Небесносини грехове

55

Брадли беше от Отдела за специални проучвания - ново подразделение, създадено, за да се справя със свръхестествените престъпления. Последния път работехме заедно върху някои много отвратителни убийства в Ню Мексико.

Улових здравото му ръкостискане и му отвърнах по същия начин. Той се усмихна, и мисля, че и двамата бяхме доволни да се видим. Погледът му мина през стаята, преди да попадне върху Зербровски.

- Сержант Зербровски, сигурно живеете правилно?

Зербровски се приближи към нас.

- Какво имате предвид, агент Брадфорд?

Той вдигна тънка кафява хартиена папка.

- От другата страна на улицата, срещу клуба, в който двете жени са били снощи, има магазин. Магазинът е бил обран миналата година и са поставили много добра система за наблюдение.

Майтапът изчезна, внезапно Зербровски стана съвсем сериозен.

- И?

- Снимали са мъж, който отговаря на описанието на съседа, и снощи е бил заедно с двете жени. Минали са точно пред прозореца на магазина. - Той отвори папката. - Позволих си да взема извадените кадри от филма.

- И да го дадеш на всичките си хора - предположи Мерлиони.

- Не, детектив, това беше единственото копие и го донесох първо тук.

Мерлиони сякаш му се щеше да спори, но Зербровски го отряза.

- Не ме интересува кой ще реши случая, стига да хванем този тип.

- Чувствам се по същия начин - съгласи се Брадли.

Не му повярвах напълно. Когато разговаряхме последния път, малкият му отдел беше под заплахата да бъде разпуснат, а случаите им да бъдат върнати на отдел „Поддръжка на разследванията" (да се разбира като отдел „Сериен убиец"). Брадли беше един от добрите, наистина се интересуваше повече от разкриването на престъпления, отколкото от напредък в кариерата, но също така се интересуваше и от новия си отдел. Вярваше силно, че федералните имат нужда от такъв. Бях съгласна с него. Така че защо даваше единственото копие от снимката? В споделянето имаше логика, но в това да я даде нямаше.

- Какво мислиш, Анита?

Свалих поглед към снимката. Беше черно-бяла, с доста добро качество, всъщност. Две жени гледаха нагоре и се смееха към висок мъж между тях. Брюнетката от ляво отговаряше на някои от снимките долу. Не бях попитала за името на собственичката на къщата. Не исках да знам. По този начин по-лесно можех да вляза в банята и да ровя в останките.

Другата жена изглеждаше смътно позната.

- Жената не беше ли от груповата снимка долу? Изглежда е правена на някое парти.

- Ще проверим - отвърна Зербровски?

- А мъжът? - попита Брадли.

Погледнах мъжа на снимката. Мъжът, който можеше да е нашият убиец, а можеше и да се намира на дъното на купчината кости във ваната, бе висок, с широки рамене. Правата кестенява коса беше опъната назад в дълга конска опашка, която една от жените дърпаше игриво. Лицето бе с високи скули, красиво. Не беше с красотата на Ричард, но по някакъв странен начин ми напомняха един на друг - и двамата бяха високи, с широки рамене, и двамата с класическа красота. Но в лицето на този мъж имаше нещо, дори и през снимката, от което ме полазваха тръпки.

Може би се дължеше на факта, че двете жени ги деляха само часове от жестокото убийство. Може би причината беше във въображението ми, но изражението върху лицето на мъжа, когато вдигна поглед и видя камерата, не ми хареса. Осъзнах, че заради това погледът беше такъв, заради това изглеждаше толкова странно.

- Забелязал е камерата - казах.

- Какво имаш предвид? - попита Зербровски.

- Погледни лицето му, не му е харесало, че е заснет.

- Вероятно е бил наясно какво ще прави с тях - вметна Мерлиони, -и не е искал да бъде забелязван с жертвите преди убийството.

- Може би, вероятно. - Продължавах да гледам лицето му и си помислих, че ми изглежда познато.

- Познаваш ли го? - попита Брадли.

Втренчих се нагоре в него. Физиономията му беше безизразна, невинна, но не повярвах на това изражение.

