Небесносини грехове

4

Взирах се в полукръга от оръжия и се опитвах да държа всички под око, но се провалях, защото бяха прекалено много. Държах ръцете встрани от тялото си, с разперени пръсти - универсалния знак за „безвредна съм". Не исках някой да реши, че посягам към собственото си оръжие, защото това нямаше да е добре.

- Той е приятел - казах с леко висок глас, но иначе спокоен.

- Чий приятел? - попита Никълс.

- Мой - отвърнах.

- Е, но не е мой - възрази един от униформените.

- Той не представлява заплаха - настоях, като притиснах тялото си достатъчно назад, за да усетя Ашър в една дълга линия до мен.

Той каза нещо на френски и всички хванаха оръжията си малко по-силно.

- На английски, Ашър, на английски.

Той пое дълбок, треперещ дъх.

- Нямах намерение да плаша някого.

Не много отдавна на полицаите им бе позволено да стрелят по вампир на мига, само защото е вампир. Минаха само няколко години откакто делото „Адисън срещу Кларк" „съживи" вампирите отново, или поне според закона. Сега те бяха граждани с права и да ги застрелят без основателна причина беше убийство. Но това все пак се случваше от време на време.

- Ако стреляте докато аз съм на пътя, може да се сбогувате със значките си.

- Нямам значка. - Беше Балфур, разбира се, и се правеше на велик, но заплашителните му приказки бяха подкрепени от голямо оръжие.

Погледнах го.

- Ако стреляш, по-добре да ме убиеш, защото няма да имаш втори шанс.

- Никой няма да стреля по никого - намеси се Никълс, а аз бях достатъчно близо, че да го чуя да мърмори под носа си: - Мамка му!

Беше изместил дулото на оръжието си и сочеше към телохранителите.

- Свалете оръжията, веднага!

Останалите полицаи го последваха и внезапно кръгът от оръжия не сочеше към мен, а към Балфур и Рекс. Изпуснах дъх, за който не бях осъзнала, че задържам, и се извих леко към Ашър.

Той не беше толкова глупав, че да изненадва куп хора, особено полицаи, като прелети покрай тях. Нищо друго не караше хората така да откачат, като да видят вампири да правят невъзможни неща. Освен това беше проговорил на френски, което означаваше, че е достатъчно изплашен, че да забрави английския. Нещо много сериозно не беше в ред, но не можех да го питам, все още не. Първо се махни от огнестрелната линия, след това оправяй останалото.

Стояхме толкова близко един до друг, че неговата тежка, златиста коса докосваше моите черни къдрици. Той постави ръце на раменете ми и аз можех да усетя напрежението. Беше изплашен. Какво бе станало?

Полицаите бяха убедили телохраните да оставят оръжията си настрана. Униформените се бяха разделили и изпращаха двете заинтересовани страни обратно до колите им. Заради това Никълс, съдията и съдебният репортер останаха близо до нас. Поне репортерът вече не печаташе.

Никълс се обърна към мен, оръжието му сочеше надолу и почукваше леко по панталоните си.

Намръщи се, а погледът му прескочи към Ашър, след което се премести върху мен. Знаеше достатъчно, че да не рискува да гледа вампир в очите. Можеха да те омагьосат с очите си, стига да искаха. Аз бях имунизирана, защото бях човешкият слуга на Господаря на града.

Благодарение на Жан-Клод бях в безопасност от повечето неща, които Ашър можеше да направи. Не от всичко, но от повечето.

Никълс очевидно не беше доволен.

- Добре, какво беше толкова спешно, че той трябваше да долети така?

По дяволите, беше прекалено добро ченге. Дори след като вероятно се беше занимавал с вампири прекалено малко, беше направил логическото заключение, че единствено спешен случай би накарал Ашър да се появи така.

Погледът му отново се прехвърли към Ашър и след това към лицето ми.

- Това е добър начин да накарате да ви застрелят, г-н...

- Ашър - отвърнах вместо него.

- Не попитах вас, г-це Блейк. Попитах него.

- Казвам се Ашър - изрече той с глас, който се усещаше по въздуха като ласка. Използваше вампирски сили, за да се направи по-приемлив. Ако Никълс откриеше какво прави, това щеше да рикошира. Но не стана.

- Какво не е наред, г-н Ашър?

- Само Ашър - и гласът се плъзна по кожата ми толкова успокояващ. Имах някакъв имунитет към гласа, но Никълс нямаше.

Той примига, след това се намръщи объркан.

- Хубаво, Ашър, за какво по дяволите е това бързане?

