Небесносини грехове

31

Борех се с ardeur, докато пътувахме към „Циркът". Борех се с ardeur, докато тичах през паркинга и когато заблъсках по вратата. Профучах покрай изненаданата физиономия на

Боби Лий и успях да изрека:

- Питай Натаниел относно джипа. - След което вече го бях подминала и тичах към стълбите, които водеха надолу, към подземията.

Ричард също тичаше. Тичаше през дървета, клони и листа, които го удряха, но той не беше точно на същото място, отмяташе ги, движеше се, като вода, превърната в плът, плът, превърната в бързина. Докато той бягаше през дърветата, чух нещо голямо, което трошеше клоните пред него. Главата на Ричард се вдигна и преследването започна.

Блъснах вратата на спалнята на Жан-Клод, когато Ричард мерна елена, който бягаше с всички сили точно пред него. В гората имаше и други вълци, повечето бяха във вълча форма, но не всички.

Отворих вратата и телохранителите до нея я затвориха плътно след мен.

Не знам какво са усетили, или какво са видели, и вероятно така беше по-добре.

Върху леглото все още имаше сини копринени чаршафи и Ашър продължаваше да лежи, обграден от тях, неподвижен, мъртъв. Единствено Господарят на града беше буден, само той се движеше. Изпратих мислено въпрос и усетих всички вампири да дремят в ковчезите си или затъкнати в легла. За миг докоснах Анджелито и го видях да крачи неспокойно, объркан, чудещ се защо господарката му не е успяла с дяволския си план. Той погледна нагоре сякаш ме видя, или почувства нещо, след което се озовах обратно до вратата на банята. Ричард беше уловил елена си и се бореше. Едно копито го удари през корема, разкъса кожата, но вече имаше и други вълци, и кошутата нямаше никакъв шанс.

Вълк с черна козина разкъса гърлото й и усетих как Ричард, в човешка форма, се е качил върху нея и се опитва да я удържи, докато борбата ставаше по-бавна, по-спазматична, неволна. Страхът на кошутата отслабваше, като отворено шампанско, което е оставено да изветрее.

Вратата на банята се отвори, удари стената, но аз не помнех да съм я докосвала. Минах през вратата, преди тя да се затвори със сила зад мен, и отново - не помнех да съм я докосвала.

Жан-Клод се намираше в черната мраморна вана. Беше застанал на колене, а дългата му черна коса прилепваше към раменете. Беше се изкъпал. Като ме е усетил да се приближавам към него каго буря от нужда, си бе взел душ. Разбира се, и преди ме е усещал като буря от желание, но това не винаги означаваше, че бурята ще се изсипе върху него.

Усещах прясната, гореща кръв, докато Ричард се навеждаше към гърлото на кошутата.

Вълкът, който беше извършил убийството, всъщност бе отстъпил, така че Улфрик да може да се храни. Кожата на кошутата миришеше остро, почти горчиво, сякаш страхът се беше просмукал навън по нея. Не исках да съм в съзнанието на Ричард, когато докоснеше с уста тази плът.

Покатерих се във ваната облечена, горещата вода намокри дънките ми почти до горната част на бедрата ми.

- Помогни ми - чу се като шепот, а исках да бъде вик.

Жан-Клод се изправи, водата се стичаше по идеалната белота на кожата му и накара погледа ми да се плъзне надолу по тялото му и да открие, че е мек и не е готов за мен.

Изкрещях, а Ричард заби зъбите си в кожа, покрита с козина.

Жан-Клод ме хвана, иначе щях да падна във водата. Внезапно вече не можех да усещам

Ричард. Като че някаква врата беше затръшната в лицето ми и настъпи миг на благословена тишина, спокойствие, което стигна до дъното на душата ми. Жан-Клод проговори в тази тишина.

- Мога да те предпазя от нашия Ричард, ma petite, и него от теб, но не мога да предпазя едновременно теб и мен от ardeur.

Взирах се нагоре към него, бях полуприпаднала в ръцете му, те бяха върху гърба ми, а тялото ми се беше навело към водата и краката ми бяха подгизнали от горещата течност.

