Небесносини грехове

13

Жан-Клод освободи ardeur когато оставаше по-малко от час, преди двамата да умрат. Не исках да се озова в капан под някого, когато това станеше. Но ardeur беше възпиран подълго, отколкото някога съм го правила, и сега бе като природна сила, сякаш над нас се разрази буря, отнесе дрехите на Жан-Клод и това, което беше останало от моите.

Поех Ашър в устата си и разучавах неговата перфектност, открих тънък белег, който се спускаше по скротума му. Засмуках с уста ръба на белега и това накара Ашър да извика над мен.

По-скоро шансът, отколкото планирането, бе поставил Жан-Клод под мен, в мен, а Ашър беше зад гърба ми, тежестта му се блъскаше и в двама ни, но без да има отвор, за който да претендира. Или поне такъв, какъвто бях склонна да споделя. Можех да усетя дължината на

Ашър, притисната към гърба ми. Всеки път когато Жан-Клод се тласкаше навътре в мен,

Ашър се притискаше към гърба ми, вклинен между двете части на дупето ми.

Двамата бяха като идеално ехо един на друг. Когато единият мръднеше, и другият мърдаше. Докато някъде насред всичко това, аз не започнах да умолявам, Ашър да влезе в мен, да ме вземе.

Гласът на Жан-Клод дойде сякаш бе на голямо разстояние.

- Non, mon chardonneret*, не сме я подготвили. Никога не го е правила преди.

(*chardonneret - щиглец)

Смътно осъзнах какво бях поискала и бях щастлива, че някой можеше да разсъждава достатъчно добре, за да ми попречи да позволя на друг да ме нарани. Но част от мен бе гневна, ardeur искаше Ашър да влезе, искаше да го погълне.

Яздех тялото на Жан-Клод, докато тялото на Ашър яздеше моето. Ръцете на

Жан-Клод бяха върху кръста ми, придържаха ме, подкрепяха ме, направляваха ме по начина, по който се води партньор по танци. Едната ръка на Ашър го повдигна върху леглото, но другата се беше протегнала, за да обгърне гърдата ми, а дланта му мачкаше, дърпаше, на ръба на болката.

Усетих нарастващото напрежение вътре в мен, това чувство, което предшестваше експлозията, но не го исках, все още не. Желаех Ашър по начина, по който желаех Жан-Клод.

Исках, нуждаех се да прониже тялото ми.

- Моля те, Ашър, моля те влез в мен, моля те!

Той придърпа косата ми на една страна и оголи врата ми. Ardeur се разгоря в мен.

- Да, Ашър, да.

Топлият и дълбок кладенец се пълнеше, вътре в мен, оставаха само мигове преди той да се присъедини към нас. Исках неговото освобождаване да бъде едновременно с нашето. Исках го заедно с нас.

Изглеждаше сякаш има и нещо друго, което трябваше да помня, но то бе изгубено сред тласъците на тялото на Жан-Клод, ритъма на бедрата ми, усещането за неговите ръце върху кръста ми, ръката на Ашър върху гърдата ми, която сега бе достатъчно напрегната, че да боли, усещах го толкова твърд, толкова мокър от собственото му тяло, така че се движеше като в корито от собственато си влага, и въпреки това знаех, че още не е свършил.

Той вдигна ръката си, която бе върху леглото и наклони главата ми на една страна, като я държеше и изпъна шията ми в една дълга, чиста линия.

Сякаш знаеха, сякаш и двамата знаеха какво ще направи тялото ми, едва ли не можеха да го подушат, или да го чуят, или да го вкусят. В мига, в който тази топлина се изля през ръба,

сякаш първата капка се изля върху кожата ми и накара тялото ми да се напрегне, Ашър ме прободе. Имаше един миг на остра болка, после тя премина в удоволствие и аз си спомних това, което бях забравила. Ухапването на Ашър носеше удоволствие.

Яздех вълната на това удоволствие отново и отново, докато не закрещях, без думи, без звук, без кожа, без кости, бях нищо друго, освен това топло, бликащо удоволствие. Не съществуваше нищо друго.

Жан-Клод достигна върха с вик, ноктите му се впиха в кожата ми и това ме накара да се завърна в тялото си, припомни ми, че имам тяло, че кожата беше моята обвивка, че костите и мускулите яздеха тялото под мен. Ашър достигна върха в изгаряща вълна зад гърба ми, докато устата му бе сключена около гърлото ми. Хранихме се един от друг.

Моят ardeur пи от Жан-Клод чрез топлата влага на тялото ми, чрез местата, при които моята кожа докосваше неговата. Неговият ardeur ме пресуши, издърпвайки дългия му ствол като ръка, която бе вътре в тялото ми и която сякаш изваждаше неща от него.

Моят ardeur пресуши Ашър, погълна го там, където той лежеше въху кожата ми, всмука го през неговата уста, докато той смучеше кръвта ми и се хранеше, преглъщайки, изпивайки ме до дъно. Докато той продължаваше да се храни, ме караше да изпитвам оргазъм в една смазваща вълна след друга, вълна след вълна на удоволствие, и чак когато Жан-Клод извика под мен, осъзнах, че чрез собствените му белези, той можеше да усети това, което усещах аз.

Ашър яздеше и двама ни, яздеше ни и ни караше да свършваме, яздеше ни и ни караше да свършваме, докато не се отдръпна назад, от устата му се изливаше кръв и разбрах, че е взел повече, отколкото му е било нужно само за да се нахрани. Това нямаше да ме убие, но в този блестящ миг не бях сигурна дали има значение. Удоволствието бе такова, за което човек се моли, за което убива може би, а може би и за което се оставя да умре.

Свлякох се върху Жан-Клод, трепереща, не можех да контролирам тялото си, не можех да направя нищо повече, освен да треперя. Жан-Клод лежеше също треперещ под мен. Ашър се отпусна върху нас. Усетих как трепери до гърба ми. Лежахме разтърсени, треперщи, и чакахме един от нас да може да се движи достатъчно, за да успее да ходи, или да вика, или каквото и да било. След това настъпи утрото и почувствах как душите им се изплъзват, усетих как телата им стават отпуснати и празни. Бях притисната между френетичния пулс и топлината на телата им, течности, които дори още не се бяха охладили върху кожите ни, и изведнъж Ашър стана тежък, а Жан-Клод - напълно отпуснат под цялата тежест.

Започнах да се боря, за да се измъкна от тях, но ръцете и краката ми все още не работеха.

Не исках да лежа тук, докато телата им ставаха по-студени. Не можех да стана. Не можех да махна Ашър от мен. Не можех да накарам тялото си да заработи. Колко кръв бях загубила? Прекалено много? Колко?

Бях зашеметена, главата ми бе замаяна, но не можех да кажа дали е заради секса, или Ашър наистина бе взел прекалено много кръв. Опитах се да го изблъскам от мен, това би трябвало да мога да го направя, но не можех. Първата вълна на прилошаване ме застигна и разбрах, че това се дължи на кръвозагубата. Докоснах врата си и открих, че от раните от зъби продължаваше да капе кръв. Това не би трябвало да се случва. Нали? Никога не бях давала кръв доброволно. Не знаех колко дълго трябва да кървят раните. Опитах се да се повдигна на ръце, сякаш правех лицеви опори, но светът се завъртя в потоци от цветове, замайването заплашваше да го погълне. Направих единственото, за което се сетих - изкрещях.