?

Паркирах близо до задната врата и изключих двигателя. Джейсън отвори вратата си, но докато слизаше каза през рамо:

- Не се заблуждавай, Анита, обикновените хора, убиват повече от нашите, отколкото ние някога ще убие от тях. - Усмихна се, но не весело. - Убиват и от своите повече, отколкото ние убиваме от тях. - После продължи през паркинга. Повече не се обърна. Бях обидила Джейсън. До този момент не бях сигурна дали беше възможно да го обидиш. Или порастваше, или аз бях станала по-недипломатична. След като реално не можех да стана по-малко дипломатична от обикновено, значи Джейсън порастваше. За пръв път от много време се зачудих, дали винаги щеше да е доволен от позицията си на домашен вълк и аперитив на Жан-Клод. И стриптизьор също. Не можеш да се събличаш и да храниш вампирите вечно, нали?