- Защо да го познавам?

- Е, той е превръщач, и ако е нашият човек, реших, че може да си го виждала наоколо.

Брадли лъжеше, можех да го усетя. Дори аз не бях толкова нетактична, че да го обвиня в лъжа в лицето, но необходимостта от отговор ми беше спестена от звъна на телефона ми. Днес го носех със себе си, за всеки случай, закачен отзад на колана ми. Мюзет и компанията и не си бяха тръгнали от града мирно и кротко. Наречете ме наивна, но просто им нямах доверие.

- Ало.

- Анита Блейк ли е? - Беше жена. Не разпознах гласа.

- Да.

- Детектив О'Брайън е.

Странно, но покрай цялата работа с вампирската политика и новото убийство, не бях мислила кой знае колко относно обявения за международно издирване терорист Леополд Хайнрих.

- Детектив О'Брайън, радвам се да те чуя, какво става?

- Идентифицирахме двете снимки, които извади.

- Сериозно? Впечатлена съм, снимките не бяха много качествени.

- Лейтенант Никълс, виждала си го веднъж, ги позна.

Беше ми необходима секунда, за да направя връзка с името.

- Лейтенантът, който беше начело в гробището Линдъл.

- Да, същият. Той извади същите две снимки, които и ти, и тъй като сте се срещали само веднъж...

Прекъснах я, преди да успее да довърши:

- Телохранителите, скапаните телохранители. Кандучи и...

Тя допълни:

- Балфур.

- Да, точно така. Не мога да повярвам, че не съм ги запомнила.

- Видяла си ги веднъж, през ноща, Блейк, и според споделеното от Никълс, вдовицата е спретнала интересно шоу.

- Да, но все пак... Извикахте ли ги на разпит?

- Никой не знае къде са. Напуснали са работа в охранителната фирма на следващия ден, в който си ги видяла. Работили са там само от около две седмици. Всички препоръки, които са представили, не водят до никъде.

- По дяволите - ядосах се. Хвърлих поглед надолу към снимката, която Брадли все още държеше ниско, така че да можех да я виждам. Внезапно разбрах защо ми изглеждаше смътно позната. На нея беше друг от познатите съучастници на Хайнрих. Или приличаше невероятно много на един от тях. Но не вярвах, че съвпадението може да стигне чак до там.

Вдигнах поглед към Брадли. Той продължаваше търпеливо да държи снимката ниско, така че да можех да я виждам, по-ниско, отколкото някой от другите двама мъже имаше нужда. Може би се държеше учтиво, а може би не. Погледите ни се срещнаха, но физиономията му не издаваше нищо. Физиономия на полицай.

- А ако ти кажа, че в момента гледам снимка на още един от познатите съучастници на Хайнрих, и той също се намира в града? Изражението на Брадли въобще не се промени. За разлика от лицата на Зербровски и Мерлиони. Те изглеждаха изненадани. Брадли не.

- Как се добра до снимката?

- Дълга история, но го търсят във връзка с някои убийства тук, в града.

- Кой мъж?

- Мисля, че само той имаше по-дълга коса. Не смятам, че беше вързана на конска опашка като сега, но определено стигаше до раменете.

Чух шумолене на хартия.

- Ето го. - Чух още шумолене, след което тихо изсвирване. - Рой Ван Андерс. Много кофти тип, Блейк.

- Колко кофти?

- Странно, но точно днес получихме досието на г-н Ван Андерс. Снимки от местопрестъплението, които ще те накарат да си изповръщаш червата.

- Много кръв, но не е останало кой знае колко от тялото? - попитах. Усетих как Зербровски се напрегна до мен.

- Да, откъде разбра?

- Мисля, че в момента се намирам на местопрестъпление, което е дело на Ван Андерс.

- Занимаваш се с онова убийство на ликантроп, нали?

- Да.

- Нищо в досието му не подсказва, че той е нещо, различно от човек. Просто е болен нещастник, който обича да изнасилва и убива жени.

- Някой задал ли е въпроса как е разчленил телата, или къде са останалите части от тях?

