Небесносини грехове

6

Дълбоко под „Циркът на прокълнатите" имаше нещо, което приличаше на километри от подземни помещения. Те са били домът на Господарят на града на Сейнт Луис, който и да е бил в съответния момент, от незапомнени времена. Единствено големият склад над земята се е променил. Жан-Клод беше модернизирал подземието, обзавел наново част от него, но това бе всичко. Все още бяха стая след стая от камък и факли.

За да омекоти каменния вид Жан-Клод беше използвал огромни прозрачни завеси, за да направи нещо като шатра, за стените в дневната си. Отвън бе бяло, но след като човек разтвореше първите висящи „стени" цветовете ставаха сребристо, златисто и бяло.

Джейсън се беше протегнал, за да разтвори завесите, когато Жан-Клод премина през тях.

Той ни направи знак да се върнем обратно, а върху устните си беше поставил пръст.

Преглътнах поздрава си. Беше облякъл тесни кожени панталони, върху тях имаше ботуши с височина до бедрата, така че беше трудно да се определи къде свършваха панталоните и къде започваха ботушите. Ризата бе една от типичните за него, в стил от 18- ти век, с издутини от дипли по ръкавите и шията. Но цветът на цялата тази коприна бе нещо, което досега не бях виждала на него. Трептящо синьо с нюанс между кралско синьо и тъмносиньо. Цветът караше среднощносините му очи да изглеждат по-сини от всякога.

Лицето му бе както винаги безупречно, спиращо дъха. И както обикновено, той беше като сбъднат мокър сън - прекалено красив, за да е истински, прекалено чувствен, за да е в безопасност.

Сърцето ми биеше в гърлото. Исках да се хвърля върху него, да се обвия около него като одеало. Исках всички тези черни къдри да обвият тялото ми сякаш ме докосваше жива коприна. Исках го. Почти винаги съм го искала, но тази вечер ИСКАХ него. С всичко, което ставаше и което щеше да стане, можех да мисля единствено за секс, секс с Жан-Клод.

Той се плъзна към мен, а аз протегнах ръка, така че да не ме докосва. Ако ме докоснеше дори само с пръст, не бях сигурна какво ще направя.

Той изглеждаше объркан и чух гласа му в главата си.

- Какво не е наред, ma petite?

Все още не умеех да разговарям със съзнанието си и да не се замислям, така че не се опитах. Само вдигнах лявата си ръка и посочих към часовника си. Оставаха десет минути до полунощ.

И аз като Пепеляшка всяка вечер трябваше да съм се прибрала преди полунощ. Бях казала на колегите си, че това е обедна почивка, и понякога наистина ядях. Но това, което трябваше да храня на всеки дванайсет часа, нямаше много общо със стомаха ми. Не, с по-ниски места, определено с по-ниски места.

Очите на Жан-Клод се разшириха. Изрече в съзнанието ми:

- Ma petite, моля те, кажи ми, че вече си хранила ardeur.

Свих рамене.

- Преди дванайсет часа.

Не си направих труда да шепна; вампирите зад завесите щяха да чуят, така че използвах нормалния си тон на гласа. Така или иначе, нямаше да мога да скрия ardeur от тях. Аrdeur беше един от страничните ефекти на това да си човешкият слуга на Жан-Клод. В други времена щяха да считат Жан-Клод за инкуб, защото можеше да се храни от похот. Не просто да се храни от това, но да кара другите да изпитват желание към него.

Това беше начин да създаде повече от това, от което се нуждае. В спешна ситуация можеше да се храни от похот и да се въздържа от кръв в продължение на няколко дни. При вампирите е много рядко да притежават втора сила по такъв начин. Господарката на Деймиън е можела да се храни от страх. Тя е била това, което са наричали вещица, която лети нощем, или морана.

Бел Морт, разбира се, притежаваше ardeur. Използвала го е в продължение на векове, за да манипулира крале и императори. Жан-Клод беше един от малкото от нейната кръвна линия, които са наследили точно тази сила. А аз бях, доколкото знам, единственият човешки слуга, който някога я е наследил.

Когато ardeur се проявява при вампир за пръв път, тя го контролира точно като жаждата за кръв, след което постепенно вампирът се научава да контролира. Или поне планът беше такъв. Откакто се сдобих с нея, се борех като полудяла да я храня на около дванайсет часа.

Храненето не беше необходимо да включва сношение, но сексуалният контакт беше нужен.

Всички тези стари истории за сукуби и инкуби, които убиват хора, обичайки ги до смърт, бяха верни. Не можех всеки път да се храня от един и същи човек. Майка ми позволяваше да се храня от него. Жан-Клод в продължение на години е чакал да сподели ardeur с мен, макар че е смятал, че той ще бъде този, който се храни, а не аз. Бях принудена да превърна Натаниел - един от леопардлаците ми, в моя версия на pomme de sang. Невероятно неловко, но унищожаваше шансовете да тормозя непознати, което беше напълно възможно, ако човек се противопоставяше на ardeur. Аrdeur беше взискателна господарка, точно както Бел Морт.

Планът за тази вечер беше да отида до вкъщи и да се срещна с Майка, но вместо това се намирах тук, в Циркът. Това, самo по себе си, не беше нещо лошо, защото Жан-Клод беше винаги готов. За съжаление, в съседната стая си имахме лоши вампири, а аз не мисля, че те щяха да чакат докато ние правехме горещ, животински секс. Наречете го предчувствие, но подозирах, че Мюзет няма да изрази състрадание.

Проблемът беше, че и ardeur нямаше да изрази съчувствие.

Мъжете стояха наоколо с често срещаното мълчание тип „о, боже господи". Всички гледахме към Жан-Клод, за да разреши този проблем.

