Небесносини грехове

29

Натаниел беше извадил от жабката един от допълнителните кръстове.

Винаги носех такива, точно както и допълнителни амуниции; когато преследваш вампири е много лошо да ти свърши едното или другото. Да накарам да сложат кръстове из „Цирка на прокълнатите", но да не си поставя на мен, беше чиста глупост. Някои дни просто загрявам бавно.

Седях отново отпред, но треперех. Не, това не описваше напълно състоянието ми. Ръцете ми се тресяха леко, а някои малки мускули в тялото ми продължаваха да потрепват в странни моменти. Беше ми студено, а бе един от онези прекрасни късни летни следобеди, затоплени от слънцето, блестящи, ярки, и същевременно меки. Карахме през море от синьо небе и слънце, а на мен ми беше студено - студ, срещу който никакви завивки нямаше да помогнат.

Натаниел се беше свил върху долната част на тялото ми като живо одеало, наместил се между краката ми и пода на колата. Спорех колко опасно е това, но не се бях оплаквала прекалено много. В колата не разполагах с истински завивки. Налагаше се да променя това, като се има предвид колко често изпадах в шок напоследък. Дърветата от двете страни на шосе 44 отстъпваха пред къщи и от време на време пред някое старо училище, превърнато в апартаменти, църква, в сгради, неизползвани много, но на вид стари, уморени. Добре, може би за последното, проблемът беше в мен.

Погалих с ръка главата на Натаниел, отново и отново, топлата коприна на косата му.

Главата му лежеше в скута ми, ръцете му бяха обвили кръста ми, а тялото му се вклиняваше между краката ми. Понякога Натаниел ме караше да си мисля за секс, но друг път, например сега, ставаше въпрос само за успокоение. За близост. С повечето хора това не можеш да го имаш, защото са прекалено заети да мислят за секс.

Според мен затова кучетата са толкова популярни. Можеш да прегръщаш куче толкова, колкото искаш, и то никога не мисли за секс или да прекрачва границите ти по някакъв начин, освен ако случайно не се храниш в момента. Кучетата ще навлязат в личното ти пространство за остатъци от храна, освен ако не са обучени на обратното. Но все пак, това е куче, а не човек в костюм от козина. Точно сега, имах нужда от животно, не от човек.

Натаниел можеше да бъде и двете. Неудобно, но вярно.

Джейсън караше. Кейлъб се беше разположил изцяло на задната седалка. Никой не говореше.

Не мисля, че някой знаеше какво да каже. Исках Жан-Клод да се събуди. Исках да му разкажа за стореното от Бел. Исках той да ми каже, че има начин да й попречим да направи нещо друго, освен да ми даде четвъртия белег. Той щеше да ме направи неостаряваща и безсмъртна, докато Жан-Клод беше жив. На теория, той можеше да живее вечно, а с четвъртия белег - също и аз. Така че, защо досега го отказвах? Първо, плашеше ме. Като християнка не бях сигурна какво чувствам относно вечния живот. Искам да кажа, какво стана с рая, с Господ, и с историята със страшния съд? От гл. т. на теологията какво би означавало това? На едно по-земно ниво, колко по-близо би ме обвързало това с Жан-Клод?

Той вече може да нахълтва в сънищата ми, какво би означавало, ако направя тази последна крачка? Или отказът от четвъртия белег беше просто поредният начин да не се отдам напълно на някого? Може би. Но ако единственият начин да държа Бел настрани от мен, е да позволя на Жан-Клод да ме има, знам какво ще избера. Чудех се, ако сега се обадех на свещеника си, дали щеше да ми отговори преди настъпването на нощта относно теологичните последици на четвъртия знак. През годините отец Майк беше отговарял и на други, също толкова странни, мои въпроси.

- Анита - изрече Джейсън с нотка на тревога в гласа.

Хвърлих поглед към него и осъзнах, че вероятно от известно време се е опитвал да привлече вниманието ми.

- Съжалявам, бях се замислила прекалено дълбоко.

- Мисля, че ни следят.

Това накара веждите ми да се вдигнат.

- Какво искаш да кажеш?

- Когато едва не станах причина четири коли да се сблъскат, за да мога да те докосна, в огледалото за обратно виждане мернах една кола. Беше близо, плътно зад нас. Това беше една от колите, които замалко не ни удариха, когато скочих върху спирачките.

- Движението е натоварено, много хора карат зад нас.

