Небесносини грехове

11

Ашър влезе през вратата, бавно, лицето му бе грижливо скрито зад водопад от златиста коса. Беше се преоблякъл в нова, неизцапана с кръв риза. Беше бяла и цветът не му отиваше.

- Извика ме - каза той.

Замръзнах, все още прегърнала коленете си, а пулсът ми внезапно започна да кънти в гърлото ми. Даже дъхът ми спря за миг или два.

- Ние те извикахме - уточни Жан-Клод.

Тогава Ашър вдигна очи, бегъл поглед върху лицето му през всичката коса.

Мисля, че думата „ние" доведе до тази реакция.

Преди Ашър да влезе през вратата Жан-Клод бе седнал много изправен. Беше елегантен, застанал в кожа и коприна.

Аз продължавах да се свивам върху черджето до краката му и се взирах в Ашър сякаш той бе лисица, а аз - заек. Жан-Клод докосна рамото ми и подскочих.

Вдигнах поглед към него, а той се бе втренчил надолу към мен.

- Решението трябва да е твое, ma petite.

- Защо решението винаги е мое? - попитах.

- Защото ти няма да допуснеш нищо друго.

О, сега си спомних.

- Страхотно - прошепнах.

Той нежно стисна рамото ми.

- Още нищо не е изречено. Можем да продължим както досега.

Поклатих глава.

- Не, няма аз да бъда отговорна, ако всичко се обърка следващата нощ. Няма да го поставям на риск заради пристъп на морал.

- Както решиш, ma petite - отвърна той с този предпазлив глас, който не издаваше нищо.

- Какво е станало пък сега? - попита Ашър, но неговият глас не бе напълно безизразен, в него се прокрадваше страх.

Като се има предвид какво спеше надолу по коридора, не можех да го виня.

Отпуснах ръцете си от коленете. Бяха като вцепенени от прекалено силното стискане.

Опитах се да плъзна изтръпналите си ръце по краката си, за да достигна до полата, но открих единствено чорапите си. Тъмносинята ми пола беше прекалено къса, за да седя по начина, по който го правех. Ако в стаята имаше някой, който да види, щеше да каже, че цветът на бельото ми съвпадаше.

Преместих коленете си под мен като се движех бавно, схванато, а тялото ми бе напрегнато.

- Какво е станало? - повтори Ашър, и този път гласът му беше безизразен.

- Нищо, mon ami - отговори Жан-Клод - или по-точно - нищо повече от преди.

- Вината е моя - казах.

Изправих се на крака, като продължавах да се движа бавно.

- Кое е твоя вина? - Ашър местеше поглед между двама ни, опитвайки се да разбере нещо от лицата ни.

Пристъпих извън кожата и обувките ми с високи токове издадоха рязък звук по пода.

- Това, че ти си в опасност от Мюзет.

- Ти направи всичко, което можеш, за да ме предпазиш, Анита, повече, отколкото някога съм мечтал. Никой не се опълчва на Мюзет, защото се страхува от Бел Морт. Ти извърши това, което много от членовете на Съвета, се страхуват да направят.

- Незнанието е блаженство - казах.

Той ме погледна бързо през блясъка на косата си.

- Какво означава това?

Приближих се към него, там, където той продължава да стои точно от вътрешната страна на вратата.

- Това означава, че може би съм смела, защото мога само това. Никога не съм виждала Бел лично. Не ме разбирай погрешно, тя е достатъчно внушителна и от разстояние, но не съм се срещала с истинската Бел.

В този момент стоях точно пред него. Той бе извърнал лицето си така, че се виждаше единствено идеалната му половина. От месеци не се беше крил от мен в такава степен.

Пресегнах се, за да докосна тази част на лицето му, която бе извърнал и той трепна, отдръпвайки се назад достатъчно силно, че накара вратата да потрепери.

- Non, non.

- Докосвала съм те и преди - изрекох, гласът ми бе нисък, мек, глас, с който се говори на плашливо животно или на човек, който е на ръба.

Той извърна цялото си лице от мен.

- Видя картините. Видя какъв бях някога и видя как изглеждах когато... раните бяха пресни.

- Той обърна гръб, застана с ръка на вратата и заклати главата си. - Ти видя това, което Бел Морт виждаше.

Поклатих глава, осъзнах, че не може да ме види, и го докоснах по рамото. Той трепна.

Хвърлих поглед назад към Жан-Клод, но лицето му бе безизразно, единствено в очите му можеше да се зърне болка, толкова дълбока, че едва не бе унищожила трима човека.

Притиснах тялото си в гърба на Ашър, преместих ръцете си нагоре от двете му страни и го прегърнах отзад. Той замръзна от докосването ми, толкова неподвижен, затваряйки се надалеч, отивайки дълбоко в себе си, там, където нямаше да боли.

