Небесносини грехове

1

Беше началото на септември -натоварено време в годината за възкресяване на мъртви. Изглежда треската, предшестваща Хелоуин, всяка година започваше все порано и по-рано.

Всеки съживител в „Съживители” ООД беше ангажиран плътно. Аз не представлявах изключение; всъщност, беше ми придложена повече работа, отколкото способността ми да издържам без сън можеше да поеме.

Г-н Лео Харлан би трябвало да е благодарен, че си е назначил среща. Не изглеждаше благодарен. Честно казано, не изглеждаше по какъвто и да било начин. Харлан беше среден.

Среден на ръст, тъмна коса, но не прекалено тъмна. Кожата му не бе нито прекалено бледа, нито прекалено тъмна. Кафяви очи, но с неотличим отенък на кафявото. Всъщност, найзабележимото нещо в г-н Харлан бе, че в него няма нищо забележимо. Дори костюмът му беше тъмен, консервативен. Облекло на бизнесмен, което е на мода през последните двайсет години и вероятно ще продължи да бъде на мода и през следващите двайсет.

Ризата му бе бяла, вратовръзката - спретнато завързана, неговите нито прекалено големи, нито прекалено малки ръце бяха добре поддържани, но без маникюр.

Външният му вид ми говореше толкова малко, че това, само по себе си, беше интересно и смътно обезпокоително.

Отпих глътка кафе от чашата си, върху която имаше надпис: „Ако ми пробуташ безкофеиново кафе, ще ти откъсна главата”. Бях я донесла на работа когато шефът ни -

Бърт, бе сложил безкофеиново в кафемашината, без да каже на някого, като си е мислел, че няма да забележим. Половината от офиса в продължение на седмица мислеха, че имат грип, докато не разкрихме подлия заговор на Бърт.

Кафето, което секретарката ни Мери беше донесла за г-н Харлан, стоеше на края на бюрото ми. Върху неговата чаша имаше лого на „Сьживители” ООД. Когато Мери първоначално донесе кафето му, той бе отпивал от него в продължение на минута. Беше поискал да е черно, но пиеше от него сякаш не беше усетил вкуса му, или нямаше значение какъв е той. Беше го приел от учтивост, а не защото го иска.

Отпивах глътки от моето кафе, пълно със захар и сметана и се опитвах да компенсирам работата до късно снощи. Кофеин и захар - двете основни хранителни групи.

Гласът му бе като останалата част от него - толкова обикновен, че беше чак необикновен.

Говореше без никакъв акцент, без намек за регион или държава.

- Искам да възкресите моя прародител, г-це Блейк.

- Вече го казахте.

- Изглежда се съмнявате в мен, г-це Блейк.

- Наречете го скептицизъм.

- Защо бих дошъл тук, за да ви лъжа?

Свих рамене.

- Хората са го правили и преди.

- Уверявам ви, г-це Блейк, че казвам истината.

Проблемът беше, че не просто не му вярвах. Може би се държах като параноик, но лявата ми ръка под синьото сако беше нашарена от белези - от извитата следа от изгаряне под формата на кръст, където един вампирски слуга ме беше дамгосал, до резките от нокти на вещица-превръщач. Плюс белезите от нож - тънки и ясни в сравнение с останалото. А под синята пола и подплатата в кралско синьо имаше още белези. Коприната не се интересуваше дали се плъзгаше върху белези или върху гладка,

недокосната кожа. Бях заслужила правото си да бъда параноик.

- Какъв прародител искате да възкреся и защо?

Усмихнах се когато изрекох това, любезно, но усмивката не стигна до очите ми. Трябваше да започна да се упражнявам тя да изминава пътя до очите ми.

Той също се усмихна и очите му останаха толкова непроменени колкото моите. Усмихна се, защото на него му се усмихнаха, а не защото влагаше нещо в това. Отново се протегна към чашата за кафе и този път забелязах тежестта в предната лява част на сакото му.

Не носеше презраменен кобур, щях да го забележа, но в джоба горе в ляво имаше нещо потежко от портфейл. Можеха да бъдат много неща, но първоначалната ми мисъл беше „оръжие". Бях се научила да се вслушвам в първоначалните си мисли.

