Небесносини грехове

50

Бел клекна до Ашър с наведена глава, сякаш го целуваше. Но се задържа далеч от тялото му, с една ръка на пода, а другата на стената. Целувката изглеждаше много интимна, но тя се стараеше да не го докосва повече отколкото бе необходимо. Един провален интимен акт.

Би трябвало да мога да усетя силата, която вливаше в него, но се пазех прекалено силно. Не бях достатъчно добра в защитата, така че да филтрирам навътре или навън по избор. Когато се защитавах толкова силно, изключвах всичко. Исках да почувствам какво правеше. Исках да почувствам дали фината искра в Ашър се увеличаваше.

Открих се съвсем малко, все едно разширяваш затвора на обектив, съвсем малк отвор, достатъчен да се протегна и да докосна искрата. Вкусих целувката на Ашър върху устните си, сякаш бях пила вино, носещо неговия вкус. Искрата се беше превърнала в пламък, студен пламък, който изпълваше тялото му, а Бел продължаваше да влива сила в него. Ашър изкрещя в ума ми и този беззвучен писък ме накара да залитна и щеше да ме събори, ако Ричард и Жан-Клод не ме бяха хванали.

- Анита, какво не е наред? - попита Ричард.

- Ma petite, добре ли си?

Нямаше време за обяснения. Освободих се от тях и те не се противопоставиха. Сграбчих Бел за рамото и косата и почти като шок усетих перфектните къдрици на Мюзет да се смачкват под дланта ми, докато я дърпах назад. Бях очкавала да усетя къдрите на Бел под пръстите си, но Бел не беше там, не и наистина. Никога не е била там. Не беше точно илюзия, но не беше и реална.

Изблъсках я от Ашър, запращайки я да се пързаля по пода, върху хлъзгавия бял плат на роклята на Мюзет. Но гласът на Бел беше този, който прогърмя из стаята.

- Как смееш да ми посягаш?

- Искаш да го обвържеш към себе си, както преди. Той не иска да бъде обвързан.

- Той ще повехне и умре без енергията, която мога да вдишам в него.

- Тя се огледа, сякаш очакваше някой да й помогне да се изправи на краката си. Единствените хора, които биха й помогнали бяха под охрана и никой друг не си направи труда. Най-накрая се изправи сама, но без нищо на което да се опре и облечена в старомоден корсет, това не беше грациозно. Хубаво е да се знае, че някои неща дори и вампирите не могат да ги правят грациозно.

Бел обърна очите си, блестящи от кафяв огън, към мен.

- Ашър ще умре без мен. Погледни го, виж какво е останало от него, то не е достатъчно, за да оцелее.

Силата й беше вкарала малко плът под сухата кожа, но не много. Сякаш можех да видя отделните мускули и сухожилия под кожата, като на схема по физиология, която показва къде се намират различните връзки. Но не беше като човек. Косата все още беше сухо гнездо от златни ленти, а кожата като избелял пергамент, изпънат върху неприлично тънка рамка. Но очите, очите бяха човешки, с изключение на необикновения син цвят. Дори и когато е бил човек, очите му никога не са изглеждали обикновени.

Ашър беше там, в тези очи. Беше хванат в капана на тази чуплива, полумъртва черупка. Гледаше ме и чувствах тежестта на всичко, което е в този поглед.

- Кръв може и да спаси живота му, - каза Бел, - но няма да му върне обратно това, което е загубил. Само неговият създател или този, който е отнел есенцията му може да я върне обратно. - Тя стоеше с блестящата си тъмнина, струяща от очите на лицето на Мюзет. Не добави, че след като тя беше създателят на Ашър и този, който бе откраднал есенцията му, само тя може да го върне към предишната му красота. Бел Морт имаше малко по-висока класа от това, да посочва очевидното. Но то увисна неизказано във въздуха.

- Просто има нужда от сила, - казах, - няма нужда да е твоята.

- Ако имаше човешки слуга или животно за призоваване, да, но той няма такива - каза Бел, и в гласа й се долавяше задоволство, което не можеше или не искаше да прикрие. - Той е сам и да се обвърже отново с мен е единственият избор, който има, освен ако не искаш да прекара остатъка от вечността във вида, в който е сега. - Нотката на задоволство се превърна в жестокост само с едно примигване.

- Не можеш да го оставиш така - каза Ричард, на лицето му беше изписано съжаление, да, но повече имаше ужас. - Да е обвързан с Бел Морт не е по-зле от това.

- Ако някога си познавал прегръдката й, - намеси се Жан-Клод, -може да не си толкова бърз да решиш.

Ричард погледна към него, после пак към Ашър, после към Бел Морт.

- Не разбирам.

