Небесносини грехове

45

Покритите с кожа телохранители образуваха стена - плъхолаци, хиенолаци, леопардлаци, така че не можехме да видим кой издава сърцераздирателен звук.

- Направете пролука - казах. Никой не ми обърна внимание.

Мърл викна;

- Направете място, хора - и телохранителите се разделиха като океан от черна кожа.

Стивън бе този, от когото идваше звукът. Беше се притиснал към далечната стена, сякаш се опитваше да се влее в нея и да мине от другата страна. Пред него стоеше Валентина. Доколкото виждах или дори усещах, не му правеше нищо. Но стоеше много близо, а малката й ръка се носеше пред него.

Грегъри беше притиснат към друго място. Бартоломе стоеше точно пред него, а младото му лице имаше почти възторжено изражение. Съсредоточих се върху вампира и усетих как се храни, как се храни с ужаса на Грегъри. Познавах вампир или два, които можеха да предизвикат ужас в другите, след което да се хранят. Но не знаех, че това е сила, която се предава в кръвната линия на Бел.

Стивън изкрещя и звукът ме накара да се извъртя, за да видя, че Валентина е поставила ръка върху голия му корем. Тя не се хранеше от неговия страх. Не го нараняваше по начин, който можех да видя. Стивън криеше физиономията си, дългите му руси къдрици се виеха около гримираното му лице, а голата горна част на тялото му беше притисната към камъка, сякаш мислеше, че може да изчезне. Валентина плъзна малката си длан надолу по кръста му, към бедрата в бели, кожени панталони и това накара от гърлото на Стивън да излезе друг крясък. Внезапно ми хрумна защр близнаците изпитваха ужас от децата.

Боби Лий си проправи път към мен.

- Предполага се, че телохранителите отиват първи, Анита, не втори. Игнорирах гнева, защото знаех, че се дължи на усещане за безсилие. Бяхме съобщили на охраната, че не можем да започнем първи с насилието при каквито и да било обстоятелства, че Мюзет и хората □ трябва първи да нарушат примирието. Що се отнасяше до мен, това го нарушаваше.

Тръгнах към Стивън, но на пътя ми се изпречи непознат вампир. Внезапно разбрах защз телохранителите ни стояха с ръце в прословутите си джобове. Вампирът не беше чак толкова висок, по-скоро бе с набита, обемна фигура, която не се състоеше само от мускули. Имаше нещо в прегърбването на ременете му. По някакъв начин формата на главата му беше неправилна. Нямаше нищо конкретно, което да мога да посоча, с изключение на това, че имах усещането, че не е човек. И то по начин, различен от този на останалите вампири.

Освен това беше един от малкото чернокожи вампири, които някога бях срещала. Някои хора имаха теория, според която същите гени, които правеха африканците имунизирани към маларията, ги караха и по-трудно да се превърщат във вампири. Той стоеше и ме гледаше, с тъмна кожа, но бледа по един странен начин, като шоколадово, но с цвят на слонова кост. Очите му бяха златисто жълти, и в мига, в който погледнах в тях, думите „не е човек” изникнаха в съзнанието ми.

Друг писък разкъса въздуха. Нямаше значение какво представлява или какво не представлява съществото пред мен. Не ме интересуваше.

Опитах се да го заобиколя, но вампирът се премести заедно с мен, без да е заплашителен, но същр така не ми позволяваше и да мина.

В помещението внезапно стана тихо, много тихо. Първо се чу гласът на Грегъри, неестествено висок в напрегнатата тишина.

- Не ме принуждавай да го правя, о господи, не ме принуждавай да правя това/

Жан-Клод шепнеше нещо на Мюзет и чух няколко думи в отговор, изречени на френски. В общи линии му казваше, че не са нарушили споразумението, че това е само забавление.

Усетих как раменете ми се отпускат, почувствах как решението се установява в сърцевината на тялото ми. Вгледах се във вампира.

- Ти си страхливец, грозен, малтретиращ деца страхливец.