- Да, но когато спрях, всички, които бяха близо, се махнаха колкото се може по-бързо. Тази кола продължава да ни следва.

Хвърлих поглед в страничното огледало и видях тъмносин джип.

- Сигурен ли си, че е същата кола?

- Не видях номера, но е същият модел, същият цвят, и вътре има двама мъже, единият е с тъмна коса, а другият е рус с очила.

Вгледах се в джипа, който явно следваше нашия джип. Двама мъже - единият тъмен, другият светъл; можеше да е съвпадение. Разбира се, може и да не беше.

- Нека да продължим с идеята, че ни следят - предложих.

- Какво? - попита Джейсън. - Да им избягам ли?

- Не - отговорих, - пресечи платната и поеми по първия изход, стига да не ни води към

„Цирка". Не искам да ги заведа при Жан-Клод.

- Почти всяко чудовище в Сейнт Луис знае, че скривалището на Господаря на града е под „Циркът на прокълнатите" - възрази Джейсън, но премина в друго платно, доближавайки се до изхода.

- Но мъжете зад нас не знаят, че сме отправили натам.

Той сви рамене и премина през още две платна, нагласявайки се изхода. Синият джип изчака докато между нас не се появиха две коли и не започнахме да излизаме, преди да пресече платната. Ако не гледахме за това, или ако имаше по-висока кола между нашия джип и техния, нямаше да видя, че излизат. Но наблюдавахме, нямаше по-висока кола и ги видях.

- Мамка му - казах, но се бях затоплила. Няма нищо по-добро от екшъна, който да мотивира и да концентрира човек.

- Кои са тези? - изрече Джейсън на глас това, което се питах и аз.

Кейлъб погледна назад.

- Защо някой би ни следвал?

- Репортери? - изрече въпросително Джейсън.

- Не мисля така - възразих. Не гледах в нищо друго, освен в покрива на джипа, който се извисяваше над колите зад нас.

- Накъде да завия? - Беше стигнал до най-долната част на изхода.

Поклатих глава.

- Не знам, шофьорът решава.

Кои бяха те? Защо ни следваха? Обикновено, когато хората започнеха да ме следят, разбирах, че съм попаднала на нещо. Днес нямах никаква представа. При нито един от настоящите случаи, за които помагах на РОСР, не трябваше да има хора, които да ме следят. Щеше ми се да са репоретери, но нямах това усещане за ситуацията.

Джейсън зави надясно. Една кола зави наляво, друга - надясно, а джипът я последва. На уличното осветление имаше поставени малки знаменца, италиански, с надпис „Дъ Хил"* върху тях. Хората от квартала винаги даваха да се разбере, че се намираш там и обичаха италианското си наследство. Дори противопожарните кранове бяха боядисани в зелено, бяло и червено, като знамената.

(*The Hill - италианският квартал в Сейнт Луис)

Натаниел повдигна главата си от бедрото ми достатъчно, за да изрече:

- Бел ли е?

- Какво? - не разбрах, а погледът ми продължаваше да е вперен в страничното огледало.

- Те дневни помощници на Бел ли са? - поясни той с тихия си глас. Помислих върху това. Никога не бях попадала на вампир, който да има повече от един човешки слуга, но бях срещала няколко, които разполагаха с повече от един Ренфилд*.

Ренфилд е това, което повечето американски вампири наричат човек, който им служи не по мистичен начин, а като кръвен донор, и който иска да стане вампир. В миналото, когато преследвах вампирите и не спях с тях, наричах човешки слуги всички хора , свързани с вамипирите, сега бях по-умна.

(*слуга на Дракула от романа на Брам Стокър)

- Биха могли да бъдат Ренфилд, предполагам.

- Какво е Ренфилд? - попита Кейлъб. Беше се извърнал в седалката си и гледаше право в колата между нас и синя джип.

- Обърни се, Кейлъб. Когато тази кола завие, не искам в джипа да разберат, че сме ги видели.

Той се обърна незабавно, без да спори, което бе необичайно за него. Не ми харесваше когато хората биваха заплашвани, за да се подчиняват, но имаше някои, при които нищо друго не работеше. Може би той бе един от тях.

Обясних какво е Ренфилд.

- Като човекът в „Дракула", който е изял насекомите - изрече Кейлъб.

- Точно така - потвърдих.

- Готино - възхити се той и изглежда го мислеше.