Отворих уста, за да изрека нещо, след което той удържа на думата си и ardeur се завърна с рев. Загърчих се в ръцете на Жан-Клод и той едва не ме изпусна, завлачи косата ми във водата и ме повдигна, след което притисна телата ни едно в друго. Ръцете ми, устата ми, тялото ми се нахвърлиха върху него, проследиха тази гладка, перфектна кожа, погалиха бледите следи от белезите от камшик върху гърба му, които бяха просто друга част от неговата перефектност.

Той се отдръпна от устата ми достатъчно, за да издиша тежко:

- Ma petite, не съм се хранил, няма кръв, която да изпълни тялото ми. Вдигнах поглед към него и открих, че очите му са възможно най-нормални, среднощно сини, обградени от черни мигли. Но в тях нямаше сила. Обикновено, когато е имало толкова много любовна игра, очите му бяха станали изцяло сини, без зеници. Трябваше да изплувам нагоре през ardeur, през нуждата, за да може най-накрая да разбера за какво говори. Преместих косата си на една страна и казах:

- Хранй се, хранй се, след това ме чукай.

- Не мога да подчиня съзнанието ти, ma petite, ще има единствено болка. Поклатих глава със затворени очи, а ръцете ми се плъзгаха по кожата на ръцете и раменете му.

- Моля те, Жан-Клод, моля те, храни се от мен.

- Ако разсъждаваше трезво, нямаше да ми предложиш такова нещо. Измъкнах червената тениска от дънките си, но имах затруднения със смъкването на ремъците на презраменния кобур, сякаш не можех да си спомня как да го направя. Извиках раздразнено, без думи. Може би заради това, или защото Жан-Клос се бореше да отблъсква прекалено много неща едновременно, изведнъж усетих как Ричард се храни, как горещата плът се спускаше на големи хапки по гърлото му.

Задавих се, залитнах и паднах до ръба на ваната, като оставих горещата вода да стигне до кръста ми. Щях да повърна.

Жан-Клод ме докосна по гърба и вече не усещах Ричард.

- Не мога да предпазвам и двама ни от нашия вълк, да се боря едновременно с твоя и с моя ardeur и да се боря със собствената си жажда за кръв. Прекалено много е.

Седях на ръба на ваната, пръстите ми бяха разперени и се опитвах да запазя равновесие върху мрамора.

- Тогава не се бори с всичко. Избирай битките си.

- Коя да избера? - попитай той с тих глас.

Ardeur се надигна като нежна вълна и прогони замайването, прочиствайки ме от усещането за месо, което се спуска по гърлото ми. Не бях осъзнала, че в ardeur има някаква нежност.

Сякаш прочел мислите ми, Жан-Клод каза:

- Ако не се бориш срещу ardeur, не е толкова ужасен.

- Също както при звяра, ако го приемеш, не ти разказва играта.

Той се усмихна леко.

- Oui, ma petite.

Ardeur ме накара да се изправя на крака и вече не треперех. Бях уверена в желанието си.

Придвижих се през горещата, дълбока до бедрата, вода, дънките ми залепнаха за мен като втора кожа, а маратонките ми се плъзгаха през гъстата вода. Стоях права и го докосвах единствено с поглед. Силата на бедрата му, отпуснатата изпъкналост на слабините му, при която кожата беше малко по-тъмна, отколкото останалата, линията от черни косми, която се издигаше към пъпа, до гладките очертания на гърдите му с бледите кръгове на зърната и равната белота на белега от изгаряне с форма на кръст. Стигнах до грацията на раменете му, до очертанията на врата му и най-накрая до лицето.

Никога не бях сигурна как да гледам в него и да не бъда поразена. Ако ставаше въпрос само за тъмното величие на косата му, можех да го понеса, но очите му... очите му - възможно най-тъмното синьо, което да не е черно. Бяха най-наситеното синьо, коено съм виждала някога. Миглите му бяха толкова гъсти, че приличаха на черна дантела. Костите на лицето му бяха деликатни, дребни и прекрасно изваяни, сякаш този, който го е направил е внимавал с всяка извивка на шията му, всеки завой на брадичката му, с всяка вежда и най-накрая с устата.

