Небесносини грехове

14

Вратата се отвори и се показа Джейсън. Не мисля, че някога съм била толкова щастлива да го видя. Успях да изрека:

- Помогни ми.

Гласът ми звучеше отпаднал и изплашен, и това ме дразнеше, но също така се чувствах замаяна и ми се гадеше, което не се дължеше на отпадналостта след полов акт, а на загубата на кръв.

Сега, когато отново можех да виждам, осъзнах, че съм подгизнала от кръв - и от други течности - но основно кръвта ме притесняваше, защото бе изцяло моя. Джейсън претърколи Ашър от мен. Той се премести с тази безплътна лекота, която единствено истински мъртвото тяло притежава. Не знам каква е разликата между съня и смъртта, но човек разбира на мига, когато мести даже ръка, дали е на мъртвец, или на някой заспал.

Ашър лежеше по гръб, косата му бе разпръсната около лицето му като ореол, червена кръв се процеждаше по брадичката му, по шията, по горната част на гърдите му. Белезите не отнемаха от красотата му докато беше гол. Не бяха първото, което човек забелязва, или дори третото. Той лежеше, измокрен от моята кръв, като някакъв паднал бог, изправен най-сетне пред смъртта.

Дори замаяна от загубата на кръв, не можех да видя нищо друго в него, освен красотата му.

Какво, по дяволите, не беше наред с мен?

Наложи се Джейсън да ми помогне да се плъзна от Жан-Клод, улови ме в ръцете си и ме задържа така, както човек държи дете. Бях гола, той току-що ме бе измъкнал от легло, в което очевидно бях правила секс с двама мъже, и въпреки това не направи нито една остроумна забележка или шега. Когато Джейсън разполагаше с толкова амуниции, но не се шегуваше, нещата бяха зле.

Облегнах глава на рамото на Джейсън и това помогна на замаяността ми, накара светът да изглежда не толкова несигурен. Джейсън понечи да ме извърне от леглото, но аз възразих:

- Чакай, още не.

Той спря да се движи.

- Какво?

- Искам да запомня това.

- Какво? - повтори той отново.

- Начина, по който изглеждат заедно.

И двамата лежаха по гръб, но докато Ашър като някакъв паднал мъртъв бог,

Жан-Клод приличаше на друг вид бог. Гъстата му черна коса лежеше тежко около главата му, небрежно подредена като тъмна рамка за това изключително бледо лице. Устните му бяха полуразтворени, миглите - гъсти като дантела върху скулите. Лежеше сякаш бе заспал след голяма страст, едната му ръка беше прехвърлена през стомаха, а другата лежеше отстрани, едното коляно бе свито, така че той изглеждаше почти на показ. Само Жан-Клод можеше да умре и да изглежда толкова добре.

- Анита, Анита - осъзнах, че Джейсън ми е говорил от известно време. -Колко кръв ти взеха?

Гласът ми излезе пресипнал, устата ми беше пресъхнала.

- Не те, само Ашър.

Той ме настани по-близо в ръцете си, едва ли не сякаш ме прегръщаше. Коженото му яке скърцаше докато се движеше. Голите му гърди бяха много топли до кожата ми.

- Той не просто се е хранил. - Джейсън звучеше неодобрително, което не можеше да се чуе често от него.

- Той се поувлече, мисля.

Джейсън ме премести, така че да освободи едната си ръка и да ме докосне по челото, което изглеждаше глупаво, след като бях гола, но ние често се подчиняваме на навика, когато се намираме под стрес. Проверяваш температурата на човек на челото, дори и да е гол.

- Не изглежда да имаш треска. Даже по-скоро си малко студена.

Това ме накара да си спомня нещо, и фактът, че съм го забравила говореше, че се чувствам по-зле, отколкото си мисля.

- Шията ми още ли кърви?

- Малко.

- Така ли трябва да бъде?

Той ме носеше към банята.

- Преди никога ли не си била хапана толкова лошо?

Отвори вратата с коляно и една ръка и ме внесе вътре.

- Не и без да припадна след това, non. - Намръщих се. - Да не би току-що да казах „non", вместо „не"?

- Аха - потвърди той.

- Мамка му - ядосах се.

- Аха - съгласи се той.

Седна на ръба на огромната вана от черен мрамор и ме закрепи в скута си, докато пускаше водата. Тя се изля от устата на сребърния лебед, който винаги съм смятала за показен, но... е, банята не беше моя.

Гаденето ми беше отминало, замайването бе слабо.

- Долу, оставй ме долу.

- Мраморът е студен - предупреди ме той.

Въздъхнах.

- Трябва да разбера колко добре функционира тялото ми.

