Небесносини грехове

39

Никой не ме спря на входа. Никой не ме спря и по стълбите. Всъщност, хората непрекъснато ме поздравяваха със: „Здрасти, Анита, как си?". Официално не бях член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания, но бях работила с тях толкова дълго, че бях станала като офис мебел - нещо, което е там, прието, дори очаквано.

Детектив Джесика Арнет бе тази, която най-накрая изрече нещо различно от „здрасти".

- Къде е сладурът, който винаги се мъкне след теб?

- Кой от всички? - не разбрах.

Тя се разсмя и се изчерви леко. Изчервяването привлече вниманието ми. Винаги е флиртувала с Натаниел, но никога не се бях замисляла особено за това, докато не видях да се изчервява.

- Около теб има немалко сладури, но аз говорех за този с теменужените очи.

Обзалагах се, че e напълно наясно как е името на Натаниел.

- Днес остана в къщи - обясних.

Тя остави купчината папки върху едно бюро, не нейното собствено, и отметна косата си от лицето. Нямаше достатъчно коса, която да махне. Жестът изглеждаше стар, от времето, в което е имала по-дълга коса. Късата, подстригана едва под ухото, коса не украсяваше лицето й. Но то все пак беше хубаво, триъгълно, с деликатни кости, които обграждаха приятно усмивката й. Досега не бях забелязала, но беше хубава.

Натаниел искал ли е някога да ходи на срещи, просто на срещи? Не историите с господство и подчинение, а на вечеря и кино. Някой ден ще успея да контролирам ardeur и няма да се нуждая от pomme de sang, нали? Поне такъв е планът. Следователно Натаниел би трябва да ходи на нещо като... срещи. Нали? Ако аз нямаше да оставам с него, той трябваше да излиза на срещи.

Точно между очите започваше да ме мъчи главоболие.

Детектив Арнет едва не ме докосна по рамото, но се спря с протегната пъка.

- Добре ли си?

Насилих се да се усмихна.

- Търся Зербровски.

Тя ми каза в коя стая е, защото не знаеше, че не би трябвало да ме осведомява. По дяволите, дори не бях сигурна, че не трябва. Технически, това беше част от разследване, в което Долф искаше и моя принос, така че имах право да присъствам когато разпитват заподозрени. В съзнанието ми всичко звучеше логично, но малко отчаяно, сякаш се опитвах да убедя себе си прекалено силно.

Застанах на пръсти до вратата, така че да мога да погледна през малкия прозорец.

Телевизията ще ви накара да мислите, че всички стаи за разпити в полицията имат огромни еднопосочни огледала, които заемат почти цяла стена. Много малко участъци разполагат с такъв бюджет или с помещение за целта. Телевизията го използва, защото е по-драматично и улеснява работата на операторите. На мен ми се струваше, че истинският живот е достатъчно драматичен и без големи стъкла, и в него няма подходящи ъгли на заснемане, само болка. Или просто бях в отвратително настроение. Исках да надзърна набързо в стаята, за да съм напълно сигурна, че съм на правилното място. Джейсън беше при малката маса, Зербровски седеше срещу него, но това, което ме хвана неподготвена, бе Долф, който се облягаше на срещуположната стена.

Зербровски беше заявил, че Долф отсъства от работа за две седмици. Беше ли ме излъгал? Не изглеждаше вероятно. Но какво правеше тук Долф?

Почуках рязко на вратата. Изчаках, успокоявайки се или поне се постарах да изглеждам спокойна. Зербровски открехна вратата. Очите му изглеждаха изненадани зад слънчевите му очила.

- Моментът не е подходящ - заяви. Опита се да ме предупреди с поглед, че Долф е в стаята.

- Знам, че Долф е тук, Зербровски. Мислех, че няма да го има две седмици.

Зербровски въздъхна, но очите му бяха гневни. Ядосани на мен предполагам, затова че не се измъкнах крадешком, а влошавах ситуацията. Влошаването на ситуацията беше един от специалитетите ми; досега трябваше да го е разбрал.

- Лейтенант Стор е тук, защото все още е начело на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания и той насочи вниманието ни към този заподозрян.