Притиснах буза в гърба му и го прегръщах, докато тялото му утихна под допира ми.

Преглътнах отминалите сълзи, които нямаше да пролея. Но гласът ми беше стабилен.

- Виждала съм те много преди тази нощ чрез спомените на Жан-Клод. Помня великолепието ти под ръцете ми, до тялото ми. - Притиснах се плътно към него, прилепнах към него. - Нямах нужда от картина, която да ми покаже красотата ти.

През тялото му пробяга тръпка и той се опита да се извърне, да ме отблъсне, но аз се вкопчих и той не можеше да се премести, без да ме нарани.

- Пусни ме, Анита, пусни ме.

- Не - възразих - не и тази вечер.

Той направи леки движения, в опит да се пребори, притиснат до вратата, като мъж, който се опитва да крачи из стая, която е едва със сънтиметър по-широка от тялото му.

- Какво искаш от мен? - В гласа му имаше нещо, близко до сълзи.

- Присъедини се към нас тази нощ, това искам, ела при нас.

Той спря неспокойните си движения и отново замръзна неподвижно, но не както преди.

Усещах как сърцето му биеше до бузата ми. Можех да се закълна, че преди секунда не биеше.

- Да се присъединя сега? - Гласът му бе като сподавен шепот.

Сграбчих ризата му и го обърнах. Той се раздвижи бавно, сякаш се опитвах да накарам земята да се завърти срещу оста си. Притисна гърба си към вратата и ми показа единствено онова, което оставаше от идеалния му профил.

Дръпнах ризата в опит да го заведа навътре в стаята, но той не желаеше да се движи чак дотам. Погледна край мен към Жан-Клод.

- Не мога да направя това. - В гласа му имаше такава болка.

- Какво мислиш, че иска тя? - Гласът на Жан-Клод продължаваше да бъде толкова грижливо безизразен.

- Тя ще направи всичко, за да държи хората си в безопасност, дори ще приеме осакатен в леглото си за една нощ.

Смачках ризата в ръцете си и бях принудена да отида при него, защото той нямаше да дойде при мен.

- Наистина искам да те пазя от Мюзет, и това ще свърши работа, но не това е причината, не и истинската.

Той погледна надолу към мен, в погледа му имаше цял свят, свят на болка и нужда, и ужас, толкова много, такава самота. Първата гореща сълза докосна бузата ми. Заговорих му тихо на френски и разбрах част от това, което казах.

Ашър ме сграбчи за китката и ме отблъсна от себе си.

- Non, Жан-Клод, не по този начин. Или желанието е нейно, или няма да го бъде. Няма да ви разделям от останките от триумвирата ви. Предпочитам да прекарам една нощ в леглото на Мюзет, отколкото да отслабя силата ви по този начин. Трябва да сте силни, докато са тук, или всички ние ще загинем.

Поех дълбоко дъх и сякаш нещо се отдръпна от мен, като че беше вдигнато було. Обърнах се и хвърлих поглед на вампира зад мен.

- Нарочно ли го направи?

Той скри лице в ръцете си и каза, изрече с вече изпълнен с чувство глас.

- Не мога да спра да желая това, което желая, ma petite, прости ми.

Отново се извърнах към Ашър.

- Искаш не моето желание, Ашър. Знаеш, че съм привлечена от теб.

Той опита да се извърне, но аз го докоснах по лицето и този път той не трепна и не се извърна. Позволи ми да го обърна отново с лице към мен, пръстите ми бяха върху ръба на брадата му. Там кожата все още бе гладка, въпреки че бе от дясната страна, по-голямата част от която беше в белези. Сякаш хората, които му бяха причинили това, не са могли да се насилят да унищожат идеалната извивка на устните му.

- Не похот желаеш от мен.

Погледът му се спусна. Едва не затвори очи, изражението на лицето му бе като на човек, който се подготвя за удар. Прошепна:

- Не.

Застанах на пръсти, поставих ръце от двете страни на лицето му, едната гладка като сатен и коприна, но по-мека, а другата грапава, издълбана, почти не се усещаше като кожа.

- Наистина те обичам, Ашър.

Очите му се отвориха и бяха като кървящи рани, изпълнени с толкова много неща, които биха могли да се използат, за да наранят.

- Не знам първончално доколко се е дължало на спомените на Жан-Клод, но както и да е започнало, аз те обичам истински. Аз, не някой друг.

- И въпреки това не си ме приела в леглото си.

- Обичам много хора, с които не спя. Добре, с които не правя секс. Изражението в очите му започна да замира. Осъзнах какво съм казала.

- Искам да дойдеш в леглото тази нощ, моля те, Ашър, и не само, за да спиш.

Той постави ръцете си от двете страни на моите.

- Само за да ме държиш в безопасност от Мюзет.

Това не можех да го отрека, но...

- Вярно е, но има ли чак такова значение? Има ли значение, че причината е тази?

