Небесносини грехове

44

Банкетът беше в една от вътрешните зали на „Цирка”. Една от тези, които не бях виждала. Знаех че мястото е огромно и че съм виждала само част от него, но не бях осъзнала, че съм пропуснала стая с тази големина. Приличаше буквално на пещера, защото първоначално е било точно това, едно огромно, високо пространство, издълбано от водата в твърдия камък за няколко милиона години. Сега нямаше вода, само скали и студен въздух. Във вкуса на въздуха, в начина, по който докосваше кожата ти, се усещаше, че цялата тази мрачна красота се дължи изцяло на природата, а не на човешка намеса. Не знам каква е разликата межу естествените пещери и тези, създадени от човека, но въздухът се усеща различен, просто е така.

Очаквах да видя факли, но с изненада открих газ. Газови лампи, поставени из стаята, прогонваха тъмнината. Попитах Жан-Клод кога беше прокарал газта и той ми отговори, че контрабандистите са го направили по време на сухия режим, когато пещерата е била тайна кръчма. Николаос, Господар на града преди Жан-Клод, бе позволила контрабандистите да плащат наем за мястото. Освен това и вампирите й се бяха хранили от пияните гуляйджии. След като жертвите вече нарушаваха закона, нямаше как до полицията да стигне, къде се беше провело нападението на вампирите.

Никога досега не съм била в стая, осветена само от газови лампи. Светлината беше нежна като тази на огъня, но по-стабилна и гореше по-чисто. Донякъде очаквах да се носи миризма на газ, но нямаше. Жан-Клод ми каза, че ако надуша газ, значи има теч и вероятно трябва да бягаме като дяволи. Добре де, всъщност каза че трябва да напуснем колкото се може по-бързо, но знаех какво има предвид. Банкетната маса беше едновременно красиво - и странно аранжирана. Златните прибори блестяха и караха да блещукат златните мотиви по белия костен порцелан на съдовете. Около белите ленени салфетки имаше златни пръстени. Покривката беше от три слоя, първият дълъг и бял, почти се влачеше до пода, а по ръба му бяха избродирани златни листа ицветя. Средният беше деликатна златна дантела. Най-горният беше в различен нюанс на златното - бяло и златно - сякаш някой беше взел златна боя и я беше поръсил по белия лен.

Столовете имаха седалки в златно и бяло и богато украсени облегалки от тъмно, масивно дърво. Масата стоеше като блестящ остров насред осветената от газта тъмнина. Но две неща ме объркваха. Първо около всяка чиния имаше далеч повече златни прибори, отколкото знаех какво да правя. Така или иначе за какво, по дяволите, използваш мъничка двувърха виличка? Беше поставена над чинията, така че беше или за морска храна, салата, десерт, или за нещр, което още не ми беше хрумнало. Надявах се да е за морска храна или за десерт, след като мислех че знам коя вилица е за салата. След като досега не бях присъствала на официален вампирски банкет, се опитах да не спекулирам с другите възможни ползи от една двувърха виличка.

Второ, имаше напълно подредени места и на пода. Под всяко от тях имаше постлана бяла ленена кърпа, като за миниатюрни пикници. Местата на пода бяха разпределени между столовете, така че имаше място да дръпнеш стола назад. Но беше... странно.

Стоях в моята туника в черно и кралско синьо, с леките тъмносини проблясъци, потропвайки с пръстите на високите си токчета, опитвайки се да разбера защо на пода имаше чинии.

Жан-Клод се плъзна през черните завеси, които покриваха входа между тази стая и по-малкото помещение в съседство. Всички се тълпяха в съседната стая. Мразех тълпите при каквито и да е обстоятелства, дори и при нормалните вечерни партита. Но тази вечер беше като салонен разговор в боен стил. Всичко имаше поне по две, ако не и по три значения. Всички се опитваха да бъдат недоловимо обидни. Толкова любезни, толкова подли, толкова неприятни. Уменията ми за лек разговор бяха доста ограничени и срещу Мюзет и екипа й, бях направо невъоръжена. Нуждаех се от почивка, преди да зпочна да троша разни неща. Поне недораслата pomme de sang на Мюзет липсваше от таз вечерните събития. Беше ни казано, че е била изпратена обратно в Европа, тъй като изглеждало че присъствието й много ме дразнело. Според мен по-скоро Мюзет не искаше да загуби малката си играчка, ако нещата загрубееха.

