Небесносини грехове

3

Оборудването ми за възкресяване на зомбита се намираше в сив, спортен сак на Найк. Някои съживители се занимават със сложни случаи. Дори съм виждала един, който имаше малък куфар, който се трансформираше в маса като на вълшебник или на уличен продавач. Що се отнася до мен, аз се грижех всичко да е опаковано здраво, така че нищо да не се счупи или издраска, но като се изключи това, не виждах смисъл да бъда по-луксозна, отколкото ми се налагаше. Ако хората искаха шоу, можеха до отидат до Циркът на прокълнатите и да гледат как зомбита изпълзяват от гробове, а актьори да се преструват, че са ужасени от тях. Аз не бях за забавление, бях съживител и това беше работа.

Всяка година отказвам партита по случай Хелоуин, при които хората искат да възкресявам зомбита точно в полунощ или някаква подобна глупост. Колкото поплашеща ставаше репутацията ми, толкова повече хора искаха да бъда страшна вместо тях. Бях заявила на Бърт, че винаги мога да отида и да заплаша да застрелям всички купонджии, това би било плашещо. На Бърт не му беше смешно. Но престана да ме кара да ходя на партита.

Бях обучена да използвам мазило за лицето, ръцете и сърцето. Миризмата на розмарин, от която човек имаше чувството, че се е заврял и диша в коледно дърво, продължаваше да е изключително носталгична за мен, но вече не използвах мазилото. В спешни ситуации бях възкресявала мъртви без него, при това повече от веднъж, така че това ме накара да се замисля. Някои вярваха, че това помага на духовете да те обладаят, така че висшите сили да могат да те използват да възкресят мъртвите. Повечето хора, поне в САЩ, вярваха, че уханието и допира до смесицата от билки повишава свръхестествените им способности или им помага да се отворят, така че по принцип да могат да работят. Аз никога не съм имала проблем с възкресяването на мъртъвци. Моите свръхестестени способности бяха винаги готови да съживяват. Така че продължавах да нося мазилото за всеки случай, но вече не го използвах много.

Трите неща, от които продължавах да се нуждая за съживяването, бяха стомана, прясна кръв и сол. Макар че всъщност целта на солта бе да върне зомбито обратно в гроба след като приключим с него. Бях отрязала личните си принадлежности до абсолютния минимум, а напоследък ги бях отрязала дори още повече. И имам предвид буквално „отрязала".

Лявата ми ръка беше покрита с малки превръзки. Използвах чисти, така че да не изглеждам като версия на ръката на мумия, но с тен. Между китката и лакътя ми имаше по-големи превръзки. Всички рани си ги бях причинила сама и това започваше да ме вбесява.

Изучавах как да контролирам нарастващите си свръхестествени способности като се обучавах с Мариан, която беше медиум когато се запознах с нея, но по-късно бе станала вещица. Сега беше Уикан. Не всички вещици бяха Уикани, и ако Мариан беше друга, нямаше да ми се налага да се кълцам. Мариан, като мой учител, споделяше част от моя кармичен дълг, или поне така вярваше нейната група, под „група" да се разбира сборище. Фактът, че убивах животно всеки път когато съживявах мъртвец, три - четири пъти на нощ, почти всяка нощ, беше накарал сборището й да изнася проповеди, да беснее, да вика и в общи линии да загуби самообладание. За Уиканите кървавата магия е черна магия. Да отнемеш живот заради магическа цел, всякакъв живот, дори и този на пиле, е много черна магия.

„Как можело Мариан да се обвърже с някой, който е толкова... зъл?" - настояваха да разберат.

За да облекчат кармичния товар на Мариан, и моя, както ме увери заветът, трябвало да се опитам да съживявам мъртви, без да убивам нещо. В спешни ситуации бях действала без да жертвам животно, така че знаех, че е възможно. Но, голяма изненада, макар да беше вярно, че можех да си свърша работата без да убивам, не можех да я свърша без да има свежа кръв.

Магията с кръв за Уиканите е пак черна магия, така че какво да се направи?

Компромисът гласеше, че ще използвам само моята кръв. Не бях сигурна, че ще се получи.

Но се получи,поне при починалите наскоро.

Бях започнала първо с порязването на лявата ми ръка от лакътя до китката, но това бърза изгуби привлекателността си след като ми се налагаше да го правя поне три пъти на нощ.