Той се усмихна нежно и махна ръцете ми от лицето си.

- Да, Анита, причината е от значение. Тази нощ ще ме приемеш в леглото си,о утре ще се почувстваш виновна и ще избягаш отново.

Намръщих се.

- Приказваш сякаш съм ти го причинявала това и преди, а аз не съм.

Той погали ръцете ми между неговите.

- Ти прие четирима мъже в онова легло там, четирима, и въпреки това прави секс единствено с Жан-Клод. Нахрани ardeur от Натаниел, но не спа с него. -

Той пусна ръцете ми и поклати глава със смях. - Само ти би могла да имаш такава воля да спиш нощ след нощ до такава красота и да не вземеш всичко, което Натаниел може да предложи.

През вековете съм срещал светци и свещеници, които не са имали твоята воля да устояват на изкушението.

- Изглежда, че напоследък не устоявам чак толкова много - изрекох с ръце върху бедрата ми.

Той отново се разсмя, но усмивката избледня още докато се смееше.

- Джейсън, когото определено си върнала твърдо под етикета „приятел". А аз?

Не желая отново да се присъединя към теб в това легло, ако утре ще бъда просто поредният приятел. Не мога да го понеса.

Намръщих му се. Бях дала всичко от себе си да забравя случката преди месеци, когато Бел

Морт стана причина ardeur да се появи. Благодарение на нея участвах в найблизкото нещо до оргия, в което се надявах някога да бъда. Без сношение, но с много ръце и тела, които те докосват на места, където не би трябвало. Ашър бе прав - бях дала всичко от себе си да игнорирам цялата история. Отхвърлй го достатъчно твърдо и никога не се е случвало. Но, разбира се, че се бе случило и аз не се бях справила с това.

- Какво искаш да кажа? Че съжалявам, че се чувствам малко докачлива защото съм била с четирима мъже едновременно в леглото? Да, това ме накара да се чувствам неудобно, съди ме.

- Тази нощ също ще те накара да се чувстваш така.

- Много неща ме карат да се чувствам така, Ашър, това не мога да го променя.

- Не можеш да промениш и същността си, Анита. Аз не бих те променял, но също така няма да бъда и една благотворителна нощ в леглото ти. Казах ти, че не мога да понеса отново да бъда отхвърлен.

В този миг разбрах, че той няма предвид аз да го отхвърля от леглото ни след ardeur.

Говореше за това, което Бел му е сторила преди векове. Беше го захвърлила като повредена играчка. В крайна сметка, винаги можеш да си купиш още играчки. Започнах да кръстосвам пространството пред него, без да поглеждам нито един от двамата, но правех нещо, каквото и да е, за нервното напрежение, което отново бе започнало да расте.

- Какво искаш от мен, Ашър? Гаранция?

- Да - потвърди той най-накрая. - Точно това искам от теб.

Престанах да кръстосвам и го погледнах.

- Каква гаранция? Че няма да откача утре относно това? - Поклатих глава. Съжалявам, не мога да обещая, защото не знам как ще се чувствам.

- Какво би казал Майка, ако открие, че си била с мен?

- Майка няма проблем с това.

Ашър ме погледна.

- Знам, знам, продължавам да го чакам да се ядоса за нещо. Той е съгласен да ме дели с Жан-

Клод, и с Натаниел и с цитирам: „всеки друг, когото имаш нужда да включиш" край на цитата.

Очите на Ашър се разшириха към мен.

- Леле, не е ли самото разбирателство?

- И представа нямаш - отвърнах. - Когато той влезе в живота ми, заяви, че ще направи всичко, за да остане с мен, всичко, за да бъде мой Нимир-Радж. Засега го изпълнява.

- Изглежда идеален за теб - констатира Ашър с глас, изпълнен с мека ирония.

- Знам, кара ме да се чудя кога ще ме изненада и ще се обърне срещу мен. Ашър ме докосна по лицето, което ме накара да го погледна. Сега той бе обърнал физиономията си напълно към мен, тези ледено сини очи бяха толкова искрени.

- Никога не бих искал да извърша нещо, което да навреди на това, което си създала в живота си. Ако направим това и ти избягаш, тогава Жан-Клод ще е разрушил връзката си с теб и аз ще напусна.

Почувствах как очите ми се разшириха.

- Какво имаш предвид под „напусна"?

- Искам да кажа, че ако тази вечер ме вземеш в леглото си, а утре ме прогониш, ще си тръгна. Повече няма да гледам как Жан-Клод се влюбва в други, докато аз чакам. Ще отнеме време докато открия друг Господар, който да ме иска, и вероятно не като заместник. Знам, че за господар съм слаб. Нямам свое животно - той поклати глава - толкова много от силите ми са безполезни, освен при интимни ситуации, а след като... - той едва не докосна белязаната страна от лицето си, но остави ръката си да падне - след като това стана, никой не ми позволи да се доближа достатъчно, за да използвам силите си върху него.