Пръстите на Ашър върху раменете ми се стегнаха и го почувствах как поема дъх. Имах секунда, в която да се надявам, че няма да опита да се прави на Оби-Уан Кеноби върху лейтенант Никълс. Нали знаете „Това не са дроидите, които търсите"*.

Никълс беше с посилна воля.

(*Реплика от „Междузвездни войни")

- Мюзет беше ранена смъртоносно. Дойдох, за да заведа Анита при нея. Усетих как цветът се отдръпва от лицето ми и дъхът ми заседна в гърлото. Мюзет беше един от лейтенантите на Бел Морт. Бел Морт беше първоизточникът, le sourdre de sang на кръвната линия на Жан-Клод и Ашър. Освен това беше и член на Вампирския съвет, чиято щабквартира беше някъде в Европа. Всеки път, когато членове на Съвета ни посещаваха, умираха хора. Някои от тях бяха наши, а други - техни. Но Бел Морт никога досега не беше изпращала някого. Течаха някакви предпазливи преговори относно посещение на Мюзет. Тя се очакваше да пристигне след три месеца, точно след Деня на благодарността. Така че, какво по дяволите правеше в града месец и нещо преди Хелоуин?

Дори и за миг не повярвах, че е ранена. Това беше потайният начин на Ашър да ми съобщи пред свидетели колко зле са нещата.

Не ми беше необходимо да се преструвам на шокирана или изплашена. Физиономията ми сигурно е изглеждала като на човек, който току-що е получил лоши новини.

Никълс кимна, сякаш беше удовлетворен.

- Тази Мюзет близка ли ти е?

- Лейтенант, може ли да тръгваме? Искам да стигна колкото се може по-скоро.

Вече се оглеждах за сака си. Бях доволна, че е прибран. Кожата ми се беше вледенила от мисълта какво би могла да причинява Мюзет в този момент на хората, на които държах.

Самото споменаване на името й винаги беше достатъчно да накара Жан-Клод и Ашър да пребледняват.

Никълс отново кимна и насочи нагоре оръжието си.

- Да, вървете. Надявам се, че... приятелката ти е добре.

Вдигнах поглед към него и не се опитах да прикрия объркването в очите си.

- И аз така се надявам.

Не мислех за Мюзет, а за всички останали. Имаше толкова хора, които тя би могла да нарани, стига да имаше благословията на Съвета, или поне благословията на

Бел Морт.

Бях научила, че според политиката на Съвета, ако един от тях е твой враг, това не означава, че останалите те мразят. Всъщност, много от членовете на

Съвета изглежда вярваха в старата сицилианска поговорка „Врагът на моя враг е мой приятел".

Съдията промърмори благодарностите си и надеждите си за бързото възстановяване на приятелката ми. Съдебният репортер не каза нищо, само се взираше в

Ашър като хипнотизирана. Не мисля, че я беше омагьосал, а по-скоро сякаш никога не беше виждала нещо толкова красиво. Може и да не беше.

Срещу отразената светлина от автомобилните фарове, косата му беше като истинско злато, завеса от почти метални вълни се лееше като блестящо море пред дясната страна на лицето му. Косата изглеждаше даже по-златиста на фона на тъмнокафявата коприна на ризата му. Ризата беше с дълги ръкави и падаше върху сините му дънки и кафявите му ботуши. Изглеждаше сякаш се е облякъл бързешком, но знаех, че това е нормалният му стил. Той се погрижи лявата страна на лицето му, най-идеалният профил, да се вижда на светлината. Ашър беше майстор в използването на светлините и сенките, за да подчертае това, което иска да бъде видяно и да скрие онова, което иска. Окото, което се виждаше, беше ярко светлосиньо като очите на Сибирско хъски. Човешките същества просто нямаха такива очи. Сигурно е бил необикновен дори и като жив. Човек можеше да зърне тези пълни устни, блясъка на другото му много синьо око. Това, което той внимаваше да не покаже на светлината и беше на няколко сантиметра от окото му и стигаше почти до устата му, бяха белези. Потоци от белези, където светена вода е била излята върху това най-красиво лице. Върху дясната страна на тялото му имаше още белези, скрити под дрехите.

Съдебният репортер се взираше в него толкова неподвижно, сякаш беше спряла да диша.

Ашър го видя и се вцепени до мен. Може би защото знаеше, че с едно трепване на главата си, можеше да й покаже белезите и да наблюдава как това обожание се превръща в ужас, или в съжаление.

Докоснах го по ръката.

- Да вървим.

Той се запъти към джипа ми. При нормални обстоятелства това беше като плъзгане, сякаш стъпалата на вампирите никога не се олюляваха по чакъла, а се носеха точно над него. Тази вечер той се движеше почти толкова тежко, колкото човек.