Ашър се промъкна през тъмнината, но не се плъзна след Жан-Клод, а бързаше. Мюзет не беше съвсем готова да повярва, че Ашър беше наистина наш. След като и аз не бях сто процента сигурна, че беше, бе трудно да й позволя да не надуши лъжата по мен, макар че не беше и точно лъжа. Не трябваше да оставям Ашър сам, но бях уморена. Уморена от вампирската политика. Уморена да разчиствам проблеми, които не бях започнала и които не разбирах изцяло.

- Ma petite, гостите ни питат за теб.

- Направо се хващам на бас, че го правят.

Жан-Клод премигна по онзи бавен, грациозен начин, който обикновено значеше, че се опитва да разбере какво съм имала предвид с някой жаргонен или саркастичен израз. Преди смятах че го прави, за да покаже невъзможно дългите си мигли, но човек може да му се довери да превърне един иначе дразнещ навик в нещо изкусително.

- Мюзет наистина пита за теб - каза Ашър и изимитира гласа й -Къде е новата ти любима? Да не те изостави толкова скоро? - Около бледо сините му очи се показваше бялото, разкриващо паниката, носеща се точно под поърхността.

- Не ти е навик да изчезваш по време на такава важна и потенциално опасна ситуация. Какво има, ma petite?

- О, не знам, международен терорист ме следи, съветът на вампирите пак е в града, цяла вечер слушам най-любезно-злобните леки разговори, които някога съм чувала, Ашър отново е в своята темпераментна стихия, един от моите приятели и любим полицай прави нервен срив, върколак-сериен убиец вилнее из моя град, о, и фактът че Ричард и вълците му още не са пристигнали и никой от тях не си вдига телефона. Избери си едно - когато приключих знаех че усмивката на лицето ми не е приятна. Беше предизвикателна. Сякаш питаше - защо пък да не съм напрегната?

- Не вярвам че неща се е случило на Ричард, ma petite.

- Не, само се страхуваш, че ще се скатае за вечерта. Това ще ни накара да изглеждаме дяволски слаби.

- Деймиън лети добре почти като мен - каза Ашър. - Той ще ги открие, ако са наблизо.

- А ако не са? Имам предвид, Ричард се защитава толкова силно, че нито аз, нито Жан-Клод можем да го достигнем. Обикновено не го прави без причина, а ако я има, то тя е такава, която няма да ни хареса.

Ашър въздъхна.

- Не знам какво да кажа относно твоя крал на вълците, но знам че той не е единствения ни проблем. - Той ме погледна и на лицето му се беше появил упорит израз. - Не се държа темпераментно.

Не си направих труда да споря. Ашър беше темпераментен, просто си беше.

- Добре, но проблемът е, че Мюзет може да надуши тази лъжа. Тя ме пита дали си мой, аз казвам да, тя не вярва. Тя не ми вярва, защото и аз не го вярвам докрай. Ти не си съвсем мой. Прекалено ми е ново, за да го възприемам съвсем реално и тя го усеща. Тя на практика ме преследва из стаята, намирайки нови начини да попита дали те чукам и дори това ми идва в повече. - Поклатих глава, липсваше ми усещането за косата до кожата ми. Докоснах голия си врат и го почувствах беззащитен.

- Разбирам, ако е само по време на визитата им - каза Ашър.

- Не, не, по дяволите, проблемът е, че не сме имали сношение.

Ашър ме погледна, после вдигна поглед към Жан-Клод.

- Това е от американското в нея. Ако не сте имали сношение, значи не си правил секс с ma petite. Доста американски начин на мислене.

- Покрих гърба й със семето си и това не се брои?

Изчервих се толкова внезапно, че ми се зави свят.

- Може ли да сменим темата, моля?

