Небесносини грехове

59

Срещнах се с Ричард в къщата му. Настанихме се на масата в кухнята, където бяхме седели толкова сутрини през уикендите. Той пиеше чай. Аз отпивах кафе. Не искаше да срещне погледа ми, а аз не знаех какво да кажа.

Хвана ме неподготвена, изричайки:

- Ако се беше придържала към моите морални норми, в този момент Ашър щеше да е мъртъв, или още по-зле - в капан в Европа с тази чудовищна кучка.

Бях почти сигурна, че „тази чудовищна кучка" беше Бел Морт.

- Вярно е - съгласих се и се опитах да запазя гласа си неутрален. Исках да се заемем с деловите въпроси и да помоля Ричард да ми даде временно някакви върколаци, но когато подходиш директно спрямо него, обикновено не се получаваше добре. Не беше необходимо кой знае колко, за да се обиди. Нуждаех се от сътрудничеството му, а не от още един скандал.

- Не разбирам как си могла да им позволиш да се хранят от теб, Анита. - Той най-сетне вдигна поглед и идеалните му кафяви очи бяха изпълнени с болка и объркване, толкова неподправени, че ме болеше да гледам в тях.

- Вече малко трудно мога да хвърлям камъни, Ричард.

- Ardeur - каза той.

Кимнах.

- И на теб не мога да позволя да се храниш от мен.

- Разбирам - съгласих се.

Той огледа изпитателно лицето ми.

- Тогава защо си тук?

Наистина ли е мислел, че това ще бъде някакво сълзливо събиране, че ще се моля да се върне в леглото ми? Част от мен се вбеси, друга част беше тъжна, но нито една част от мен нямаше време за това.

- Върколакът, който изнасилва и убива жени, днес се е измъкнал от полицията.

- Не съм видял нищо по новините.

- Опитваме се да не се разчува.

- Тук си по работа - гласът му беше тих.

- Тук съм, за да попреча други жени да бъдат убити.

Той стана от масата и за момент се уплаших, че ще си тръгне, но той махна калпака за чайник и си напълни отново чашата.

- Не е от моите вълци, Анита.

- Това го знам.

Той се обърна и първите наченки на гняв се появиха.

- В такъв случай какво искаш от мен?

Въздъхнах.

- Ричард, обичам те, може би винаги ще те обичам, но нямам време за тази разправия, не точно сега.

- Защо не сега? - попита и вече беше ядосан.

Отворих папката и извадих първата снимка. Задържах я, така че да може да я види. Той се намръщи, присви очи, най-накрая съзнанието му проумя образа и лицето му се изпълни с крайно отвращение. Обърна се настрани.

- Защо ми показваш това?

- Убил е три жени тук и повече от половин дузина в други държави. Това са само тези, за които знаем. В момента е на свобода и избира нова жертва.

- Не мога да направя нищо по въпроса.

- Но аз мога, стига да ми дадеш няколко върколака, които да ми помогнат да го проследим.

Той ме погледна, след което се извърна, защото все още показвах снимката.

- Да го проследят, имаш предвид като кучета?

- Не, повечето кучета няма да следят превръщач, страхуват се прекалено много от тях.

- Ние не сме животни, Анита.

- Не, не сте, но в животинска форма притежавате обоняние на животни и мозък на човек. Можеш да проследяваш и да разсъждаваш.

- Очакваш аз да направя това?

Поклатих глава и поставих снимката върху купчината. Станах и разпръснах купа върху масата на Ричард.

- Не, но Джейсън би го направил, Джамил също, ако го помолиш. Бих добавила и Силви, но тя не е достатъчно добре, за да прави каквото и да било.

- Тя отправи предизвикателство към мен и загуби - отвърна Ричард. Погледът му продължаваше да прескача към снимките на масата. -Разкарай тези от масата ми.

- Той е навън в този момент и е напът да превърне още една жена в месо.

- Добре, добре, вземи Джейсън, вземи Джамил, вземи когото искаш, по дяволите.

- Благодаря. - Започнах да прибирам снимките.

- Не се налагаше да действаш по този начин, Анита.

- Кой начин? - попитах, докато затварях папката върху отвратителните снимки.

- Толкова сурово. Можеше просто да ме попиташ.

- Щеше ли да се съгласиш?

- Не знам, но тези снимки ще ме преследват.

- Видях реалността, Ричард, твоите кошмари не могат да бъдат по-лоши от моите.

Той се премести със светкавична скорост и ме сграбчи за рамото.

- Част от мен ги смята за ужасяващи, точно както се очаква, но друга част харесва снимките. - Пръстите му се впиха в рамото ми и ми направиха синини. - Трета част вижда просто прясно месо. - Между равните му и бели зъби се процеди ръмжене.

- Съжалявам, че мразиш това, което си, Ричард.

Той ме пусна толкова бързо, че едва не паднах.

- Вземи вълците, които ти трябват и се махай.

- Ако можех да размахам вълшебна пръчка и да те превърна в човек, единствено в човек, щях да го направя, Ричард.

Той ме погледна, очите му бяха станали кехлибарени като на вълк.

- Вярвам ти, но магическа пръчка не съществува. Аз съм това, което съм, и нищо няма да го промени.

- Съжалявам, Ричард.

- Реших да живея, Анита.

Погледнах го.

- Съжалявам, не те разбирам.

- Опитвах се да умра. Повече няма да го правя. Ще живея, каквото и да означава това.

- Радвам се, но ми се щеше да звучиш по-щастлив от избора си.

- Върви си, Анита, имаш да хващаш убиец.

Наистина имах, а времето не беше на наша страна. Но, въпреки това, не исках да оставям Ричард по този начин.

- Ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, Ричард, знаеш го.

- Както помагаш на всичките си приятели.

Поклатих глава, събрах нещата от папката и се запътих към вратата.

- Когато имаш желание да разговаряш, а не да се караш, ми се обади.

- А ти ми се обади, когато искаш да говориш, а не да залавяш убийци.

Оставихме нещата така. Нямах време да държа ръката му, дори и да ми беше позволил. Ван Андерс беше на свобода, а навън имаше толкова много хора, които можеше да нарани. Какво беше малко емоционално опустошение между приятели пред махането на Ван Андерс от улиците?