След това бях започнала да си бода пръстите. За тези, които бяха мъртви не повече от половин година, малкото кръв изглежда бе достатъчно. Но пръстите ми бяха свършили, а ръката ми вече имаше достатъчно белези. Освен това бях открила, че когато стрелям с лявата си ръка, съм по-бавна защото раните боляха. Не бих тръгнала да режа дясната си ръка, защото не можех да си позволя да бъда по-бавна с нея. В общи линии бях решила, че колкото и да съжалявам, че се налага да убия няколко пилета или кози, за да възкреся мъртвите, животът на животните не струва колкото моя. Ето, изрекох го, напълно егоистично решение.

Наистина се надявах, че малките порязвания ще завехнат незабавно. Благодарение на свързаността ми с Жан-Клод - Господарят на града, се лекувах бързо, много бързо. Малките порязвания не заздравяваха бързо. Мариан предположи, че това се дължи на факта, че използвам зареден с магия нож, с който се порязвах. Но аз си харесвах мачетето. Честно казано, не бях напълно сигурна, че мога да възкресявам мъртви със съвсем малко кръв и ножът да не е с магия. Това беше проблем.

Щеше да ми се наложи да се обадя на Мариан и да й съобщя, че съм се провалила на теста по доброта на Уиканите. Защо е нужно с тях да е различно? Повечето консервативни християнски групи също ме мразеха.

Хвърлих поглед зад мен на публиката ми. Двамата нови униформени полицаи се бяха присъединили към лейтенант Никълс и първия полицай. Полицаите стояха по средата между двете групи, което позволяваше да се приближат достатъчно до гроба, за да чуят какво ще каже зомбито. Беше доста по-близо от петнайсет метра, но и двете групи трябваше да чуят Гордън Бенингтън, или поне така беше разпоредил съдията.

Всъщност, въпросният съдия се бе присъединил към нас, заедно със съдебния репортер и малката й машина. Освен това, той беше довел и двама едри съдебни пристави, което ме накара да мисля, че беше дори още по-умен, отколкото изглеждаше, а аз бях доста впечатлена даже още преди това. Не всеки съдия ще приеме показанията на зомби.

Тази нощ гробището Линдъл беше съдебна зала. Бях доволна, че от Корт* ТВ не бяха дочули за това. Това бяха точно такива странни неща, които обичаха да снимат. Нали разбирате... случай на арест на транссексуален; учителка изнасилва 13-годишен ученик; процес за убийство на професионален футболист. Процесът на О. Дж. Симпсън оказа лошо влияние въху американската телевизия.

(*Корт - на англ. Court - означава и „съд"; в случая - съдебна телевизия)

Съдията изрече с гръмкия си, съдебен глас, който отекна странно в равната празнота на гробището:

- Започвайте, г-це Блейк, всички сме се събрали.

При нормални обстоятелства, щях да обезглавя пиле и да използвам тялото му да ми помогне да напръскам кръвта в кръг, кръг от сила, с който да задържа зомбито след като го съживя, така че да не се мотае навсякъде. Освен това кръгът ми помагаше да концентрирам силата и да създам енергия. Но в този момент нямах пилета. Имаше вероятност, ако се опитам да извлека достатъчно кръв от моето тяло и да оградя дори малък кръг от сила, да се окаже, че за тази нощ ще съм приключила -прекалено замаяна и не на себе си, за да правя нещо друго. Така че какво се очакваше да направи един добросъвестен съживител?

Въздъхнах, извадих мачетето от ножницата и чух зад мен няколко ахвания. Острието беше голямо, но бях установила, че за да обезглавиш пиле с една ръка, ти трябва дълго, наточено острие. Взирах се в лявата си ръка и се опитвах да открия място, което няма превръзка.

Допрях върха на острието до средния си пръст (символиката не ми убягна) и натиснах.

Поддържах го прекалено остро, за да рискувам и да го плъзна навътре по пръста. Би било неприятно да ми трябват шевове, само защото съм се порязала прекалено дълбоко.

Раната не ме заболя веднага, което означаваше, че вероятно съм се порязала по-дълбоко, отколкото възнамерявах. Вдигнах ръка, така че лунната светлина падна върху нея и видях първия тъмен изблик на кръв. В мига, в който го видях, раната ме заболя. Защо всичко започваше да боли по-силно, когато човек осъзнаеше, че кърви?

