Небесносини грехове

22

Носех се по гръб във вода, в топла, топла вода. Нечии ръце ме държаха на място, а мъжко тяло докосваше моето във водата. Отворих очи към трептящата светлина на свещите.

Обратно в „Циркът на прокълнатите" ли бях? Случиха се две неща, които ми подсказаха точно къде се намирам: светлата облицовка на ръба на ваната, която заблестя и ръцете около раменете ми се стегнаха, привлякоха ме по-близо. Мига, в който задната част на тялото ми се настани стабилно в предната част на неговото, разбрах, че това е Майка.

Познавах извивката на рамото му, начина, по който тялото ми се плъзгаше по всяко очертание и вдлъбнатина на тялото му. Покритите му с тен ръце бяха деликатни за мъж, но докато ме притискаше към себе си, мускулите под кожата му се движеха.

Знаех колко сила има в това стройно тяло. Той бе като мен - много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

- Как се чувстваш? - запита той, а гласът му бе толкова близо до ухото ми, че шептенето би изглеждало високо.

Моят глас се чу отдалечен и глух, така, както се чувствах през целия ден.

- По-добре.

- Поне си по-топла - отвърна той. - Джейсън каза, че ти се е повръщало, че си била замаяна. Това премина ли?

Помислих по въпроса, опитах се да почувствам тялото си, не само успокояващата топлина и близост.

- Да, чувствам се по-добре. Какво, по дяволите, ми имаше?

Той ме извърна в ръцете си, така че ме държеше срещу себе си и можехме да се гледаме.

Усмихна ми се. Първоначалният тен избледняваше леко, но все още бе тъмен, и тази тъмнина очертаваше една от най-порязяващите му черти. Очите му бяха като котешки.

Първоначално мислех, че са жълто-зелени, но всъщност бяха жълти, или зелени, или всяка комбинация от двете, в зависимост от настроението му, осветлението, цвета на ризата, с която бе облечен.

Зениците му се бяха разширили като черни басейни и тънката цветна линия, която ги обграждаше, бе истинско бледозелено. Човешките очи не бяха зелени, не и наистина. Сиво зелени, може би, но истинско неподправено зелено, рядко. Но очите на

Майка бяха.

Тези очи се намираха върху лице, което бе красиво по начина, по който беше красиво женското лице. Деликатно. Челюстта му беше очертана, брадичката бе мъжка, но и нежна.

Устата му бе широка, а долната устна по-тънка от горната, като му придаваше вид сякаш се цупи непрекъснато.

Исках да почувствам устните му върху моите, да усетя докосването на кожата му под ръцете си. Той ми влияеше по начина, по който го правеше почти от първия път, в който го видях - сякаш бе липсваща част от мен, която трябваше да приближа колкото се може поблизо до тялото си, сякаш някой ден щяхме да се слеем един с друг.

Той не се противи когато го придърпах надолу, за да го целуна. Не ми каза, че съм ранена и трябва да почивам. Просто се наведе и притисна уста към моята.

Целувката с него бе като дишане, автоматична, нещо, което тялото прави, за да не умре.

Не си помислих, че искам да го докосна, нямаше несигурност като при всеки друг мъж в живота ми. Той беше моят Нимир-Радж, и от момента, в който бяхме заедно, това беше посилно от женитба, по-постоянно, отколкото някакви думи или хартия могат да обвържат.

Ръцете ми се спуснаха по гърба му, върху рамене му, по гладката влажност на кожата му, и зверовете ни се надигнаха. Неговата енергия бе като горещ дъх срещу кожата ми,

трептейки навсякъде, където се докосвахме. Звярът ми се надигна от дълбините на тялото ми и усетих как звярът на Майка откликна. Те се движеха в разделените ни тела като две плуващи форми, нагоре и нагоре, всеки един от тях се състезаваше с другия, като единствено кожите ни ги държаха разделени. След това сякаш и те не бяха достатъчни, за да ги удържат, и зверовете ни преплуваха през всеки един от нас. Това накара гърбът ми да се извие и от гласа на Майка да се чуе нещо като писък. Зверовете ни се извиха между телата ни, енергиите им се преплетоха повече, отколкото телата ни някога биха могли.