- Не, - казах, - не разбираш. - След това вдигнах поглед към него и го докоснах леко по ръката. - Предстви си себе си, уловен навеки с Рейна.

Израз на погнуса и отвращение прекоси лицето му преди да успее да го скрие. Аз все още носех част от мюнина на Рейна, духовната й памет, с мен. Тя беше сексуален садист, но също така страховито бе защитавала същите хора, които бе измъчвала. Жената бе имала нужда от сериозна терапия. В края на краищата единствената терапия, която бе получила бяха сребърните куршуми. Никога не се бях чувствала зле, че съм убила Рейна. Колко смешно.

Ричард кимна.

- Разбирам, но ... - той направи безпомощен жест към Ашър, - това не е ...

Изглежда не можеше да намери думи.

Не можех да го обвиня. И аз нямах думи при мисълта това да е съдбата на Ашър за следващите няколко века. Не беше поносимо. Просто не беше. Но не можех да накарам Бел да му върне енергията без допълнителните условия. Това бе природата на вампирските сили, винаги да има допълнителни условия. Тя беше предназнаена да обвързва вампира със създателя му и чрез създателя му със Съвета и цялата силова структура на света им. Всичко щеше да се разпадне, ако не принадлежиш на някого. Има превръщачи без господари, но не и вампири без господари. Има вампири, които са загубили господарите си, но те са решени да открият нов господар, да споделят нови кръвни клетви, да издирят някой друг, който да ги управлява. Наистина низшите вампири могат да умрат без господар, който да ги управлява. Лягат да спят призори и никога повече не се събуждат.

Знаех всичко това. Знаех го и не ми пукаше. Можех да усетя, не мислите, но волята на Ашър. Предпочиташе истинска смърт пред това. Или пред ново робство при Бел.

Паднах на колене до него. Можех да му дам истинска смърт. Знаех всичко за смъртта. Посегнах да го докосна, но ръката ми се поколеба. Не исках да го докосвам. Не исках да усещрм някога живата му кожа, сега превърната в това. Не исках последният ми спомен от него да е такъв. Но мразя малодушието, почти повече от всичко друго и ако Ашър можеше да е заловен в това тяло, аз можех да го докосна един последен път.

Поставих нежно длани на лицето му, съвсем нежно. Кожата се усещаше тънка като хартия, суха и чуплива. Беше ме страх, че ако го притисна, пръстите ми ще преминат през нея като страниците на древна книга, с която не са се отнесли внимателно.

Бях забравила, че всички вампирски сили стават по-силни при докосване. Една секунда държах лицето му толкова деликатно, колкото можех, в следващата колабирах върху тялото му и се гърчех от спомените за тялото му над моето.

Ръце ме сграбчиха, откъснаха ме от Ашър, но аз се борех с тези ръце, ударих с лакът нечии слабини. Ръцете не ме пуснаха, но чух някой да вика името ми отдалече;

- Анита, Анита, Анита - отново и отново.

Премигнах и все едно се събуждах, но знаех че очите ми не се бяха затваряли. Ръцете на Ричард все още ме държаха, но той стоеше, сякаш нещо го болеше.

Отворих уста да се извиня, но това, което излезе не беше извинение;

- Защр ни спря?

- Мислех че ще го пречупиш.

Втренчена в честното му лице, знаех че казва истината. Не бях ли и аз самата уплашена, че пръстът ми ще премине през чупливата кожа на Ашър, само преди секунди? Но някак знаех, че това няма да се случи. Някак знаех че е много по издръжлив, отколкото изглеждаше. Жан-Клод застана до нас и изразът на лицето му казваше, че се беше досетил за това, което Ричард бе пропуснал. Но Ричард не беше добър с мъртвите. Не му беше в специалността. Жан-Клод докосна лицето ми, нежно, сякаш се страхуваше, че ще се счупя.

- Той се храни от теб. От спомена ти за него.

Кимнах.

- Да

- На колко вампира можеш да служиш? - попита Бел. Явно не само Жан-Клод беше забелязал.

Осъзнах че мисли, че Ашьр ме е белязал, но това не беше точно.

- Той не ме е белязал, Бел, ако това си мислиш.

- Тогава как може да се храни от твоята сила?

- Изненада - казах. - Май Жан-Клод не е единственият вампир, който е придобил нова сила.

- Това не е възможно.

- Но е истина - казах и не се опитах да скрия триумфа от гласа си. Вече не се нуждаехме от нея. Мамка му, вече не се нуждаехме от нея.

Ричард все ощр държеше ръцете ми. Погледнах нагоре към него.

- Пусни ме, Ричард.

Той се намръщи надолу към мен. Или не разбираше, или не искаше да разбере.

Повторих по-нежно.

