Небесносини грехове

7

Мюзет стоеше до бялата тухлена камина. Сигурно беше тя, защото бе единствената, приличаща на кукла Барби, дребна блондинка в стаята, както я беше описал Джейсън. Той имаше много недостатъци, но неточното описание на жена, не бе от тях.

Тя наистина беше дребна, по-ниска от мен с поне пет сантиметра. Което я правеше висока едва 1.50 м., а ако носеше обувки с токове под дългата бяла рокля, значи беше още по-ниска.

Косата й падаше в руси вълни около раменете й, но веждите й бяха черни и идеално извити.

Умряла е или като блондинка, или като брюнетка, или беше една от онези редки блондинки, при които цветовете на косата и космите по тялото не съвпадаха. Което се случваше, но не често. Русата коса, светлата кожа, тъмните вежди и мигли обграждаха сини като пролетно небе очи. Осъзнах, че те бяха едва с няколко нюанса по-сини от очите на Джейсън.

Може би тъмните вежди и мигли ги караха да изглеждат толкова по-светли. Тя се усмихна с уста като розова пъпка, която бе толкова червена, че разбрах, че носи червило, и след като видях това, осъзнах, че има повече грим. Добре нанесен, не особено подчертан, но тук-таме имаше лек цвят, който подпомагаше поразяващата, почти детинска, красота.

Нейната pomme de sang беше коленичила до краката й като домашен любимец. Дългата кестенява коса на момичето бе струпана върху горната част на главата й в сложна подредба от къдрици, която я караше да изглежда още по-млада, отколото беше. Бе бледа, не като вампирите, а просто бледа и леденосиният цвят на старомодната рокля не й придаваше повече цвят. Тънкият й врат беше гладък и недокоснат. Ако Мюзет взимаше кръв, откъде го правеше? Исках ли да знам? Не особено.

Между камината и голямото бяло канапе със златисти и сребристи възглавници стоеше мъж. Представляваше противоположност на Мюзет в почти всичко. Висок доста над 1.80 м. с телосложение на твърде широк плувец, широки рамена, тънък кръст, тесен ханш, с крака, които изглеждаха по-дълги, отколкото аз бях висока. Косата му беше черна, черна като моята - със синкави оттенъци. Беше хваната в стегната плитка по гърба му. Кожата му беше толкова тъмна, колкото бе възможно за кожа, която не е виждала много слънце от векове. Обзалагах се, че той потъмнява със съвсем малко усилие. Просто не беше имал кой знае каква възможност да се изложи на слънце. Очите му имаха странен синьо-зелен цвят, светлосинкавозелен, като водата при Карибите. Бяха изумителни на фона на тъмното му лице и трябваше да добавят сърдечност и красота. Но бяха студени. Той трябваше да е красив, но не беше, раздразнителното изражение на лицето му отнемаше всичко това.

Изглеждаше сякаш винаги е в лошо настроение.

Може би се дължеше на дрехите. Беше облечен като че е пристъпил от нарисувана преди векове картина. Ако трябваше да обикалям наоколо в чорапогащник, сигурно и аз щях да съм кисела.

Макар че и под двете ми ръце имаше по един мъж, Жан-Клод бе този, който ни заведе до изцяло тапицираните столове - единият в златисто, а другият в сребристо, с купчините им от бели възглавници. Спря пред бялата дървена масичка за кафе, върху която имаше кристална купа с бели и жълти карамфили. Деймиън също спря на мига и застана много неподвижно под допира на ръката ми. Джейсън се пльосна грациозно в зластистия стол, който бе най-близо до камината. Ашър застана прав от другата страна на сребристия стол, колкото се може по-далече от Мюзет, без да напуска стаята.