Човек не е параноик, ако хората наистина го дебнат.

Моето оръжие беше пъхнато под лявото ми рамо в презраменен кобур.

Това уравновесяваше нещата, но не исках кабинетът ми да се превърне в бойно поле. Той имаше оръжие. Може би.

Вероятно. Доколкото знаех, това можеше да бъде и наистина тежка табакера.

Но бих се обзаложила на почти всичко, че тази тежест беше оръжие. Можех или да стоя и да опитам да се разубедя от това мнение, или да действам сякаш съм права. Ако грешах, по-късно щях да се извиня, ако бях права, щях да оживея. По-добре жива и груба, отколкото мъртва и любезна.

Прекъснах обясненията му за семейното родословие. Не бях чула и дума от тях. Бях съсредоточена върху тежестта в джоба му. Докато не разберях дали е оръжие или не, нищо друго не беше от кой знае какво значение за мен. Усмихнах се и направих усилие това да стигне очите ми.

- С какво точно изкарвате прехраната си, г-н Харлан?

Той пое малко по-дълбок дъх и съвсем леко се намести в стола си. Това беше най-близкото нещо до напрежение, което бях виждала в мъжа. Първото реално, човешко движение. Хората шаваха. Харлан не.

Хората не обичат да си имат работа с хора, които възкресяват мъртъвци.

Не ме питайте защо, но ги изнервяме. Харлан не беше нервен, не беше какъвто и да било. Той просто седеше от другата страна на бюрото ми, смразяващ, а неопределените му очи бяха любезни и безизразни. Обзалагах се, че е излъгал за причината си да дойде тук, и че беше донесъл оръжие, скрито по тялото му, на място, което не можеше да се види лесно.

Харесвах Лео Харлан все по-малко и по-малко.

Оставих внимателно чашата си за кафе върху подложката за бюро, като продължавах да се усмихвам. Бях освободила ръцете си, което беше стъпка номер едно. Да извадя оръжието си щеше да бъде стъпка номер две; надявах се да я избегна.

- Искам да възкресите един от предшествениците ми, г-це Блейк. Не виждам работата ми каква връзка има тук.

- Угодете ми - отвърнах, като все още се усмихвах, но усетих как усмивката се изплъзва от очите ми като топящ се лед.

- Защо да го правя? - попита той.

- Защото, ако не го направите, ще откажа да поема случая ви.

- Г-н Вон, вашият шеф, вече взе парите ми. Той прие от ваше име.

Усмихнах се и този път имаше истински хумор.

- Всъщност, Бърт вече е само бизнес мениджър в „Съживители" ООД. Повечето от нас сме пълноправни партньори, като при адвокатска кантора. Бърт продължава да се занимава с деловата страна, но вече не ми е шеф.

Лицето му стана по-тихо, ако това бе възможно, по-затворено, по-тайнствено.

Сякаш човек гледаше лоша картина - всички технически подробности ги имаше, и въпреки това в нея нямаше усещане за живот. Единствените хора, които бях виждала да бъдат толкова затворени, бяха плашещи.

- Не бях наясно с промяната в статута ви, г-це Блейк. - Гласът му бе станал с един тон подълбок, но беше толкова пуст, колкото и лицето му.

Той караше всеки предупредителен звънец в мен да се задейства, раменете ми бяха стегнати от нуждата да извадя първа оръжие. Ръцете ми се спуснаха без да се замислям.

Чак когато неговите ръце се вдигнаха до страничните облегалки на стола му, осъзнах какво съм направила. И двамата се придвижвахме към по-добра позиция, за да насочим оръжие.

Внезапно се появи напрежение - тежко и наситено, като невидима мълния в стаята. Вече нямаше съмнение. Видях го в безизразните му очи и в леката усмивка на лицето му. Тази усмивка беше истинска, нямаше преструвка, нямаше лъжа. Оставаха ни секунди до извършването на едно от най-истинските неща, които едно човешко същество може да направи на друго. Щяхме да се опитаме да се избием. Наблюдавах, не очите му, а горната част на тялото му, в очакване на това предателско движение. Вече нямаше съмнение, и двамата знаехме.