Тя беше просто красива. Толкова червена на фона на белотата на кожата му. Докоснах го по лицето, проследих контурите му от слепоочията до брадичката му и пръстите ми прилепнаха към капките влага по кожата му, така че докосването не беше гладко или плавно. Ardeur бе все още в мен като огромна топла тежест, но този път го приветствах, приветствах го защого прогони звяра на Ричард и можех да мисля, макар и само за мъжа срещу мен.

Взирах се в това лице и споделих на глас мислите си:

- Това ли е лицето, което вдигна хиляда кораба...?* - Плъзнах длан зад шията му и започнах нежно да го приближавам като за целувка.

- И изгори губещите се във висините кули на Илиум?* - Обърнах лице и отметнах на една страна косата си, за да оголя врата си.

- Прелестна Елена, дари ме с целувка за безсмъртие!*

Той отвърна:

- Ето това е ад, а аз не съм излязъл от него: Мислиш, че съм видял лицето Божие и съм вкусил вечните удоволствия на рая, а не съм измъчван нескончаемо в ада, лишен от безкрайно блаженство!*

Цитатът ме накара да се обърна и да погледна Жан-Клод.

- Това също е от „Д-р Фауст", нали?

(*И двата цитата са от „Трагичната история за живота и смъртта на д-р Фауст" от Кристофър Марлоу - 1564 - 1593)

- Oui.

- Знам само основните - казах.

- Нека тогава да ти кажа друг: „С целувки те убих, звездице ясна - и върху теб, целувайки те, гасна!"*

(*Шекспир - „Отело", преводът е на Валери Петров)

- Това не е Марлоу - констатирах.

- Един от съвременниците му - подсказа Жан-Клод.

- Шекспир - досетих се.

- Изненадваш ме, ma petite.

- Подсказа ми прекалено много - обясних, - Марлоу и Шекспир са горе-долу единствените от това време, които хората все още цитират. - Вдигнах поглед към него и се намръщих. -

Защо се бориш с мен за това?

- Днес, докато ardeur те беше обзел, ти каза „храни се". Когато съзнанието ти се проясни,ще „свириш фал" и ще бъда наказан от съжалението ти. - Изражение, изпълнено с такъв копнеж и неудовлетвореност прекоси лицето му. - Искам повече от почти всичко друго да споделям кръв с теб, ma petite, но ако я взема сега, когато си като опиянена, по-късно ще ме отблъснеш по-категорично от всякога.

Щеше ми се мога да го опровергая. Бих искала да открия нечий друг цитат, който да ми помогне да го убедя, но моят контрол върху ardeur все още не беше толкова добър като неговият. Само взирането нагоре към цялата тази красота ме караше да забравям. Да забравя и малкото поезия, която знаех. Да забравя логиката, разума, задръжките си. Да забравя всичко, освен красотата му, да забравя всичко, освен нуждата си. По-скоро се плъзнах по тялото му, а не коленичих. Горещата вода се просмука през блузата ми, през сутиена ми, в тялото ми, държейки ме в плен на емоцията, докато гледах нагоре към Жан-Клод. Той сведе поглед към мен, а очите му все още бяха човешки, нормални, прекрасни, но аз исках повече.

Наведох лицето си към него, бавно, за целувка по устните.

- Ma petite, не можеш да направиш нищо, преди да се нахраня.

Целунах нежно слабините му.

Той затвори очи и дъхът му излезе като сдържана въздишка.

- Не твърдя, че не е приятно, но няма да съм ти от полза.

Поех го в устата си, а той беше малък и мек, така че не ми се налжи да се боря, за да го поема целия вътре. Обожавах усещането за него, докато е малък, не само защото не се борех с ерекцията, за да мога да дишам и да преглъщам, но и заради разликата в тъканта. В женското тяло нямаше нищо, което да се усеща по такъв начин. Завъртях го нежно в устата си и Жан-Клод потрепери. Засмуках го внимателно, дърпайки с устните си и завъртях очи нагоре, за да видя как отмята глава назад, а ръцете му се свиха, вкопчвайки се за въздуха.

Отдрънах се достатъчно, че да прошепна, така че дъхът ми погали мократа кожа на слабините му:

- Храни се, за да можем и двамата да се храним.