Жан-Клод докосна рамото ми, но аз се отдръпнах. Отчаяно се нуждаех от успокоение и точно затова не можех да му позволя да ми го даде. Знам че нямаше никакъв смисъл, но все пак си беше истина. Бях спряла да се опитвам да не бъда себе си, и започнах да опитвам да работя с това, с което разполагах. Бях бъркотия от противоречия. Не са ли всички? Макар че да си признаем, може би бях мъничко по-противоречива от другите.

Отдръпнах се от него, и от двама им, но това ме отдръпна и от светлините, приближи ме до чакащия басейн от тъмнина. Спрях. Не исках да навлизам в тъмнината. Проговорих, полуобърната назад, сякаш не исках да обръщам гръб на тъмнината.

- Защо има чинии на пода?

Жан-Клод се плъзна към мен, грациозен в тези невероятни ботуши, тъмното палто се развяваше около него, бродерията проблясаше тук и там на светлината, като бледи сини звезди. Сякаш синята риза се носеше в тъмнината, привличайки почти болезнено вниманието ми към лицето му, подчертавайки колко красив беше всъщност. Разбира се, той вроятно бе планирал точно този ефект.

Гласът му сякаш изпълни пещерата като топъл шепот;

- Бъди спокойна, ma petite.

- Спри това - казах и осъзнах, че бях обърнала гръб на по-голямата тъмнина, бях се обърнала към него като цвете към слънцето, бях се обърнала, защрто не можех да не погледна към него. Това не бяха вампирски сили, а ефектът, който той упражняваше върху мен, който почти винаги бе упражнявал върху мен.

- Да спра кое? - попита, с глас все още топъл и мирен, като успокояващо одеало.

- Опитваш се да използваш гласа си върху мен. Не съм някой глупав турист, който да бъде успокоен чрез красиви думи и привлекателна опаковка.

Той се усмихна и леко се поклони.

- Non, но си нервна като турист. Не ти прилича да си толкова... неспокойна - усмивката беше изчезнала, заменена от леко смръщване.

Потърках длани нагоре-надолу по ръцете си, копнееща коприната и кадифето да не бяха там. Имах нужда да докосна собствената си кожа със собствените си ръце. В пещерата беше около десет градуса и имах нужда от дългите ръкави, но повече имах нужда от контакта кожа в кожа. Погледнах нагоре към извисяващия се таван и към тъмнината, която сякаш ни притискаше под него, извиваща се около светлината на газта, притискаща по ръбовете на блясъка като тъмна ръка.

Въздъхнах.

- От тъмнината е - казах най-накрая.

Жан-Клод застана до мен без да се опитва да ме докосне веднага, тъй като вече се бях отдръпнала веднъж. Бях го научила да е внимателен. Метна поглед към тавана, после го свали надолу към лицето ми.

- Какво за нея, ma petite?

Поклатих глава и се опитах да го оформя с думи, докато се обгръщах с ръце, сякаш можех да задържа топлината. Носех кръст. Сребърната верига се промъкваше по врата ми и надолу във щедрото деколте, което роклята разкриваше. Над самия кръст минаваше парче черна лепенка, която го предпазваше да не се изсипе в неподходящ момент. След по-раншните визити на Бел Морт и Милата мамичка, не отивах никъде без свещен предмет върху себе си. Не знам как това щеше да се отрази на секса с Жан-Клод или друг вампир, но за момента не мислех че какъвто и да е секс си заслужаваше риска. Жан-Клод докосна нежно ръката ми. Подскочих, но не се отдръпнах. Той го прие като покана. Всичко, което не беше директен отказ за него означаваше покана. Премести се зад мен, поставяйки дланите си върху моите, там, където още обгръщаха тялото ми.

- Дланите ти са замръзнали - притисна ме в обръча на тялото си, ръцете му се плъзнаха около мен, приковавайки ме нежно към него. Постави нежно бузата си върху главата ми.

- Пак те питам, ma petite, какво има?

Свих се в ръцете му, отпускайки се сантиметър по сантиметър към него, сякаш дори и мускулите ми не можеха да издържат мисълта да се предадат пред нещр меко или успокояващо. Игнорирах въпроса и попитах отново;

- Защо има чинии на пода?