Мюзет каза нещо на френски, Жан-Клод й отвърна също на френски, и аз всъщност разбрах, че той й обясни, че аз не говоря френски. Тя изрече още нещо, което бе пълна загадка за мен, след което премина на английски със силен акцент. Повечето вампири нямат акцент, поне не и тези в Америка, но при Мюзет беше невероятен. На места толкова наситен, че знаех, че ако заговори прекалено бързо, английски или не, нямаше да мога да я разбера.

- Деймиън, мина толкова време, откакто оказа благоволение на двора ни с присъствието си.

- Предишната ми господарка не се интересуваше от дворцовия живот.

- Странна е, господарката ти Морворен.

Почувствах как тялото на Деймиън реагира на името, сякаш го зашлевиха. Погалих го по ръката по начина, по който човек успокоява разтревожено дете.

- Морворен е досатъчно силна, че да се съревновава за място в Съвета. Даже й беше предложено предишното място на Земетръс. Дори не й беше необходимо да се бие за него.

Беше дар. - Мюзет наблюдаваше Деймиън, изучаваше лицето му, тялото му, реакциите му.

- Защо, според теб, тя отказа такъв дар?

Деймиън преглътна, дишането му беше треперещо.

- Както казах - наложи му се да прочисти гърло, за да довърши - старата ми господарка не обича дворцовия живот. Предпочита усамотението си.

- Но да се откажеш от място в Съвета, което ти е предложено без риск от битка, е лудост. Защо Морворен би направила това?

Всеки път, в който тя изговаряше името й, Деймиън трепваше.

- Деймиън отговори на въпроса - намесих се. - Предишната му господарка е харесвала уединението си.

Мюзет обърна сините си очи към мен и абсолютната студенина в погледа й ме накара почти да си пожелая да не се бях намесвала.

- Значи, тази е новата.

Тя се приближи към нас, и това не бе просто плъзгане, а люлеене на бедра, под полата имаше високи токове. Такава плавна походка не се получава без тях. Високият тъмен и плашещ мъж се движеше зад нея като сянка. Младото момиче остана седнало пред камината, бледосините поли на роклята й бяха разперени около нея, сякаш бяха наредени. Ръцете й седяха много неподвижно в скута. Тя също изглеждаше като подредена, като че й е било наредено „седни тук ето така" и тя щеше да продължи да седи тук по този начин, докато Мюзет не й кажеше да се премести. Определено гадост.

- Бих искал да ти представя Анита Блейк, човешкият ми слуга, първият, който някога съм имал. Няма друг, тя е единствена. - Жан-Клод използва ръката си, която бе в моята, за да ме насочи навън и по-далече от масичката за кафе, и съвсем между другото, по-далече и от Мюзет. Движението беше почти като танцово, едва ли не от мен се очакваше да направя реверанс или нещо подобно. Деймиън последва движението, като го накара да изглежда като много грациозна игра на влакче. Вампирите се поклониха, и хваната между тях не ми остана кой знае какъв избор, освен да направя същото. Може би имаше повече от една причина, поради която Жан-Клод ме бе поставил по средата.

Мюзет се залюля към нас, бедрата й караха издутата бяла рокля да танцува.

- Сещаш се за кого говоря, слугата на Ашър, как й беше името?

В тези сини очи имаше изражение, което говореше, че тя знаеше дяволски добре какво беше името.

- Джулиана - отвърна Жан-Клод с толкова неутрален глас, колкото му беше възможно. Но нито той, нито Ашър можеха да изричат името на Джулиана без някакво чувство.

- А, да, Джулиана, хубаво име за някой толкова обикновен. - Беше застанала пред нас.

Високият тъмен мъж стоеше зад нея, заплашителен поради самия си размер.

Сигурно беше много близо до два метра. - Защо се получава така, че двамата с Ашър избирате толкова обикновени жени? Предполагам, че има нещо успокояващо в добрия, здрав селянин.

Изсмях се преди да се усетя. Жан-Клод стисна ръката ми. Под другата ми ръка Деймиън застана много неподвижно.

На Мюзет не се хареса, че й се присмиват, това бе съвсем очевидно по физиономията й.

