Небесносини грехове

46

Бел Морт ме погледна от лицето на Мюзет и мисля че дъхът ми спря. За момент всико, което можех да чуя в главата си, бяха ударите на собственото ми сърце. Звукът се завърна като вълна и гласът на Бел Морт се плъзна от устата на Мюзет.

- Много съм ти сърдита, Жан-Клод.

Мърл продължаваше да опитва да я влачи през стаята. Или не знаеше, че лайното се е ударило във вентилатора или всички вампири му изглеждаха еднакви. Беше на път да разбере разликата.

- Пусни ме - каза тя със спокоен глас.

Мърл пусна ръката й, сякаш го беше изгорила. Отстъпи от нея, точно както Боби Лий беше отстъпил от Мюзет, с израз на болка и държащ ръката си, сякаш го болеше.

- Нейното животно за призоваване е леопард - каза Жан-Клод и гласът му се разнесе в тежката тишина. Но нямах време да мисля за тишината, защрто Бел говореше, казвайки ужасни неща.

- Досега бях нежна. - Обърна се и погледна двата мъртви вампира. -Знаете ли от колко време Съветът се опитва да събуди първите деца на Майката?

Мисля че всички разбрахме, че това беше риторичен въпрос, такъв, на който ни беше страх да отговорим.

Тя пак обърна взора си към нас и нещо преплува през лицето на Мюзет, като риба под вода.

- Но аз ги събудих. Аз, Бел Морт, събудих децата на майката.

- Не всички - казах и моментално си пожелах да си бях затваряла устата.

Погледът, който ми метна беше толкова ядосан, че изгаряше и толкова студен, че ме накара да потреперя. Сякаш всичките съществували някога омраза и яд бяха събрани в този поглед.

- Не, не всички, и сега ти ми отне двама от тях. Какво ли да направя, за да те накажа?

Опитах се да проговоря покрай пулса, биещ в гърлото ми, но Жан-Клод отговори;

- Мюзет наруши примирието, но не пожела да го признае. Спазили сме закона до последната буква.

- Истина е - каза Валентина. Тълпата от облечени в черна кожа възрастни се размести, за да може детето вампир да премине и да застане до Мюзет/Бел. Макар че и Валентина остана извън обхвата й. Това го забелязах.

- Говори, малка.

Валентина разказа историята, как Мюзет не беше споделила информацията за сексуалния тормоз над деца и какво се случи в резултат на това. Тялото на Мюзет се обърна да погледне Стивън и Грегъри. Грегъри държеше брат си и го люлееше. Стивън не гледаше никого и нищр. Каквото и да виждаха втренчените му очи, то не беше в тази стая.

Бел се обърна отново към нас и пак го имаше онова усещане за друго лице, плуващо отдолу, но този път го видях като призрак, наложен върху лицето на Мюзет. Призрачна черна коса се разля над русата и за секунда се показа лице с по-остри скули, с повече сила в израза, преди да потъне в по-нежната красота на Мюзет.

- Мюзет наистина първа е нарушила примирието. Признавам това. Защо ли сърцето ми не забави ритъм след като го каза?

Следващите й думи прозвучаха в мъркащ контраалт, като козина галеща кожата и промъкваща се през ума.

- Действали сте според закона и сега аз същз щр го направя. Когато Мюзет и останалите си тръгнат, Ашър ще дойде с тях.

- Временно - каза Жан-Клод, но гласът му съдържаше съмнение.

- Non, Жан-Клод, той щз е мой, като едно време.

Жан-Клод си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

- Според собствените ви закони, не можеш да отнемеш някого за постоянно от тези, на които той или тя принадлежи.

- Това щзше да е вярно, ако той принадлежеше на някого. Но той не е ничия pomme de sang, ничий слуга, ничий любим.

- Това не е вярно - каза Жан-Клод, - той е наш любим.

- Мюзет се свърза с мен, каза ми че е надушила лъжите ви, слабото ви усилие да отведете Ашър от леглото й.