Той въздъхна и ме притисна по-близо.

- Не се ядосвай, защото не мога да направя нищо, за да го променя. Знаех че няма да ти хареса, но Бел е старомодна.

Ашър се приближи до нас.

- Оригиналното й желание беше да се поставят хора на големи подноси, като прасенца сукалчета, завързани и безпомощни. Така всички могат да си изберат вена и да се насладят.

Завъртях глава в кадифето на палтото на Жан-Клод, за да мога да видя лицето на Ашър.

- Шегуваш се, нали?

Изразът на лицето му беше достатъчен.

- По дяволите, не се шегуваш - вдигнах лице нагоре, за да мога да видя Жан-Клод. Той послушно погледна надолу към мен. Неговото лице бе по-неразгадаемо, но бях почти сигурна, че Ашър не беше излъгал.

- Oui, ma petite, тя предполагаше че трима човека ще са достатъчни за всички ни.

- Не можеш да нахраниш всички тези вампири само с трима човека.

- Това не е вярно, ma petite - каза той тихо.

Продължих да го гледам, докато не обърна поглед.

- Имаш предвид да бъдат пресушени от многобройни ухапвания.

- Да, да, това имам предвид - звучеше изморен.

Насилих се да се отпусна обратно във внезапно напрегнатите му ръце и въздъхнах.

- Просто ми кажи, Жан-Клод, вярвам че Бел е настояла, независимо за какво. Вярвам че е поискала по-лоши неща, така че просто ми кажи.

Той наведе глава, така че шепнеше до косата ми, топлият му дъх докосваше ухото ми.

- Когато ядеш пържола, каниш ли кравата да седне на масата с теб?

- Не - казах, след това обърнах глава настрани, за да мога да видя лицето му. Изразът в очите му ми беше достатъчен. - Нямаш предвид... - имаше предвид. - И кой седи на пода?

- Всеки, който е храна - отговори.

Погледнах го лошо.

Той проговори бързо пред поглед ав очите ми.

- Ти ща седиш на масата, ma petite, точно както и Анджелито ща седи на масата.

- Ами Джейсън?

- Pomme de sangs ще ядат на пода.

- Значи и Натаниел - казах.

Той кимна леко и ми позволи да видя, колко беше притеснен как ще приема всичко това.

- Ако беше толкова притеснен, заради реакцията ми, защр не ми каза предварително?

- Истината е че толкова много неща се случиха, че забравих. За мен това някога беше съвсем нормално нещо, ma petite, а Бел държи на стария начин. Има по-древни от нея, които дори не биха позволили храната да седи на пода - поклати глава, толкова силно, че косата му докосна лицето ми, донасяйки аромата на одеколона му и тази част, която си беше просто той. - Има банкети, ma petite, които не би искала да видиш или дори да чуваш. Те са наистина ужасни.

- Смяташе ли, че са ужасни, докато участваше в тях?

- Някои, oui - очите му бяха придобили това тъжно изражение, онзи изгубена невинност, вековете на болка. Не се случваше често, но понякога в очите му можех да видя какво беше загубил.

- Няма да споря, ако ми кажеш, че има и по-лоши аранжировки от тази. Просто ще ти повярвам.

Погледна ме невярващо.

- Без спорове?

Поклатих глава, облегнах се на гърдите му и придърпах ръцете му около себе си като палто.

- Не и тази вечер.

- Трябва да оставя това чудо намира, но не мога. Предала си ми лоши навици, ma petite. Мисля че трябва още един път да попитам, какво не е наред?

- Казах ти, заради тъмнината е.

- Никога преди не си била уплашена от тъмнината.

- Никога преди не бях срещала Майката на тъмнината - казах го тихо, но името й сякаш прокънтя в тъмното, сякаш самата тъмнина очакваше думите, сякаш думите можеха да я призоват при нас. Знаех че не е истина. Добре де, бях почти сигурна, че не е истина, но мисълта въпреки това ме караше да потръпвам.

Жан-Клод затегна хватката си около мен, притискайки ме силно към тялото си.