В това тежко, наситено напрежение, гласът му ми се струваше като камък, хвърлен в дълбок кладенец. Гласът му, сам по себе си, едва не ме накара да посегна към оръжието си.

- Аз съм наемен убиец, но не съм дошъл за теб, Анита Блейк.

Не отделих очи от тялото му, напрежението не намаля.

- В такъв случай защо ми го казваш?

Гласът ми бе по-тих от неговия, почти само дихание.

- Защото не съм дошъл в Сейнт Луис да убивам някого. Наистина се интересувам предшественикът ми да бъде възкресен.

- Защо? - попитах, като продължавах да наблюдавам тялото му, да следвам напрежението.

- Дори наемниците имат хобита, г-це Блейк.

Гласът му беше делови, но тялото му оставаше много, много неподвижно. Внезапно осъзнах, че той се опитва да не ме подплаши.

Усетих как погледът ми подскочи към лицето му. То продължаваше да бъде невъзмутимо, неестествено неемоционално, но м него имаше и още нещо... следа от хумор.

- Кое е толкова смешно? - поисках да знам.

- Не знаех, че идването ми при теб ще бъде предизвикателство към съдбата.

- Какво имаш предвид?

Опитвах се да се държа за този остатък от напрежение, но се изплъзваше. Той звучеше прекалено обикновено, прекалено внезапно реален, за да мога да продължа да си мисля как вадя оръжие и правя кабинета си на решето. Изведнъж това започна да изглежда малко глупаво, и въпреки това... като гледах в тези мъртви очи, които хуморът никога не изпълни докрай, не изглеждаше чак толкова глупаво.

- Има хора по целия свят, които имат огромно желание да ме видят мъртъв, гце Блейк.

Има хора, които са похарчили значително количество пари и усилия, за да може това да се случи, но нито един не се бе доближил толкова много, до днес.

Поклатих глава.

- Това не беше близо.

- При нормални обстоятелства щях да се съглася с теб, но подочух за репутацията ти, така че не носих оръжието си по обичайния си начин. Забеляза тежестта, когато последния път се наведох напред, нали?

Кимнах.

- Ако трябваше да насочим оръжия един срещу друг, твоят кобур е с няколко секунди по-бърз от тази проклетия за вътрешен джоб, която нося.

- В такъв случай защо я носиш? - запитах.

- Не исках да те изнервям като идвам тук въоръжен, но не ходя никъде невъоръжен, така че реших, че ако проявя ловкост, няма да забележиш.

- Замалко да стане точно така.

- Благодаря за това, но и двамата сме наясно.

Не бях толкова убедена, но си замълчах; няма причина да споря, когато изглежда, че побеждавам.

- Какво искаш наистина, г-н Харлан, ако това име е истинско?

На това той се усмихна.

- Както казах, наистина искам моят прародител да бъде възкресен. За това не излъгах. - За миг изглежда, че се замисли. - Странно, но не излъгах за нищо. -

Изглеждаше озадачен. -

Мина много време, откакто това беше истина.

- Моите съболезнования - изрекох.

Той се намръщи.

- Моля?

- Сигурно не е лесно никога да не може да кажеш истината. Знам, че бих го намирала за изтощително.

Той се усмихна, и отново имаше това леко извиване на устните, което изглежда бе истинската му усмивка.

- Не съм се замислял върху това от дълго време. - Сви рамене. -Предполагам, че човек свиква.

Беше мой ред да свия рамене.

- Може би. Кой прародител искаш да бъде възкресен и защо?

- Какво защо?

- Защо точно този прародител?

- Има ли значение? - попита той.

- Да.

- Защо?

- Защото не вярвам, че мъртвите трябва да бъдат безпокоени без основателна причина.

Усмивката отново се изви.

- В този град имате съживители, които всяка нощ вдигат зомбита за забавление.

Кимнах.

- В такъв случай непременно отиди при някой от тях. Ще направят почти всичко, което искаш, ако цената си заслужава.

- Могат ли да възкресят труп, който е на почти двеста години?

