Небесносини грехове

53

Очаквах местопрестъплението да бъде тежко, защото последното беше такова. Но това не го очаквах. Или нашият изнасилвач-убиец беше отишъл в банята за второто убийство, или имахме съвсем нов убиец. Докато обикалях из къщата, надуших познатата миризма на хамбургер. Зербровски ми беше връчил малки найлонови калцуни, които да сложа върху найковете си и ми беше подал кутия с ръкавици. Спомена нещо за пода, който бил пълна бъркотия. Никога не бях считала Зербровски за майстор в сдържаните изказвания. Стаята беше червена. Червена, сякаш някой бе боядисал стените в кървавочервено, но боята не беше равномерна. Не бе просто червено, или кървавочервено, а алено, рубинено, керемидено червено на местата, където бе започнало да засъхва, цвят, толкова тъмен, че бе почти черен, но червеното проблясваше като тъмен гранат. Опитах се да остана хладнокръвна и мислеща и да оглеждам всички нюанси на червеното, докато не забелязах част от нещо дълго, тънко и месесто, която беше залепнала с кръв за стената, като част от карантия, изхвърлена настрани от немарлив касапин. Внезапно в стаята стана горещо и се наложи да отместя поглед от стените, но подът беше по-зле. Бе облицован с плочки, а те не попиваха течността. Беше покрит с кръв, достатъчно дълбока кръв, така че блестеше като течност върху почти целия под. Разбира се, площта на пода бе малка, но все пак количеството кръв беше много за едно помещение.

Държах се за касата на вратата, която водеше към стаята. Стъпалата ми, обути в калцуни, все още бяха върху сравнително чист участък от плочки, в който имаше стол, малък кът с тоалетка, завършващ с двойна мивка. Следваше главната спалня, но леглото беше грижливо оправено, недокоснато.

Имаше малък мраморен ръб, който задържаше плиткото езеро от кръв вътре в последното помещение. Малка каменна издатина, която да пази останалата част от стаята чиста. Бях благодарна за тази малка издатина.

Отново погледнах стените. В далечния ъгъл имаше душ-кабина за трима. Стъклените врати бяха изпръскани с кръв, която беше засъхнала до приятно бонбонено червен слой. Частта при душа не беше толкова покрита, колкото останалите стени. Все още не бях сигурна за причината.

Повечето от останалото пространство в банята бе заето от вана. Не беше толкова голяма, колкото при Жан-Клод, но размерът и бе почти като този на ваната в моята къща. Харесвах ваната си, но знаех, че ще минат дни, преди да съм в състояние да я ползвам отново. Местопрестъплението щеше да унищожи това удоволствие за известно време.

Ваната беше пълна с бледа кръв. Кръв с цвят на тъмночервени рози, които са били оставени на слънце прекалено дълго и цветът им е избледнял до нюанс на розовото, който никога на изглежда точно като розово, а сякаш е трябвало да бъде по-тъмен. Розова окървавена вода изпълваше ваната почти до ръба, като чаша, пълна с пунш. Лоша мисъл. Лоша мисъл.

Да мисля за каквато и да било храна или напитка, точно сега не беше добре, съвсем не беше добре. Трябваше да се извърна, да се вгледам отново в по-малките помещения, да хвърля бегъл поглед на леглото и на полицаите, които още се мотаеха в далечната стая. Никой от тях не беше предложил да ме придружи в обиколката. Не можех да ги виня, но внезапно се почувствах изолирана. Бяха отдалечени само през три малки стаи, но имах усещането, че сме на хиляди километри. Сякаш, ако сега изкрещях, никой нямаше да ме чуе.

Използвах най-далечната каса на врата, за да стигна до мивката. Наведох се над хладната мивка и пуснах студената вода върху ръката си. Когато се изстуди достатъчно, наплисках лицето си. Нямаше кърпа за ръце, вероятно бе опакована и изпратена в лабораторията, където щеше да бъде огледана за косми, влакна и други материали. Измъкнах тениската си от дънките и подсуших лицето си. Появиха се няколко тъмни петна. Остатъците от снощния грим. Погледнах в широкото бестящо огледало, което искреше ослепително заради светлините отгоре. Под очите ми имаше размазана спирала и очна линия. Не бяха водоустойчиви. По-скоро упорити, но не устойчиви. Използвах подгъва на тениската си, за да избърша остатъците от грима и успях да махна повечето. Накрая се оказах с черно на тениската, но това изглеждаше без значение. Зербровски се подаде от вратата.

- Как върви?