Той облиза устните си, като същевременно въздъхна, и самият жест ме накара да затая дъх. Желаех го, желаех го по начина, по който една жена желае мъж от дълго време. Но желанието само по себе си никога не ми е било достатъчно.

- Казваш, че ако вечер те вземем в леглото си, но утре аз откача, и този път е единствен,

ще ни напуснеш? - попитах.

Той кимна. Дори не му се наложи да се замисли.

- Поставяш ми ултиматум, Ашър, не ме бива много с ултиматумите.

- Наясно съм с това, но трябва да защитя себе си, Анита. Не мога да живея толкова близо да рая и да не бъда допускан вътре. Мисля, че това накрая ще ме подлуди. Той се облегна назад върху вратата и погледна покрай мен към Жан-Клод. - От няколко месеца размишлявам върху това, което би трябвало да направя. За всички ни е прекалено трудно.

Знай, че да бъда отново с теб като приятел излекува някои от раните, Жан-Клод. - Той се обърна и ми се усмихна. - И като виждам начина, по който ме гледаш, ми помогна повече, отколкото ме нарани, Анита. - Той се обърна и постави длан върху дръжката на вратата.

Сложих ръката си върху вратата като я задържах.

Ашър ме погледна.

- Пусни ме, Анита, знаеш, че не искаш това.

- Какво се предполага да отговоря на това, Ашър? Че си прав? Че ако Мюзет не бе пристигнала днес, сега нямаше да отправям това предложение? Прав си. Нямаше. - Притиснах се към едната страна на вратата. - Но мисълта за напускането ти, и никога повече да не те видя... - Поклатих глава и да бъда проклета, ако заплачех отново. - Не си отивай, моля те, не си отивай.

- Трябва да си тръгна, Анита.

Той ме докосна по рамото, опита се да ме отмести от пътя си, така че да може да отвори вратата.

Поклатих глава.

- Не.

Той ми се намръщи.

- Ma cherie, ти не ме обичаш, не и наистина. Щом не ме обичаш и не ме желаеш, трябва да ме пуснеш да си отида.

- Обичам те и те желая.

- Обичаш ме като приятел, желаеш ме, но ти желаеш много мъже и въпреки това не им се отдаваш. Разполагам с цялата вечност, но търпението ми не е достатъчно, за да те чакам толкова време, ma cherie. Ти ме победи. Бих опитал да те съблазня, но... -Той отново едва не докосна белязаната страна на лицето си, но ръката му падна настрани, сякаш не можеше да понесе да се докосне. - Виждал съм мъжете, които си отблъсквала. Толкова идеални, а ти си отиваш, без дори да съжаляваш. - Той се намръщи, сякаш не го разбираше, но знаеше, че е вярно. - Какво бих могъл да предложа аз, което те да не могат?

Той постави ръцете си върху раменете ми и внимателно опита да ме премести. Притиснах гръб към рамката на вратата, а ръката ми беше върху дръжката.

- Не - бе всичко, което успях да се сетя да изрека.

- Да, ma cherie, да. Време е.

Поклатих глава.

- Не.

Притиснах гърба си към вратата толкова силно, колкото можех, и знаех, че на сутринта ще имам синини. Не можех да го оставя да си отиде. По някакъв начин бях наясно, че ако той отвори тази врата, никога нямаше да имаме друга възможност.

Помолих се за убедителност. Помолих се да успея да разкрия сърцето си и да не се страхувам.

- Позволих на Ричард да ме напусне. Мисля, че така или иначе щеше да го направи, но аз просто седнах на земята и го наблюдавах как си тръгва. Не застанах на пътя му. Реших, че това е негов избор и че човек не може да задържи някой, който не иска да бъде задържан. Ако някой наистина иска да се освободи от теб, трябва да го пуснеш. Е, майната му на това, да върви по дяволите. Не си отивай, Ашър, моля те, не си отивай. Обожавам начина, по който косата ти блести на светлината. Обожавам начина, по който се усмихваш, когато не се опитваш да се криеш или да впечатлиш някого. Обожавам твоя смях. Обожавам начина, по който в гласа ти има болка, като вкуса на дъжда. Обожавам начина, по който наблюдаваш

Жан-Клод, когато той се движи из стаята и ти си мислиш, че никой друг не гледа, защото това е начинът, по който го наблюдавам и аз. Обожавам очите ти.

Обожавам болката ти.

Обожавам теб.

Скъсих разстоянието между нас, обвих ръцете си около него, притиснах буза към гърдите му, изсуших сълзите в коприната на ризата му, и продължавах да шепна: „Обичам те, наистина те обичам", когато той повдигна лицето ми и ме целуна, истински, за пръв път.