Поклатих глава.

- Извън категорията им е.

- Чух, че един съживител може да възкреси почти всичко, ако е готов да направи човешко жертвоприношение. - Гласът му беше тих.

Отново поклатих глава.

- Не вярвай на всичко чуто, г-н Харлан. Някои съживители могат да възкресят ценен труп на няколкостотин години с помощта на човешка жертва. Разбира се, това би било убийство и следователно незаконно.

- Според слуховете ти си го правила.

- Слуховете могат да гласят всичко, не извършвам човешки жертвоприношения.

- Значи не можеш да възкресиш моя прародител. - Изрече това като твърдение.

- Не съм твърдяла такова нещо.

Очите му се разшириха и това бе най-близкото до изненада, което бе показал.

- Можеш да възкресиш почти двестагодишен труп без човешко жертвоприношение?

Кимнах.

- Слуховете твърдяха и това, но не го повярвах.

- Значи си повярвал, че съм жертвала човек, но не и че мога със собствени усилия да възкреся няколкостотин годишен ценен мъртвец?

Той сви рамене.

- Свикнал съм хората да убиват други хора. Никога не съм виждал някой да бъде възкръснат.

- Късметлия.

Той се усмихна, а очите му омекнаха съвсем леко.

- Значи ще възкресиш прародителя ми?

- Стига да ми кажеш основателна причина за това.

- Не се разсейваш лесно, нали, г-це Блейк.

- Упоритост, това съм аз - отвърнах и се усмихнах.

Може би бях прекарала прекалено дълго време около наистина кофти хора, но сега, когато знаех, че Лео Харлан не е дошъл да убие мен или някой друг в града, нямах проблем с него.

Защо му повярвах? Поради същата причина, поради която не му бях повярвала първия път.

Инстинкт.

- Проследих архивите на фамилията ми в тази държава толкова назад в миналото, колкото можех, но най-ранният ми прародител не е записан в никакъв официален документ. Вярвам, че още първоначално е казал фалшиво име. Докато не намеря истинското, не мога да проследя семейството ми в Европа. Много ми се иска да го направя.

- Възкресявам, питам го за истинското му име, за истинската причина за идването му в тази държава и го връщам обратно? - изрекох въпросително.

Харлан кимна.

- Точно така.

- Звучи ми достатъчно основателно.

- Значи ще го направиш - каза той.

- Да, но услугите ми са скъпи. Вероятно съм единственият съживител в тази страна, който може да възкреси толкова стар труп, без човешко жертвоприношение. Търсенето е голямо, ако схващаш намека ми.

- По мой начин, г-це Блейк, аз съм толкова добър в работата си, колкото и ти в твоята. -

Опита се да изглежда скромен и се провали. Изглеждаше доволен от себе си чак до тези обикновени и плашещи кафяви очи. - Мога да платя, г-це Блейк, не се съмнявай.

Споменах нечувана сума. Той дори не трепна. Започна да се пресяга към вътрешността на сакото си. Казах:

- Недей.

- Кредитната ми карта, г-це Блейк, нищо повече.

Той извади ръце от сакото си и ги протегна с разтворени пръсти, така че да мога да ги видя ясно.

- Може да приключите с документите и да платиш във външния офис. Имам други срещи.

Той почти се усмихна.

- Разбира се.

Той се изправи. Аз се изправих. Никой от нас не предложи да си стиснем ръцете. Той се поколеба на вратата. Спрях на разстояние, без да се движа толкова близо, колкото го правя при нормални обстоятелства. Място, за да маневрирам, нали разбирате.

- Кога можеш да свършиш работата?

- Тази седмица съм ангажирана плътно. Може да успея да те вмъкна следващата сряда. Или следващия четвъртък.

- А какво стана със следващия понеделник или вторник? - попита той.

Свих рамене.

- Плътно запълнени.

- Ти каза, цитирам: „Тази седмица съм ангажирана плътно". След това спомена за следващата сряда.

Отново свих рамене. Имаше времена, в които не ме биваше в лъжите, дори и сега не съм съвършена, но не поради същите причини. Усетих как погледът ми става безизразен и пуст докато изричах:

- Исках да кажа, че съм ангажирана през повечето време през следващите две седмици.