- Ти се разсмя, момиче, защо?

Жан-Клод стисна ръката ми толкова силно, че бе на крачка от болката.

- Съжалявам - казах, - но да ме наричаш „селянка" не е голяма обида.

- Защо да не е? - учуди се тя и изглеждаше искрено объркана.

- Защото си права, доколкото може да се проследи фамилията ми в миналото, няма нищо друго, освен войници и фермери. Аз съм здрава селянка и се гордея с това.

- Защо би се гордяла с такова нещо?

- Защото всичко, което сме постигнали, сме го постигнали с двете си ръце, с потта на гърба си, такива неща. Трябвало е да се трудим за всичко, което сме имали.

Никой никога не ни е дал даром нещо.

- Не разбирам - изрече тя.

- Не знам дали ще мога да ти го обясня - отговорих.

Мислех си, че това е същото когато Ашър се опитваше да ми разясни какво означава да дължиш вярност на господаря си. Нищо в живота ми не ме беше подготвило да разбера такъв вид задължение. Но това не го изрекох гласно, защото не исках да повдигам идеята, че дължа на Бел Морт нещо. Защото нямах усещането, че дължа.

- Не съм глупачка, Анита, бих разбрала, стига да обясниш думите си ясно. Ашър се премести от мястото зад нас и отиде от едната ни страна, все още толкова далеч от Мюзет, колкото бе възможно, но от негова страна беше проява на смелост да привлече вниманието към себе си.

- По-рано се опитах да обясня на Анита какво дължи човек на своя сеньор, но тя не можа да разбере. Тя е млада и американка и никога не е изпитала... щастието да бъде управлявана.

Тя наклони глава на едната си страна, което обезпокоително приличаше на птица, точно преди да отхапе от червей.

- А какво общо има неразбирането й на цивилизованите начини?

Едно човешко същество щеше да оближе устните си, Ашър застана неподвижен, тих. (Ако застанеш достатъчно неподвижно, лисицата няма да усети, че си там.)

- Ти, прекрасна Мюзет, никога не си живяла на място, където не си била подвластна на господар или господарка, или където не си управлявала други. Никога не си живяла без да познаваш задълженията, които човек дължи на своя сеньор.

- Oui? - тя изрече тази единствена дума студено, толкова студено, сякаш искаше да каже „продължавай, изкопай си още по-дълбок гроб, в който да бъдеш заровен".

- Никога не си сънувала възможността да бъдеш селянка, да не дължиш никому нищо и това да те кара да се чувстваш свободна.

Тя махна с грижливо поддържана ръка, сякаш прочистваше въздуха от самата мисъл.

- Абсурд. „Да се чувствам свободна", какво означава това?

- Вярвам - намеси се Жан-Клод - че фактът, че не разбираш, е идеята на Ашър.

Тя се намръщи и на двамата.

- Не разбирам, следователно това не може да е важно.

Прекрати темата с махване на изящните си ръце.След което отново върна вниманието си върху мен, което бе плашещо. Не бях сигурна какво точно има в неподправения взор на тези очи, но то ме вледени до мозъка на костите.

- Виждала ли си нашия дар към Жан-Клод и Ашър?

Сигурно съм изглеждала толкова объркана, колкото се чувствах, защото тя се обърна и се опита да махне с ръка зад себе си, но всичко, което можех да видя, бе изключително едрият й човешки слуга.

- Анджелито, дръпни се, така че тя да може да види.

Анджелито? Поради някаква причина името - „малкият ангел", не му отиваше.

Той се дръпна и тя довърши движението на ръката си към камината.

Бяха само камината и картината над нея, но след това нещо в картината привлече погледа ми. Трябваше да са изобразени Жан-Клод, Ашър и Джулиана, в дрехи като на

„Тримата мускетари", но не бяха. Ако в стаята нямаше нови и странни вампири, съм сигурна, че щях да го забележа по-скоро. О, да, щях да го забележа по-скоро.