Вампирът не реагира, не ми обърна внимание и не смятах, че това е заради поведение на телохранител. Опитах още няколко подбрани обиди, които включваха всичко от неговите родители до външния му вид, но получих в отговор няколко изцъклени примигвания. Той не говореше английски. Хубаво.

- Боби Лий - казах.

Той се наведе към мен, като дори сега се опитваше да постави тялото си между мен и едрия вампир.

- Да, госпожо.

- Обкръжете го с повече хора.

- Можем ли да го раним?

- Не.

- В такъв случай не можем да го задържим така дълго време.

- Трябва ми само минута.

Той ми кимна леко.

- Мога да успея да измъкна една минута от тази бъркотия.

Срещнах погледа му.

- Направи

- Да, госпожо.

Даде знак с ръка и всички плъхолаци се придвижиха едновременно. Заобиколих множеството от черна кожа и отидох бързо при Валентина и Стивън.

Заговорих, още преди да стигна до тях. Нямаше да имам много време. Майка се появи до мен. Мърл и Ноа, вторият телохранител на Майка, на практика се бяха притиснали в гърба му. Бях се погрижила всичките ми телохранители да бъдат заети с вампира. Ако нещата се объркаха, не бях сигурна, че Мърл или Ноа щяха да ме предпазят, ако това означаваше да изложат на опасност Майка. Е, какво да се прави.

- Стивън е бил малтретиран като дете. Собственият му баща го е използвал за секс и го е продавал на други мъже - изрекох, докато се приближавах. Сетих се, че Жан-Клод ми беше съобщил, че Валентина мразела насилниците на деца заради собственото си минало.

Тя обърна това дребно, с форма на сърце, лице към мен, ръката □ продължаваше да докосва Стивън по рамото. Той се беше свлякъл на пода и лежеше свит в ембрионална поза.

Вече бях до него, а шумовете зад мен се усилваха. Скоро щрше да стане разправия, при това сериозна.

- Кълна ти се, че казаното от мен е истина. Погледни го, виж ужаса, който докосването ти поражда в него.

Стивън не гледаше в нито един от нас. Очите му бяха стиснати, а сълзите бяха размазали грима му в черни ивици, които се спускаха по лицето му. Беше обвил здраво ръце около себе си. Беше се предал напълно на случващото се, сякаш все още беше дете. Валентина сведе поглед към него и върху лицето □ започна да нараства нещо като ужас. Втренчи се в малката си длан, като че на края на ръката □ току-що се бе появило нещо отвратително.

Поклати глава.

- Non, non... - последваха ощр думи на френски, които не успях да разбера.

- Той идва - изрече Мърл и почувствах как двамата с Ноя се напрегнаха пред Майка и мен.

Докоснах Валентина по рамото и тя вдигна поглед, който изглеждаше като стъклен от шока, и се обърна към мен.

- Кажи на Бартоломе да се дръпне, обясни му защр Грегъри се страхува от него.

Усетих удара, когато вампирът се блъсна в Мърл и Ноа, и те се хвърлиха напред, отдалечавайки битката от нас с няколко крачки. Майка стоеше до мен в готовност. Можеше да промени формата си и да използва нокти, но нямаше толкова телесна маса, че да спре вампира.

Гласът на Валентина проряза битката, отекна в помещението, и осъзнах, че използва вампириски сили, за да бъде чута;

- Ние нарушихме споразумението първи, първата кръв е по нашите ръце.

Мюзет изкрещя;

- Валентина

Валентина повтори думите си, този път на френски. При тези думи битката се забави и започна да замира.

Валентина се обърна, за да застане с лице към Мюзет, която бе облечена с рокля изцяло в бяло, така че приличаше на булка.

- Това е истина, Мюзет. Тези двама мъже бяха малтретирани достатъчно от нас. Няма да позволя това да продължи.

- Той беше толкова изплашен от мен, Валентина, имаше толкова страх, с който да се храня - намеси се Бартоломе, - а сега ти разруши това. - Слабата момчешка фигура беше облечена почти изцяло в златисто, старомодно, наподобяващо облеклото от 17 в., така че проблясваше, докато се движеше.