Започнах да обхождам кръга като държах върха на острието насочен надолу, а кървящият ми пръст беше успоредно на земята, така че по нея да падат по-ряко капки кръв.

Всъщност никога не съм усещала мачетето да дълбае кръга от магия в земята или в мен, докато не престанах да убивам животни. Вероятно винаги е било като молив от стомана, който очертава кръга ми, но никога не съм успявала да го усетя през по-силния прилив от смъртта. Чувствах всяка паднала капка кръв, усещах сякаш земята жадува за нея, като дъжд по време на суша, но земята изпи не влагата, а силата. Разбрах кога съм обиколила целия кръг около надгробния камък, защото в мига, в който докоснах мястото, от което започнах, кръгът се затвори с прилив, който може да накара кожата ми да настръхне и косата ми да се изправи.

Обърнах се с лице към надгробната плоча, усещах кръга около мен като невидимо трептене във въздуха. Отидох до надгробния камък, който се намираше в далечния край на кръга.

Потропах по камъка с мачетето.

- Гордън Бенингтън, със стомана те призовавам от гроба. - Върнах се обратно към другия край на кръга, до долната част на гроба. - Чуй ме, Гордън Бенингтън, чуй и се подчини. Със стомана, кръв и сила, ти нареждам да се въздигнеш от гроба. Стани от твоя гроб и ходй между нас.

Земята се завъртя като бурна вода и просто изплю тялото нагоре. Във филмите зомбитата винаги изпълзяват от гробовете с протегнати ръце, сякаш земята се опитва да ги задържи, но през повечето време земята дава без проблем и зомбитат просто се издигат отгоре, като нещо, което се носи по повърхността на течност. Този път не пречеха цветя, нямаше нищо друго, върху което тялото да се препъне, когато зомбито седна и се огледа.

Бях забелязала, че когато не убивам животни, зомбитата ми не изглеждат толкова добре.

Ако имах пиле, можех да накарам Гордън Бенингтън да изглежда като снимката във вестника. Но само с моята кръв, той приличаше на това, което беше -съживен труп.

Не беше ужасен, виждала съм много по-зле, но вдовицата му изпищя -дълго и високо, и започна да плаче. Имаше повече от една причина, поради която исках г-жа Бенингтън да си остане вкъщи.

Хубавият син костюм прикриваше раната в гърдите, която беше убила

Гордън

Бенингтън.

Но човек пак можеше да види, че е мъртъв. Личеше си по странния цвят на кожата му. По начина, по който тя беше започнала да хлътва в костите на лицето му.

Очите му оставаха прекалено кръгли, прекалено големи, прекалено оголени, така че се въртяха в орбитите си, като едва се държаха от подобна на восък плът. Русата му коса бе като разпокъсана и изглеждаше сякаш е пораснала. Но това беше илюзия, причинена от хлътването на кожата на тялото му. Косата и ноктите не растяха след смъртта, въпреки разпространеното мнение.

Имаше още една нещо, което трябваше да извърша, за да помогна на

Гордън

Бенингтън да говори. В „Одисея" се говори за кръвно жертвоприношение, за да може Одисей получи съвет от духа на мъртвия гадател. Много стара истина е, че мъртвите копнеят за кръв. Минах през вече твърдата земя и коленичих до обърканото и съсухрено лице. Не можех да придърпам полата си надолу защото с едната си ръка държах мачетето, а другата кървеше. Всички успяха да разгледат продължително бедрата ми, но това всъщност беше без значение, защото щях да извърша неща, които ме притесняваха наймного след като приключих с жертвоприношенията на домашни птици.

Протегнах ръка към лицето на Гордън Бенингтън.

- Пий, Гордън, пий от кръвта ми и говорй с нас.

Тези кръгли, въртящи се очи се втренчиха в мен, след което хлътналият му нос улови миризмата на кръв и той сграбчи ръката ми с двете си ръце и сведе уста към раната.

Чувствах ръцете му като студен восък, в който имаше клечки. Устата му беше почти без устни, така че зъбите му се притиснаха близо до плътта ми, докато смучеше от ръката ми. Езикът му се стрелкаше напред и назад върху раната като нещо отделно и живо в устата му, което се храни от мен.

Поех дълбок, уравновесяващ дъх, вдишване и издишване, вдишване и издишване. Нямаше да ми стане лошо. Не. Нямаше да се поставя в неудобна ситуация пред толкова много хора.