Той поклати глава и сведе поглед към мен, а в очите му имаше изражение, което не бях виждала често на лицето му. Упорство.

- От теб ще взема наслада, ma petite, но не кръв, не и докато ardeur те е обзел. След като ardeur бъде задоволен, ако все още желаеш да бъдеш прегърната, то с удоволствие и наслада ще се подчиня, но не и така.

Плъзнах ръце нагоре по гладката мокрота на бедрата му.

- Трябва да се храня сега, Жан-Клод, моля те, моля те.

- Non - и отново поклати глава към мен.

Ardeur беше готов да бъде нежен, толкова нежен, колкото въобще някога го бях усещала, но да бъде отричан, не го направи, или не направи мен, нежна. Ядосан, непреклонен, измамен.

Опитах се да не мисля за това, но не успях. Бях добра, толкова добра за дълго време. Не се храних от Кейлъб, а никой нямаше да ми се развика, ако го бях направила. Не се бях хранила от Натаниел, а той беше мой pomme de sang. Исках при него да мине още един ден, преди да бъде сдъвкан. Не ми харесваше, че е припаднал в клуба.

Не бях притеснявала Джейсън, който беше прекалено слаб, за да спори. След като усетих, че Жан-Клод е буден, знаех какво искам. Дори не видях останалите мъже, покрай които минах на път за неговата стая. За мен те не съществуваха. А сега той ме отхвърляше, отказваше ми, отблъскваше ме. Някаква малка, далечна част от мен знаеше, че това не е вярно, че дори не е честно, но това беше далечен глас. А гласовете в съзнанието ми крещяха „чукай го, храни се от него, вземи го".

Борих се, докато от мен не остана достатъчно, че да продължа да се боря. Не остана нищо друго, освен нуждата, а тя нямаше милост.

Отново го покрих с уста и направих нещо, което можех да правя единствено докато беше все още малък. Нежно придърпах тестисите му в устата си, така че го държах целия вътре. Да мога да го държа така, бе най-невероятното усещане, да удрям леко с езика си по отпуснатата кожа между тестисите му, да завъртя деликатните яйца не неговото тяло до зъбите и бузите си. По този начин, той изпълваше устата ми толкова широко, толкова невероятно широко, но тъй като дължината не съответстваше на широчината, не се давех, нито се борех да дишам. Сякаш можех да го държа в мен по този начин в продължение на дни. Засмуках го, члена, тестисите, всичко заедно, и поставих устата си в основата му, така че устните ми образуваха печат върху тялото му, смучех, ближех, въртях го, изучавах го. Погледнах нагоре и открих, че очите му най-сетне са станали сини, но вече не ме интересуваше. Затворих очи, обвих ръце около гладката стегнатост на задните му части и се отдадох на удоволствието.

Чух виковете му и усетих как тялото му потрепери и се разтресе заради докосването ми, но всичко това бе далечно. Плътта му изпълваше устата ми, виеше се толкова лесно под езика ми. Винаги съм се наслаждавала на усещането за него, докато е увиснал, но никога не съм могла да задоволя желанието си, защото след няколко докосвания, като всички мъже, не оставаше малък.

Обвих устатата си все по-близо и по-близо до основата му и докоснах съвсем леко със зъби.

Там, в основата му, където, ако захапеш прекалено силно, можеш да отхапеш всичко.

Осъзнавах какъв жест на доверие беше това от негова страна. Захапах достатъчно силно, за да го накарам да извика, след което дръпнах нежно, използвайки основно устните си за натиск.

Оставих тестисите му да се изплъзнат и всмуках останалата част от него обратно в устата си, силно и бързо, дърпайки по-здраво, отколкото трябваше, смучех толкова силно и бързо, колкото исках, вече не се контролирах, не чаках, отдадох се на усещането за него как се движи вън и навътре в устата ми, докато се движех.

Жан-Клод изкрещя името ми, смесица от удоволствие и болка, и ardeur избухна над двама ни.

Горещината се разпростря нагоре през мен и усетих как се протегна, как се тласна в Жан-

Клод. Толкова горещо, толкова горещо, невероятно горещо, сякаш водата около нас би трябвало да заври. Някъде във всичко това, от съзнанието ми беше останало достатъчно, че го пуснах от устата си, така че да не се увлека прекалено много.