- Заподозрян? Защо Джейсън е заподозрян?

- Не искаш да правиш това в коридора, Анита.

- Не, не искам, искам да вляза в стаята, така че да можем да разговаряме като цивилизовани същества. Ти си този, който ме държи навън, в коридора.

Той облиза устните си и едва не се обърна, за да погледне Долф, но се пребори с импулса.

- Влез - и снижи гласа си до шепот, - но в стаята остани от тази страна. Последвах го вътре и застанах там, където ми посочи, така че масата беше между мен и

Долф. Сякаш Зербровски нямаше доверие какво би направил Долф.

- Няма да позволиш тя да присъства - отсече Долф.

Зербровски изправи рамене и се обърна към Долф.

- Ние я помолихме за помощ в това разследване, Долф.

- Аз не съм - възрази той.

- Всъщност, напротив, направи го - не се съгласих.

Долф отвори уста, след това я затвори в стегната линия. Обви ръце около себе си толкова силно, че изглеждаше сякаш боли, като че нямаше доверие какво биха направили ръцете му, ако не бяха обвити около нещо. В погледа му имаше такава ярост. Обикновено имаше едни от най-неразгадаемите очи, които бях виждала, пусти, които не издаваха нищо. Днес издаваха всичко, но не разбирах откъде идваше гневът.

Джейсън седеше на края на масата и се опитваше да изглежда колкото се може по-дребен и безобиден. Тъй като не беше много по-висок от мен, се справяше добре в това.

Зербровски затвори вратата и седна на масата близо до Долф, като остави за мен подалечния стол.

Не седнах.

- Защо арестувахте Джейсън?

- Има защитни рани по тялото си, които съответстват на престъплението.

- Не вярваш наистина, че Джейсън е замесен в това... - потърсих дума - клане, нали?

- Той е върколак и има защитни рани - каза Долф, - ако не е изнасили жертвата ни, то е изнасилил някой друг.

- Тук си в ролята на наблюдател, лейтенант - вметна Зербровски, но физиономията му говореше ясно, че предпочита да е на всяко друго място, но не и да седи тук и да казва на Долф да си гледа работата.

Долф понечи да отвърне нещо, след което се спря само благодарение на силата на волята си.

- Добре, добре, сержант, продължавай. - В последните две думи имаше повече разпаленост, отколкото в горски пожар.

- Момент - намесих се, - изнасилване ли каза?

- Открихме сперма при първото местопрестъпление - обясни Зербровски.

- Разпъването? - попитах.

- Не - отвърна рязко Долф, - жената, която беше на парчета.

- При такова престъпление, спермата не означава непременно изнасилване, а просто, че му е доставило удоволствие. Извратено е, но не означава задължително истински сексуален контакт. Видях тялото, от нея не беше останало достатъчно, за да се разбере дали я е докосвал по този начин или не. - Хрумна ми една мисъл, ужасна мисъл. -Моля те, кажи ми, че не говориш за главата.

Зербровски поклати глава.

- Не. Беше разпръсната из местопрестъплението.

Това беше почти облекчение. Почти.

- В такъв случай, защо Долф говори за изнасилване?

- От втората жертва имаше останало малко повече - каза Зербровски. Погледнах го.

- Не помня да са ме информирали за второ нападение.

- Не беше необходимо да знаеш - заяви Долф. - Беше права - за първото ти се обадих, но не повторих същата грешка.

Игнорирах Долф, доколкото можех и погледнах Зербровски. Той произнесе само с устни:

- По-късно.

Добре, Зербровски щеше да ме просветли, когато имаше време, в което Долф не присъства.

Чудесно, страхотно. Не можех да направя нищо относно психопата-превръщач, който обикаляше в града, не и в този момент, но може би бе възможно да направя нещо относно настоящото бедствие.

- Какво отговори Джейсън, когато го попитахте откъде са му драскотините?

- Отвърна, че един мъж не разказва за любовните си истории - обясни Зербровски, - дори и аз реших, че този отговор е неубедителен.

Погледнах Джейсън. Той сви рамене, сякаш казваше „Какво се очакваше да отговоря?".

