Небесносини грехове

56

О'Брайън беше започнала разпита преди да стигнем там. Хората в Сейнт Луис изглежда не разбираха, че сирени и светлини на полицейска кола, означаваха да се разкарат от пътя. По-скоро полицейската кола с всичките аларми причини задръстване около нас. Шофьорите бяха толкова заети да се опитват да разберат защо бързаме така, че забравиха да се отдръпват.

Никога не бях виждала Зербровски толкова ядосан. По дяволите, даже не съм сигурна, че съм го виждала ядосан. Не и наистина. Беше вдигнал достатъчно шум, че да изкара О'Брайън от стаята за разпити, но тя продължаваше да повтаря:

- Можете да го получите, когато приключим с него, сержант.

Гпасът на Зербровски беше станал толкова нисък, че чак беше болезнено да го слушаш. Провлеченият, внимателен глас, съдържаше достатъчно раздразнение, че да ме накара да нервнича. О'Брайън не изглеждаше впечатлена.

- Не смятате ли, детектив, че да разпитът относно сериен убиец, който вече е разчленил три, може би четири човека, е по-важен, отколкото разпита за следенето на федерален маршал?

- Аз го разпитвам за серийния убиец. - Малка бръчка се оформи между очите й. - Какво имате предвид с „три, може би четири"?

- Не сме приключили с броенето на парчетата на последното местопрестъпление. Може да има две жертви.

- Не можете ли да познаете? - попита тя.

Той изпусна звучно въздух.

- Не знаете нищо за тези престъпления. Не знаете достатъчно, за да го разпитвате без нас. - Гласът му потрепери от усилието да не започне да й крещи.

- Вие може би можете да влезете, сержант, но не и тя - посочи с пръст в моята посока.

- Всъщност, детектив, технически не можете да ме изключите от разследването, сега, когато Хайнрих е заподозрян в свръхестествени престъпления.

О'Брайън ме погледна с празен, неприязнен поглед.

- Преди много добре ви изключих, Блейк.

- Ах, - казах и усетих как се усмихвам, не можах да се сдържа. - Но това беше, когато Хайнрих беше заподозрян терорист и виновен само за носене на нелегални оръжия, съвсем стандартни обвинения. И нищо, което статутът ми на федерален маршал, да поставя под моя юрисдикция. Но както посочихте по-рано, аз не съм обикновен федерален маршал. Моята юрисдикция е много тясна. Нямам законен статут при несвръхестествени престъпления, но за свръхестествени разполагам с правомощия в цялата страна. Не трябва да чакам да бъда поканена. - Знам, че изглеждах самодоволна, когато приключих, но просто не можех да се спра. ОБрайън ме дразнеше, а дразнението трябва да се наказва.

О'Брайън изглеждаше, сякаш е захапала нещо горчиво.

- Това е моят случай.

- Всъщност, О'Брайън, случаят вече е на всички. Мой, защото федералният закон ми дава правомощията. На Зербровски, защото е свръхестествен случай и това означава, че принадлежи на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Честно казано, вие нямате никакви правомощия върху убийствата. Не са се случили във ваш район и дори нямаше да знаете, че Хайнрих е участвал, ако не бяхме споделили информацията с вас.

- Играхме честно с вас - каза Зербровски, - играйте честно и вие с нас, и всички печелим. - Гпасът му беше почти нормален. Страховитият бас беше изчезнал.

Тя ме посочи с пръст, доста драматично, по мое мнение.

- Но по вестниците ще е нейното име.

Поклатих глава.

- Исусе, ОБрайън, за това ли е цялата разправия? Искаш името си в заглавията?

- Знам, че разкриването на сериен убиец, може да ме направи сержант.

- Ако искаш името ти, свързано с този случай, добре, - казах - но нека се притесняваме повече за разрешаване на случая, отколкото кой ще получи овациите за него.