Никой от нас не проговори, докато не влязохме в джипа. Разполагахме с уединението на сумрачната кола, никой нямаше да ни чуе.

Закопчах предпазния си колан, докато говорех.

- Какво е станало?

- Мюзет пристигна преди час.

Включих джипа на скорост и започнах внимателно да карам по чакъла около все още паркираните полицейски коли. Махнах на Никълс докато минавахме покрай него и той махна в отговор, а в другата му ръка проблясвяше цигара.

- Мислех, че не сме приключили преговорите относно това колко хора може да доведе със себе си.

- Не сме.

В гласа му имаше толкова наситена болка, че човек можеше да я изтиска, като сълзи в чашата. Гласът на Жан-Клод беше по-добър в споделянето на радост, съблазън, но Ашър беше майстор в споделянето на по-мрачни емоции.

Хвърлих поглед към него. Взираше се право напред, лицето му беше много неподвижно,

прикривайки каквито и чувства да имаше.

- В такъв случай не е ли нарушила някакво споразумение или закон или нещо подобно,като е нахлула в територията ни по този начин?

Той кимна, косата му се плъзна около лицето му, прикривайки се от мен. Мразех да виждам как крие белезите си от мен. Намирах го за красив, с белезите и с всичко останало, но той никога не ми повярва напълно. Според мен вярваше, че привличането се дължи отчасти на спомените на Жан-Клод, които бяха в съзнанието ми, и отчасти заради съжаление. Не изпитвах съжаление, но не можех да отрека за спомените на Жан-Клод. Бях човешкият слуга на Жан-Клод и поради това имах най-различни интересни странични облаги.

Една от тези облаги беше надзърването в спомените на Жан-Клод.

Помнех кожата на Ашър като хладна коприна под върховете на пръстите ми, всеки сантиметър от него бе безупречен. Но пръстите на Жан-Клод го бяха докосвали, а не моите. Фактът, че дори сега помнех толкова ясно допира на кожата на Ашър, че изпитах нужда да се протегна към ръката му, само за да видя дали споменът е истински, беше просто едно от тези странни неща, с които трябваше да живея. Дори и Жан-Клод да присъстваше в колата, той също нямаше да докосне Ашър. Минали са векове откакто са били част от menage a trois с Джулиана - човешкия слуга на Ашър. Тя е била изгорена като вещица от същите хора, които използвали светена вода, за да прочистят злото на Ашър.

Жан-Клод е успял да спаси Ашър, но е закъснял прекалено много за Джулиана. Нито един от двамата мъже не е простил на Жан-Клод за закъснението му.

- Ако Мюзет е нарушила закона, не можем ли да я накажем или да я изритаме от територията ни?

Вече бях на края на гробището и се оглеждах за несъществуващия трафик.

- Ако друг Господар-вампир беше дошъл по такъв оскърбителен начин, тогава щяхме да имаме право да го убием, но това е Мюзет. Както ти си Бьолверк на върколаците, по същия начин Мюзет е... - Изглежда търсеше думата. - Не зная как се казва на английски, но на френски Мюзет е bour reau. Тя е нашето плашило, Анита, и е такова от над шестотин години.

- Добре - съгласих се - тя е плашеща, това го приемам, но то не променя факта, че е нахлула в земите ни. Ако я оставим да й се размине, ще опита още повече неща.

- Анита, не става въпрос само за това. Тя е... - изглежда, че отново търсеше подходящите думи. Това, че забравяше толкова много думи на английски, показваше колко бе уплашен. -

Vaisseau... защо не мога да се сетя английските думи?

- Разтревожен си.

- Изплашен съм - поправи ме той - но Бел Морт е направила Мюзет свой представител. Да нараниш Мюзет означава да нараниш Бел.

- Буквално ли? - попитах, докато завивах по Макензи.

- Non, по-скоро става въпрос за учтивост, отколкото за магия. Дала е печата си на Мюзет, владическия си пръстен, което означава, че Мюзет говори от името на Бел и сме приндуни да се отнасяме към нея така както бихме се отнасяли към Бел Морт. Това беше много неочаквано.

- Какво значение има vaisseau? - попитах.

Чакахме на светофара на Уотсън и гледахме към Макдоналдс и Юниън Плантърс Банк.

- Ако Мюзет не беше представител на Бел, тогава щяхме да я накажем за това, че е дошла по-рано и за прекратяването на преговорите. Но ако я накажем сега, това би означавало, че ще направим същото и с Бел, ако беше тук.

