Небесносини грехове

58

Бях видяла достатъчно от работите на Ван Андерс, так че се подготвих за най-лошото. Ситуацията в коридора не беше дори близо до най-лошото. В сравнение с останалите местопрестъпления, беше направо чисто. Един униформен полицай стоеше до прозореца в края на коридора. Стъклото на прозореца липсваше почти изцяло, сякаш нещо много голямо беше хвърлено през него. Обърнах се при мисълта за един от най-добрите служители на града хвърлен оттам. Освен прозореца нямаше много друго.

Пръски кръв по бледо кафявия килим в коридора. Двете кървави следи по стената изглеждаха почти изкуствено, прекалено драматични на фона на мръснобелите стени. Това беше всичко. На

Ван Андерс не му беше останало време да се позабавлява. Един офицер беше мъртъв, може би двама, но бе имал време само да ги убие. Не бе имал време да ги нареже. Почудих се дали това го беше ядосало? Дали се чувстваше измамен?

В коридора се мотаеха полицаи, но звукът на гласовете, носещ се от отворената врата на апартамента, звучеше като далечно море.

Тъжно, ядосано, спешно, объркано море.

Апартаментът беше чист, недокоснат. Вътре не се беше развила схватка. Всички неприятности са започнали и свършили в коридора. Детектив Уебстър се беше качил заедно с мен. Все още стоеше на вратата, защото в стаята нямаше къде да се влезе. На всяко убийство има повече полицаи, отколкото ти се струва за нужно, но досега не бях виждала такава тълпа. Хората бяха почти от стена до стена, като на купон, с изключение на това, че всяко лице беше тъжно, шокирано или ядосано. Никой не си прекарваше добре. Зербровски ми беше звъннал по телефона на път за насам. Всички искаха отговори, отговори за чудовищата, отговори, които той не можеше да даде, защото, мамка му, просто не ги знаеше. Той го каза, не аз.

Колебаех се дали да викна за Зербровски или да му звънна на мобилния. Обикновено не ми пречи, че съм ниска, но този път не виждах нищо през тълпата и дяволски сигурно не виждах нищо над нея.

Погледнах Уебстър. Беше почти метър и осемдесет.

- Можеш ли да откриеш сержант Зербровски?

Уебстър внезапно стана по-висок. Осъзнах че се беше прегърбвал, умело, както го правят някои по-високи хора, особено ако са пораснали рано и не им е харесвало. Застанал с изправени рамене и опитвайки се да надникне над тълпата, беше поне метър осемдесет и три, може би дори и пет. Обикновено добре преценявам височината на хората.

- Той е в далечната част от стаята - и внезапно пак се сви, раменете му се закръглиха, все едно гърбът му се сби пред погледа ми. Поклатих глава и казах:

- Можеш ли да му привлечеш вниманието?

Лицето му придоби палав вид, изражение, което Зербровски и Джейсън ме научиха да ненавиждам.

- Мога да те сложа на раменете си, тогава ще те види.

Хвърлих му поглед, който накара ухилването му да се стопи до усмивка. Сви рамене.

- Съжалявам. - Извинението беше от типа, с който съм свикнала, такива ги раздава Джейсън, когато никак не съжалява.

Или Зербровски е по-добър медиум, отколкото си мислех, или се опитваше да се отърве от човека, който го притискаше. Той беше от специалните части, в пълно бойно облекло, все още с броня, но без шлем и маска и очите му изглеждаха диви. Бялото им продължаваше да се показва, като на кон, който е на път да хукне.

Зербровски ме видя и облекчението изписано на лицето му беше толкова чисто, толкова щастливо, че почти ме уплаши.

- Офицер Елсуърти, това е Анита Блейк, маршал Анита Блейк. Тя е нашия свръхестествен експерт.

Елсуърти се намръщи, примигвайки малко прекалено бързо. Сякаш отне повече време за думите да се просмучат и да придобият значение. Бях виждала достатъчно хора в шок, за да разпозная симптомите. Защо не беше в болницата с останалите от екипа си? Зербровски произнесе „Извинявай" само с устни към мен.