- Пусни ме, Ричард, моля те.

Очите му прескочиха към Ашър, все още облегнат на стената, все още изглеждащ предимно мъртъв.

- Последният път, когато говорихме за това, ти имаше същрто правило като мен. Никой не се храни от теб.

Разгледах лицето му, докато той се взираше в остатъците от красотата на Ашър. Опитах се да открия нещо в този поглед, нещо с което можех да опитам да разговарям, да му обясня, но не бях сигурна че там имаше някой, който би разбрал.

- Ако не му позволя да се нахрани, Ричард, той ще остане така, както е сега. Няма да умре. Няма да се разложи. Ще продължи да съществува, просто така.

Той откъсна поглед от Ашър и погледна мен.

- Той не пи кръв.

- По-скоро е енергийно хранене, като ardeur. - Внезапно ми хрумна, че Ричард може и да не знаеше , че Ашър е бил вече наистина, реално и в леглото ми. И в миналото се бях преструвала с повече от един мъж, че е гадже или любим, за да заблудя лошите. Ричард може би вярваше, че отново играя игра. Но сега не му беше времето за кървави подробности. И по-късно щеше да има време да разбера, дали Ричард наистина имаше предвид онова, което каза в ума ми в джипа, че не се интересуваше с кого правя секс, тъй като вече не излизахме. Ако беше искрен, това щеше да ме разстрои. Ако не беше искрен, тогава да разбере за Ашър, щеше да разстрои него. И в двата случая можеше да почака.

Все още не беше пуснал ръцете ми.

- Позволявала ли си на Ашър да се храни от теб преди?

Не знам какво щях да му отговоря, защото той пусна едната ми ръка. Повдигна я бавно, за да докосне брадичката ми. Знаех какво щеше да направи и не можех да го спра. Завъртя главата ми настрани и откри следите от вампирското ухапване на врата ми.

- Кога започна да споделяш кръв?

- Снощи.

Той свали ръка и аз се обърнах да го погледна. Един поглед беше достатъчен. И той, като мен, смяташе че сексът е по-малкото зло. Проблемът с по-малкото зло е че нещр друго трябва да е по-голямото зло.

- Само с Жан-Клод ли или ... - погледът му прескочи към Ашър.

- Ще говорим за това утре, Ричард, обещавам, но в този момент трябва да помогна на Ашър.

Той поклати глава.

- От Жан-Клод ли са следите на врата ти?

Въздъхнах и погледнах към пода. Насилих се да срещна погледа му, но по дяволите, нямах нито време, нито сила за това, не и точно сега.

- Не - казах.

И отново погледът му прескочи към Ашър.

- Неговите?

- Да- Как можеш да им позволиш да се хранят от теб?

- Ако не бях позволила на Ашър да се нахрани снощи, днес щеше да е или мъртъв, или обвързан с Бел Морт за остатъка от вечността. Това е една от причините да го направим.

- Знеше, че ще може да се храни от теб? - той ми се намръщи. Поклатих глава.

- Не, но Мюзет го беше поискала за Бел, защото не принадлежеше на никого. Направихме така, че да принадлежи на нас.

- На нас? - той наистина погледна първо към Майка.

- Не Майка, Жан-Клод.

Той погледна към вампира, после пак към Майка.

- Как можете да я оставите да направи това?

- Бих го нахранил и сам, ако това щеше да помогне - каза Майка. Очите на Ричард се разшириха и изразът на лицето му стана неразбиращ.

- Това не го разбирам.

Майка го погледа за секунда, после погледна мен и нещо в очите му ми подсказа, че знаеше част от нещата, които това ми струваше, които струваше на всички ни.

Ричард беше пуснал ръката ми. Всъщност дори беше отстъпил крачка назад, сякаш не искаше да е толкова близо. Държеше се, сякаш бях направила нещо нечисто. Само ако знаеше. А може би сексът изобщо нямаше да го притесни, може би целият проблем за него беше във храненето. Моите морални стандарти просто вече не бяха чак толкова ясни.

Въздъхнах и се обърнах към Жан-Клод.

- След като присъства на храненето на Ашър, той може да успее да се храни от теб, чрез мен.

Жан-Клод кимна.

- Може би.

- Ако ме докоснеш, докато докосвам Ашър и свалиш щитовете си, можем да опитаме. С двама ни заедно, мисля че ще можем да го върнем до състояние, при което и едно нормално хранене с кръв ще може да го върне към нормалното му великолепие.

- Готов съм да опитам - каза той.

Преборих нуждата да погледна към Ричард.

- Знам, че си.

Отдалечих се от двама им в посока Ашър. Исках да възстановя здравето на Ашър, но честно, беше ми писнало от всички мъже в живота ми за тази нощ.