Бел също можеше да надушва лъжи, ако лъжата беше нешр, което разбираше. Никой вампир не можеше да различи истина от лъжа, ако ставаше въпрос за нещо, което не разбираха. Например ако вампирът не притежаваше лоялност, той не можеше да я различи у другите. Щях да се опитам да й дам нещо, което можеше да разбере.

- Не мисля, че беше слабо усилие - казах.

Жан-Клод ми погледна и аз поклатих глава към него. Той отстъпи грациозно настрани, защото разбра че имам план, но гласът му мина като шепот през главата ми;

- Бъди внимателна, ma petite.

Да, щях да внимавам.

Бел завъртя взетото назаем тяло, за да ме погледне.

- Значи признаваш, че това беше опит да излъжете Мюзет.

- Не, казах че не беше слаб. Намирам цялата случка за притеснителна, вълнуваща, чудесна и ужасяваща. В леглото с Ашър не беше това, което си представях.

- Все още не си излъгала - каза тя, а гласът й беше толкова наситен, сякаш трябваше да мога да коленича на земята и да се отъркалям в него, като в някакъв мек, топъл, задушаващ килим. Гласът й беше омагьосващ, както можеха да са и гласовете на Жан-Клод и Ашър, но също и ужасяващ.

- Взехме Ашър в леглото си и по европейските стандарти ние сме любовници.

- По европейските стандарти - тя изглеждаше объркана и лицето й измести това на Мюзет. Този път изглеждаше като маска. Чувството за нещр по-голямо, по-опасно, изтласкващо това на Мюзет. От спомените на Жан-Клод знаех, че Бел физически не е много по-едра от Мюзет, но физическият размер не беше всичко при Бел Морт. - Не разбирам какво означава това „европейски стандарти”?

Жан-Клод отговори;

- Американците имат чудноватото разбиране, че само сношението между мъж и жена представлява истински секс. Всичко останало просто не се брои.

- Вкусвам истина, но го намирам за много странно.

- Аз също, но все пак е истина. - Отново сви рамене по галски. Добавих;

- Това, което Мюзет продължаваше да надушва не беше лъжа, а моето разбиране, че Ашър и аз не сме имали истинско сношение. Но можеш да ми вярваш, че всички бяхме голи и потни в леглото.

Тя обърна странното си полулице към мен. Щеше да изглежда по-страховито, ако не беше заобиколено от русите букли на Мюзет. Изгледът тип „Шърли Темпъл” никак не отиваше на Бел.

- Вярвам ти, но както сама призна не сте любовници, не и по твоите стандарти. Следователно Ашър е мой.

- Не ти пука за истината, това го забравих - казах.

Тя присви медно златистите си очи към мен.

- Не си забравила нищо, малка. Ти не ме познаваш.

- Чат-пат имам достъп до спомените на Жан-Клод. Това е достатъчно. Те трябваше да ми подскажат да не казвам истината.

Тя се приближи до мен и докато го правеше, сякаш тялото й се разгъна около това на Мюзет, така че вече не беше само лице, а и рокля в тъмно злато, по-дълга ръка, бледа длан, лакирана в медно. Движеше се като призрак, закачен над Мюзет, така че се виждаха проблясъци от другата жена отдолу. Не беше перфектно, Бел Морт не беше тук физически, но изглеждаше почти така и беше изнервящо.

Жан-Клод се беше преместил, така че по времето, когато Бел застана пред мен, докосваше гърба ми. Облегнах се на него, защото тя вече ме беше маркирала един път и то без никакво физическо докосване. Облегнах се на Жан-Клод и се преборих с нуждата да придърпам ръцете му около мен като щит.

Бел спря толкова близо, че роклята на Мюзет докосваше стъпалата ми. Призрачната рокля на Бел изглеждаше, сякаш се разливаше над обувките и се изкачваше по глезените ми. Не можех да дишам. Жан-Клод ни отдръпна назад, извън обхвата на тази зловеща сила. Придърпах здраво ръцете му около мен. Майната му, бях уплашена.

- Ако не ми пука за истината, за какво ми пука тогава, ma petite? -попита Бел.

Открих гласа си, беше задъхан и уплашен, но нямаше какво да направя.