Когато реших, че той е поел достатъчно, казах:

- Гордън Бенингтън.

Той не реагира, а продължи да притиска раната с уста и да стиска китката ми силно с ръце.

Почуках внимателно отгоре по главата му с едната страна на мачетето.

- Г-н Бенингтън, хората чакат, за да разговарят с теб.

Не знам дали се дължеше на думите или бе заради почукването с мачете, но той вдигна поглед и бавно започна да се отдръпва от ръката ми. В очите му вече имаше повече от личността му. Изглежда кръвта винаги има такъв ефект, изпълва ги с тях самите.

- Ти ли си Гордън Бенингтън? - попитах. Трябваше да действаме според процедурата.

Той поклати глава.

Съдията изрече:

- Нужно е да отговорите гласно, г-н Бенингтън, заради протокола.

Той се взираше нагоре към мен. Повторих думите на съдията и Бенингтън проговори:

- Аз съм... бях Гордън Бенингтън.

Един от страничните ефекти на съживяването на мъртъвци само с моята кръв, е, че те винаги знаят, че са мъртви. Преди бях съживявала някои, които не го знаеха и беше неприятно да им съобщавам, че са мъртви и че скоро ще ги върна обратно в гроба.

Истински кошмар, несъмнено.

- Как умря, г-н Бенингтън? - попитах.

Той въздъхна, всмуквайки въздух и чух как изсвири, защото по-голямата част от дясната страна на гърдите му липсваше. Костюмът го прикриваше, но бях виждала снимките от местопрестъплението. Освен това знаех каква бъркотия прави 12- калиброва пушка от близко разстояние.

- Бях прострелян.

Зад мен имаше напрежение, можех да го усетя през жуженето на кръга от сила.

- Как беше прострелян? - попитах със спокоен глас, успокояващ.

- Прострелях се сам докато слизах по стълбите към мазето ни.

От едната страна на тълпата се чу победоносен вик и нечленоразделен писък от другата.

- Нарочно ли се простреля? - запитах.

- Не, разбира се. Спънах се и оръжието стреля, толкова глупаво стана всъщност. Толкова глупаво.

Зад мен се чуха много викове. Повечето бяха на г-жа Бенингтън, която крещеше:

- Предупредих ви, малката кучка...

Обърнах се и извиках:

- Съдия Флетчър, чухте ли всичко?

- Повечето - отвърна той. Превключи гръмкия си глас на по-силен звук и извика: - Г-жо

Бенингтън, ако запазите мълчание достатъчно дълго, за да чуете, съпругът ви току-що каза, че смъртта му е случайна.

- Гейл - гласът на Гордън Бенингтън беше неуверен - Гейл, там ли си?

Не исках сърцераздирателна среща върху гроба.

- Приключихме ли, съдия? Мога ли да го върна обратно?

- Не - това се чу от адвокатите на „Фиделис". Конрой пристъпи по-близо. -Имаме някои въпроси към г-н Бенингтън.

Те задаваха въпроси и първоначално се налагаше да му ги повтарям, за да може да отговори, но стана по-добър в отговарянето. Физически не изглеждаше по-добре, но започваше да идва на себе си, да внимава повече, да осъзнава повече заобикалящата го среда.

Забеляза жена си и каза:

- Гейл, толкова съжалявам. Беше права относно оръжията. Не бях достатъчно внимателен.

Толкова съжалявам, че напуснах теб и децата.

Г-жа Бенингтън се приближи към нас, а адвокатите й я следваха. Помислих си, че ще трябва да им кажа да я държат настрана от гроба, но тя спря извън кръга, сякаш можеше да го усети. Понякога хората, които се оказва, че са надарени, могат да изненадат човек.

Съмнявам се, че тя въобще е била наясно защо спря да се движи напред. Разбира се, държеше ръцете си плътно до тялото си. Нямаше да се протегне напред, за да докосне съпруга си. Не смятам, че искаше да разбере какво е усещането за тази приличаща на восък кожа. Не можех да я виня.

Конрой и останалите адвокати се опитаха да продължат с въпросите, но съдията каза:

- Гордън Бенингтън отговори на всичките ви въпроси подробно. Време е да го оставим да... почива.

Бях съгласна. Г-жа Бенингтън беше обляна в сълзи и Гордън също щеше да бъде, но неговите слъзни канали бяха пресъхнали преди месеци.