Веднъж бях попитала Жан-Клод как са наричали ренфилдовците преди да се появи книгата през 1897 г. Отговорът на Жан-Клод гласеше: „Роби". Вероятно се шегуваше, но нямах желание да го питам отново.

Колата зад нас спря в една от тесните отбивки. Синият джип се разкри внезапно. Насилих се да не гледам пряко в него и да използвам единствено страничното огледало, но не ми беше лесно. Исках да се обърна и да се вгледам. Но заради мисълта, че не трябва да го правя, се чувствах още по-изкушена.

В джипа нямаше нищо зловещо, или дори в двамата мъже, които се виждаха вътре. Бяха с къси коси, добре оформени и поддържани, джипът бе също толкова чист и бляскав.

Единственото зловещо беше, че все още са зад нас. И тогава... завиха в една отбивка.

Просто така, без заплаха.

- Мамка му - казах.

- Същото - съгласи се Джейсън, но видях как раменете му се отпуснаха, сякаш с тази дума някакво напрежение се изпари.

- Прекалено параноични ли ставаме? - се почудих.

- Може би - отвърна Джейсън, но продължаваше да гледа в огледалото за обратно виждане почти толкова продължително, колкото и напред, сякаш не можеше да повярва напълно.

Нито пък аз, така че не му казах да гледа пътя. Той гледаше напред, а аз очаквах синият джип да се появи и отново да започне да ни следва. „Просто номер, хора, не сме наистина безвредни, в крайна сметка". Но това не стана. Карахме по дългата, задръстена от коли, улица, докато отбивката, по която джипът зави, не се скри зад дървета и паркирали коли.

- Изглежда просто са карали в нашата посока - заяви Джейсън.

- Явно - съгласих се.

Натаниел потърка лицето си в крака ми.

- Още миришеш на страх, сякаш не го вярваш.

- Не го вярвам - потвърдих.

- Защо не? - попита Кейлъб, навеждайки се между двете седалки. Най-накрая се обърнах в седалката, но не гледах в него, а се взирах покрай седалката в празната улица.

- Опит - обясних.

Подуших рози и след секунда, кръстът на врата ми започна да свети слабо.

- Господи - прошепна Джейсън.

Сърцето ми бумтеше болезнено в гърдите ми, но гласът ми беше стабилен.

- Не може да подчини съзнанието ми, докато имам кръст.

- Убедена ли си в това? - попита Кейлъб, докато се отдръпваше от мен във възможно найдалечния край на седалката.

- Да - отговорих, - убедена съм.

- Защо? - запита той с широко отворени очи.

Мигах срещу него, докато мекото, бяло сияние ставаше по-ярко под сенките на дърветата и почти невидимо под пряката слънчева светлина, отново и отново.

- Защото вярвам - обясних с глас, мек, колкото светлината около врата ми, и също толкова уверен. Виждала съм кръстове да избухват в толкова ярка и силна светлина, че беше заслепяваща, но това ставаше когато съм изправена срещу вампир, който иска да ми навреди. Бел беше далече и светлината го показваше.

Продължавах да чакам уханието на рози да се усили, но това не се случи. То остана слабо, със сигурност го имаше, но не се усили.

Чаках гласа на Бел в главата си, но той не се появи. Всеки път, когато тя беше говорила директно в съзнанието ми, миризмата на рози беше наситена.

Сладникавият парфюм остана слаб, а гласът на Бел го нямаше в мен. Стиснах кръста с ръка и почувствах топлината, силата в него, кожата нагоре по ръката ми настръхна и започна да бие като непрестанен пулс до ръката ми. Кейлъб беше попитал как мога да вярвам. Това, което винаги съм искала да запитам, бе: „Как може да не вярваш?".

Усетих гнева на Бел като топлина във въздуха. Силата изпълни джипа в спираща дъха вълна, която накара космите по врата ми да настръхнат, толкова усилия, а всичко, което можеше да изпрати бе образ на себе си, седяща пред тоалетката си.

Дългата й, черна коса се спускаше свободно, като наметало около халат в златисто и черно. Наблюдаваше себе си в огледалото с очи, пълни с меден огън, като очите на слепец, празни, с изключение на цвета на нейната сила.

Прошепнах гласно:

- Не можеш да ме докоснеш, не сега.

Тя гледаше в огледалото сякаш стоях зад нея и можеше да ме види.

Яростта беше превърнала красотата й в нещо плашещо, истинска маска от бледа красота, която изглеждаше толкова лъжлива, колкото всяка маска за Хелоуин. Тогава се обърна и погледна покрай мен, зад мен, а страхът върху лицето й беше толкова истински, толкова неочакван, че аз също се извърнах и видях... нещо.