- Аз съм ma petite на Жан-Клод и на никой друг.

- Но каквото притежава той е и мое, така че си моята ma petite. Реших да не споря по тази тема, засега. Имаше по важни спорове, които трябваше да спечеля.

- Попита ме, ако не ти пука за истината, за какво ти пука тогава?

- Oui, ma petite, попитах.

- Секс или сила, - казах, - това работи при теб. Ако можеш да ги получиш, предпочиташ и двете заедно.

- Предлагаш ми секс ли? - Тя ми измърка, но звукът ме накара да потреперя и да се притисна към Жан-Клод. Не исках да си играя с Бел, по никакъв начин.

- Не - казах, почти като шепот.

Тя протегна ръка към мен, тази тънка бяла ръка, с тъмните медни нокти, и с наслагването на ръката на Мюзет отдолу, сякаш грациозната ръка на Бел беше някаква странна свръхестествена ръкавица.

Жан-Клод пак ни отмести назад, частица от частица от сантиметър, така че пръстите с дълги нокти пропуснаха бузата ми за съвсем малко.

Бел го погледна, дългата й черна коса започна да се развява около тялото й, сякаш около нея духаше вятър. Вятър нямаше, само силата на Бел.

- Страхуваш се, че само с едно докосване ще я отнема от теб?

- Не, - каза Жан-Клод, - но знам какво може да причини докосването ти, Бел Морт, и не съм сигурен, че Анита го иска.

Беше използвал истинското ми име, нещо, което почти никога не правеше. Тъй като Бел използваше прякора ми, явно той не искаше да го прави.

Гневът й прогори въздуха пред нас като истински пламък, открадвайки кислорода от дробовете ти, правейки дишането ти невъзможно, освен ако не погълнеш горещината. Тогава те биха обгорели и ще умреш.

- Попитах ли, дали иска да бъде докосвана?

- Не - каза Жан-Клод, гласът му беше равен и почувствах как потъва настрани, дори и докато ръцете му оставаха обвити около мен, той потъваше настрани, прикривайки се в тишината, където отиваше, когато се криеше от всичко. Видях проблясък от това пространство и то беше по-тихо от мястото, където отивах аз, когато убивах. Нямаше дори и статичен шум, само абсолютна тишина.

Празнотата се изпълни с миризма на рози, сладка, толкова сладка, пресищаща, задушаваща. Задъхах се, но усещах само розите. Жан-Клод ме хвана, иначе щях да падна. Розовият парфюм изпълни носа ми, устата, гърлото ми. Не можех да го преглътна, не можех да вдишам нищо, освен парфюма. Бих изкрещяла, но нямах въздух.

Чух Жан-Клод да крещи;

- Спри това.

Бел се разсмя и дори задушавайки се, звукът премина през тялото ми като умела ръка.

Една ръка, сграбчи моята и глътка въздух раздра пътя си през гърлото ми, пробивайки си път през силата на Бел. И отново, ако имах достатъчно въздух бих изкрещяла. Лицето на Майка се наклони над моето. Ръката му стискаше моята.

- Не, mon chat*, ти си мой, както е и тя. - Бел клекна до нас, посягайки да докосне лицето на Майка.

Жан-Клод отдръпна всички ни назад, така че паднахме на пода пред краката й и отново бяхме извън обхват, едва-едва. Но в момента ни устройваше дори това.

(* mon chat - коте мое)

Очите на Бел пламнаха с меден огън и ноктите на ръцете й започнаха да изпускат медни пламъци във въздуха, когато се пресегна към Майка. Жан-Клод се опита да ни помогне да изпълзим настрани, но бяхме паднали в купчина дълги поли и палта. Модна смърт.

Бел докосна лицето на Майка, прекара блестящите нокти надолу по бузата му. Миризмата на рози се затвори над главата ми и пак започнах да се давя.

Още една ръка ме докосна, но в това докосване нямаше нищо топло, то не предизвика ardeur, не повика звяра ми, а нещр по-старо и по-сигурно в себе си. Некромантията ми се надигна и избухна над кожата ми, над тялото ми, втренчих се в Бел и вече можех да дишам. Гърлото ми беше дяволски наранено, но можех да дишам.