Елсуърти примигна към мен, кафявите му очи дори не изглеждаха фокусирани, сякаш това, което виждаше се намираше вътре в главата му. По дяволите. Само преди секунда крещеше на Зербровски, а сега се взираше в неща, които ние не можехме да видим. Вероятно преживяваше отново трагедията. Беше блед и тънък воал от пот покриваше лицето му. Хващах се на бас, че щеше да е лепкав на допир.

Приближих лице до Зербровски и попитах:

- Той защо не е в болницата с другите?

- Не искаше да отиде. Каза, че искал да пита РОСР, как по дяволите на върколак може да му пораснат нокти, докато още е в човешка форма?

Сигурно съм реагирала на въпроса, защото Зербровски внезапно ме погледна през рамките на очилата си.

- Казах му че не е възможно превръщач да има нокти, докато е още в човешка форма. Сгрешил ли съм?

Кимнах.

- Превръщачът трябва да е много силен, за да го направи. Срещала съм само неколцина, които могат да се променят частично, докато все още изглеждат предимно като хора.

Зербровски снижи глас още повече.

- Вероятно щеше да е хубаво да го знаят преди да бяха нахлули при Ван Андерс.

- Мислех че минимум един човек от всеки отряд е ходил до Куонтико* за пълния курс свръхестествени лекции.

(*Един от известните центрове на ФБР)

- Така е.

Погледнах го възмутено.

- Не се мотая наоколо, правейки намеци, че знам повече за чудовищата от шибаното ФБР.

- Може би трябва да започнеш - тихо каза Зербровски.

Начинът, по който го каза отне силата на думите ми. Не можех да се ядосвам на Елсуърти, който стоеше и премигваше като невинен, станал свидетел на клане.

- Тук не е ли горещо? - попита Елсуърти.

Всъщност беше, с прекалено многото хора в прекалено малко пространство.

- Детектив Уебстър, бихте ли отвели Елсуърти навън в коридора да вземе малко въздух?

Уебстър направи, каквото го помолих и Елсуърти тръгна без никакво оплакване. Все едно беше използвал целия си гняв, преди да дойда и му беше останал единствено шока и ужаса от преживяното. Зербровски и аз останахме в малкия си ъгъл.

- Какво се е объркало? - попитах.

- Крещя ми Елсуърти, а преди това и капитан Паркър. Сега ме чака да си закарам задника в болницата, за да му обясня как, по дяволите, Ван Андерс е успял да направи това, което е направил?

- Какво точно е направил?

Зербровски изкопа вечния си бележник от джоба на сакото си. Бележникът изглеждаше така, сякаш беше търкалян в мръсотията, а после върху него беше стъпвано. Прелисти го, докато стигна до търсените страници.

- Ван Андерс съдейства напълно, когато влизат. Изглежда изненадан и не разбира защо някой би искал да го арестува. Закопчан е с белезници, претърсен е и двамата офицери Бейтс и Майер го извеждат в коридора, докато останалата част от екипа се прегрупира и провери останалата част от апартамента. - Вдигна поглед към мен.

- Стандартна процедура.

- И кога спря да бъде стандартна?

- Тогава става малко объркано. От Майер не се чува нищо повече по радиото, изобщо. Бейтс започва да крещи „Ранен полицай" и че имал нокти. Елсуърти и още един офицер успяват да излязат от вратата навреме, за да видят ясно Ван Андерс и двамата се кълнат че имал нокти, но все още бил в човешка форма. - Зербровски ме погледна.

- Честно казано, бях готов да си помисля, че на Елсуърти и ... - той обърна страницата от бележника си - Тъкър, им се е привидяло. Поклатих глава.

- Не, възможно е. - Поклатих глава и устоях на нуждата да разтъркам слепоочията си с пръсти. Започваше да ме боли главата. -При ликантропите, които съм виждала да го правят, ноктите просто изскачат. Все едно внезапно се отварят пет сгъваеми остриета. Не е имало нищо, което офицер... Бейтс ли беше, да види.