Бяха нарисувани Купидон и Психея*, традиционната сцена, в която носещата свещ Психея най-накрая вижда спящия Купидон. Денят на Св. Валентин е отнел на Купидон това, което той е представлявал в началото. Не е бил закръглено безполово бебе с крила.

Бил е бог, бог на любовта.

(*От гръцката митология. Психея е най-младата от трите дъщери на царско семейство. Притежава изключителна красота и хората започват да се прекланят пред нейния образ, така както се кланяли пред Афродита. Заради запустелите си олтари пренебрегнатата богиня се разгневява и пожелава да отмъсти. Тя праща своя син Купидон да накара Психея със силата на стрелите си да се влюби в най-презряното същество. Но Купидон, пленен от красотата и миловидността на девойката, сам се влюбва в нея. Психея заживява щастливо в небесния дворец на бога. Единственото, което я измъчва е, че не трябва да вижда с очите си на смъртна лицето на Купидон, докато стои в нейните обятия. Той остава винаги невидим за нея.Но завистните й сестри я посъветват да го види. Една вечер докато Купидон спял до нея тя поднесла свещ до лицето му, но една капка восък парнала по гърдите бога и той избягал от нея. Психея трябвало да мине през множество изпитания докато отново се събере с Купидон. Зевс показва благосклонност към двамата и дарява с безсмъртие Психея, като и поднася чаша с амброзия.)

Знаех кой е позирал за Купидон, защото никой друг нямаше такава златиста коса, толкова дълго, безупречно тяло. Имах спомени за това как Ашър е изглеждал преди, но никога не го бях виждала, не и лично аз. Приближих се към картината като цвете, привлечено към слънцето. Беше непреодолимо.

На картината Ашър лежеше настрани, едната му ръка беше извита до корема, а другата бе протегната навън, отпусната от съня. Кожата му блестеше в златисто от светлината на свещите, само с няколко нюанса по-светла, отколкото морето от коса, което обрамчваше лицето и раменете му.

Беше гол, но тази дума не можеше да го опише напълно. Светлината от свещите караше кожата му да излъчва топлина от широчината на раменете до извивката на стъпалата му.

Зърната му бяха като тъмни ореоли на фона на издутината на гърдите му, стомахът му беше плосък до изяществото на пъпа му, сякаш ангел беше докоснал тази безупречна кожа и бе оставил деликатен отпечатък, линия от косми с цвета на тъмно злато, почти кестеняви, проследяваше края на стомаха му и се спускаше надолу, надолу, за да се извие около него, където той лежеше издут, частично еректирал, хванат завинаги между съня и страстта. Извивката на бедрото му представляваше най-идеалните няколко сантиметра кожа, които някога бях виждала. Извивката привлече погледа ми към очертанието на бедрото му, към дължината на краката му.

Сетих се от спомените на Жан-Клод какво беше усещането за тази извивка под върховете на пръстите. Спомних си за спор относно кои бедра са най-меки, най-съвършени. Бел Морт беше заявила, че очертанията на телата и на двамата са най-близкото до съвършенство нещо, което тя е виждала в мъж. Жан-Клод винаги е вярвал, че Ашър е по-красивият, а Ашър винаги е вярвал същото за Жан-Клод.

Художникът беше нарисувал бели криле на спящата фигура, толкова подробно, че изглеждаха сякаш, ако човек ги докосне, ще бъдат още по-меки. Крилата бяха огромни и ми напомняха на ренесансови картини на ангели. Изглеждаха не на място върху това златисто тяло.

Психея надничаше от края на едното крило, така че то прикриваше горната част на тялото й, и въпреки това разкриваше едното рамо, очертанията на тялото и, чак до първата извивка на бедрото, но по-голямата част от нея се губеше зад тялото на Купидон.