Той се взираше в мен достатъчно твърдо, че да ми се прииска да се свия. Преборих се с нуждата и му отвърнах с невъзмутим, смътно приятелски поглед.

- Следващият вторник е пълнолуние - изрече тихо той.

Примигах срещу него, борейки се да прикрия изненанадата от лицето си и мисля, че успях, но се провалих с езика на тялото си. Раменете ми се напрегнаха, а ръцете ми се свиха.

Повечето хора забелязват лицето ти, не останалата част от теб, но Харлан беше човек, който би забелязал. По дяволите.

- Значи е пълнолуние, хип хип ура, и какво от това? - Гласът ми беше толкова обикновен, колкото можех да го направя.

Той се усмихна с типичната си лека усмивка.

- Не те бива много в престорената свенливост, г-це Блейк.

- Не, не ме бива, но след като не се преструвам, това не е проблем.

- Г-це Блейк - каза той с почти ласкав глас - моля те, не обиждай интелигентността ми.

Почудих се дали да не отвърна с „но това е толкова лесно", но не го направих. Първо, въобще не беше лесно; второ, малко се бях изнервила от посоката на този лек разпит.

Но нямаше да му помогна с доброволно споделена информация. Говорй по-малко, това дразни хората.

- Не съм обиждала интелигентността ти.

Той се намръщи, което, мисля, беше толкова истинско, колкото тази негова лека усмивка.

Истинският Харлан надничаше.

- Според слуховете вече няколко месеца не си работила в нощта на пълнолунието.

Внезапно той започна да изглежда много сериозен, не по заплашителен начин, а сякаш се бях държала нелюбезно, бях забравила маниерите си по време на хранене или нещо подобно, и той ме поправяше.

- Може би съм Уикан. За тях пълнолунието е свят ден, нали знаете? Или поточно нощ.

- Уикан ли си, г-це Блейк?

Никога не ми беше необходимо дълго време, за да се уморя от игри на думи.

- Не, г-н Харлан, не съм.

- В такъв случай защо не работиш по време на пълнолуние?

Взираше се в лицето ми, изучаваше го, сякаш поради някаква причина отговорът беше поважен, отколкото би трябвало.

Знаех какво иска да кажа. Искаше да призная, че съм някакъв вид превръщач.

Проблемът беше, че не можех да го призная, защото не бе истина. Аз бях първият човек в тяхната история, който е Нимир-Ра, кралица на леопардите в пард на леопардлаци. Наследих леопардите, когато бях принудена да убия лидера им, за да му попреча да убие мен. Освен това бях и Бьолверк на местната глутница върколаци. Бьолверк беше повече от телохранител и по-малко от екзекутор. В общи линии това беше някой, който върши неща, които Улфрик или не може, или не би направил. Ричард Зийман беше местният Улфрик. В продължение на няколко години той беше и непостоянното ми гадже.

Точно сега не ми беше гадже, ама никак. Прощалните му думи към мен бяха: „И не искам да обичам някого, който се чувства по-спокойно с чудовищата от мен." Какво отговаряш на това? Какво можеш да отговориш? По дяволите, ако знаех. Казват, че любовта побеждава всичко. Лъжат.

Имаше хора, които зависят от мен в качеството ми на Нимир-Ра и Бьолверк. По време на пълнолуние спирах работа, за да бъда на разположение. Всъщност, беше просто и нищо от това не желаех да споделям с Лео Харлан.

- Понякога си взимам почивни дни, г-н Харлан. Ако те са по време на пълнолуние, то това е съвпадение.

- Според слуховете преди няколко месеца си била накълцана от превръщач и сега си една от тях.

Гласът му все още бе тих, но този път бях готова. Лицето ми, тялото ми, всичко беше спокойно, защото той грешеше.

- Не съм превръщач, г-н Харлан.

Очите му се присвиха.

- Не ти вярвам, г-це Блейк.

Въздъхнах.

- Не ме интересува особено дали ми вярваш, г-н Харлан. Това дали съм ликантроп или не, няма общо с това колко съм добра във възкресяването на мъртвите.