Тъмнина. Тъмнина като вълна, която се надига, надига над мен, над нас, като течна планина, която се извисява до невъзможно високото небе. Стаята, която

Бел беше сътворила от сънища и сила, се срути, се разпадна като сън, какъвто бе, а това, което погълна ъглите на тази ярка, осветена от свещи стая, беше мрак. Мрак, толкова пълен, толкова черен, че в него проблясваха други цветове, като маслени петна във вода или оптическа илюзия. Сякаш тази чернота беше мрак, направен от всеки цвят, съществувал някога, всяка гледка, която някога е била видяна, всеки писък, съществувал от началото на времето. Бях чувала термина „първичен мрак", но до този момент никога не бях разбрала какво означава. Сега разбирах, наистина разбирах и загубих надежда. Взирах се нагоре, нагоре в океана от тъмнина, който се надигаше и надигаше над мен сякаш земята и небето никога не бяха съществували. Това беше мракът преди светлината, преди света на Господ. Беше като дихание на древно създание. Но ако това бе създание, то не беше такова, което можех да разбера, каквото исках да разбера.

Бел изпищя първа. Мисля, че бях прекалено изпълнена със страхопочитание , за да изкрещя или дори да се изплаша. Гледах в първичната бездна, в първоначалния мрак и познах отчаянието, но не и страха.

Съзнанието ми се опитваше да намери думи, с които да го опише. То се надвеси над мен като планина, защото в себе си имаше тежест и усещане за клаустрофобия, като планина,

която ще се срути, но не бе планина. По-скоро беше като океан, ако океанът можеше да се надигне по-високо и от най-високата планина, да застане пред теб, чакащ, отричащ гравитацията и всеки друг познат закон на физиката. Както при океаните, знаех... можех да усетя, че можех да зърна единствено видимото от брега, че можех само да започна да гадая за дълбочината и големината, за немислимата дълбочина на тъмнината пред мен.

Вътре плуваха ли странни създания? В мрака имаше ли неща, които можеха да бъдат разкрити само в кошмари и сънища? Гледах трептящия, течен мрак и почувствах как вкочанеността на отчаянието започва да изчезва. Сякаш отчаянието беше като щит, който да ме предпазва, да ме вцепени, така че съзнанието ми да не се пречупи. В продължение на няколко мига можех да мисля, да разсъждавам „Какво е това?". Как можех да го осъзная? Вцепенението започна да избледнява сякаш тази огромна тъмнина го изсмука, сякаш се нахрани от него. Останах пред нея, нея... трепереща, разтърсена, кожата ми бе студена и усетих как мракът ме всмуква, как се храни с топлината в мен. В този миг разбрах пред какво съм изправена. Вампир. Може би най-първият вампир, нещо, толкова древно, че да си помислиш за човешки тела и плът, която да съдържа този мрак, бе смехотворно. Тя беше първичният мрак, превърнал се в реалност. Тя беше причината, поради която хората се страхуваха от тъмнината, само от тъмнината, а не от това, което е в нея, което се крие в нея, а причината, поради която се страхуваме от самия мрак.

Имало е времена, когато тя е ходела сред нас, се е хранела от нас, и когато падне мрак, някъде в подсъзнанието си, си спомняхме за гладната тъмнина.

Този блестящ океан от чернота се протегна към мен и знаех, че ако ме докосне, ще умра. Не можех да се извърна, не можех да побягна, защото от мрака не можеш да избягаш, не и наистина. Светлината не е последна. Последната мисъл не беше моя. Не беше и на Бел.

Взирах се в тъмнината, докато тя започна да се надвесва над мен и разбрах, че е излъгала.

Мракът не е последният. Зората идва и го посича, а не обратното. Ако можех да поема достатъчно въздух, щях да изкрещя, но можех само да шепна. Мракът се наведе към мен, не можех да го застрелям, или да го ударя, и нямах достатъчно свръхестествена сила в себе си, за да го държа надалече. Направих единственото, за което се сетих - отправих молитва.

Прошепнах:

- Радвай се, благодатна Марио! Господ е с теб... - тъмнината се поколеба, благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус! - Леко трептене пробяга през течния мрак. - Света Марио, Майко Божия, моли се за нас грешните... -

Внезапно в мрака се появи светлина. Кръстът около шията ми висеше като в някаква сюрреалистична картина. Металът сияше като пленена звезда - искрящ и бял, и за разлика от истинския живот, можех да виждам през ослепителния блясък.