- Майер, Бейтс е все още жив.

Кимнах. Имената бяха важни. Беше важно да помниш кой е жив и кой - мъртъв.

- Ван Андерс е намушкал Майер. Когато ноктите са изскочили от пръстите му, ги е използвал като ножове.

- Явно Кевлар-а не спира нокти на ликантропи - каза Зербровски.

- Кевлар* не е направен да спира пробождаща атака - казах, -ноктите са подействали като остриета.

(*материал, от който се изработват бронежилетки, спира куршуми, не и ножове)

Той кимна.

- Ван Андерс използвал офицера като щит, държал го е на ноктите си като някаква... кукла, е последното, което каза Елсуърти.

- Трябвало е да отиде в болницата с другите - казах.

- Той изглеждаше добре, когато дойдох, Анита, честно. Не ги обвинявам, че не са го накарали да отиде.

- Е, сега не изглежда добре.

- Можем да го закараме в болницата, когато тръгнем натам. Погледнах го.

- Защо си мисля, че ще ходим до болницата за нещо повече от морална подкрепа?

- Просто си дяволски проницателна тази вечер.

- Зербровски - настоях.

- Казах на капитан Паркър, че ще дойда веднага, щом се появи маршал Блейк.

- Копеле такова.

- Той задава въпроси за чудовищата, на които аз нямам отговори. Може би Долф ги знае, но не искам да е тук. Успяхме да потулим най-лошото от това, което се случи в стаята за разпити с твоя космат приятел, но ако Долф си изпусне нервите на публично място... - той просто поклати глава.

Бях съгласна с него.

- Добре, ще дойда с теб в болницата и ще видя дали мога да отговоря на въпросите на капитана.

- Ах, но първо трябва да видиш това. - Той чак се усмихваше, колкото и неуместно да беше.

- Да видя какво? - попитах подозрително.

Той се обърна без да каже дума и ме поведе надолу по коридора към счупения прозорец. Уебстър беше отвел Елсуърти в другата посока, така че стояха толкова далеч от прозореца, колкото позволяваше коридора. Блазе му на Уебстър.

Когато бяхме достатъчно близо, очите ми започнаха да виждат нещо до прозореца. Имаше две чисти дупки от куршуми на стената близо до прозореца в края на коридора. Оръжията на отряда за бързо реагиране могат да преминат на напълно автоматичен режим само с щракването на едно ключе, но те са тренирани да стрелят и куршум по куршум. С двама ранени полицаи и чудовище на свобода, си бяха спомнили тренировките.

Зербровски махна на униформения да се отдалечи, така че имахме малко уединение. По килима почти нямаше стъкло, защото цялото бе излетяло навън.

- Да не би Ван Андерс да е хвърлил някого през прозореца?

- Хвърлил е себе си - каза Зербровски.

Втренчих се в него.

- Ние сме на двадесетия етаж, дори и върколак няма да може да се справи с такова падане. Може да не го убие, но ще го боли.

- Не е паднал надолу, отишъл е нагоре. - Махна ми да се приближа до прозореца.

Не харесвах прозореца. Долният му ръб беше много нисък, почти можеше да се прекрачи. Това прави гледката по-добра, но без стъкло в металната рамка, между мен и много дългото падане нямаше нищо освен празен въздух.

- Пази се от стъклата и не поглеждай надолу. Но, повярвай ми, Анита, заслужава си да се протегнеш навън само малко и да погледнеш нагоре. Погледни дясната страна на прозореца.

Сложих длан на стената и намерих място на рамката, което нямаше стъкла, за да се хвана. Въздухът се блъскаше в мен като лакоми ръце, готови да ме отнесат. Не ме е страх от височини, но идеята да падна от тях, виж, от това вече ме е страх. Преборих почти неустоимата нужда да погледна надолу, защото знаех, че ако погледна надолу, може и изобщо да не успея да погледна през прозореца.

Наведох се напред много внимателно и в началото не разбрах какво виждам. В стената на сградата имаше дупки, нагоре, чак до там, където очите ми можеха да проследят. Малки дупки, на равни интервали.