Валентина заговори тихо и меко, на бърз френски. Лицето на Бартоломе не пребледня, но погледна отново към Грегъри. Обърна се към мен.

- Вярно ли е? Собственият им баща?

Кимнах.

Риданията на Грегъри станаха шумни на фона на внезапната тишина.

- Да се предлагаш насила на деца е нещр зло - каза Бартоломе, - да използваш собствените си синове... - той се изплю на пода и изрече нещо на испански, което не успях да разбера.

- Доведох ги тук тази вечер, за да бъдат под моята закрила, в безопасност. Наскоро баща им се завърна и се опитва да отново да се срещне с тях. Тук са, за да не може той да ги открие. Не съобразих за вас двамата.

- Нямаше да направим това, ако някой ни беше казал - заяви Бартоломе.

- На Мюзет □ беше съобщено - гласът на Жан-Клод сякаш изпълни напрежението както водата изпълва чашата.

Всички се обърнахме към Жан-Клод, който стоеше не много далече, близо до групата телохранители, които се бяха опълчили на втори вампир, приличащ на онзи, който ме държеше далече от Стивън.

- Разказах □ за миналото на Грегъри и Стивън, защото в мига, в който Стивън забеляза Валентина и Бартоломе, заяви, че не може да ги храни. Каза, че спомените, които това ща събуди, ща бъдат прекалено тежки за него, за да може да ги понесе. Съобщих това на Мюзет. Ако не я бях предупредил, никога нямаше да оставя Стивън и Грегъри тук сами, без аз или Анита да ги пазим.

Всички се обърнахме към Мюзет. Тя не носеше перука, но бе накъдрила косата си на едри букли, така че приличаше на порцеланова кукла с червените си устни, грижливо гримирани очи, бледа кожа и с бялата рокля в стил от 17 в., към която имаше пелерина. Нищо не можеше да отнеме красотата □, но физическата красота не беше достатъчна, за да компенсира садизма.

- Вярно ли е това? - попита Валентина.

- Е, ma poulet*, нима бих извършила подобно нещо?

(*фр. - пиленце, също така и галено обръщение към дете,)

- Да - потвърди Валентина, - да, би го направила.

Дрете деца-вампири се взираха в Мюзет, гледаха я безмълвно, докато тя се оказа тази, която извърна поглед, която започна да мига бързо със сините си очи. За момент видях неща, което мислех, че никога няма да видя - Мюзет беше смутена.

- Боби Лий, залови я.

- Ma petite, какво правиш?

- Наясно съм с правилата, Жан-Клод, те загубиха правото си на безопасно пребиваване на нашата територия. Това означава, че имаме право да я поставим под домашен арест, докато малката и компания не си тръгне.

- Но не можем да я нараним, прекалено е важна за Бел - възрази той.

- Дадено - съгласих се. Хвърлих поглед към Боби Лий. - Придружете я до стаята □ и поставете кръста отново на вратата.

Той ме погледна, след това погледна Жан-Клод.

- Имаш предвид просто ей така, можем да ги нараним, да ги затворим?

Кимнах.

Той въздъхна.

- Ще ми се това да работеше и при превръщачите.

- Понякога културата на вампирите е от полза.

Боби Лий ми се ухили и заедно с Клаудия и още половин дузина други се приближиха към Мюзет. Анджелито застана пред нея и я скри от поглед. Гласът □ прозвуча ясно и звънливо, макар и да беше скрита.

- Не се страхувай, Анджелито, плъхолаците няма да ме докоснат. Боби Лий и Клаудия бяха застанали лице в лице с Анджелито. Той караше и двамата да изглеждат дребни.

- Можем да го направим по лесния начин, а можем и по трудния -каза Боби Лий. - Дръпни се и всички ще отидем мирно до стаите. Остани на място, и щз те нараним, след което ще те завлечем. - В гласа му имаше нетърпение, което говореше, че се надява да има борба. Мисля, че всички те се надяваха на това. На нито един от тях не му бе харесал фактът, че се налага да стои отстрани и да гледа как измъчват Стивън и Г регъри.