- Ma petite, не разбирам.

- И как би могъл? - чу се глас зад нас.

Жан-Клод ме завъртя в ръцете си, докато се обръщаше с лице към гласа, правейки танцувално движение, завършващо със лявата ми ръка в неговата дясна. Палтото му и полата ми се завъртяха и спуснаха със шепот на плат около нас. Дрехите ни бяха създадени да се движим и въртим като някаква готичекса версия на Фред Астер и Джинджър Роджърс.

Ашър се приближи бързо до нас, но дори начинът, по който се движеше беше грешен. Позата му все още бе перфектна, но имаше някакво прегърбване, като на куче, което очаква да бъде ударено.

Той бързаше с тези бели ботуши, бързаше и макар все още красиво, в движението имаше много малко грация. В него имаше прекалено много страх, за да му позволи да бъде грациозен.

Жан-Клод протегна ръка и Ашър я пое. Стояхме там, хванати за ръце като деца. Трябваше да е абсурдно, като се има предвид вампирът срещу нас, но не Валентина беше причината да искаме да се притиснем заедно. Мисля че и за трима ни, причината беше в ноща като цяло. Всичко, което беше в другата стая и това, което то представляваше.

Валентина стоеше пред завесата. Изглеждаше като малка кукла, облечена в цялото това бяло и златно, така че и тя, също като Ашър, да пасва на цветовете на масата. Всички в групата на Мюзет пасваха на цветовете на масата, което означаваше че и това е нещо, за което са преговаряли. Дрехите нямаше да са сред първите неща в моя списък, но пък това си бях аз.

Облеклото на Валентина беше миниатюрна рокля в стил от седемнадесети век, чиято пола бе така разкроена от двете страни, че имаше формата на овал. Полата беше с голям обем и позволяваше при ходене да се видят мънички златни пантофки и безброй фусти. Дори носеше и бяла перука, която криеше кестенявите й къдри. Перуката изглеждаше твърде тежка за стройния й бял врат, но тя ходеше сякаш бижутата, перата и напудрената коса не тежаха изобщо. Имаше абсолютно правилна стойка, но знаех че се дължи на корсета, скрит под роклята. Тези рокли не стоят добре без подходящите долни дрехи.

Не бе имала нужда от пудра, за да направи кожата си бяла, руж и червено червило й бяха достатъчни. О, и черна бенка във формата на малко сърчице, близо до устата с формата на розова пъпка. Трябваше да изглежда смешна, но не беше. Изглеждаше като злокобна кукла. Направо подскочих, когато отвори с рязко плясване ветрилото си от злато и дантела.

Тя се засмя и само смехът и беше детски, намек за това как може да е звучала преди много време.

- Тя се е изправила и погледнала през ръба на бездната, а бездната е погледнала обратно към нея, нали?

Трябваше да преглътна силно, за да мога да отговоря, защрто пулсът ми подскачаше и внезапно се разтреперах.

- Говориш, сякаш знаеш.

- Знам. - Тръгна към нас, плъзгайки се грациозно. Имаше тялото на дете, но не се движеше като такова. Предполагам че векове упражнения, могат да научат всеки да се плъзга.

Спря по-назад, отколкото би го направил човек с ръст на възрастен, така че да не й се налага да се напряга, за да срещне погледа ми. Бях я забелязала да го прави, докато се мотаехме в другата стая.

- Някога наистина бях детето, което това тяло се преструва, че е. Отделих се от всички, проучвайки, както правят децата - вдигна към мен огромните си кафяви очи. - Намерих врата, която не беше заключена. Една стая с много прозорци...

- А никой от тях не гледаше навън - завърших вместо нея.

Тя премигна към мен.

- Exactement*. Към какво гледаха прозорците?

(*Именно,)

- Една стая - казах, - една огромна стая. - Вдигнах поглед към тавана на пещерата. - Като тази, но по-голяма и стаята с прозорците стои надвиснала над нея.

- Не си влизала във вътрешното ни светилище, в това съм сигурна, но говориш, сякаш си стояла, там където стоях аз.