Познаваше ме достатъчно добре, за да е наясно, че не бих искала да разкрива лична информация. Относно това беше прав. Със сигурност не исках Зербровски и Долф да знаят.

По дяволите, не исках никой да знае. Но неудобството ми не си струваше влизането на Джейсън в затвора.

Въздъхнах и съобщих истината.

- Драскотините не са получени при защита.

- Той е издран, Анита и разполагаме със снимки за доказателство - заяви Зербровски. -

Долф забеляза, че е одраскан още при първото местопрестъпление. Сега ги няма, но има нови.

- Аз го издрасках. - Гласът ми звучеше невъзмутим, защото се насилвах да звучи така.

Долф издаде звук, който приличаше повече на сумтене, отколкото на смях. Нямаше нужда от думи, за да покаже, че не ми вярва.

Зербровски изрече на глас:

- Тия ги пробутвай на някой друг, Анита, не се връзваме.

Вдигнах ръкавите на блузата си и показах собствените си драскотини, които зарастваха.

- Когато се уплаших, че ще го нараня повече, започнах да дера себе си.

Зербровски се опули.

- Господи, Анита, винаги ли си толкова груба?

- Никога няма да разбереш, Зербровски.

- Ако това е „да", в такъв случай нямам проблем. - Посегна да докосне някои от подълбоките драскотини по ръката ми, спря се и почти докосна драскотините по ръцете на

Джейсън. - Надявам се, че сексът е бил добър.

Джейсън сведе поглед към повърхността на масата и даде всичко от себе изражението му да бъде скромно и срамежливо. Успя едновремено да изглежда престорено срамежлив и доволен от себе си.

- Това е достатъчен отговор - заявих.

Джейсън ми се ухили и сините му очи заблестяха.

- Както кажеш, господарке.

Изгледах го много лошо, което не намали забавлението му ни на йота. Долф се отблъсна от стената, за да надникне над масата към ръката ми.

- Не го вярвам, Анита. Може да си одрала ръцете си, докато идваш насам, за да му осигуриш алиби.

- Драскотините не са толкова пресни, Долф.

Той понечи да сграбчи ръката ми, но се отдръпнах извън досега му.

- Не искам да ме мачкат отново, благодаря.

Той се наведе към мен през масата, а Джейсън започна да дърпа назад стола си, сякаш не искаше да бъде по-средата.

- Лъжеш - каза Долф. - Превръщачите се лекуват много бързо от всичко, с изключение на сребро и рани от друго чудовище. Ти ме научи на това, Анита. Досега трябваше да се е излекувал, ако наистина ти си била тази, която го е наранила.

- Според същата логика, не би ли трябвало драскотините да са заздравели, ако са от жертвата?

- Не и ако са от втората жертва. - Долф изрече остро това късче информация, като че беше удар, и по някакъв начин наистина беше.

Погледнах Зербровски.

- Не мога да обсъждам историята със заздравяването на драскотините, ако не съм наясно с хронологията. Трябва ми времето.

Той отвори уста, но Долф отговори:

- Защо, за да дадеш идеалното алиби?

- Леле, Зербровски, не знам да си предал правомощията си на Долф, но сигурно е така, защото всеки път, когато ти задам въпрос, отговорът идва от неговата уста. Сега и аз се бях навела през масата.

- Неговите драскотини са по-стари от твоите - изрече Долф, а гласът му сякаш изръмжа, - по-заздравели. Никога няма да докажеш в съда, че са станали по едно и също време.

- Той е превръщач. Лекува се бързо. Аз те научих на това. Помниш ли?

- Наистина ли признаваш, че си го чукала? - попита Долф.

Бях прекалено ядосана, за да трепна от избора му на думи.

- Предпочитам „правила любов" пред „чукала", но да, свършихме тази работа.

- Ако това беше вярно, белезите досега щяха да са се излекували напълно. Стига да си само човек, както ми повтаряш непрекъснато.

Усещах главоболието между очите ми като че нещо се опитваше да си пробие път извън черепа ми с пробождане. Определено не бях в настроение за това.

- Какво съм, или какво не съм, не ти влиза в проклетата работа. Но ти казвам, че го белязах в разгара на страстта. Още повече, има реални шансове да е бил с мен по време на второто убийство. Може да ти съобщим време, ако искаш.