Извиваха се и танцуваха като някакво невидимо въже, заплитащи се, съединявайки се, плъзгайки се навътре и навън от нас, докато не прободох с нокти тялото на Майка, а той не заби зъбите си в моето рамо.

Не знам дали се дължеше на болката, на удоволствието, на зверовете, или на всичко заедно, но изведнъж отново можех да мисля. Изведнъж разбрах защо цял ден ми беше лошо.

Усетих това дълго метафизично въже, което ме свързва с Жан-Клод, видях го в леглото му в „Циркът на прокълнатите", а Ашър все още бе с него. Върху голите гърди на Жан-Клод седеше сянка, тъмна форма. Колкото по-дълго се взирах в нея, толкова по-солидна ставаше,

докато не обърна безформено лице към мен, озъби се и ми показа очи, горящи с тъмен меден пламък.

Гледах гладната сянка на силата на Бел Морт, която се опитваше да изсмуче „живота" на Жан-Клод през целия ден. Но подсигурителната система на Господарвампир се беше задействала - неговият човешки слуга, и вероятно и неговото животно. Ричард беше отказал да ни помогне директно, но вероятно днес плащаше цената за това.

Съществото отново ми изсъска, като някаква огромна котка-демон, и аз реших да се отнасям с нея като с такава. Хвърлих звяра си по дългото метафизично въже.

Това, което не бях планирала, бе, че звярът на Майка би последвал моя, че когато нападнем, ще го направим заедно и ще разкъсаме създанието на димящи парцали. То изхвърча през стената.

Почудих се къде е отишло и мисълта бе достатъчна. Видях го в стаята за гости, която бяхме подготвили за Мюзет. Сянката седна върху гърдите й за секунда, след което изглежда се разтопи в тялото й. Имаше миг, в който това плаващо нещо се движеше под мъртвата кожа на вампира, след което всичко утихна.

Гласът на Анджелито:

- Господарке, тук ли си?

След което се озовах обратно в топлата вода и ръцете на Майка.

- Какво беше това? - попита той с тих, напрегнат глас.

- Сенчестото нещо бе част от силата на Бел Морт, която е дала на Мюзет.

- Сякаш се опитваше да се храни от Жан-Клод, но не успяваше.

- Аз съм неговият човешки слуга, Майка. Мисля, че когато Мюзет се е опитала да открадне силата на Жан-Клод, атаката се е отклонила към мен. Изсмуквала ме е цял ден.

- Жан-Клод нарочно ли го е направил? - запита той.

- Не, той наистина е мъртъв за света. Дължи се на начина, по който редът е направен. Ако тя можеше да пресуши Жан-Клод, тогава щеше да може да вземе енергия от всичките му вампири, от всеки, който има кръвна връзка с него.

- Вместо това тя се е хранила от теб.

- Да, и вероятно от Ричард. Обзалагам се, че днес се е обадил в училището да каже, че е болен.

Майка ме прегърна здраво към себе си.

- Как можем да го предотвратим да не се случи отново?

Потупах ръката му.

- Това е едно от нещата, които харесвам най-много в теб. Повечето хора щяха да прекарат време в чудене какво можеше да стане, колко лошо можеше да бъде, а ти минаваш направо на практическата част.

- Трябва да направим нещо преди това да скочи обратно през стената.

- Мобилният ми телефон да е наоколо?

- В купчината с дрехите ти - отвърна той.

- Можеш ли да го достигнеш?

Той протегна дългата си ръка. Ръцете му бяха по-дълги, отколкото изглеждаха. Използва върховете на пръстите си, за да премести телефона достатъчно близо и да го вземе.

Подаде ми го, без да зададе и един въпрос. Майка не ме караше да губя време, за да се обяснявам.

Обадих се в „Циркът на прокълнатите", на специалния номер, който го нямаше в указателя.

Ърни, който беше човешкото момче за всичко на Жан-Клод и понякога аперитив, вдигна.

Попитах дали Боби Лий все още е там. Когато описах как изглежда, Ърни заяви:

- Да, не мога да се отърва от него. Изглежда си мисли, че той командва. Тъй като и аз донякъде си мислех, че той командва, нямах проблем с това. Боби Лий дойде на телефона.

- Анита, какво става?

- Помолй Ърни да ви намери някакви кръстове и ги поставете върху вратите на стаите за гости.

- Може ли да попитам защо?

- За да попречим на лошите вампири да правят повече метафизични номерца днес.