- И какво от това? Защо да не накажем Бел, за това, че е дошла по такъв оскърбителен начи, както ти се изрази?

Тогава Ашър ме погледна, но не можех да задържа погледа му, защото сигналът на светофара най-накрая се беше сменил.

- Не разбираш какво говориш, Анита.

- В такъв случай ми обясни.

- Бел е нашата sourdre de sang, нашият първоизточник. Тя е кръвната ни линия. Не можем да я нараним.

- Защо не?

Той обърна цялото си лице към мен и остави косата си да падне назад, така че най-сетне цялото му лице се показа. Мисля, че беше прекалено шокиран от въпроса ми, за да се притеснява за прикриването си.

- Това не се е правило, това е всичко.

- Кое не се е правило? Да защитиш територията си от всички, които нахлуват незаконно?

- Да нападнеш главата на рода си, твоя sourdre de sang, твоя първоизточник на кръв, това просто не е правено.

- И ще повторя пак, защо не? Бел ни оскърби. А не обратното. Жан-Клод преговаряше честно. Мюзет е тази, която се държи като лош вампир. И щом тя идва с благословията на

Бел, значи Бел е злоупотребила със статуса си. Мисли си, че ще приемем всичко, което ни сервира.

- Ни сервира? - повтори въпросително той.

- Каквото и да ни направи, си мисли, че ще го приемем, просто ще го преглътнем без да се оплакваме.

- Права е - каза Ашър.

Намръщих му се, след това се обърнах към пътя, като продължавах да се мръщя.

- Защо? Не трябва ли да се отнасяме към всяка обида или заплаха по един и същи начин?

Той прокара ръце през гъстата си коса и я дръпна назад от лицето си. Уличното осветление пресичаше лицето му в сянка и светлина. Бяхме спрели на друг светофар, до нас имаше още един джип, така че прозорецът му бе наравно с нашия. Жената зад волана ни хвърли бегъл поглед, след което се втренчи повторно. Очите й станаха кръгли, но Ашър не забеляза. Погледнах я и тя отклони очи, смутена, че са я хванали да се взира.

Американците са научени да не се взират в нищо, което не е идеално. Сякаш като го гледаш, става пореално. Игнорирай го и ще изчезне.

Ашър въобще не забеляза, светофарът се смени и ние потеглихме. Той показваше лицето си на непознати и не забелязваше ефекта, който правеше., Без значение колко гневен беше, без значение колко тъжен беше, без значение колко някакъв беше, той никога не забравяше за белезите си. Те господстваха над мислите му, над действията му, над живота му. Да ги забрави по този начин, говореше колко сериозно беше положението, а аз продължавах да не разбирам защо.

- Не разбирам, Ашър. Ние се защитихме, когато членове на Съвета нахлуха в територията ни преди време. Наранихме ги, направихме всичко възможно да ги убием.

Защо сега да е различно?

Той пусна косата си и тя се върна на мястото си като завеса. Не смятам, че беше разстроен по-малко, това беше само навик.

- Последния път Бел Морт я нямаше.

- Какво значение има това?

- Mon Dieu, не разбираш ли какво означава, че Бел е майка на нашата кръвна линия?

- Очевидно не, обясни ми. Отиваме в „Циркът на прокълнатите", нали? Ще отнеме време докато стигнем. Имаш време.

- Oui.

Той се взираше през прозореца на джипа, сякаш търсеше вдъхновение от електрическите светлини, търговските центрове и от заведенията за бързо хранене. Най-накрая обърна лицето си към мен.

- Как да ти обясня това, което никога не би разбрала? Никога не си имала крал или кралица, американка си и си млада, и не разбираш задълженията към сеньора.

Свих рамене.

- Предполагам, че не разбирам.

- Тогава как би могла да разбереш какво дължим на Бел Морт и как би било... измяна да вдигнем ръка срещу нея?

Поклатих глава.

- Страхотна теория, Ашър, но съм се занимавала с достатъчно вампирска политика, за да знам едно. Ако я оставим да ни разиграва, тя ще види в това знак за слабост, и ще ни притиска и притиска, докато не види колко сме слаби, или колко сме силни.

- Не сме във война с Бел Морт - каза той.

- Не сме, но ако тя мисли, че сме достатъчно слаби, това може да е следващото. Виждала съм как действате. Едрата риба-вампир изяжда дребната риба-вампир. Не можем да си позволим Мюзет или Бел да ни мислят за дребни риби.

- Анита, не си ли разбрала още? Ние сме дребни риби, в сравнение с Бел Морт, ние наистина сме много дребни риби.