- Не физически, но съм стояла там - отговорих.

Спогледахме се, разменяйки поглед на споделено знание, споделен ужас, споделен страх.

- Колко близо до леглото стигна? - попита тя.

- По-близо отколкото ми се искаше - прошепнах.

- Аз докоснах черните чаршафи, защрто мислех че само спи.

- Тя спи - казах.

Валентина поклати тъжно глава.

- Non, да кажеш че тя спи, е все едно да кажеш че някой вампир спи. Това не е сън.

- Тя не е мъртва, не и по начина, по който вие сте мъртви, докато спите.

- Това е вярно, но не е и заспала.

Свих рамене.

- Както искаш го наречи, но не е будна.

- И това е нещо, за което сме искрено благодарни, не е ли така? - тя проговори достатъчно тихо, така че трябваше да се наведа над нея, за да чуя думите.

- Да - прошенах обратно, - така е.

Тя протегна ръка нагоре и докосна врата ми, а аз потръпнах, не от докосването, а от напрежението в думите ни. Този път не се засмя.

- Само ти и аз сме били докосвани от тази тъмнина.

- И Бел Морт - казах.

Валентина ме погледна въпросително.

- Бел ме бе повикала в някакъв вид сън, когато Тъмнината се надигна около нас.

- Господарката ни не ни е инфорнирала за това - каза Валентина.

- Случи се едва по-рано днес, по-рано през деня - добавих.

- Хммм - каза Валентина, затваряйки плътно ветрилото си, прокарвайки го през малките си длани, всеки малък нокът оцветен в златно - Мюзет трябва да знае това. - Пак погледна нагоре към мен и в погледа й се намираше толкова повече, отколкото трябваше да има. Винаги щеше да изглежда на осем, дребничка осемгодишна, но очите й съдържаха дори повече от съзнанието на възрастен.

- Има няколко неочаквани гости, които всеки момент ще се появят.

Не мога да разваля изненадата, тъй като това би ядосало Мюзет, и чрез нея Бел, но мисля че ти и аз ще бъдем еднакво недоволни да ги видим. Мисля че ти и аз, повече от всеки друг, ще ги видим като бедата, която са.

- Не разбирам - казах.

- Жан-Клод ще ти обясни присъствието им, когато се появят, но само ти и аз наистина ще схванем, защр простият факт че те са тук е лоша, много лоша новина.

Намръщих се.

- Съжалявам, но ме загуби.

Тя въздъхна и разтвори ветрилото си с вещо движение.

- Ще говорим отново, след изненадата - обърна се и тръгна към завесата.

Извиках след нея.

- Какво те спаси от тъмнината?

Тя се обърна, отново сгъвайки ветрилото, сякаш играта с него се беше превърнала в навик.

- Какво спаси теб?

- Кръст и приятели.

Устните й се извиха в лека усмивка, която остави очите й празни и сиви като зимна буря.

- Човешката ми бавачка.

- Тя успя ли да види какво има на леглото?

- Не, но то я видя. Тя започна да пищи. Пищя и пищя, и стоя там втренчена в нищото, докато не падна мъртва. Тялото й лежа там много дълго време, защото никой не искаше да влезе в стаята. Валентина отвори ветрилото си с плясък. Този път успях да не подскоча.

- Миризмата стана доста отвратителна - усмихна се, шегувайки се, грозна шега, но не можа да накара изражението си да пасне на закачката. Очите й изглеждаха като обитавани от духове, въпреки злата усмивка. Излезе с отмятане на тъмните завеси.

И тримата видимо се отпуснахме, когато завесите паднаха обратно и се спогледахме.

- Защо ми се струва, че не само аз съм прекалено напрегната тази вечер? - попитах.

Ашър продължаваше да държи ръката на Жан-Клод, но се завъртя, така че да застане срещу двама ни.

- Мюзет надушва лъжите и няма да ни остави намира.

- Валентина и аз току що спряхме да говорим за Майката на тъмнината, а ти вече започваш да опяваш за Мюзет.

Жан-Клод стисна ръката ми и въздъхна.