Преместих очи колкото да видя, че Деймиън държеше другата ми ръка. Очите му бяха разширени и можех да почувствам страха му, но той беше там, клекнал до мен, изправен срещу силата на Бел Морт. Бел притегли лицето на Майка към себе си. Кожата й сякаш бе направена от бяла светлина, косата й - от черен пламък, очите и пръстите й - от блестящ разтопен метал. Устните й блестяха като кървава рана.

Ръката на Майка се стегна в моята, толкова силно, че чак болеше, но болката ми помогна, прочисти мислите ми, изостри ги. Той изстена тихо, когато Бел притисна устата си в неговата. Знаех че не иска да я докосва, но същр така знаех и че не може да й откаже.

Но той беше мой. Майка беше мой, не неин. Поизправих се с Майка в едната ръка и Деймиън в другата, топлината и студа, живият и мъртвият, страстта и логиката. Дланите на Жан-Клод все още притискаха почти голите ми рамене. Той ме подсилваше, както аз подсилвах него, но тази сила беше моя, не негова. Не той призоваваше леопардите. Те бяха мои.

Призовах тази част от мен, която докосваха леопардите и за пръв път осъзнах, че тя не беше обвързана с Ричард, дори не и с Жан-Клод. Леопардите бяха мои и на Бел.

Седнах, толкова близо до лицето й, че блясъкът от огъня й галеше кожата ми и удоволствието от това леко докосване изпрати вълна от тръпки надолу по кожата ми. Не че бях имунизирана към докосването на Бел. Просто имах мое собствено.

Обикновено се борех със звяра си, независимо от кой вид, но не и тази вечер. Тази вечер го приветствах, прегърнах го и може би заради това той се изля през мен като изгарящ поток от сила. Ако бях истински ликантроп, звярът ми щеше да изскочи през кожата ми в поток от топла течност, но аз не бях ликантроп. Въпреки това звярът препускаше под кожата ми, изрева през устата ми и удари тялото на Майка като влак, като един голям влак от течни мускули.

Той откъсна устата му от тази на Бел Морт и накара викът му да отрази моя. Моят звяр препусна през тялото му и неговият му отговори. Неговият звяр се изправи да посрещне моя като два левиатана, изплуващи на повърхността.

Изскочихме едновременно на тази свръхестествена повърхност, а зверовете ни се извиваха през телата ни, търкаляйки се като огромни котки, радващи се на усещането за козина и мускули.

Нямаше какво да се види с очите, но имаше какво да се почувства. Бел прекара блестящите си ръце ниско над нас, галейки тази енергия.

- Tres de bon gout. *

(*Много вкусно,)

Докосна кожата на Майка и енергията прескочи км нея, изкарвайки въздишка от гърлото й. Майка се обърна и мисля че пак щеше да се насочи към нея, но аз хванах лицето му с длани. Целунахме се. Целувката започна като леко докосване, проучване с езици, захапване със зъби, притискане на устни. След това зверовете ни преминаха през устите ни, като две души разменящи местата си. Притокът на енергия притисна телата ни заедно, накара ме да забия нокти в дланта на Деймиън, да потреперя в ръцете на Жан-Клод. Почувствах телата и на двама им да се извиват назад, секунда преди силата да ги пререже и да изтръгне звуци от гърлата им, свързани повече с удоволствие, отколкото с болка.

Майка и аз се притискахме, с усти, сключени в безкрайна целувка, сякаш зверовете ни се бяха сляли в едно. После бавно преплетените енергии започнаха да се разделят и да се завръщат обратно в своите домове от плът.

Дойдох на себе си на пода, Майка се беше свлякъл върху мен, Деймиън също лежеше на земята, като единствено моята ръка го държеше. Жан-Клод все още стоеше прав, но се поклащаше леко на място, сякаш танцуваше на музика, която не можех да чуя. Мисля че се бореше да не падне на пода, но дори това успяваше да направи да изглежда грациозно.