Наблюдавах как тази истинска, бяла светлина прогони обратно мрака.

Внезапно усетих седалката на колата, безопасния колан през гърдите ми, обвитото около краката ми тяло на Натаниел. Кръстът около шията ми сияеше ярко дори на фона на слънчевата светлина, така че трябваше да отместя поглед от него, но ярката светлина продължаваше да замъглява зрението ми. Кръстът нямаше да гори, ако опасността беше преминала. Зачаках Майката на мрака да направи следващия си ход. Въздухът в джипа внезапно стана по-мек, сладък, като идеална лятна нощ, в която човек може да помирише всяко стръкче трева, всяко листо, всяко цвете, сякаш някаква уханна завивка те обгръща във въздуха, по-мека от кашмир, по-лека от коприна, ароматна завивка от въздух.

Гърлото ми изведнъж стана по-хладно, като че бях отпила глътка студена вода. Можех да усетя как минава през него и имаше лек привкус на жасмин.

Натаниел зарови лице в скута ми, за да предпази очите си от светлината. Сякаш носех бяло слънце около врата си.

- По дяволите - каза Джейсън, - трудно виждам пътя. Може ли малко да посмекчиш?

Светът беше изпълнен с бели ореоли и не посмях да извърна глава, за да погледна в

Джейсън. Можех да помириша единствено уханието на нощ, като че всичко останало бе изчезнало. Сякаш почти можех отново да отпия от хладната, парфюмирана вода, която минаваше през гърлото ми. Толкова реално, непреодолимо реално. Успях да прошепна:

- Не.

Продължавах да очаквам да чуя думи в съзнанието си, но имаше единствено тишина, ухание на лятна нощ, вкус на хладка вода и нарастващото усещане, че нещо голямо се приближава.

Сякаш стоиш върху релси, усещаш първите вибрации по метала, знаеш, че трябва да се махнеш, но не можеш да видиш нищо. Докъдето ти стига погледът, върху релсите няма нищо, усеща се само онази вибрация по метала, като пулс, който бие под стъпалото ти, който ти показва, че няколко тона метал летят към теб. Всяка година във влакови катастрофи загиват хора и често последните им думи гласят: „Не видях влака". Винаги съм мислела, че в тези случаи влаковете са магически, иначе хората щяха да ги видят и да се махнат от релсите. Усещах вибрацията от бързото й приближаване към мен и с удоволствие бих се махнала от релсите, но те бяха вътре в главата ми, приковани през тялото ми и не можех да измисля как да избягам от това.

Нещо докосна кожата ми, като някакво голямо животно, което притиска тялото си по дължината на моето. Усетих как Натаниел се отдръпна, но не можех да го видя през бялата светлина. Гласът му се чу, задъхан, изплашен:

- Какво беше това?

Отворих уста, а дори не бях сигурна какво да отговоря, когато невидимото животно ме удари в гърдите и в кръста на шията. Той избухна в толкова ярка светлина, че повечето изкрещяхме. Джейсън трябваше да натисне спирачките и да спре колата насред улицата, заслепен от светлината, неспособен да кара, предполагам.

Светлината започна да намалява. За миг се почудих дали блясъкът не е изгорил ретините ми, след което зрението ми започна да се прояснява през воал от петна.

Все още можех да я усетя как се притиска към мен, как ме притиска към седалката, как се опитва да премине през кръста, сякаш поглъщаше светлината.

Натаниел се взираше нагоре към мен, лавандуловите му очи бяха станали леопардови, наситено сиви, в които на слънчевата светлина имаше намек за синьо.

- Тя е превръщач - прошепна той.

И знаех защо. Превръщачите не можеха да бъдат вампири или обратното. Вирусът на превръщачите изглежда беше устойчив на това, което създаваше вампирите.

Не можеш да бъдеш и двете. Това е закон. Но каквото и да ме притискаше в този момент, беше животно, а не човек. Не можех да добия усещане за вида животно, но определено беше животно.

Как Майката на мрака беше едновременно вампир и превръщач, бе проблем за друг ден. Точно сега не ме интересуваше какво е, просто исках да се разкара от мен и да ме остави намира.