- Това не ми говори абсолютно нищо.

- Просто го направй.

- Не трябва ли да поставим кръстове върху ковчезите, за да попречим на вампирите да използват силите си?

- Има само по един изход на всяка стая, като по-голям ковчег е. Повярвай ми, ще се получи.

- Ти си шефът, поне докато Рафаел не ми нареди нещо друго.

Той попита Ърни за кръстовете. Можех да чуя гласът на Ърни да протестира, но не различавах думите.

Боби Лий се върна на телефона.

- Притеснява се, че ако кръстовете са на очевидно място върху вратите, ще пречат на нашите вампири, когато се събудят.

- Може би, но се притеснявам повече от това, което гостите ни правят в момента. Когато нощта падне, тогава ще се притесняваме. Дотогава просто го направй.

- Ще ми обясниш ли някога защо го правя?

- Щом искаш да знаеш, добре, новите вампири използват вампирски хитрини, за да изсмукват енергия от Жан-Клод, а чрез него, и от мен. Цял ден се чувствам скапана.

- Знаеш, че те харесвам, Анита, обясняваш нещата, когато помоля. Почти никога не разбирам за какво по дяволите говориш, но разговаряш с мен като че ли съм достатъчно умен, за да разбера, и знам достатъчно за магията, за да схвана всички сложни думи.

- Затварям телефона, Боби Лий.

- Да, г-жо.

Подадох телефона на Майка, за да го остави близо до купчината с дрехи, която нямах шанс да достигна, без да накапя с вода навсякъде.

Облегнах се назад върху Майка и той се потопи по-дълбоко във водата, така че дори върхът на брадичката ми бе под вода. Исках да да се потопя в тялото му, да бъда прегърната, да подремна. Сега, когато сянката беше махната от Жан-Клод, бях уморена. Сякаш имах разрешение да спя.

Но имаше още една криза, която да бъде обсъдена.

- Джейсън ми съобщи, че Натаниел е припаднал в работата снощи.

- В стаята си е, лежи между Зейн и Чери. Добре е. - Майка ме целуна отстрани по главата.

- Вярно ли е, че е припаднал, защото вие двамата не може да продължавате да храните моя ardeur по два пъти на ден?

Майка внезапно застана неподвижен и мълчанието му говореше много.

- Знаеше ли, че двамата не можете да ме поддържате?

- Ти се храниш и от Жан-Клод - отвърна той.

- Добре, знаеше ли, че тримата не можете да ме поддържате?

- Жан-Клод продължава да повтаря, че апетитът ти скоро трябва да намалее.

Тримата можехме да те храним, ако се нуждаеше от едно хранене дневно. Два пъти на ден е по-трудно.

- Защо не ми каза? - попитах.

Той ме прегърна и аз му позволих, но не бях доволна.

- Защото знам колко е трудно за теб да приемаш нови хора в леглото си. Надявах се, че няма да ти се налага.

Това ми напомни.

- В известна степен го направих.

- Какво си направила? - не разбра той.

- Приех някой друг в леглото си. - Имах чувството, че трябва да се гърча от неудобство, но способността ми да бъда смутена не бе това, което беше.

- Кого? - попита той с тих глас.

- Ашър.

- Ти и Жан-Клод? - прозвуча повече като твърдение, отколкото като въпрос.

- Да.

Той ме придърпа към себе си.

- Защо сега?

Обясних му причината си.

- Довечера ще направиш онези вампири много нещастни.

- Надявам се. - Извърнах се в ръцете му, за да видя лицето му. На светлината на свещите изглеждаше достатъчно спокоен. - Това притеснява ли те, относно Ашър? Той изглежда размишляваше по въпроса за секунда или две.

- Да и не.

- Обясни да-то - настоях.

- Докато имаш нужда ardeur да бъде нахранен, ще имаш достатъчно време за всички. Малко се притеснявам какво ще стане, ако сега, когато ardeur се увеличава, се сдобиеш с поредица от мъже, а после той изчезне. Ще се окажеш с недоволни хора, ако са прекалено много.

Намръщих се.

- Не се бях сетила за това. Искам да кажа, не съм имала сношение с никой друг, освен с теб и Жан-Клод.

- Ще кажа това, което би казал Жан-Клод, ако беше тук: „Ma petite, шикалкавиш."