Бел бе свела поглед към нас, а изражението □ беше близо до екстаз.

- О, Жан-Клод, Жан-Клод, какви играчки си си направил/

Жан-Клод успя да проговори, докато аз все още се борех със сърцебиенето си, за да дишам, а сърцето на Майка блъскаше толкова силно срещу гърдите ми, че имах чувството, че ще се пръсне. Пулсът на дланта на Деймиън биеше като второ сърце до кожата ми. Никой от нас не успя да намери глас, който да надвие пулса на телата ни.

- Не са играчки, Бел, в никакъв случай играчки.

- Всички са играчки, Жан-Клод, някои от тях просто се използват по-трудно от други. Но всички те са играчки. - Плъзна блестящата си ръка отзад по грижливо оформената коса на Майка.

Енергията □ играеше покрай тялото му и накара всички ни да въздъхнем, но това беше слаба реакция, почти като рефлекс, която човек не може да предотврати. Лежахме кротко под нейното докосване.

Бел сведе поглед към нас, и макар че беше трудно да се види през сияещата маска, мисля че се намръщи. Прокара пръсти надолу по лицето на Майка, но той не реагира. Тя призова звяра му, но той беше добре нахранен, сънлив и задоволен.

Гласът ми се чу неясен, сякаш още не се беше възстановил.

- Леопардите са мои, Бел.

- Леопардът беше първото ми животно, Анита и ще ги призова.

Лежах на пода и се чувствах премаляла, задоволена. Майка извърна лицето си, така че бузите му се отпуснаха върху меката възглавница на гърдите ми. Наблюдавахме я с мързелив поглед, по начина, по който само котките могат да го правят. Би трябвало да ме е страх, но не бях изплашена. Изглежда, че приливът на сила бе отнел целия ми страх. Чувствах се с прояснена глава и в безопасност.

Бел излъчи тази неясна сила към нас, но въпреки че това накара кожата ни да настръхне и от устните ни се чуха въздишки, нямаше нишр повече. Тя не можеше да призове Майка като неин звяр, зашрто той ми принадлежеше. Тя не можеше да призове моя звяр, зашрто аз принадлежах на Майка. Ние бяхме истински Нимир-Ра и Нимир-Радж и заедно бяхме достатъчни, за да я държим настрани от нас.

Тя обърна тези очи в златисти пламъци към някого зад нас и усетих как се протяга към един от леопардите. По някакъв начин знаех, че това ще бъде Натаниел. Ако беше пробвала преди аз и Майка да се слеем, Натаниел щеше да отиде при нея, но сега беше прекалено късно. Бяхме затворили и залостили тази врата. Бел Морт не можеше да докосне нашите леопарди, не и тази вечер.

- Това не е възможно - изрече тя, а гласът □ беше загубил част от мъркането си.

Жан-Клод отговори на съмнението □.

- Можеш да призовеш почти всички големи котки, но не можеш да призовеш тези, които се отзовават на Господаря на зверовете.

- Падма е член на Съвета, а ти си едно от децата ми. Самата истина е, че не мога да взема това, което принадлежи на друг член на Съвета. Но това, че някое от децата ми може да ми попречи да притежавам това, което принадлежи на него, е невъзможно.

- Може би - отвърна Жан-Клод и се изправи. Подаде ръка на Майка и на мен. При нормални обстоятелства не позволявам на хората да ми помагат да стана, но тази вечер бях облякла дълга пола, обувки с висок ток и току-що бях правила нещо, което беше равносилно на свръхестествен секс пред публика. Хванахме ръцете му едновременно и той ни издърпа. Деймиън продължаваше да стиска другата ми ръка с всичка сила, но остана на колене, а очите му все още наполовина фокусирани, сякаш приливът на сила го беше разтърсил повече, отколкото нас. Той беше единственият от нас, който не бе господар или алфа. Придърпах го да седне до краката ми, но не се опитах да го накарам да стане - все още не изглеждаше готов за това.

- Според американските стандарти - поясни Жан-Клод, - това не се брои за секс.