Кръстът продължаваше да сияе, но само металът, сякаш бе кух и в него горяха свещи. Сега светлината беше бяла и трептеше. Преди никога не бях виждала кръст, който толкова много да прилича на огън. Но този огън беше студен. Формата притискаше и се извиваше сякаш се опитваше да се покатери в мен, но кръстът продължаваше да свети, да играе ролята на свръхестествен щит, който я държи настрани от мен.

- С какво можем да помогнем? - попита Джейсън.

Джипът все още стоеше насред улицата. Някаква кола зад нас, на която бяхме препречили пътя, свиреше с клаксона. От двете страни на кварталната улица имаше паркирали коли, които пречеха на колата да се измъкне. Кварталът беше съставен само от малки, спретнати къщи, като нито пред една нямаше алея за коли. Джейсън включи мигачите и колата тръгна назад, опитвайки да обърне.

Почти се страхувах да отворя връзките си с Ричард и Жан-Клод, ами ако първичният мрак можеше да пропълзи по връзките и да улови и двамата? Жан-Клод нямаше вяра, на която да разчита. Ричард имаше, но дали носеше кръст или не, бе спорно. Мина много време откакто го бях виждала да носи.

Докато размишлявах, Джейсън ме сграбчи за ръката. Уханието на нощта не изчезна,а се добави, като няколко слоя боя един върху друг. Чистия мускусен аромат на вълци изпълни нощта. Студената вода, която сякаш се беше стекла по гърлото ми, сега имаше вкус повече на глина и гора, отколкото на парфюм.

В съзнанието ми изникна образ на огромна животинска глава с дълги зъби най-големите, които някога бях виждала. Козината на главата беше златиста и светлокафява, и червеникава, по-скоро с преливащи цветове, отколкото на ивици, повече приличаше на лъв, а не на тигър. Очи като златен огън се взираха в моите, а огромната уста се отвори широко и изрева раздразнението си със звук, наподобяващ вик на пантера, но по-нисък с няколко октави. Първите заселници винаги са бъркали крясъците на пантера с писъците на жена.

Но никой не можеше да сбърка този рев с женски - може би на мъж, на мъж, когото измъчват и крещи от дъното на душата си.

Изкрещях в отговор, сякаш тази глава наистина стоеше пред мен, а не на хиляди километри. Викът ми бе последван от други два. Натаниел ми изръмжа от пода на колата, от устата му се показваха зъби, които бързо се превръщаха в животински. Кейлъб се беше плъзнал между седалките, а очите му бяха станала жълти, като на котка. Започна да търка бузата си в рамото ми, сякаш искаше да ме маркира с миризма, след това спря и се озъби, като че бе докоснал другата котка-фантом.

Джейсън не извика, а изръмжа, с този нисък, каращ козината да настръхне, звук, който нямаше нищо общо с ловуването и имаше много общо с битка, не за храна, а за оцеляване.

Беше звук, демонстриращ пазене на територия и гонене на натрапници и размирници. Звук, който казва: „махни се или умри".

Тя изкрещя в отговор, звук, който трябваше да накара кръвта във вените ми да замръзне, и ми напомни за предците ми, които са се скупчвали около малките си огньове и са гледали с ужас за блясък на очи извън светлината на огъня. Но не разсъждавах като човек. Дори не бях сигурна, че „разсъждавам" е подходящата дума за това, което минаваше през съзнанието ми. По-скоро бях уловена в мига, напълно и безусловно. Усещах как кожената седалка обгръща тялото ми, Натаниел, който се притискаше в краката ми, а дланите му се плъзгаха нагоре, усещах Кейлъб, стоящ до рамото ми, бузата му бе до лицето ми, а челюстта му се опъваше, докато той ръмжеше, ръката на Джейсън върху рамото ми, която сякаш се бе сраснала с моята, станала част от мен.

Можех да подуша кожата на Кейлъб, сапуна, който беше използвал тази сутрин и страха, като нещо горчиво под тази чиста кожа. Натаниел се повдигна на колене, повисоко, така че лицето му за момент увисна зад тази глава с дълги и извити зъби. Но можех да усетя уханието на ванилия в косата му и в него нямаше нищо от котката-фантом. Джейсън се приближи, постави лицето си до моето, подуши въздуха, а аз долових сапун, шампоан и миризмата на Джейсън, мирис, който бе започнал да означава дом за мен така, както уханието на ванилия от косата на Натаниел го правеше или скъпият парфюм на Жан-Клод или, някога, топлата извивка на шията на Ричард. Нямах предвид нищо сексуално, а говорех за начина, по който прясно изпечения хляб или любимите ви сладки в кухнята на майка ви ви карат да се чувствате в безопасност и миришат на дома.