- Това би било добре - Зербровски беше преместил стола си малко по-далеч от масата, но не беше изоставил поста си. Беше останал по-близо до цялата вибрираща ярост, отколкото повечето хора биха останали.

Трябваше да помисля, но успях да му дам приблизителните часове за последните два дни.

Честно казано, не бях от голяма полза за алиби на Джейсън за първото убийство, но за второто бях почти сигурна, че съм го покрила.

Зербровски даваше всичко от себе си изражението му да остане безизразно, докато записваше казаното от мен. Целите показания бяха записани, но Зербровски, също като Долф, обичаше да записва и на хартия. Преди не се бях замисляла за това, но Зербровски можеше да е усвоил този навик от Долф.

Долф остана прав близо до масата, надвесен над всички ни, докато говорех.

Зербровски задаваше уточняващи въпроси, за да стесни времето доколкото е възможно.

През цялото време Джейсън остана тих и неподвижен, доколкото му беше възможно.

Държеше ръцете си върху масата, стиснати заедно, главата му бе сведена, и от време на време ни хвърляше по някой бърз поглед, без да мести главата или тялото си.

Напомняше ми на заек, който се крие във висока трева с надеждата, че ако остане достатъчно тих и неподвижен, кучетата няма да го намерят. Аналогията трябваше да е забавна.

Имам предвид, той е върколак. Но не беше смешно, защото беше вярно. Да бъдеш върколак не те предпазва от човешките закони, през повечето време само ти носи болка. Понякога дори става причина да те убият. Все още не ни грозеше такава опасност, но това можеше да се промени.

Превръщач, обвинен в убийство на човек, получава съкратен процес и ускорена екзекуция.

Ако даден превръщач е обявен за извън закона, такъв, който преследва хора, а полицията не може да го залови, тогава може да се вземе съдебно нареждане за екзекуция, точно както при вампир. Начинът беше почти един и същ. Срещу вампир, който е заподозрян в убийство, но не може да бъде заловен и се счита за опасен за обществото, би могло да се издаде от съдия заповед за екзекуция. Веднъж, след като получиш такава заповед, може да го убиеш, ако го откриеш. На мястото на „вампир" сложете „превръщач" и се получава същото. Няма нито съдебен процес, нито нещо друго - просто го преследвате и го убивате.

Бях извършила няколко такива работи. Не много, няколко.

Преди няколко години имаше движение, което искаше хората, използащи магия, да бъдат субекти на заповедите за екзекуция, но прекалено много организации за защита на човешките права се бяха противопоставили. Като човек, използващ магия, бях доволна.

Като човек, екзекутирал хора заради съдебна заповед, не бях сигурна как бих се чувствала, ако преследвам и убивам човешки същества. Бях убивала хора когато са заплашвали живота ми или този на близките ми. Но самозащитата, дори като предпазна мярка, не беше съвсем същото. Човек, вещица или магьосник, получаваше съдебен процес, но ако беше обвинен в използването на магия с цел убийство, това означаваше автоматична смъртна присъда. В 99 % от случаите вещицата или магьосникът бяха осъдени. Съдебните заседатели просто не харесваха мисълта за хора, които могат да убиват с магия, да се разхождат свободно.

Една от целите в живота ми беше да стоя далече от съдебната зала.

Знаех, че Джейсън не е извършил нищо лошо, но също така знаех достатъчно за начина, по който работи системата, за да съм наясно, че понякога за тези от нас, които не са напълно хора, „невинен" не означава много.

- Може ли някой друг да потвърди часовете? - попита Зербровски.

- Да, няколко човека - отвърнах.

- Няколко човека - повтори Долф. Изглеждаше отвратен, а не разбирах и това чувство. -

Дори не знаеш кой е бащата, нали?

Това ме накара да замигам като елен срещу фарове на автомобил.

- Не знам за какво говориш.

Той ме изгледа, сякаш вече съм го лъгала.

- Детектив Рейнолдс ни съобщи малката си тайна.

Погледнах го през масата. Продължаваше да стои надвесен, аз все още седях, така че бяхме почти лице в лице.