- Опитай се да седнеш в скута ми, без аз да те държа. Ако си добре, ще донеса хавлии и ще можеш да седнеш върху тях, но, повярвай ми, не искаш да седиш гола връху този мрамор.

- Практично - казах.

- Не казвай на никого, че аз, всъщност, съм се държал смислено, ще разруши образа ми.

Усмихнах се.

- Тайната ти е в безопасност при мен.

Опитах се да седна по-изправена, докато Джейсън се суетеше с водата, за да нагласи правилната температура. Можех да седя. Чудесно. Направих опит да стана и единствено ръката на Джейсън около кръста ми ми попречи да падна върху мраморните стъпала, които излизаха от ваната.

Той ме намести по-безопасно обратно в скута си.

- Не опитвай толкова много прекалено бързо, Анита.

Облегнах се на него, а ръката му бе като безопасен колан около кръста ми.

- Защо съм толкова отпаднала?

- Как може толкова време да си около вампири и да ми задаваш този въпрос?

- Не им позволявам да се хранят - обясних.

- Аз им позволявам, и повярвай ми, когато дадеш толкова много кръв, е необходимо известно време, за да се възстановиш. - Той най-сетне изглеждаше удовлетворен от температурата на водата. Усили крановете и трябваше да заговори по-високо, за да надвие шума. - Ще те почистим и ще видим как ще се чувстваш.

Почувствах как се мръщя, но не бях сигурна защо. Имах усещането, че трябва да съм ядосана. Трябваше да съм някаква, но не бях. Сега, когато вече не бях в капан между Жан-

Клод и Ашър, бях необичайно спокойна. Не, не просто спокойна, чувствах се добре, а не би трябвало.

Намръщих се по-силно в опит да прогоня тази прекрасна отпадналост. Сякаш се опитвах да се събудя от кошмар, който не искаше да ме пусне. Само че вместо да се опитвам да се събудя от кошмар, се борех да унищожа хубав сън. Това също изглеждаше погрешно. Всичко изглеждаше погрешно. Усещах, смътно, сякаш съм пропуснала нещо важно, но дори с цената на живота си, не можех да го посоча.

Чувствах се не на себе си и същевременно прекрасно. Сякаш естествената ми нацупеност се бореше с някаква топла и щастлива мисъл. Топлата и щастлива мисъл побеждаваше, но не бях убедена, че това със сигурност беше нещо добро.

- Какво не е наред с мен? - попитах.

- Какво имаш предвид? - не разбра Джейсън.

- Чувствам се добре, а не би трябвало. Чувствам се прекрасно. Преди няколко минути бях ужасена, замаяна, повдигаше ми се и се страхувах. Но след като ти ме изкара от леглото, всичко започна да изглежда по-добре.

- Само по-добре? - запита той.

Сваляше коженото си яке, първо от едната ръка, после от другата, докато ме придържаше с една ръка.

- Прав си, не просто по-добре. Веднъж след като престанах да се страхувам, отново започнах да се чувствам прекрасно. - Намръщих се и се опитах да помисля, но все още имах проблем с това. - Защо не мога да го обмисля?

Той ме намести в скута си, така че да може да свали ципа на ботушите си и да ги махне от краката си. Най-накрая ми просветна, че той се събличаше, докато продължаваше да ме държи в скута си. Кой твърди, че уменията, които научаваш в работата си, не са ти от полза във всекидневния живот?

- Защо се събличаш?

- Не можеш да се движиш, без да паднеш, ще ми бъде неприятно да се удавиш във ваната.

Опитах се да отблъсна това прекрасно усещане, но сякаш се опитвах да се боря с топла, успокояваща мъгла. Можех да замахвам, но нямаше нищо твърдо, което да ударя. Мъглата просто се отместваше и оформяше наново, и оставаше.

- Стоп - наредих, тази единствена дума, достатъчно твърда, въпреки че вътрешно не се чувствах много твърда.

- Какво? - попита той, докато ме местеше напред, така че да може да разкопчае дънките си.

- Това би трябвало да ме притеснява - ти да се опитваш да се съблечеш, докато аз съм гола, във вана, това би трябвало да ме притеснява, нали?

- Но не е така, нали? - запита той.

Разкопчаваше дънките си с една ръка. За това беше необходим талант.

- Не, не е - потвърдих и отново се мръщех - защо това не ме притеснява?

- Наистина не знаеш, така ли? - попита тай.

- Не - отвърнах, като дори не бях сигурна на какво казвам „не".

Беше разкопчал дънките си.

- Мога или да те сложа да легнеш върху много студената облицовка, или да те метна на рамо, докато си свалям панталоните, изборът е на дамата.

Решението ми изглеждаше прекалено трудно.

- Не знам.