- Какво да правим? - попитах.

За момент изглеждаше объркан, след което се разсмя с този смях, който можеше да докоснеш. Това ме накара да потреперя, и не паднах само заради Деймиън, който ме улови.

Зачаках ardeur да се разпростре върху него като заразна болест, но това не се случи. В мига, в който той ме докосна, ardeur избледня като океан, който се отдръпва от брега.

Почувствах се лека и чиста, с прояснена глава. Отново можех да разсъждавам. Вкопчих се в ръката на Деймиън сякаш беше последното парче дърво в океана.

Извърнах разширените си очи към Жан-Клод. Той изглеждаше много сериозен.

- И аз го усетих, ma petite.

От практиката знаехме, че ако Жан-Клод се съсредоточи върху контрола на ardeur, можеше да помогне и на мен да го контролирам. Но когато не беше съсредоточен, огънят гореше и през двама ни като някаква непреодолима природна сила.

Усетих страданието на Деймиън за хладното ми докосване, усетих го като вкус по езика си, сякаш дъждът можеше да има вкус.

Знаех, че Деймиън ме иска, по този старовремски начин, който имаше много малко общо с цветя и сърца, и много общо с похотта. Той жадуваше за мен така, както жадуваше за кръв, защото да бъде без мен, означаваше да умре. Деймиън беше на повече от 600 години, но никога нямаше да стане вампир-господар. Което означаваше, че неговата първоначална господарка буквално беше накарала сърцето му да бие и тялото му да се движи. След това

Жан-Клод е бил силата, която го съживява, и след това, случайно, го бях откраднала от

Жан-Клод и сега моята некромантия караше кръвта му да тече и сърцето му да бие.

Бях ужасена, когато открих, че имам вампир - домашен любимец. Бях се опитала да игнорирам извършеното от мен, да избягам от него. Бягала съм от толкова много неща. Но знаех, че Деймиън не е едно от тези неща, които мога да игнорирам.

Ако прекъснех връзката си с Деймиън, той първо щеше да полудее, след което щеше да умре. Разбира се, щеше да се наложи другите вампири да го екзекутират много преди да умре. Не може вампир на 600 години да откачи напълно и да обикаля из града, убивайки хора.

Беше лошо за бизнеса. Откъде знаех какво ще се случи, ако отхвърлех Деймиън? Защото през първите 6 месеца, след като това бе станало, не знаех, че той е мой вампирски слуга.

Той беше полудял и беше избил невинни. Жан-Клод го беше затворил, докато ме е чакал да се прибера вкъщи, докато ме е чакал да изпълня отговорностите си, вместо да бягам от тях. Деймиън беше един от нагледните ми уроци, при които или трябваше да приема силата си, или други трябваше да платят цената.

Погледнах Жан-Клод. Все още бе красив, но вече можех да го гледам, бе да искам да му се хвърля на врата.

- Това е невероятно - казах.

- Ако още преди месеци беше позволила на Деймиън да те докосва така, щяхме да сме го разбрали по-рано - отвърна той.

Имаше времена, не чак толкова отдавна, когато щях да негодувам, ако някой ми припомнеше собствените ми недостатъци, но едно от новите ми решения беше да не споря за всичко.

Да подбирам битките си, това беше целта.

Жан-Клод кимна, приближи се към мен и протегна ръка.

- Поднасям извиненията си за по-раншната си недискретност, ma petite, но сега съм господар, а не пионка на огъня, който изгаря и двама ни.

Взирах се в ръката, толкова бледа, с дълги пръсти, грациозна. Дори и без влиянието на ardeur, той винаги бе пленителен по начини, които не можех да опиша.

Поех ръката му, докато все още се бях вкопчила за рамото на Деймиън. Пръстите на Жан- Клод обвиха моите, но сърцето ми остана спокойно. Ardeur не надигна похотливата си глава.

Жан-Клод приближи ръката ми към устата си, бавно, и докосна с устни кокалчетата ми.

Нищо не се случи. Той рискува с допир на устните, които се плъзнаха по кожата ми. Това ме накара да затая дъх, но аrdeur не се надигна.

Жан-Клод се изправи, ръката ми все още бе в неговата. Той се усмихна с тази блестяща усмивка, която ценях, защото бе истинска, или поне толкова близо до това, колкото можеше. В продължение на векове, той бе шлифовал изражението на лицето си, всяко движение трябваше да бъде изтънчено, грациозно, и да не издава нищо. Беше му трудно да реагира неподправено.

- Ела, ma petite, ела да посрещнем гостите си.

Кимнах.

- Добре.

Той обви ръката ми около неговата и погледна Деймиън.

- Вземи другата й ръка, mon ami, нека да я въведем вътре.

Деймиън постави ръката ми върху неговата гладка, изпълнена с мускули,

долна част на ръката.

- С удоволствие, господарю.

При нормални обстоятелства, Жан-Клод не обичаше вампирите му да го наричат „господар", но тази вечер щяхме да бъдем официални. Опитвахме се да впечатлим хора, които от векове не са били впечатлявани от нищо.

Ашър пристъпи напред, за да отмести завесите, Джейсън отиде от другата страна, и двамата задържаха завесите настрани, за да можем да влезем, без да ни се налага да се борим с плата. Неслучайно висулките над вратите вече не се харесват. Единственият недостатък на това от двете ти страни да има по един привлекателен вампир, бе, че не можех бързо да посегна към оръжието си. Разбира се, ако трябваше да вадя оръжие веднага след като преминем през вратата, значи нощта щеше да бъде от лошите.

Достатъчно лоша, че можеше и да оживеем тази нощ, но не и следващата.