Върнах се обратно, внимателно, пазейки се от стъкла, както и от падане. Намръщих се към Зербровски:

- Видях дупките, но какво представляват?

- Ван Андерс се направи на Спайдърмен. Снайперстът и помощника му бяха разположени от другата страна на сградата. Не са могли да направят нищо.

Почувствах как очите ми се разширяват.

- Искаш да кажеш че дупките са там, където е забил дланите си в сградата и се е изкатерил?

Зербровски кимна усмихнато.

- Капитан Паркър крещеше, че не знаел, че върколаците могат да правят и това.

Хвърлих поглед назад през прозореца.

- Капитан Паркър не е единственият, който не знаеше. Искам да кажа, че те притежават силата, но могат да се порязват, да се дерат и дори да чупят кости. Може и да се лекуват бързо, но все пак ги наранява. - Погледнах нагоре към покрива, сякаш можех да видя издигащата се редица от дупки. - Прострелването сигурно боли дяволски.

Зербровски кимна.

- Ще му трябва ли спешна помощ, доктор или нещо подобно? Поклатих глава.

- Съмнявам се. Ако е достатъчно силен, че да може да се променя частично, тогава ще трябва да приема, че и способността му да се лекува също е много добра. Ако е така, ще е излекуван до два часа, може и по-малко. Ако си промени формата, когато пак се върне в човешка форма, ще е като нов.

- За всеки случай са уведомили всички спешни центрове.

Кимнах.

- Няма да навреди, предполагам, но не мисля че ще го хванете по този начин.

- Как ще го хванем, Анита? Как се лови нещо такова?

Погледнах го.

- Пита ли шефовете си дали можем да използваме върколаци да го проследят?

- Поставиха вето на идеята.

- Мисля че сега може да ги откриеш в по-благоприятно настроение.

- Мислиш ли, че приятелите ти ще ме слушкат на каишка?

- Всъщност мислех аз да държа каишката. - Телефонът ми звънна и звукът ме накара да подскоча. Отворих го, но не разпознах гласа. Не говоря толкова често с шефа на полицията.

Казах доста „Да, сър" и „Не, сър". След това телефонът избръмча и ме остави със Зербровски, втренчен в мен.

- С този, с когото си мисля, че говореше, ли говореше?

- Имам съдебна присъда за екзекуцията на Ван Андерс.

Очите на Зербровски се разшириха.

- Не тръгваш сама след него.

Поклатих глава.

- Не съм го и планирала.

Погледна ме така, сякаш не ми повярва. Даже се наложи да му дам думата си, че няма да се опитам да опукам Ван Андерс без подкрепление. Щях да имам подкрепление. Шефът на полицията ми беше казал по телефона, че са съгласни с идеята за върколашкото проследяване. Щях да имам подкрепление - ако можех да убедя Ричард да ми ги даде.

Поисках няколко найлонови плика за събиране на доказателства и нападнах коша с мръсното пране на Ван Андерс. Използвах ръкавици, не защото не исках да оставям миризмата си по тях, а защото не исках да докосвам нищо, което беше докосвало тялото на Ван Андерс. Запечатах дрехите в торбата и се надявах, че това щеше да е достатъчно, за да помогне на върколаците да го проследят. Щяхме да се върнем пак тук и да започнем с основите на тази сграда. Ван Андерс може и да се беше изкатерил нагоре, но трябва и да е слязъл долу отнякъде.

Зербровски закара мен, офицер Елсуърти и себе си до болницата, така че капитан Паркър да може да покрещи и на двама ни. Бейтс беше умрял на операционната маса.

Зербровски трябваше да понесе словесния бой, защото сержантът не надминава капитана по степен. Аз го понесох, защото надуших страха по Паркър. Не го обвинявах, че е уплашен. Мисля че всички бяхме уплашени, всеки човек в коридора. Всеки човек в апартамента. Всеки полицай и жена в града трябваше да са уплашени. Защото когато се случи нещо такова, полицията е тази, която трябва да разчисти бъркотията. Всички бяхме уплашени и така трябваше.