- И какво от това?

Той издаде звук между сумтене и кашлица.

- Тя не беше единствената, която припадна на местопрестъплението и не беше единствената, която повърна. - Изглеждаше сякаш е казал изключителен довод, обяснил е нещата съвсем недвусмислено с точността на хирург.

Намръщих се и запримигах срещу него.

- Извинявай, за какво говориш? - Позволих си да изглеждам толкова объркана, колкото се чувствах.

- Не се прави на скромна, Анита, не те бива.

- Не се правя на скромна, Долф, не звучиш логично. - След което ми хрумна една мисъл, която бе невъзможна. Долф не би мислил...

Погледнах го и си казах „може би би го помислил".

- Да не би да намекваш, че съм бременна?

- Да намеквам, не.

Леко си отдъхнах. А не трябваше.

- Питам дали знаеш кой е бащата или вероятностите са прекалено много? Зербровски се изправи и бе достатъчно близо до Долф, за да го принуди да се отдалечи леко от масата.

- Мисля, че трябва да си вървиш, Анита - каза Зербровски.

Долф се взираше в мен. Трябваше да съм ядосана, но бях толкова изненадана.

- И преди съм повръщала на местопрестъпление.

Зербровски се отдръпна леко от масата. Върху лицето му имаше примирено изражение, като някой, който виждаше как влакът се приближава и знае, че никой няма да се дръпне от пътя му навреме. Все още не мислех, че ситуацията е толкова зле.

- Преди никога не си припадала - заяви Долф.

- Беше ми зле, Долф, прекалено зле, за да шофирам.

- Сега изглеждаш добре - констатира той с нисък и буботещ глас, изпълнен с този гняв, който напоследък винаги изглеждаше точно под повърхността.

Свих рамене.

- Предполагам, че е бил просто един от онези вируси.

- И няма нищо общо с белезите от зъби по шията ти, нали?

Ръката ми се вдигна, след което се насилих да не го докосвам. Честно казано, бях забравила за това.

- Бях болна, Долф, дори и аз се разболявам.

- Изследвала ли си се за синдрома на Влад?

Поех дълбоко дъх, изпуснах го, след което си казах „мамка му". Долф нямаше да остави този въпрос. Искаше скандал. Това го можех. По дяволите, идеята за едно хубаво, просто крещене, звучеше почти привлекателно.

- Ще го кажа веднъж: не съм бременна. Не ме интересува дали ми вярваш, защото не си ми баща, не си ми чичо, брат или какъвто и да било. Беше мой приятел, но точно сега дори това не се предлага.

- Или си една от нас, или си една от тях, Анита.

- Една от какво? - попитах. Бях почти сигурна за отговора, но исках да го чуя гласно.

- От чудовищата - изрече той почти шепнешком.

- Чудовище ли ме наричаш? - Не шепнех, но гласът ми беше нисък и предпазлив.

- Казвам, че ще ти се наложи да избираш дали да бъдеш една от тях, или една от нас. -

Посочи към Джейсън, когато изрече „тях".

- Присъединил си се към „Хората срещу вампирите" или някоя друга крайна групировка ли,

Долф?

- Не, но започвам да се съгласявам с тях.

- Единственият добър вампир е мъртвият, така ли?

- Те са мъртви, Анита. - Той направи тази крачка по-близо, която преместването на

Зербровски, му позволяваше да направи. - Те са шибани трупове, които нямат достатъчно разум да останат в забравените си от бога гробове.

- Според закона, те са живи същества с права и се ползват от закрилата му.

- Може би законът греши по този въпрос.

Една част от мен искаше да каже „Нали знаеш, че това се записва?", а друга беше доволна, че го е изрекъл. Акозвучеше като откачен фанатик, това щеше да помогне за безопасността на Джейсън. Фактът, че нямаше да помогне на кариерата на Долф, ме притесняваше, но не толкова, че да жертвам Джейсън. Бих искала да спася всичките си приятели, но ако някой е решил да се саморазрушава, не може да се направи много. Не можеш да разчистваш бъркотията на другите, освен ако те не запретнат ръкави, за да помогнат.