- Според слуховете си най-добрата, но продължаваш да ми повтаряш, че те не са верни.

Наистина ли си толкова добра, колкото твърдят?

- Още по-добра.

- Говори се, че си възкресявала цели гробища.

Свих рамене.

- Ще завъртиш главата на някое момиче с такива приказки.

- Твърдиш, че това е вярно ли?

- Има ли значение? Нека да повторя: Мога да възкреся прародителя ти, г-н Харлан. Аз съм един от малкото, ако не и единственият съживител в тази страна, който може да го направи, без да прибягва до човешко жертвоприношение. - Усмихнах му се със служебната си усмивка, тази, която бе като електрическа крушка - ярка и бляскава, и напълно лишена от съдържание. - В следващите сряда или четвъртък ще бъде ли удобно?

Той кимна.

- Ще оставя номера на мобилния си телефон, може да се свързваш с мен денонощно.

- Тази работа спешна ли е?

- Нека да кажем, че никога не знам кога може да ми предложат нещо, на което да ми е трудно да устоя.

- Не са само парите - констатирах.

Той отново се усмихна с неговата усмивка.

- Не, не са само парите, г-це Блейк. Имам достатъчно, но работа, която да представлява нов интерес... ново предизвикателство. Винаги търся такова нещо.

- Внимавай какво си пожелаваш, г-н Харлан. Винаги съществува някой, който е по-голям и по-страшен от теб.

- Не съм забелязал такова нещо.

Тогава се усмихнах.

- Или си по-страшен, отколкото изглеждаш, или не си срещал подходящите хора.

Той се загледа в мен продължително, докато не почувствах как усмивката ми не се изплъзва от очите ми. Погледнах мъртвите му очи с моите собствени. В този миг познатият извор на тишина ме изпълни. Това бе мирно място, в което отивах когато убивах. Огромно място, изпълнено с бял шум, където нищо не болеше, където не усещах нищо. Гледайки в безизразните очи на Харлан, се почудих дали и неговата глава не беше голяма и изпълнена с бял шум. Едва не го попитах, но се спрях, защото за секунда реших, че е излъгал, излъгал за всичко и ще опита да извади оръжието си от сакото. Това би обяснило защо иска да знае дали съм превръщач. За миг или два помислих, че ще се наложи да убия г-н Лео Харлан. Не бях уплашена или нервна, просто се подготвих. Това беше негов избор - да живее или да умре. Не съществуваше нищо друго, освен тази бавна, безкрайна секунда, в която се прави избор и се губи живот.

Тогава той се отърси, почти като птица, която намества перата си.

- Щях да ти напомня, че аз самият съм доста страшна личност, но сега няма да го направя.

Би било глупаво да продължавам да си играя с теб по този начин, сякаш ръчкам гърмяща змия.

Само го погледнах с празен поглед, като продължавах да стоя в това тихо място. Гласът ми се чу бавен, предпазлив, по същия начин, по който усещах тялото си.

- Надявам се, че днес не си ме излъгал, г-н Харлан.

Той ми се усмихна с онази негова смутена усмивка.

- Аз също, г-це Блейк, аз също.

Докато изричаше този странен коментар, той внимателно отвори вратата, като въобще не свали погледа си от мен. След това се обърна и напусна бързо, затвори плътно вратата след себе си и ме остави сама с притока на адреналин, който се отцеждаше като локва в краката ми.

Не страхът ме остави слаба, а адреналинът. Изкарвах си прехраната като възкресявах мъртъвци и легален екзекутор на вампири. Това не беше ли достатъчно неповторимо?

Нима трябваше да привличам и плашещи клиенти?

Знам, че трябваше да откажа на Харлан, но му бях казала истината. Можех да възкреся това зомби и никой друг в тази страна не можеше - без човешко жертвоприношение. Бях почти сигурна, че ако му бях отказала, Харлан щеше да намери някой друг да свърши работата. Някой друг, който или нямаше моите възможности, или нямаше моите принципи.

Понякога си играеш с дявола не защото искаш, а защото, ако не го направиш, някой друг ще го направи.