Бел се разсмя и звукът все още трептеше по кожата, но вече беше по-смътно. Или бяхме прекалено вцепенени, или се предпазвахме твърде силно, за да ни докосне.

- Американците не считат това за секс, абсурдно е!

- Може би, но е вярно, така или иначе. Според теб и мен, това щеше да е секс, нали?

- О, oui, достатъчен за едно от забавленията ми.

Почти усетих как Жан-Клод се усмихва. Не ми беше необходимо да го виждам.

- Наистина ли вярваш, че не сме направили това, че и повече, с Ашър?

Тя го погледна и гневът □ проряза отново стаята като вятър от някой кръг на ада.

- Вниманието ми няма да бъде отклонено толкова лесно. -Тя посочи с ръка към двамата мъртви вампири отзад. - Нямаш представа човешкият ти слуга какво ми отне. Те не бяха само вампири.

- Бяха ликантропи - се намесих.

Тя ме погледна и вече в нея се виждаше повече интерес, отколкото гняв. Бел винаги се е интересувала повече от силата, отколкото от дребнавостите, макар че, ако можеше да бъде и двете... е, това щеше да е най-доброто от всички светове.

- Откъде го знаеш?

- Усетих зверовете им, а по-рано днес усетих звяра на Скъпата Майка.

- Скъпата Майка? - Тя успя да изглежда объркана под цялата тази искряща сила.

- Сладката Тъмнина - поясни Жан-Кпод.

- Усетих как тя се разшава в съня си, Бел. Майката на мрака се пробужда, затова децата □, както ти се изрази, най-накрая са се отзовали на нечий зов.

- Аз ги призовах - заяви тя.

- Ти можеш да призовеш всички големи котки и освен всичко останало, те са котки. Обзалагам се, че Господарят на зверовете също може да ги призове, ако се опита - казах.

За момент помислих, че тя ще тропне с крака си по земята или по-скоро с този на Мюзет.

- Те се отзоваха на моя повик, и на ничий друг.

- Не те ли притеснява, че децата на мрака се пробуждат? Не те ли плаши това?

- Работих дълго и упорито, за да събера достатъчно сила и да събудя децата на мрака.

Поклатих глава.

- Днес я почувства, Бел, как можеш да стоиш тук и да не разбираш, че не твоята сила се е повишила, а че тя се събужда?

Бел Морт поклати глава.

- Non, ma petite, искаш да ме разубедиш от отмъщението ми. Никога не забравям обида и винаги се грижа някой да плати цената за това.

- Тя се приближи към нас и искрящото острие на силата □ се завъртя около широката ми пола, но този път не накара дъхът ми да спре.

Това беше сила и тя пропълзя по кожата ми като редици от маршируващи насекоми, но не беше съблазнително, не беше нещр специално. През всички ни се беше изляла толкова много сила, че тази вечер нямахме сили за повече забавления.

Тя прокара ръка надолу по гърдите на Майка и усетих как тялото му се напряга, но това не беше ефектът, на който тя беше свикнала. Докосна лицето на Жан-Клод и той □ позволи.

- Прекрасно както винаги, Бел.

- Не, не както винаги - възрази тя. След това се обърна към мен.

Не исках да ме докосва, но знаех, че сега можех да □ позволя да го направи. Не беше тук телом, не наистина, и това ограничаваше силата □. С разума си го знаех, но студеното чувство в стомаха ми не беше толкова убедено. Насилих се да стоя мирно, докато тя допираше лицето ми с тази излъчваща светлина ръка. Ръката □ не точно изгаряше, там, където ме докосваше, но беше горещо, и силата, която се разпространяваше от нея и се спускаше по тялото ми като гореща вода, която се излива от лицето ми надолу по тялото. Това ме накара да потреперя и за пожелая да се отдръпна, но можех да го преглътна. Не се налагаше да се дърпам. Не се налагаше да бягам.

Тя дръпна ръката си и между нея и кожата ми остана усещането за сила. Тя се избърса в полата си, в полата на Мюзет. Почудих се дали Мюзет е още тук? Дали знае какво става? Или се е махнала, само за да се завърне, когато Бел приключи?