Долф не помагаше. Беше се навел, ръцете му бяха върху масата и бе заврял лице във физиономията на Джейсън. Джейсън се беше отдръпнал колокото можеше поназад в стола.

Зербровски ме погледна, а аз му отвърнах със свиреп поглед. И двамата знаехме, че ако

Долф докосне заподозрян така както бе докоснал мен по-рано, с кариерата му беше свършено веднъж и завинаги.

- То толкова прилича на човек, но не е - изрече Долф.

Не харесах използването на „то" за един от приятелите ми.

- Наистина ли му позволи да те докосва?

Него. Виждате ли, дори да мразите чудовищата, е трудно да останат на същото мнение за това кое е „то" и кое е „него".

- Да - потвърдих.

Зербровски се движеше около Долф в опит да стигне до Джейсън, да застане между тях, предполагам.

Долф се извърна и ме погледна, все още приведен, прекалено близо до Джейсън, за да може някой да е спокоен.

- А ухапването на шията ти, от кръвопиеца когото чукаш ли беше?

- Не - казах, - то е ново. Сега се чукам с двама от тях.

Той залитна сякаш беше ударен. Наведе се тежко върху масата и за миг помислих, че ще падне в скута на Джейсън, но се овладя с видимо усилие. Зербровски докосна ръката на едрия мъж.

- Спокойно, лейтенант.

Долф позволи на Зербровски да го сложи да седне. Не реагира когато сержантът освободи

Джейсън от стола и го отдалечи от Долф. Долф не гледаше тях.

Изпълнените му с болка очи бяха насочени изцяло към мен.

- Знаех, че си падаш по ковчезите, но не знаех, че си курва.

Усетих как собственото ми изражение става твърдо и студено. Може би, ако не бях толкова уморена, под такова напрежение... Но за това, което изрекох, нямаше истинско извинение, с изключение на факта, че Долф ме беше наранил и аз исках да го нараня.

- Какво е положението с внуците, Долф? Все още ли бъдещата ти снаха е вампир?

Усетих Зербровски да реагира на новината и в този момент разбрах, че за това съм знаела единствено аз.

- Наистина не трябва да вбесяваш хора, пред които се изповядваш, Долф. - В мига, в който изрекох това, ми се дощя да не го бях правила, но беше прекалено късно.

Дяволски късно.

Той стана от стола, ръцете му бяха под масата и я преобърнаха с невероятен трясък върху пода. Всички се разпръснахме. Зербровски застана пред Джейсън до отсрещната стена. Аз отидох в ъгъла близо до вратата.

Долф потроши стаята. Нямаше друга дума за това. Столове се удряха в стените, а масата ги последва. Най-накрая взе един стол и явно той беше специален повод за недоволство. Блъскаше металния стол в пода отново и отново.

Вратата в стаята за разпити се отвори. Полицаите изпълниха рамката с извадени оръжия.

Мисля, че очакваха да видят разбеснял се върколак. Но образът на разбеснелия се Долф ги накара да се заковат на място при вратата. Вероятно щяха бодро да гръмнат върколака, но не мисля, че искаха да стрелят по Долф. Разбира се, и никой не се писа доброволец да се пребори с голи ръце с него.

Металният стол се сви на две и Долф се свлече на колене. Накъсаното му дишане изпълни стаята, едва ли не самите стени вдишваха и издишваха.

Приближих се до вратата и изгоних навън всички. Казвах неща като „Всичко е наред. Той ще се оправи. Просто се махни." Не бях сигурна, че той щеше бъде добре или наред, но наистина исках да излязат. Никой няма нужда да става свидетел как неговият лейтенант откача. Разклаща вярата им в него. По дяволите и моята вяра не се справяше много добре.

Затворих вратата след тях и погледнах през стаята към Зербровски.

Взирахме се един в друг. Не смятам, че някой от нас знаеше какво да каже, или дори какво да направи.

Гласът на Долф се чу, сякаш идваше от някъде дълбоко в него, като че ли е трябвало да го изтегли като кофа от кладенец.

- Синът ми ще стане вампир. - Погледна ме със смесица от такава мъка и гняв, с която не знаех какво да направя.