- Лесно ти е да го кажеш, Блейк. Както каза, ти нямаш кариера в законовите структури. Да получиш овциите по този случай няма да ти помогне, но все пак ще ги получиш.

Зербровски се отблъсна от стената, където се беше облегнал.

Докосна папките на ръба на масата. Отвори едната, колкото да измъкне една снимка. Наполовина плъзна, наполовина хвърли снимката през масата към ОБрайън.

Тя представляваше петно от форми и цвят. По-голямата част от цвета беше червен. Не се вгледах прекалено внимателно в нея. Бях виждала истинската сцена, нямах нужда от припомняне.

О'Брайън хвърли поглед на снимката, после втори. Намръщи се и почти посегна да я хване, после се втренчи по-силно. Концентрира се върху образа. Гледах я как се опитва да вкара осмисли това, което виждаше, гледах как умът й се бореше да го осмисли. Видях момента, в който го откри, по лицето й, по внезапната бледност на кожата й. Седна бавно на стола от нейната страна на масата. Изглежда изпитваше затруднения да отдели поглед от снимката.

- Всичките ли са като това? - попита с внезапно изтънял глас.

- Да - каза Зербровски. Гпасът му също беше тих, сякаш беше доказал правотата си и не смяташе да го натяква.

Тя вдигна поглед към мен и изглежда й костваше физически усилия да отдели поглед от снимката.

- Пак ще си любимката на медиите - но гласът й беше тих, сякаш нямаше значение.

- Вероятно - казах, - но не защото искам да бъда.

- Просто си толкова фотогенична - гласът й съдържаше част от предишното й огорчение, после тя се намръщи и погледна пак снимката. Изглежда осъзна какво каза току-що и колко грешно звучеше на фона на ужасната, противна снимка, лежаща пред нея.

- Нямах предвид... - тя се стегна и пак сложи ядосаната физиономия, но сега изглеждаше повяече като маска, зад която да се скрие.

- Не се притеснявай, О'Брайън - каза Зербровски с нормалния си, дразнещ глас. Познавах го достатъчно, за да очаквам с ужас какво ще излезе от устата му в следващия момент, но тя не го знаеше. -Знаем какво имаше предвид. Анита е просто толкова дяволски сладка.

Тя се усмихна слабо.

- Да, нещо такова - каза. Усмивката изчезна, сякаш никога не бе съществувала. Отново беше изцяло делова. Изглежда О'Брайън никога не се отдалечаваше много от работата. - По-важно е да сме сигурни, че това няма да се случи на друга жена, а не кой ще получи заслугите.

- Радвам се, че стигнахме до съгласие - каза Зербровски.

О'Брайън се изправи. Избута снимкта обратно към Зербровски, стараейки се този път да не поглежда.

- Можете да разпитате Хайнрих и другия, макар че той не казва много.

- Нека съставим план, преди да влезем там - казах.

И двамата ме погледнаха.

- Знаем, че Ван Андерс е нашият човек, но не сме сигурни дали работи сам.

- Мислиш, че един от задържаните е помогнал на Ван Андерс да направи това? - О'Брайън махна с ръка към снимката, която Зербровски прибираше.

- Не знам. - Хвърлих поглед към Зербровски и се зачудих дали си мислеше това, което и аз. Първото съобщение гласеше: „Заковахме и този". Ние. Исках да съм сигурна, че Хайнрих не беше част от това „ние". Ако беше, тогава нямаше да ходи никъде, не и ако можех да го спра. Наистина не ми пукаше кой ще получи заслугите за решаване на случая. Просто го исках решен. Просто исках никога повече да не видя нищо толкова гадно, колкото тази баня, вана и... съдържанието й. Някога мислех, че помагам на полицията от чувство за справедливост, от желание да предпазя невинните, може би дори и от геройски комплекс, но напоследък започвам да разбирам, че понякога искам да разреша случаите по много по-егоистична причина. За да не ми се наложи никога повече да премина през местопрестъпление, лошо като това, през което бях минала току-що.