Най-накрая се обърна към Деймиън. Той се притисна плътно към мен, като куче, което се страхува да не го наранят, но не побягна.

Бел го докосна по лицето. Той трепна, избягвайки погледа □, но докато стоеше на колене да краката ми и не му се случи нищо по-лошо от усещането за силата върху кожата му, той вдигна бавно поглед. В очите му имаще нещо подобно на удивление, а зад него -триумф.

Бел дръпна рязко ръката си, сякаш тя бе тази, която беше изгорена.

- Деймиън е от моята кръвна линия, не от твоята, Жан-Клод. Не твоята сила усещам в него. - Тя ме погледна и върху това красиво, неземно лице имаше нещр, което не можех да разбера. - Защо усещам твоята сила в него, Анита? Не неговата в теб, а твоята в него?

Не бях убедена, че истината ще е от помощ, но знаех, че лъжата няма да помогне.

- Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не съм съвсем сигурна?

- Oui, и non. Говориш истината, но в нея има някакво извъртане. Преглътнах и поех дълбоко въздух. Наистина не исках Бел да разбере тази част. И никак не исках да стига преувеличена до Съвета.

Тя ме погледна, очите □ се разшириха и част от тази блестяща сила започна да се просмуква и да се връща обратно в тялото на Мюзет, така че Мюзет с медено-кафявите си очи бе тази, която срещна погледа ми.

- По някакъв начин той е твой слуга. Според легендите ни има такава възможност. Това е една от причините, поради която някога убивахме некромантите на мига.

- Радвам се, че сме напреднали от доброто старо време - казах.

- Не сме, но мислехме, че си човешкият слуга на Жан-Клод и в това нямаше нищо лошо, защото твоята сила му принадлежеше. - Тя поклати глава и над русата коса се видя размазан образ от черна, тъмен призрак над цялата окървавена белота. - Сега не съм толкова убедена. В теб се усеща силата на Жан-Клод, oui, но в Деймиън се усеща единствено твоята. Леопардите също се усещат само като твои. Никой некромант никога не е притежавал свое животно.

Тя поклати глава.

- Жан-Клод с новия си човешки слуга и нейните слуги можеше да ме държи настрани. Ако бях тук телом, вместо само духом, това нямаше да ви спаси, предполагам.

- Разбира се, че нямаше - съгласи се Жан-Клод, - твоята красота щеше да ни завладее.

- Без фалшиви ласкателства, Жан-Клод, знаеш колко ги мразя.

- Не знаех, че е такова.

- Не съм толкова убедена, че красотата ми ще завладее когото и да било от вас. По някакъв начин тази - и тя посочи към мен, -прекъсна връзката ми с леопардите, и по някакъв начин, ти прекъсна връзката ми с вампирите, които произлизат пряко от теб.

При тази реплика, пулсът ми се ускори леко, защрто дори не я бях усетила да пробва да отнеме Минг Ди или Фауст. Те стояха колкото се може по-далеч, облечени в типичните за телохранители черни кожени дрехи. Макар че двамата бяха толкова дребни, в сравнение с останалите, че изглеждаха не на място. Минг Ди изглеждаше уплашена, но Фауст - не. Което можеше да означава всичко и нищо.

- Но не всеки вампир в помещението произбиза директно от теб, Жан-Клод. Тъй като тялото ми не е тук, можеш да ми пречиш да събера това, което е твое, но не и това, което първоначално е принадлежало на мен.

Страхувах се, че знам за какво говори, и се надявах, че бъркам.

Бел Морт мина покрай нас, а пламъкът от загубената сила се усещаше като бриз върху кожата ни. Вървеше към Ашър. Понеже го беше създала лично и той беше по-стар от Жан-Клод, Ашър не му дължеше нищо, с изключение на клетвите, които всеки вампир полага пред своя Господар на града, и любов, вероятно любов. Не бях сигурна, че любовта е достатъчна, за да го спаси от Бел Морт. Вярвах в любовта, но вярвах и в злото. Нито любовта, нито злото побеждаваха всичко, но злото мами повече.