Той не попита втори път, направо ме преметна, колкото се можеше по-внимателно, върху рамото си, полунаподобявайки начина, по който го правят пожарникарите. Но да съм надолу с главата накара светът отново да се завърти и се почудих дали ще повърна върху гърба му. Той ме крепеше докато се измъкваше от дънките си.

Сега се взирах надолу в голия му гръб, докато дънките се плъзгаха от горната част на дупето му. Гаденето беше отминало и аз се изкисках - никога не се кискам:

- Хубав задник.

Той се задави или се изсмя.

- Никога не съм знаел, че ти прави впечатление.

- Бельо - отвърнах.

- Какво?

- Имаше бельо, мернах го.

Изпитах страхотна нужда да прокарам ръцете си по задника му, само защото бе там, и можех да го направя. Сякаш бях пияна или напушена.

- Аха, имах бельо, какво за него?

- Можеш ли да си го сложиш пак?

- Всъщност, не те интересува особено дали нося бельо или не, нали? - и в гласа му имаше нещо, което беше почти като шегуване.

- Тц. - Поклатих глава, което накара светът да се завърти отново. - Ох, господи, мисля, че ще повърна.

- Престани да се движиш, ще отмине. Въобще нямаше да ти става лошо, ако не се беше борила да се измъкнеш от тях двамата. Прекаленото много физическо усилие точно след станалото, ще те накара да се чувстваш като куче. Потопи се в усещането, просто го яхни, и ще усетиш, че е страхотно.

Чувствах се малко глупаво да говоря на задника му, но това не изглеждаше толкова глупаво, колкото би трябвало.

- Кое е страхотно?

- Познай -отговори той.

Това ме накара да се намръщя.

- Не искам да гадая. - Господи, какво ми ставаше? - Кажи ми.

- Нека да те вкараме във ваната, една баня ще ти помогне да си проясниш главата.

Той ме върна в ръцете си и пристъпи през ръба на ваната.

- Ти си гол - отбелязах.

- Ти също - изрече той.

В това имаше някаква логика, с която не можех съвсем да споря, макар да имах усещането, че би трябвало да го направя.

- Нямаше ли да си наметнеш нещо отгоре?

- Бельото ми е от коприна, няма да го унищожа, като го нося във вана, само защото ти си мислиш, че трябва да го нося. Освен това, ти всъщност не се интересуваш дали съм гол или не, забрави ли?

Точно зад очите ми започваше главоболие.

- Не - отвърнах - но би трябвало да се интересувам, нали? Искам да кажа... Джейсън снижи и двама ни във водата. Усещането беше страхотно, толкова топло, толкова гладко, толкова хубаво до кожата ми. Джейсън внимателно ме премести във водата, докато не се озовах седнала пред него, сгушена до тялото му.

Водата бе толкова топла, толкова топла, а аз бях страшно уморена. Би било невероятно хубаво просто да заспя.

Ръката на Джейсън върху кръста ми ме дръпна обратно.

- Анита, не може да спиш във ваната, ще се удавиш.

- Ти няма да ме оставиш да се удавя - казах, а гласът ми бе натежал от топлина и сънливост.

- Не, няма да позволя да се удавиш - изрече той.

Намръщих се, докато почти се носех във водата.

- Какво не е наред с мен, Джейсън? Чувствам се пияна.

- Съзнанието ти е било изцяло и напълно замъглено от вампир, Анита.

- Жан-Клод не може, собствените му белези ме предпазват - гласът ми сякаш идваше от голямо разстояние.

- Никога не съм твърдял, че е Жан-Клод.

- Ашър - прошепнах името.

- Споделял съм кръв с него преди и това е най-невероятното нещо. Жан-Клод твърди, че

Ашър винаги се въздържа, защото знае, че не съм неговият pomme de sang.

Аз съм само назаем.

- Назаем - повторих.

- Не смятам, че тази вечер Ашър се е е въздържал с теб.

- Ardeur, ние... ние правехме... ardeur. - Всяка дума бе натежала от усилие.

- Ardeur би могъл да го направи невнимателен - изрече Джейсън.

Ръцете му стояха много стабилно върху мен, като по-скоро ме прегръщаше във водата, отколкото към тялото си.

- Невнимателен? - не разбрах.

- Продължавай и припадни, Анита. Когато се свестиш, ще разговаряме.

- За какво?

- За разни неща -отвърна той, а гласът му потъваше в сумрака на свещите. Не помнех да е палил свещите, които Жан-Клод обикновено държеше около ваната.

Понечих да попитам: „Какви неща?", но думите никога не се чуха. Пропаднах в топъл, мек мрак, в който нямаше страх, нямаше болка. Толкова топло, толкова безопасно, толкова обичана.