- Сега доволна ли си? - попита той. Осъзнах, че по лицето му засъхваха сълзи. Беше плакал, докато унищожаваше всичко. Но не плачеше когато изрече: - Снаха ми иска да го превърне, така че завинаги да остане на 25 години. - Издаде звук, който беше нещо средно между стон и вик.

Да отвърна, че съжалявам, не изглеждаше достатъчно. Не можех да измисля нищо, което би било достатъчно. Но съжалението беше всичко, което можех да предложа.

- Съжалявам, Долф.

- Защо, защо съжаляваш, вампирите също са хора. - Сълзите отново започнаха, безшумно.

Човек никога нямаше да разбере, че Долф плаче, ако не го гледаше директно.

- Да, излизам с кръвопиец, а някои от приятелите ми нямат пулс, но продълржавам да не одобрявам превръщането на хора.

Той вдигна поглед към мен и болката му заливаше гнева. Това правеше погледа му по-твърд и същевременно можеше по-лесно да го погледнеш в очите.

- Защо? Защо?

Не мисля, че наистина ме питаше „защо". Вярвах това, което вярвах относно вампирите.

Мисля че това, което искаше да попита беше универсалният въпрос „защо аз"? Защо моят син, моята дъщеря, моята майка, моятта страна, моят дом? Защо аз? Защо вселената не е честна? Защо не всеки получава щастлив край? Не можех да отговоря на това „защо".

Помолих се на Бог да мога.

Отговорих на директното „защо", понеже не можех да отговоря на другите, по-болезнени въпроси.

- Вече не знам защо, но знам че продължавам да изтръпвам всеки път, когато срещна някой, когото съм познавала като жив човек, а после и като мъртъв вампир - свих рамене. -

Просто ми действа, как да кажа, изнервящо.

Той изхълца през сълзи.

- Изнервящо... - наполовина се засмя, наполовина заплака, след това покри лицето си с ръце и се предаде пред плача.

Зербровски и аз просто стояхме. Не знам кой от нас се чувстваше по-безпомощен. Той заобиколи внимателно стаята, водейки Джейсън със себе си.

Долф усети движението и каза:

- Той няма да ходи никъде.

- Той нямаше нищо общо с това - казах.

Долф изтри ядосано лицето си.

- Не си му дала алиби за първото убийство.

- Търсите сериен убиец. Ако един заподозрян е чист за едно от убийствата, обикновено е чист и за другите.

Той поклати глава инатливо.

- Можем да го задържим за седемдесет и два часа и ще го направим. Огледах унищожената стая, срещнах очите на Зербровски и не бях сигурна, че Долф все още можеше да прави такива изявления.

- След няколко дни е пълнолуние - отбелязах.

- Ще го вкараме в един от укрепените домове - продължи Долф. Укрепените домове бяха собственост на правителството. Това бяха места, където нови ликантропи можеха да отидат и да са спокойни, че няма инцидентно да наранят някого.

Идеята беше че оставаш докато овладееш звяра си, после те пуснат да живееш живота си.

Това беше теорията. Реалността беше че веднъж влязъл, доброволно или не,

почти никога не излизаш оттам. Асоциацията беше подела годините на съдебни битки, които да обявят домовете извън закона или за противоконституционални.

Погледнах Зербровски. Той се втренчи в мен с нарастващ ужас и изтощение.

Не бях сигурна, че нямаше да позволи Джейсън да бъде заключен завинаги, ако Долф го натиснеше. Това не можеше да се случва. Нямаше да позволя да се случи.

Погледнах Долф.

- Джейсън е върколак от години. Има перфектен контол над звяра си. Защо ще го изпращаш в укрепен дом?

- Мястото му е в един от тях - каза Долф, омразата беше изместила болката.

- Мястото му не е зад решетките и ти го знаеш.

Долф ме изгледа лошо.

- Той е опасен.

- Защо?

- Той е върколак, Анита.

- Значи трябва да бъде заключен, защото е върколак.

- Да.

Зербровски изглеждаше позеленял.

- Заключен само, защото е върколак - повторих. Исках Долф да чуе какво казваше, да не се съгласи, да се осъзнае, но не би.