Загърчих се до краката му, ноктите ми се впиха в задника му, хълбоците му, бедрата му, докато той се разтърсваше над мен и се бореше да остане на крака.

Най-накрая почти се свлече на ръба на ваната и остана там, подпрял се на ръцете си, като дишаше прекалено тежко, и това, че поначало дишаше, означаваше, че е нахранил неговия ardeur, докато аз се хранех от него. Понякога ставаше въпрос само за обмяна на енергия, а друг път беше истинско хранене.

Покатерих се извън ваната, така че да седна до него, но не го докосвах. Понякога, точно след като ardeur е бил хранен, каквото и да било докосване можеше да го възпламени отново, особено между хора, които и двамата носят ardeur в себе си. Така е било между

Жан-Клод и Бел, така бе понякога и между нас.

Очите му продължаваха да бъдат изцяло сини, като среднощно небе, когато звездите са приглушени. Когато проговори, гласът му беше задъхан:

- Ставаш по-добра в храненето на ardeur, без да има истински оргазъм, ma petite.

- Имам добър учител.

Той се усмихна с онази усмивка, която мъжете отправят към жените, с които току-що са свършили да правят секс и това не е за пръв път, и няма да бъде последен.

- Схватлива ученичка, както казват.

Погледнах го и той бе като блед алабастър с тази изключително черна коса и тези сини очи. Извивките и вдлъбнатините на тялото му, изложени на осветлението над главите ни, бяха красиви и познати, като любима пътека, по която мога да вървя вечно и никога да не ми омръзне.

Взирах се в Жан-Клод и не неговата красота ме караше да го обичам, а го обичах заради самия него. Това беше любов, изградена от хиляди докосвания, от милиони разговори, от милиарди споделени погледи. Любов, изградена от споделена опасност, от победени врагове, от непоколебимост да опазим на почти всяка цена хората, които зависят от нас, от разбирането, че нито един от нас няма да промени другия, дори и да може.

Обичах Жан-Клод, всичко в него, защото ако отнемех заговорите, ако отнемех лабиринта на неговия ум,това щеше да го осакати, да го превърне в някой друг.

Седях на ръба на ваната, а дънките и маратонките ми бяха подгизнали, гледах го как се смее, наблюдавах как очите му отново стават човешки, и го исках, не за секс, макар че и това го имаше, но за всичко.

- Изглеждаш сериозна, ma petite, за какво мислиш с толкова тържествено изражение?

- За теб - отвърнах с тих глас.

- И защо това те кара да изглеждаш толкова сериозна? - Хуморът започна да изчезва от лицето му и разбрах, без да съм напълно сигурна, че според него мисля отново да избягам.

Вероятно се е притеснявал за това от мига, в който делих легло с него и с Ашър.

Обикновено побягвах след като извършех някакъв голям пробив. Или трябваше да кажа провал?

- Изненадващо мъдър приятел ми каза, че задържам някаква част от себе си от всички мъже в живота ми. Той заяви, че го правя, за да съм в безопасност, за да попреча на любовта да ме погълне.

Лицето на Жан-Клод беше станало много предпазливо, сякаш се страхуваше да не разгадая изражението му.

- Исках да споря, но не можех. Беше прав.

Жан-Клод ме погледна, лицето му продължаваше да бъде безизразно, но около очите му имаше напрежение, тревога, която не можеше да скрие напълно. Чакаше ударът да се стовари, бях го научила да го очаква.

Поех дълбоко въздух, изпуснах го бавно и довърших:

- Това, което сдържах от теб, бе споделянето на кръв. Сега храним ardeur един от друг, но аз продължавам да не ти позволявам да пиеш кръв.

Жан-Клод отвори уста, сякаш за да изрече нещо, сред което я затвори. Беше седнал поизправен и държеше ръцете си стиснати в скута. Бореше да запази неутрално не само лицето си, дори езикът на тялото му беше изключително предпазлив.

- Преди няколко минути ти казах да се храниш от мен и ти отвърна, че няма да го направиш, докато ardeur ме е обзел. Не и докато съм опиянена. - Не можех да не се усмихна на избора на думи, защото „опиянена" описваше подходящо ardeur. Свръхестествен алкохол.