- Сладката тъма няма да ме отведе тази вечер, Анита. Няма да ме прикове към маса, да разхлаби дрехите ми и да ме насили. Мюзет ще го направи.

- Сега си в нашето легло, правилата казват, че не може да те има.

- Но тя го надушва като лъжа.

- Нищз не мога да направя, за това че фактът че не сме имали сношение, на вампирския радар излиза като лъжа, че съм спала с теб.

- Мюзет иска да не е истина, ma petite. Тя търси нещо, което би й дало повече пространство за игрички. Твоите съмнения, съмненията на Ашър, й дават това нещо.

Затворих очи и преброих бавно до десет. Когато ги отворих и двамата ме гледаха с най-добрите си празни погледи. Сякаш гледах две прекрасни картини, внезапно направени триизмерни, много жизнени, но не живи.

Стиснах ръката на Жан-Клод и той стисна моята в отговор.

- Не откачайте, момчета. И така си имам достатъчно проблеми тази вечер.

И двамата примигнаха, едно дълго, грациозно примигване и отново бяха „живи”. Потреперах и изтеглих дланта си от Жан-Клод.

- Това е толкова притеснително - казах.

- Pourquoi, ma petite?*

(*Защо, малката ми,)

- Защо, той трябва да пита защо - поклатих глава и кръстосах ръце. Трябваше да обгърна гърдите си, защрто благодарение на сутиена и деколтето, нямаше начин да кръстосам ръце пред тях.

През тъмните завеси влезе Деймиън. Кървавата му коса светеше на фона на старомодните му златистобели дрехи. Можеше да е излязъл от картина от седемнадесети век, чак до белите чорапи, панталони до под коленете и онези обувки с високи токове и големи катарами, които носеха благородниците. Само косата му, свободна и пламтяща, оставаше неопитомена и изцяло негова. Той не беше доброволец за едно от готините момченца на Жан-Клод. Деймиън беше леко хомофоб. При нас явно беше в грешната група вампири.

Той прекоси килима и падна на коляно пред мен. Тази вечер бяхме официални, затова не започнах да споря и му предложих лявата си ръка. Той я пое и положи целувка на пръстите ми.

- Улфрик и групата му са почти тук.

- Къде бяха досега? - попита Жан-Клод.

Деймиън погледна нагоре, показвайки ни пълната сила на тревистозеления си поглед. Без грим изглеждаше почти гол. Мисля че почти всики останали тази вечер бяха гримирани. Ъгълът на устата му потръпна почти незабележимо и осъзнах, че се опитваше да не се засмее.

- Трябвало е да намерят някой да поправи косата на Улфрик. Никой в глутницата не е фризьор.

- Какво означава това „да поправят косата му”? - попита Жан-Клод. Въздъхнах.

- Нали си спомняш как забрави да ми кажеш за чиниите на пода?

- Oui.

- Аз забравих да спомена, че Ричард си отряза косата. Нямам предвид, че я е подстригал стилно. Имам предвид, че я орязал с ножици, сам.

Жан-Клод изглеждаше ужасен почти колкото мен.

- Красивата му коса.

- Аха - казах. - Знам. - Бях дала най-доброто от себе си да не мисля за това. Нали и Ричард го беше казал, ние не се срещахме. Не беше моя работа каква дължина беше косата му. Главната ми грижа беше, че нормалните щастливи хора не орязват косата си в къщи ^с ножици. Да отрежеш така косата обикновено замества самонараняването по други по-постоянни начини. Всеки психолог може да ви го каже. Деймиън проговори, все още стоящ на едно коляно и държащ ръката ми.

- Намерили са някой, който да спаси каквото може, но той е почти остриган.

Жан-Клод изглеждаше болен, което за вампир е един интересен трик.

- Той достатъчно добре ли е за тазвечершните събития? - не бях сигурна кого беше попитал, може би всички, може би никого. Но Жан-Клод беше разбрал колко лош знак беше че Ричард се беше „самоосакатил".

- Не съм сигурна, че някой от нас е - отговорих.

Метна ми много неприятен поглед.

- Ние сме по-силни от това, ma petite.