Намръщих се срещу картината. Познавах това рамо, извивката на ребрата под тази бяла кожа. Въпреки очертанията от златистата светлина на свещите, познавах очертанията на това тяло. Очаквах Психея да бъде Бел Мрот, грешала съм.

Погледнах зад дългите черни къдрици, които повече украсяваха, отколкото прикриваха тялото, и лицето, което надничаше зад свещите, бе на Жан-Клод. Отне ми секунда, за да се убедя, защото изглеждаше по-деликатно красив от обичайното, докато не осъзнах, че има грим, или поне старинната версия на грим от тези векове. Бяха направени някои неща, за да смекчат линията на лицето му, да направят устните му по-пълни. Но очите, очите бяха непроменени, обточени с черните си мигли и с удавящия, наситен цвят. Картината бе прекалено голяма, за да мога да седя до камината и да я виждам цялата, но в очите на Купидон имаше нещо. Трябваше да се приближа, за да видя, че бяха отворени колкото цепки, достатъчно, че да се види студеният син пламък, който бях забелязвала когато гладът беше върху Ашър.

Жан-Клод докосна лицето ми и това ме накара да подскоча. Деймиън се беше отдръпнал назад, за да ни даде пространство. Жан-Клод проследи сълзите по бузите ми.

Изражението в очите му говореше ясно, че плачех със сълзи и за двама ни. Той не можеше да си позволи да изглежда слаб пред Мюзет. А аз не можех да се спра.

И двамата се извърнахме към Ашър, но той стоеше възможно най-далече, доколкото позволяваше стаята. Беше се обърнал, така че от лицето му се виждаше само спускащата се златиста коса. Раменете му бяха леко прегърбени, сякаш е бил ударен. Мюзет застана от другата страна на Жан-Клод.

- Нашата господарка помисли, че тъй като сте заедно както преди, ще се насладите на това леко напомняне на отминалите дни.

Погледът, който й отправих покрай рамото на Жан-Клод, не беше приятелски.

Видях момичето, което беше нейното pomme de sang, от другата страна на канапето. Дори не бях разбрала, че се е отдалечила от камината. Ако лошите са искали да ме повалят, можеха да го направят, защото в продължение на няколко минути не виждах нищо друго, освен картината.

- Картината е нашият дар като гости за домакина, но за Ашър имаме поличен подарък.

Анджелито се премести и застана до нея като тъмна планина, с много по-малка картина в ръцете си. Имаше остатъци от хартията и връвта, които я бяха покривали като захвърлена на пода кожа. Картината беше наполовина на другата, но стилът очевидно бе същият, реалистичен, но със сияещи цветове, хиперреалистичен, много наподобяващ Тициан.

Единствената светлина в картината бе от камина, сияние от огнището.

Тялото на Ашър беше оцветено в златисто и пурпурно от отражението от камината. Отново беше гол, ръбът на наковалнята прикриваше слабините му, но дясната страна на тялото му бе открита към светлината. Дори косата му бе вързана на хлабава конска опашка, така че дясната страна на лицето му не можеше да се скрие. Ръцете му продължаваха да бъдат силни докато се преструваше, че кове меча, който лежеше върху наковалнята, но дясната страна на лицето му, дясната страна на гърдите му, коремът му, бедрата му, представляваха сливащи се рани.

Това не бяха старите побелели белези, които бях свикнала да виждам, тези бяха пресни, червени, потъмнели, възпалени линии, сякаш някакво чудовище бе разцепвало и дълбало тялото му. Внезапно бях връхлетяна от спомен, който не бе мой.

„Ашър лежи на пода на стаята за мъчения, освободен от сребърните окови, мъжът, който го беше измъчвал, посечен около него сякаш бе имало експлозия на кръв. Той се протегна към нас, лицето му... лицето му..."

Припаднах и двамата с Жан-Клод се свлякохме в купчина на пода, защото аз преживявах същото, което той си спомняше.

Деймиън и Джейсън се приближиха до нас, но Ашър остана доста назад. Не го винях ни най-малко.