- Още не съм чела всичко, но не. Повечето от престъпленията му са извършени в държави, от които сме късметлии да получим каквито и да било снимки. С много лоша техника и с много малко пари, за да извършват прецизни разследвания.

- Колко трябва да си прецизен, за да направиш разлика между инструменти и зъби?

- Много серийни убийци използват зъби, Блейк. - Звучеше сякаш изпитва необходимост да защитава честта на някаква далечна полиция.

- Знам това, О'Брайън, но то е без значение. Това, което е от значение е, че той е в нашия град, в този момент, а ние не сме с лоша техника, и разполагаме поне с някакви пари, за да проследяваме и залавяме кофтите типове.

- Права си, Блейк. Да се съсредоточим върху тук и сега.

- Имаме ли достатъчно основания да разпитаме Хайнрих и приятелчето му?

- Мисля, че бихме могли. Можем да извадим убедителни аргументи, че Хайнрих е наясно с хобитата на приятелчето си. Това ще го превърне поне в подбудител.

- Ще дойда веднага щом успея да се измъкна от тук.

- Блейк, това не е твой случай. Ти си една от потенциалните жертви. Мисля, че това те прави прекалено свързана с всичко, за да си обективна.

- Не го прави, О'Брайън, играх честно с теб.

- Това не е игра, Блейк, това е работа. Или искаш признание за всичко?

- Не давам пет пари за признанието. Искам само да присъствам, когато разпитвате Хайнрих.

- Ако пристигнеш навреме, но няма да задържаме купона само заради теб.

- Добре, О'Брайън, добре, ти си водещият детектив.

- Много мило, че си го спомни. - Тя ми затвори телефона.

Изрекох много прочувствено:

- Кучка!

Физиономиите на Зербровски и Мерлиони изразяваха нетърпение, но не и лицето на Брадли. Можеше да бъде непроницаем, но не беше актьор. Обясних им ситуацията и Зербровски се вбеси на О'Брайън, не защото не ме допускаше, а защото дори не си беше направила труда да се свърже с член на РОСР.

- Защо е наредила да ги затворят, защото са те следили ли? Имаме четири убийства, може и повече. - Той ме погледна. - Искаш ли да се повозиш в кола с включени сирени и светлини, за да стигнем до там, преди тя да извърши нещо, с което да съсипе нашия случай? Хареса ми фразата „нашия случай" и ми хареса фактът, че той ме покани заедно с тях. Долф вероятно нямаше да го направи, дори и ако не ми беше бесен.

Кимнах.

- С удоволствие ще дойда и ще размахам под носа и юрисдикцията си.

Той се ухили.

- Дай ми десет минути, за да дам заповеди на всички и след това ме чакай долу. Ще вземем назаем маркирана кола. Хората винаги правят по-бързо път на такава кола. - Той излезе през вратата и тръгна по стълбите надолу, мърморейки на себе си.

Мерлиони го последва с думите:

- Кой трябва да остане за почистването на ваната на смъртта? - Не мисля, че Мерлиони искаше да бъде включен в чистенето, дори не искаше и да надзирава.

Брадли и аз се озовахме сами. Беше нечувано федерален, двама федерални предполагам, да бъдат оставени сами при такова убийство. Повечето местни мразеха федералните, а федералните им отвръщаха със същото.

Вдигнах поглед към Брадли.

- Сега, когато направих всички заключения, които искаше да направя, ми кажи защо наистина дойде тук?

Той затвори папката и ми я подаде.

- Да разреша случай.

- Разкриването на тези случаи ще увеличи влиянието на отдела ти. Когато разговоряхме последния път, имаше нужда от това.

Той се вгледа внимателно в мен.

- Официално ли си тук, Брадли?

- Да.

Взирах се в невъзмутимото му лице.

- Само като агент на ФБР ли?

- Не знам за какво говориш.

- Веднъж ме предупреди, че ще привлека вниманието на някои от не толкова приятните браншове на правителството ни, мисля, че ги нарече фантоми. Ван Андерс такъв ли е?