Кимнах, защото не се доверявах на себе си достатъчно, че да говоря. Той внезапно се ухили, и ако се чувствах по-добре, щях да се страхувам от следващия му коментар, но днес бях прекалено вцепенена. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Защото в противен случай нямаше да мога да се върна в онази стая, а трябваше да се върна там. Така че нищо нямаше значение. Бях празна, и тиха, и нищо не съществуваше.

- Кое беше момичето от сутринта? Имаме залагане. Някои мислят, че е най-добрата ти приятелка Рони Симс. Лично аз не смятам така - тя още си пада по онзи преподавател в универститета Вашингтон. Залагам на русия женски леопардлак, който винаги е във вас. Кой вариант е?

Мисля, че само примигнах срещу него.

Той се намръщи и пристъпи в малката стая.

- Анита, добре ли си?

Поклатих глава.

- Не, не съм.

Лицето му изразяваше загриженост и той се приближи достатъчно, едва не ме улови за ръка, след което се спря.

- Какво има?

Останах облегната на мивката, но посочих с ръка назад, без да гледам накъде соча, без да искам да гледам.

Той хвърли поглед към мястото, което посочвах, след което очите му трепнаха много бързо и отново се обърнаха към мен.

- И какво за него?

Само го погледнах.

Той сви рамене.

- Да, лошо е. И преди си виждала такива неща.

Сведох глава и се вгледах в златистия кран на чешмата.

- Взех си един месец почивка, Зербровски. Реших, че имам нужда от почивка, и наистина имах, но може би един месец не е бил достатъчен.

- Какво искаш да кажеш?

Вдигнах очи и погледнах в огледалото, лицето ми бе почти призрачно бяло, очите ми се открояваха като черни дупки на фона на физиономията ми, останалата очна линия ги караше да изглеждат по-големи, по-завладяващи, по-изгубени, отколкото трябваше да бъдат. Това, което исках да кажа, беше „Не знам дали искам да продължавам да правя това", но гласно изрекох:

- Мислех, че местопрестъплението при спалнята е тежко, но това е по-зле.

Той кимна.

Понечих да поема дъх, но се сетих навреме за миризмата, и вдишах по-плитко, което въобще не беше толкова успокояващо за психиката ми, но бе по-добре за стомаха.

- Ще се оправя.

Той не започна да спори, защото през повечето време се отнасяше с мен според мъжките правила. Ако един мъж заяви, че ще се оправи, просто приемаш думите му, дори и да не му вярваш. Единственото изключение е, когато е заложен нечий живот, тогава кодът на мъжете може да бъде нарушен, но мъжът с когото го нарушиш, вероятно никога няма да ти прости.

Изправих се, а ръцете ми все още бяха вкопчени в мивката.

Примигах няколко пъти срещу огледалото, след което се обърнах отново към далечната стая. Можех да го направя. Трябваше да го направя. Трябваше да мога да видя това, което е там, и да разсъждавам разумно. Исках от себе си нещо ужасно. Най-сетне го признах. Признах, че да виждам гледки, като тази в съседната стая, унищожаваше душата. Признах и продължих.

Отново бях при вратата на банята. Зербровски беше дошъл и стоеше точно зад мен. Нямаше място да стоим в рамката на вратата заедно и да е комфортно.

Огледах стаята и покритите с кръв и вътрешности стени.

- Колко човека са убити там?

- Защо? - попита той.

- Не се прави на потаен, Зербровски, днес нямам търпение за това.

- Защо? - отново запита той, но този път в гласа му имаше отбранителна нотка.

Погледнах го.

- Какъв ти е проблемът?

Той не посочи към касапницата. Всъщност, за секунда или две си помислих, че ще ми заяви да се гледам работата, но не го направи.

- Ако Долф те попиташе защо, просто щеше да му отговориш, а не да спориш с него.

Въздъхнах.

- Трудно ти е да заемеш мястото на Долф? - попитах.

- Не, но ми писна да се повтарям, при условие, че знам, че никой не кара Долф да го прави.

Вдигнах поглед към него и усетих как по лицето ми пропълзя усмивка.

- Е, всъщност, карам и Долф да се повтаря.

Той се усмихна.

- Добре, добре, може би го правиш, но си такъв трън в задника, Анита.

- Това е талант - обясних.

Стояхме в рамката на вратата и се усмихвахме един на друг. В малката стая на ужасите нищо не се бе променило. Нямаше дори и капка по-малко кръв, или сантиметър по-малко вътрешности, залепени за стените, но и двамата се чувствахме по-добре.

- Така - изрекох с усмивка, - колко хора са убити в банята?

Неговата усмивка стигна до ушите му.

- Защо питаш?

- Копеле - казах.

Той раздвижи веждите си над рамките на очилата.