- Добре, добре, не възнамерявам да изритам Натаниел от леглото си, само защото ardeur е утихнал.

- Не, но ще бъдеш ли склонна да го докосваш по начина, по който очаква? Извърнах се, за да не ми се налага да срещам този негов открит поглед.

- Не знам, това е истината, не знам.

- А Ашър?

- С него ще карам стъпка по стъпка.

- А Ричард?

Поклатих глава срещу гърдите на Майка.

- Съмнително е. Ричард едва понася да бъде на двайсет крачки около мен.

- Сериозно ли казваш, че ако той се появи днес и те помоли да се върнеш, ще откажеш?

Беше мой ред да утихна в ръцете му. Помислих върху въпроса, опитах се да размишлявам ясно и благоразумно. Проблемът бе, че Ричард никога на беше тема за разговор, по която можех да бъде логична.

- Не знам, но клоня към „не".

- Наистина?

- Майка, все още изпитвам чувства към него, но той ме заряза. Заряза ме, защото се чувствам по-комфортно с чудовищата от него. Заряза ме, защото съм прекалено кръвожадна за него. Заряза ме, защото не съм човекът, какъвто иска да бъда.

Никога няма да бъда такъв човек, какъвто иска.

- Ричард никога няма бъде човекът, какъвто самият той иска - отвърна тихо

Майка.

Въздъхнах. Това бе вярно. Ричард искаше, повече от всичко друго, да бъде човек. Не искаше да бъде чудовище. Искаше да бъде учител по естествени науки в прогимназия, да се ожени за приятно момиче, да се установи, да има 2.5 деца, и може би куче. Беше учител по естествени науки, но останалото... Ричард беше като мен, никога нямаше да има нормален живот. Аз бях приела това, но той продължаваше да се бори. Да се бори да бъде човек, да се бори да бъде обикновен, да се бори да не ме обича. Беше успял с последното.

- Ако Ричард се върне обратно при мен, няма да бъде завинаги. Ще се върне, защото няма да може да се спре, но мрази себе си прекалено много, за да може да обича някой друг.

- Това е сурово - каза той.

- Но е истина - отговорих.

Майка не тръгна да спори с мен. Не го правеше, когато знаеше, че греши, или че аз съм права. Ричард щеше да спори. Ричард винаги спореше. Изглежда, че вярваше, че ако се преструва, че светът е по-добро място, отколкото е, това ще промени света.

Не стана така. Светът бе това, което е. И никакви гняв, омраза, ненавист към самия себе си, или непреклонното заслепение, няма да го променят.

Може би Ричард щеше да се научи да се възприема, но започвах да вярвам, че ще научи този урок, без аз да присъствам в живота му.

Придърпах ръцете на Майка около себе си като топло палто, но сега бях уморена, болезнено уморена. Ако Ричард днес почукаше на вратата и ме помолеше да се върне, какво бих направила? Честно казано, не знаех. Но знаех едно: той нямаше да ми позволи да храня ardeur от него. Смяташе го за чудовищно. И нямаше да ме дели физически с никого, освен с

Жан-Клод. Дори ако той искаше да се върне, освен ако не ми позволеше да храня ardeur от други, нямаше да се получи. Чисто практически. Ardeur трябваше да бъде хранен. Ричард нямаше да го прави. Ричард нямаше да ми позволи да го храня от никой друг, освен от Жан-Клод. Само Жан-Клод не можеше да задоволи апетита ми. По дяволите,

Майка, Жан-Клод и Натаниел заедно не можеха да го задоволят. Ако Ричард се върнеше днес, какво щях да правя, да му предложа една трета от леглото си, от другата страна на Майка?

Ричард се беше съгласил да се среща с мен, докато се срещам с Жан-Клод, но никога да дели легло с него и с мен по едно и също време. Щеше да се опита да се върне към това, което имахме преди. Това не можех да направя.

Какво щях да направя, ако Ричард почукаше на вратата в този момент? Да му предложа да се присъедини към нас във ваната, да наблюдавам как лицето му изразява цялата болка и ярост, да гледам как отново излиза с тежки стъпки. Какво бих направила, ако той пожелаеше да се върне? Единственото, което бих могла е да кажа „не". Въпросът бе, достатъчно силна ли бях, за да ко изрека? Вероятно не.