- Нахраних ardeur, и двамата го направихме. Вече не съм опиянена.

Той беше замръзнал много неподвижно, с тази върховна неподвижност, която старите вампири можеха. Сякаш, ако отместех поглед, той нямаше да е там, когато погледнех отново.

- И двамата сме нахранили ardeur, поне това е вярно.

- А аз продължавам да предлагам кръв.

Той пое дълбоко въздух.

- Искам го, ma petite, знаеш го.

- Знам го.

- Но защо сега?

- Казах ти, разговарях с приятел.

- Не мога да ти дам това, което Ашър ти даде, даде и на двама ни, вчера. С моите белези върху теб, може въобще да не успея да подчиня съзнанието ти. Ще има само болка.

- Тогава го направи насред удоволствието. Доказали сме неведнъж, че сетивата ми за болка/удоволствие се объркват леко, когато съм достатъчно възбудена. Това го накара да се усмихне.

- Както и моите.

А това накара мен да се усмихна.

- Да се позабавляваме.

- А после? - попита тихо той.

- Когато времето настъпи, вземи кръв и след това да се чукаме.

Това го накара да избухне в изненадващ смях.

- Ma petite, приказваш толкова мило, как бих могъл да откажа?

Наведох се към него, целунах го нежно по устните и изрекох:

- „Устните й изсмукват душата ми, виж къде отлита! Ела, Елена, ела и ми върни душата.

Тук ще остана, тук, където раят докосва устните й, и всичко, що не е

Елена, е нечистота."*

(*Отново цитат от „Трагичната история за живота и смъртта на д-р Фауст" от Кристофър Марлоу - 1564 - 1593)

Той се вгледа в лицето ми с такъв копнеж.

- Мислех, че каза, че не можеш да си спомниш повече от пиесата.

- Спомних си още - прошепнах. - А ти?

Той поклати глава, а двамата бяхме толкова близо един до друг, че косата му докосваше моята и не можеше да се различи къде едната чернота свършваше, а другата започваше.

- Не и когато си толкова близо до мен, не.

- Добре - усмихнах се, - но ми обещай, че някоя нощ ще вземем пиесата и ще се редуваме да я четем един на друг.

Той се усмихна, и това бе усмивката, която бях започнала да ценя повече от всяка друга, която бе истинска и уязвима, и може би едно от малкото неща, останали от мъжа, който вероятно би могъл да бъде, ако Бел Морт не го беше открила.

- Кълна се, при това с удоволствие.

- В такъв случай ми помогни да смъкна тези мокри дънки и нека да оставим поезията за друга нощ.

Той обхвана с длани лицето ми .

- Между нас винаги има поезия, ma petite.

Внезапно устата ми пресъхна и ми бе трудно да преглъщам, заради биещия в гърлото ми пулс. Чу се задъханият ми глас:

- Да, но понякога са мръснишки лимерици*.

(*лимерик - хумористично петостишие)

Той се разсмя, докато ме целуваше, след което ми помогна да махна мокрите дънки, мокрите чорапи, мокрите обувки и всичко останало мокро. Когато кръстът ми се изплъзна от блузата, не засия. Просто си лежеше и проблясваше заради осветлението над главите ни. Жан-Клод отклони поглед, както правеше винаги, когато видеше осветен предмет, но това беше единственият намек, който имах, че кръстът го притеснява. Осъзнах стреснато, че около Жан-Клод никога не съм носила кръст и той да е засиявал заради него.

Какво означаваше това?

Обикновено съм доста пряма, освен ако не става въпрос за нещо емоционално, но се опитвах да се променя, да променя това, така че попитах:

- Наистина ли те боли, когато гледаш към кръста ми?

Той гледаше непоколебимо в ръба на ваната.

- Не.

- Тогава защо отмести поглед?

- Защото ще започне да сияе, а не искам.

- Откъде знаеш, че ще започне да сияе?

- Защото съм вампир, а ти си истински вярваща. - Продължаваше да се взира във водата, в мрамора на ваната, навсякъде, освен в гърдите ми и в кръста, който продължаваше да виси.