- Не и според майка ми, макар че не си първата, която го твърди. Почти се разсмях и разбрах, че съм загубила.

- Защото, Зербровски, в тази стая има само две цели стени, и двете са покрити толкова плътно с кръв и вътрешности, че изглежда като две убийства - едното при едната стена, а второто при другата.

- А ваната? - попита той.

- Цветът на водата е бледен. Преди не съм виждала някой да кърви до смърт във вана, така че не знам дали водата трябва да е с такъв цвят, или би трябвало да е по-тъмна. Но инстинктът ми подсказва, че никой не е умрял от кръвозагуба в тази вана. Може да е бил убит вътре, но повечето кръв е по пода и по стените.

- Сигурна ли си за това?

- Не, както казах, никога не съм виждала някой да умре от загуба на кръв във вана, но освен това се чудя защо е толкова пълна, почти до ръба. Повечето вани не могат да бъдат толкова пълни с вода, имат малка дупка, която пречи на водата да прелива. Тази е толкова пълна, че даже не можеш да стъпиш вътре, без да разплискаш вода по целия под.

Той наблюдаваше лицето ми, докато говорех, след което погледът му се плъзна настрани, за да огледа помещението и чистата част от пода, върху която стояхме.

- Права съм, че са убити поне двама човека, нали?

Той вече контролираше изражението си и срещна погледа ми.

- Може би.

Въздъхнах, но това се дължеше предимно на раздразнение.

- Виж, от години работя с Долф и го харесвам. Уважавам методите му на работа, но по дяволите, Зербровски, не е нужно да се правиш на толкова потаен като него. Винаги съм мразела да си играя на двайсет въпроса. Нека да пробваме нещо ново и различно. Аз ще задавам въпроси, ти отговоряш.

Той почти се усмихна.

- Може би.

Преборих се с желанието да се развикам. Заговорих много спокойно, много тихо.

- Убити са поне двама човека, посечени до стените. - Насилих се да се извърна назад и да погледна отново въпросните две стени. Сега, когато с мен имаше друго човешко същество, с което да говоря, и той ме беше ядосал леко, отново бях в състояние да мисля. Стените не бяха боядисани с кръв буквално. Имаше участъци, при които се виждаха плочки, но те бяха в умерено кафяв цвят, така че положението изглеждаше по-зле, отколкото беше, а Господ бе свидетел, че е достатъчно зле.

Отново се обърнах към Зербровски.

- Добре, две убийства, по едно до всяка стена. Или поне са били изкормени, накълцани, или каквото са били, до всяка стена. - Пак погледнах ваната. - Има ли части от тела в нея?

- Долф щеше да те накара да провериш.

Втренчих се в него.

- Може би, вероятно. Но ти не си Долф, а аз не съм в настроение.

- Оставихме частите вътре специално за теб, Анита. Без майтап. -Той вдигна ръце. - Ти си нашият експерт по чудовищата, и ако това не е чудовище, то не знам какво може да е.

Тук ме хвана на тясно.

- Чудовище е, Зербровски, но дали е човек, или е нещо друго? Това е въпросът за 64 млрд. долара *.

(*шоу в САЩ, подобно на „Стани богат", излъчвано в периода 1955-58 г.)

- Мислех, че са 64 хил. долара - усъмни се той.

- Инфлация - обясних. - Поне имаш ли някакви дълги ръкавици или нещо подобно?

- Никакви дълги ръкавици в мен - отсече той.

- Мразя те - казах.

- Не си първата, която го заявява днес - отговори, отново изглеждайки уморен.

- Ще разнеса кръв до ада и обратно.

Той порови под мивката и намери торба за боклук.

- Постави калцуните вътре, преди да излезеш от стаята.

- Какво бих могла да науча, като ровя в такава бъркотия?

- Вероятно нищо - отвърна той.

Поклатих глава.

- В такъв случай защо да го правя?

- Защото запазихме местопрестъплението за теб. Не сме източили проклетата вана, за да не повредим някаква мистериозна част от чудовище, която ти би забелязала, а ние бих изхвърлили.

- Мистериозна - повторих, - какво, да не би Кати отново да ти е чела книги за големи?

Той се усмихна.

- Колкото по-бързо направиш това, толкова по-скоро всички можем да се махнем от тук.

- Не се мотая нарочно - възразих, дори и след като знаех, че го правя.

- Напротив, мотаеш се, и не те обвинявам.

Погледнах към следващата стая, след което отново към Зербровски.

- Ако не открия някаква наистина страхотна улика, със сигурност ще ти сритам задника.

Той се ухили.

- Само ако ме хванеш.

Поклатих глава, поех плитко дъх и пристъпих през последната врата.