Привлякох вниманието му.

- Г-н Бенингтън, ще те върна обратно.

- Сега Гейл и децата ще получат ли парите от застраховката?

Хвърлих поглед зад мен към съдията. Той кимна.

- Да, г-н Бенингтън, ще ги получат.

Той се усмихна, или поне се опита.

- Благодаря, в такъв случай съм готов. - Погледна жена си, която продължаваше да седи на колене върху тревата до гроба му. - Радвам се, че успях да се сбогувам.

Тя клатеше глава, отново и отново, а по лицето й се стичаха сълзи.

- Аз също, Горди, аз също. Ще ми липсваш.

- И ти ще ми липсваш, моя малка вещице.

При тези думи тя избухна в плач. Скри лице в ръцете си. Ако един от адвокатите не я беше уловил, щеше да падне в гроба.

„Моя малка вещице" не ми звучеше като израз на любов, но това доказваше, че Гордън Бенингтън наистина е познавал жена си. Освен това, вероятно доказваше и че наистина ще й липсва до края на живота й. Пред лицето на такава болка можех да й простя няколко гневни избухвания.

Стиснах раната на пръста си и добре че имаше още малко кръв. Някои нощи се налага да отварям наново раната или да правя нова, за да върна зомбито. Допрях кървава си ръка до челото му и оставих малък, тъмен отпечатък.

- С кръв те обвързвам с гроба ти, Гордън Бенингтън. - Внимателно го докоснах с острието на мачетето. - Със стомана те обвързвам с гроба ти. - Прехвърлих мачетето в лявата си ръка и взех отворения съд със сол, който бях оставила извън кръга.

Поръсих

Гордън

Бенингтън със солта и това прозвуча сякаш валеше суграшица. - Със сол те обвързвам с гроба ти, Гордън Бенингтън. Върви си и не се вдигай повече.

С докосването на солта, погледът му загуби бдителността си и когато се отпусна в земята вече беше празен. Пръстта го погълна, сякаш някакъв голям звяр бе разгърнал козината си и той просто изчезна, потънал обратно в гроба си. Трупът на Гордън

Бенингтън се беше върнал там, където принадлежеше и вече нищо не отличаваше този гроб от някой друг. Нямаше дори стръкче трева, което да не си е на мястото.

Магия.

Все още ми оставаше да обходя кръга обратно и да го разваля. При нормални обстоятелства за тази част нямам публика. Зомбито се е върнало в гроба си, всички са си тръгнали. Но Конрой от застраховки „Фиделис" спореше със съдията, който заплашваше да го призове за неуважение към съда. И г-жа Бенингтън още не беше във форма, за да може да ходи.

Полицаите стояха наоколо и наблюдаваха шоуто. Лейтенант Никълс ме погледна и поклати глава с усмивка. Той се приближи към мен когато развалих кръга и започнах да почиствам новата си рана с антисептични кърпички.

Той снижи глас, така че истински скърбящата вдовица да не го чуе.

- Никой не може да ми плати достатъчно, че да позволя на това нещо да смуче кръвта ми.

Свих леко рамене, като държах марлята върху пръста си, така че да спра кървенето.

- Ще останеш изненадан колко плащат хората за такава работа.

- Не е достатъчно - каза той, а в ръката му вече имаше незапалена цигара. Понечих да отговоря остро, но усетих присъствие на вампир, като хладина по кожата ми.

Там някъде в тъмнината някой чакаше. Имаше порив на вятъра, но тази вечер нямаше вятър. Погледнах нагоре, но никой друг не го направи, защото хората никога не гледат нагоре, никога не очакват смъртта да се стовари върху тях от небето.

- Не стреляйте, той е приятел. - Разполагах само със секунди, в които да го изрека, преди

Ашър да се появи при нас, много близо до мен, дългата му коса се вееше зад него, а обутият му в ботуш крак докосна земята. Беше принуден да направи една стъпка почти тичешком, заради инерцията от полета му, което го премести до мен.

Обърнах се и застанах пред тялото му. Беше прекалено висок, за да мога да го прикрия целия, но се опитах да направя всичко възможно, като ни преместя, така че ако някой стреля по него, да рискува да уцели мен. Всички полицаи, всички телохранители бяха извадили оръжие, и всяко дуло бе насочено към Ашър и към мен.