Обърнах глава към

Кейлъб, така че носът ми докосна кожата му, и под страха, сапуна и меката кожа, той миришеше на леопард, слабо доловимо в човешка форма, но все пак там, миризма, която караше носа да се сбърчи и кожата да настръхне. Обърнах се към тежестта, която притискаше все още искрящия кръст. Погледнах в тези жълти очи, вперени над тези зъби, които не приличаха на нищо, което се разхожда по тази земя в днешно време, и то нямаше мирис.

Джейсън душеше въздуха пред мен. Бледите му вълчи очи срещнаха моите и осъзнах, че той също се е досетил.

Като вампир, тя миришеше на хладни вечери и сладка вода, и смътно на жасмин. Като превръщач, нямаше миризма, защото не беше тук. Това беше като проекция, психическа проекция. Имаше сила, но всъщност, тя не бе истинска, не беше материална.

Без значение колко сила вложиш, психическата проекция има граници на физическите си възможности.

Може да те изплаши и да те накара да се втурнеш към уличното движение, но не може да те блъсне. Може да се опита да те подлъже да извършиш разни неща, но без физическо присъствие не може да те нарани. Докато тя беше вампир, кръстът и вярата ми я държаха настрана. А като превърщач, не беше реална.

Натаниел буквално бе изпълзял нагоре през образа, който все още можех да видя как се рее над гърдите ми. Натаниел бе този, който изрече гласно:

- Няма миризма.

- Не е истинска - отвърнах.

В гласа на Кейлъб имаше намек за ръмжене толкова дълбоко, че почти нараняваше слуха:

- Усещам го, някаква огромна котка, като леопард, но не точно.

- Но подушваш ли нещо? - попита Джейсън.

Кейлъб започна да души по протежение на тялото ми. При всеки друг случай, щях да го обвиня, че се приближава прекалено много до гърдите ми, но не и сега. Не го бях виждала да се държи по-сериозно, отколкото сега, докато душеше гърдите ми и буташе физиономията си почти в това зло лице. Той спря и се вгледа в жълтите очи от сантиметри.

Изсъска като всяка изплашена котка.

- Не мога да го подуша, но го виждам.

- Да видиш, не винаги означава да повярваш* - вметнах.

(*Seeing isn't always believing - Мартин Лутър Кинг)

- Какво е това? - попита той.

- Психическа проекция. Вампирът не успя да се премине през кръста, така че опита с друга форма, но котенцето не пътува толкова добре, колкото... каквото и да е това, по дяволите.

- Погледнах в тези жълти очи и видях как тази голяма уста изревава към мен.

- Нямаш миризма, не си истинска, ти си само лош сън, а сънищата нямат сила, освен ако не им я дадеш. Нищо не ти давам. Върни се от където си дошла, върни се в мрака. Внезапно видях много тъмна стая, не непрогледно тъмна, но сякаш единствената светлина се отразяваше от друго място. Имаше легло с покривало от черна коприна, а под това покривало лежеше фигура. Стаята имаше странна форма, не квадратна, нито кръгла, а почти шестоъгълна. Имаше прозорци, но по някакъв начин знаех, че не гледат навън, към света. Прозорците се взираха надолу, към мрака, който никога не се вдигаше, никога не се променяше.

Бях привлечена към леглото, привлечена по начина, по който кошмарите привличат човек.

Не исках да гледам, но трябваше, не исках да виждам, но трябваше. Протегнах се към тази блестяща черна коприна, можех да видя, че е коприна заради начина, по който отразяваше светлината от дъното, много извън прозорците. Светлината трептеше и разбрах, че това е огън. Нищо електрическо не бе докосвало този мрак на това място.

Пръстите ми докоснаха коприната и тялото под завивката се размърда на сън, раздвижи се по начин, по който човек се движи докато сънува и не се е събудил още. В този миг разбрах, че аз също съм част от нейния сън и в действителност не можех да стоя в нейната Светая

Светих, че без значение колко реалистично беше това, не можех да се изпратя при нея и да дръпна завивката. Сънищата не можеха да правят такива неща. Но в този същия момент разбрах, че всичко, което тя ми беше причинила този ден, беше направено по време на сън, който трае толкова дълго, че другите понякога са я мислели за мъртва, са се надявали да е мъртва, са се страхували, че е мъртва, са се молели да е мъртва, стига в тях да е останала смелост да се молят. На кого се молеха мъртвите без душа?