- Няма нормално правителство, което да иска такова животно в страната си.

- Говори с мен, Брадли, говори с мен, или когато се видим следващия път, няма да ти се доверявам така, като го правя точно сега.

Той въздъхна и изведнъж започна да изглежда уморен. Потърка очите си с палец и показалец.

- Насочиха вниманието ни към тези убийства. Но и преди съм виждал такива престъпления. В друга държава, на място, където правителството се тревожеше повече да остане на власт, отколкото да предпази беззащитните жени. - В погледа му имаше някакво изражение, нещо отдалечено и изпълено с болка.

- Каза, че си се махнал от тази работа.

- Махнах се. - Той ме погледна много твърдо, очите му вече не бяха очи на ченге. - Мъжете като Ван Андерс бяха една от причините, поради които не можех повече да продължавам да правя това. Но когато определени хора разбраха, че е възможно да е бил оставен да вилнее в рамките на САЩ, не бяха доволни. Имам еднократно разрешение да помогна нещата да се задвижат тук.

- Каква е цената на тази помощ?

- Хайнрих ще бъде изведен от страната. Никога няма да идентифицират втория мъж, с когото беше прибран. Всичко ще бъде покрито.

- Хайнрих е подозиран в тероризъм. Мислиш, че просто ще го пуснат да си ходи?

- Търсят го в още пет държави, с които имаме спогодби. На кого да го дадем, Анита? По-добре да го пуснем.

- Не искаш ли да разбереш защо е бил в града? Аз знам, че ме интересува защо ме следеше.

- Обясних ти защо такива хора биха могли да те поискат.

- За да вдигам мъртъвци за тях. Тук политически лидер, няколко зомби-телохранители там - опитах да се пошегувам, но Брадли не се смееше.

- Сещаш ли се за мъжа, който беше прикован за стената на дневната си?

- Да.

- Той познаваше Хайнрих и Ван Андерс и смяташе, че те са прекалено крайни. Напусна и се скри, но не достатъчно добре.

- Ако това е било екзекуция, защо са го направили да изглежда като някакво ритуално убийство?

- За да не прилича на екзекуция.

- Защо ги е интресувало? - попитах.

Той поклати глава.

- Това е съобщение, Анита. Искали са го мъртъв и при това по начин, който ще бъде достатъчно сензационен, че да стигне до заглавията в пресата. Искали са смъртта му да бъде такава заради всички останали като него, като мен, които са напуснали.

- Не можеш да си сигурен, Брадли.

- Не за всичко, но знам, че всички замесени искат Ван Андерс да бъде заловен и Хайнрих да изчезне.

- А останалите?

- Не знам.

- Завинаги ли са заминали, или трябва да се притеснявам?

- Притеснявай се, Анита, аз бих.

- Страхотно. - Хрумна ми нещо. - Знам, че това всичко това е неофициално за теб. Е, и аз искам да те питам нещо неофициално.

- Нищо не обещавам, но за какво става въпрос?

Казах му името на Лео Харлан и общо описание, защото не е толкова трудно човек да смени името си.

- Твърди, че е наемен убиец и му вярвам. Казва, че е тук на нещо като ваканция, и на това също вярвам. Но изведнъж в Сейнт Луис стана навалица от кофти типове, които са обявени за международно издирване, и ми е любопитно да разбера дали клиентът ми е свързан с тях по някакъв начин.

- Ще поразпитам наоколо.

- Ако се появи в някой от списъците ти, ще го избягвам и ще откажа да вдигна предшественика му. Ако не се появи, ще свърша работата.

- Дори и след като е убиец?

Свих рамене.

- Коя съм аз, че да хвърлям камъни, Брадли? Опитвам се да не съдя хората повече, отколкото ми се налага.

- Или започваш да се чувстваш по-удобно с убийци.

- Да, всичките ми приятели са или престъпници, или чудовища, или ченгета.

Това го накара да се усмихне.

Зербровски се провикна от долния етаж.

- Анита, ехо, изчезваме.

Дадох на Брадли номера на мобилния ми. Той го записа. Изтичах към стълбите.