- Аха - каза той. И го каза пред запис, пред свидетели, не-въз-вратимо. Това можеше и вероятно щеше да бъде използвано срещу него. Нямаше нищо, което можех да направя, за да помогна на Долф, но вече знаех че Джейсън няма да отиде в укрепен дом. Част от мен се отпусна, но другата част беше толкова уплашена за Долф, че чак усещах металически вкус в устата си.

Зербровски тръгна към вратата, избутвайки Джейсън пред себе си.

- Ще те оставим сам за минута, лейтенант - кимна ми с глава да изляза. Долф не се опита да ни спре. Просто остана там клекнал, сякаш най-после осъзнал думите си, най-после осъзнал какво вероятно си беше причинил.

Излязохме през вратата и Зербровски я затвори плътно зад нас. Всички в стаята на отряда гледаха към нас. Опитваха се да не го правят, но всички си бяха намерили работа наоколо.

Никога не бях виждала толкова много детективи, нетърпеливи да свършат работата на бюрата си или на някое чуждо бюро, стига да беше близо до коридора. Зербровски погледна почти плътната стена от хора и каза:

- Разпръснете се хора, нямаме нужда от тълпа.

Всички се спогледаха, сякаш питайки се „дали да се преместим, дали да го послушаме"? ако беше Долф, щяха да се раздвижат без въпроси. Но най-накрая все пак се тръгнаха, премествайки се по един, по двама към други части от стаята. Тези, чиито бюра бяха близо до центъра на събитията, изведнъж си спомниха, че трябва да се обаждат по телефона.

Зербровски се наведе към мен и каза тихо:

- Вземи господин Шулер и тръгвайте.

- Какво ще каже Долф? - попитах.

Той поклати глава.

- Не знам, но знам че Шулер не заслузава да отиде в един от онези домове.

- Мерси, серж - каза Джейсън и се усмихна.

Зербровски не отговори на усмивката му, но каза:

- Понякога си като трън в задника, Шулер, осван това си косматко, но не си чудовище.

Те споделиха един от онези мъжки моменти. Жени биха се прегърнали, но те бяха мъже, което означава, че дори не си стиснаха ръцете.

- Мерси, Зербровски.

Зербровски се усмихна слабо.

- Хубаво е да знам, че днес направих някого щастлив. - Обърна се към мен. Спогледахме се.

- Какво ще се случи с Долф? - попитах.

Той изглеждаше още по-тъжен, което, при положение че преди това изглеждаше депресиран, вече беше много.

- Не знам.

Долф беше казал достатъчно неща пред записа, че да загуби работата си, ако се разчуеше.

По дяволите, ако шефът на РОСР беше толкова предубеден, това можеше да доведе до преразглеждане на всичките им случаи, още отначало.

- Гледай да си вземе две седмици лично време, Зербровски, дръж го далеч от тук.

- Знам - каза. - Вече.

Поклатих глава.

- Извинявай, разбира се, че знаеш.

- Просто тръгвай, Анита, засега върви.

Докоснах ръката на Зербровски.

- Не се връщай обратно вътре без подкрепление, чу ли.

- Пери ми каза как се е държал онзи ден Долф с теб. Не се притеснявай, ще внимавам.-

Хвърли поглед към затворената врата. - Моля те, Анита, тръгвай преди да е излязъл.

Исках да кажа нещо. Нещо успокояващо или от помощ, но нямаше какво. Единственото нещо, с което можех да помогна, беше да си тръгна. Така и направихме. Чувствах се като страхливка. Но да останем щеше да е глупаво. Когато трябва да избирам между страх и глупост, винаги предпочитам глупостта. Днес се спрях на по-добрата част.

Освен това не бях сигурна, че Долф нямаше да изскочи от стаята като някакъв побеснял бик и да се опита да атакува Джейсън или мен. Можеше и да успеем да го потулим в залата за разпити, но ако разбиеше цялата дежурна стая, това щеше да е краят на кариерата му.

В момента може би беше прецакал кариерата си. Дори вероятно. Но може би и вероятно са по-добре от със сигурност. Оставих Зербровски да събира парчетата, защото аз не знаех как.

Много по-добра съм в унищожаването на неща, отколкото в поправянето им.