- Когато ти си бил единственият вампир наоколо, никога не се е случвало кръстът ми да сияе.

Тогава той погледна бързо нагоре, след което веднага сведе поглед.

- Това не може да е вярно.

Замислих се по въпроса.

- Не мога да си спомня някога да се е случвало. Ти отместваш поглед, след това махам кръста, и продължаваме с работата си, но той не сияе.

Той се размърда във водата достатъчно, че да изпрати дребни пръски към краката ми.

- Има ли значение? - Гласът му показваше колко му бе неприятна насоката на разговора.

- Не знам - отвърнах.

- Ако не искаш да се храня, ще си вървя.

- Не става въпрос за това, Жан-Клод, честно.

Той постави ръка върху ръба на ваната и пристъпи навън.

- Жан-Клод - казах.

- Non, ma petite, не го искаш, иначе нямаше да се вкопчиш в осветения си предмет. - Той взе искрящо синя хавлия, чийто цвят съвпадаше с цвета на завивките на леглото и започна да се бърше.

- Мисълта ми е..., ох, по дяволите, не знам каква ми е мисълта, просто не си отивай.

Протегнах ръцете си назад, за да откача закачалката на веригата и вратата се отвори.

Ашър пристъпи вътре, покрит със засъхнала кръв, изцяло моя. Това трябваше да ме притесни, но не се случи. Косата му продължаваше да се спуска около раменете като плетеница от злато, а при Ашър, това не беше евфемизъм за русо. Косата му беше като златна мрежа от плътни, меки вълни. Очите му бяха толкова светло сини, като зимни небеса, но по-топли, по-... живи. Той се приближи към нас, дългото му тяло бе голо и перфектно. Белезите не го правеха по-малко идеален, а бяха просто част от Ашър, и нищо не разваляше златистата грациозност, докато той влизаше в помещението. Беше толкова красив, че дъхът замря в гърлото ми и накара гърдите да ме заболят при вида му. Исках да изрека: „Ела при нас", но гласът ми беше изчезнал заради неподправеното възхищение, докато Ашър се плъзгаше към нас с боси стъпала.

Кръстът оживя, не с изгарящата бяла светлина, която беше в джипа, но и тази бе достатъчно ярка. Достатъчно ярка, че да ме накара да замигам. Достатъчно ярка, че да ми помогне да мисля. Ашър продължаваше да е красив, нищо не можеше да промени това, но сега можех да дишам, да се движа, да говоря. Въпреки че нямах представа какво да кажа.

Досега никога кръстът ми не беше светел около него също.

Жан-Клод бе този, който каза:

- Какво си направил, mon ami, какво си направил? - Беше се обърнал с гръб към светещия кръст и използваше хавлията, за да предпази очите си.

Ашър бе вдигнал ръка, за да предпази собствените си светло сини очи.

- Опитах се да подчиня съзнанието й достъчно, че да изпита удоволствие, но ardeur беше прекалено много.

- Какво си направил? - запита отново Жан-Клод.

Наблюдавах и двамата в светлината на кръста - единият, криещ се зад синя хавлия, а другият - зад собствената си ръка, и отговорих вместо него:

- Той подчини съзнанието ми. Той подчини съзнанието ми напълно и съвършено.

Дори докато го изричах, осъзнавах, че е направил повече от това.

Съзнанието ми е било подчинявано и преди. Това дори се случи веднъж с Жан-Клод, когато се запознахме за пръв път. Но вампирите, притежаващи силата да подчиняват съзнанието, са под път и над път, повечето могат да го правят. По-голяма част от младите трябва да те уловят в погледа си, но по-старите могат да го направят просто с мисълта си. Бях имунизирана срещу повечето, което бе отчасти естествена способност на некромант, и отчасти се дължеше на белезите на Жан-Клод. Но към Ашър не бях имунизирана. Кръстът продължаваше да сияе, вампирите продължаваха да предпазват очите си, и дори докато те се прикриваха от бялата светлина, аз продължавах да ги желая, и двамата, но сега не можех да не се замисля каква част от това се дължеше само на мен и каква част се дължеше на умствените номера на Ашър. По дяволите.