През тази близка, безветрена стая премина въздишка и с това първо поемане на въздух, доиде първият прошепнат звук, първия звук, който тази стая е чувала от векове:

- На мен.

Беше ми необходим миг, за да осъзная, че това бе отговор на въпроса ми. „На кого се молеха мъртвите без душа?". „На мен" отвърна шепотът.

Фигурата под завивката отново се размърда в съня си. Не беше будна, все още не, но изплуваше нагоре, идваше на себе си, приближаваше се до безсънието. Дръпнах ръката си от завивката и направих крачка назад от леглото. Не исках да я докосвам. И най-вече - не исках да я будя. Но тъй като не знаех как съм се озовала в стаята й, не можех за измисля как да изляза. Никога преди не съм била в нечий сън, макар че разни хора ме обвиняваха, че съм техен кошмар. Как спираш да бъдеш в нечий сън?

Този шепот отново отекна в стаята.

- Като ги събудиш.

Тя отново беше отговорила на мой въпрос. Мамка му. В главата ми започваше да се оформя ужасна мисъл. Тъмнината можеше ли да бъде погълната от съня?

Тъмнината можеше ли да бъде погълната от тъмнина? Можеше ли майката на всички кошмари да бъде хваната в капан в земята на сънищата?

- Не хваната в капан - възрази шепотът в мрака.

- А какво? - попитах гласно и тялото под завивката се завъртя, изпълвайки тишината със съскащия звук от приплъзване на коприна върху кожа. Гърлото ми се сви и се проклех, че не мисля.

- Чакам - все още около мен дишаше въздухът, а не някакъв глас.

Помислих наистина усилено: „Какво чакаш?".

От тъмната стая нямаше отговор. Но се чу нов шум. Някой до мен дишаше дълбоко и равномерно, сякаш спеше. Макар че можех да се закълна, че преди секунда фигурата на леглото не дишаше.

Не исках да съм тук когато тя се изправи, категорично не го исках. Какво е чакала през цялото време?

Този път гласът се чу откъм леглого, същият глас като вятъра, слаб, дълго неползван, толкова пресипнал и тих, че не можех да определя дали е мъжки или женски.

- Нещо, което ме интересува.

При последната реплика, най-сетне почувствах нещо от тялото. Бях подготвена за злоба, за гняв, но бях напълно неподготвена за любопитство. Сякаш тя се чудеше какво съм, а не се е чудила за каквото и да е в продължение на хилядолетие, или две, или три.

Усетих мирис на вълк, мускусен, сладък, остър, толкова истински, че имах усещането, че се плъзга по кожата ми. Внезапно около врата ми се озова кръст, чието бяло сияние изпълни стаята. Мисля, че щях да видя фигурата на леглото ясно на светлината от кръста, но или съм затворила очи без да помня, или има неща, които не трябва да бъдат видени, дори и насън.

Събудих се в джипа, а разтревожените лица на Натаниел и Кейлъб бяха надвесени над мен.

На мястото на шофьора стоеше огромен вълк и душеше лицето ми с дългата си муцуна.

Протегнах се и докоснах тази мека, гъста козина, след което видях блясъка на течност по цялата шофьорска седалка, където Джейсън беше сменил формата си върху кожата.

- Господи, не можа да смениш формата си отзад, в багажника. Трябваше да е върху кожената седалка. Никога няма да се изчисти.

Джейсън ми изръмжа, ниско и буботещо, и не ми беше нужно да говоря вълчи език, за да разбера какво казваше. Държах се като неблагодарна кучка. Но беше толкова по-лесно да се съсредоточа върху съсипаната тапицерия, отколкото върху факта, че съм била при

Майката на вампирите, Майката на мрака, Първичната бездна. От спомените на Жан-Клод знаех, че я наричат Нежната майка, Марме, с десетина различни евфемизми, с които да изглежда мила и... е, майчински. Но аз усетих силата й, тъмнината й, и накрая усетих един ум толкова студен и пуст, колкото всяко друго зло. Тя изпитваше любопитство към мен по начина, по който учените са любопитни относно някой нов вид насекомо. Намерй го, хвани го, сложи го в буркан, без значение дали иска да дойде с теб или не. В крайна сметка, това е само насекомо.

Можеха да я наричат Нежната майка щом искат, но Милата мамичка беше много поподходящо.