- Силни, да, но уморени. Мога да говоря само за себе си, но ако Мюзет се приближи още веднъж до мен и ме попита за Ашър, ще я ударя.

- Това е срещу правилата, ma petite.

- Какво би я накарало да спре да ни тормози относно Ашър? Трябва ли да види как го чукаме пред очите й, за да ни остави намира? Деймиън поглаждаше ръката ми в неговата. Дръпнах я рязко.

- Не искам да се успокоявам. Бясна съм и имам право да съм.

- Правото, oui, но не и лукса, ma petite.

- Какво значи това, по дяволите?

- Безцелният гняв е лукс тази вечер, ma petite и не можем да си го позволим. Не искаме да даваме на Мюзет никаква причина да прекоси границите, за които толкова внимателно преговарярхме.

Беше прав и направо го мразех за това.

- Добре, добре, ти си прав, ти винаги си дяволски прав за политическите лайна. Но какво тогава можем да направим, за да накараме Мюзет да спре да пита за Ашър?

- Имам едно възможно решение - каза Жан-Клод.

На решението му се наложи да почака, защрто Майка влезе през завесата, следван от Натаниел и Мърл.

Дрехите на Натаниел се състояха предимно от ванилени на цвят кожени ленти, които не покриваха почти нищо. Бяла прашка покриваше предната му част, но оставяше задника му оголен.

Носеше ванилени ботуши, високи до коленете, но отворени отзад, така че се виждаха прасците му, когато се отдалечаваше от теб. Ботушите бяха с десет сантиметрови токове, а Натаниел знаеше как да покаже най-доброто от себе си върху токовете. Знаех че носи по-малко и от това почти всяка нощ в „Престъпни удоволствия”, но все пак ме притесняваше, докато Натаниел не потвърди, че всичко беше наред. Стивън беше фризирал косата на Натаниел, прехвърляйки я назад и обратно, така че да оформи най-голямата „Рибена кост”, която бях виждала. Плитката просто не е предвидена да те удря по коленете. Деликатният околоочен грим идваше почти в повече на виолетовите му очи, карайки ги да изглеждат почти болезнено, шокиращо красиви. Червило оформяше устните му и канеше за целувка, дори и отдалеч. Би изглеждал като момиче, но костюмът не оставяше никакво съмнение, че тялото, което почти покриваше беше съвсем мъжко.

Мърл носеше вариация на това, което всики бодигарди щяха да носят; черна кожа. Черни кожени панталони над черни кожени ботуши със сребърни върхове, черна тениска под черно кожено яке. Мърл си имаше собствен костюм. Той беше метър и осемдесет и отгоре, с пронизана от сиво коса, която подаше до раменете му, с мустак и брадичка, малко по-тъмно сиви от косата му. Изглеждаше като това, което си беше - корав, многогодишен моторджия. В момента беше вбесен, толкова ядосан, че звярът му се търкаляше във въздуха около него, като едно почти видимо присъствие.

- Какво стана? - попитах.

Мърл изръмжа.

- Ако това копеле докосне още веднъж моя Нимир-Радж, ще му откъсна ръката и ще му я набутам в задника.

Жан-Клод и Ашър казаха в хор;

- Паоло.

- Да - изръмжа Мърл.

Майка изглеждаше развеселен. Не мисля че се беше притеснил, но не бяха много нещата, които можеха да притеснят Майка. Той е един от най-спокойните хора, които някога бях срещала. Предполагам че трябваше да бъде такъв, за да оцелее като мое гадже.

- Той не ме притеснява, Мърл.

- Не това е проблемът - каза големият мъж. - Обидно е. Показва липса на уважение към нас.

- Това е Паоло - каза Ашър. - Той не уважава никого освен Бел.

- Нека да позная - казах. - Той опипва и Натаниел.

Мърл процеди едно ниско, ностръхващо кожата изръмжаване. Завесата се разтвори и Боби Лий вкара главата и раменете си през нея.

- Освен ако не ни разрешите да започнем да разкъсваме хора, по-добре се върнете тук.

Ние си разменихме погледи, въздъхнахме почти групово и влязохме обратно вътре.