- Дръпни се, Анджелито - нареди Мюзет. - Веднага.

Той се мръдна, а лицето му издаваше силата на неохотата му. Бях изненадана, че Мюзет демонстрира такова сътрудничество. Приличаше ми на някой, който ще се наложи да бъде изнесен ритащ и крещящ.

Боби Лий се протегна към Мюзет. Тя каза;

- Не ме докосвай. - Той се спря по средата, сякаш ръката му беше замръзнала на място.

- Хвани я, Боби Лий - наредих.

- Не мога - отвърна той, а в гласа му имаше нещр, което никога преди не бях чувала. Страх.

- Какво искаш да кажеш с „не мога”? - не разбрах.

Той дръпна ръката си обратно и я притисна към гърдите си, като че ли беше наранена.

- Тя ми каза да не я докосвам и аз не мога да го направя.

- Клаудия - казах.

Едрата жена поклати глава.

- Не мога.

Първият намек, който получих, за това колко се бяха объркали нещата, беше истинският плъх, който се заклатушка със ситни крачки, за да подуши полите на Мюзет. Вдигна малките си блестящи, черни и кръгли очи към нея.

Погледнах я, очите □ бяха станали изцяло сини, така че приличаше на сляпа, руса кукла. На лицето □ бе изписан триумф.

- Плъховете са твои животни - се досетих.

- Жан-Клод не ти ли каза? - смехът в гласа □ говореше ясно, че е знаела, че не го е направил.

- Забравил е да го спомене.

- Не знаех - изрече Жан-Клод. - Преди два века единственото □ животно беше прилепът. - Гласът му звучеше безизразно, прикривайки чувствата му.

- Тя се сдоби с плъха, като второ нейно животно, преди около петдесет години - обясни Ашър.

Изгледах го многозначително.

- Щеше да е добре да го знам.

Той сви рамене.

- Въобще не ми хрумна, че е възможно някой да постави Мюзет под охрана.

Отново се обърнах към въпросния вампир.

- Защо не използва новата си сила, за да се отървеш от охраната си по-рано?

- Исках това да е изненада - отговори тя и се усмихна, усмихна се достатъчно широко, за да се видят кучешките □ зъби. Беше невероятно доволна от себе си.

- Хубаво - съгласих се, - всички превръщачи-телохранители, които не са плъхове, да я заловят.

- Убий ги.

Разбрах, че тя говори на Боби Лий. Това не бях предвидила. По дяволите.

Но Боби Лий и Клаудия клатеха глави и отстъпваха от нея.

- Можеш да ни наредиш да не те нараняваме, но не можеш да ни накараш да нараняваме други. Не си толкова силна, момиче.

Всички плъхолаци се отдръпваха назад, изглеждайки объркани и разтревожени. От далечната кухина започнаха да тичат още истински плъхове. Един от проблемите при използването на място, което е създадено по естествен път, е че човек е по-близо до природата. Природата не винаги е привлекателна, или приятелски настроена.

Основно хиенолаци се движеха напред. Освен тях имаше единствено двама от леопрадлаците, които имаха подготовка за телохранители, и тези, които останаха близо да Майка. Останалата част от леопардите ни бяха тук като храна. Храната не се бие, храната само кърви.

Осъзнах нещо, за което не се бях сетила преди - освен Стивън, нямаше други върколаци в пещерата. Къде бяха отишли върколаците от охраната?

Мюзет изрече нещо, което не беше на френски. Всъщност, това не беше език, който бях в състояние да отгатна. Двата вампира с кожа с цвят на слонова кост и сивкав отенък застанаха пред нея.

Жан-Клод каза;

- Кажи на хората ни да се върнат, ma petite, няма да ги загубя заради нещо такова.

- Те са само двама, Жан-Кпод.

- Но не са това, което изглеждат.

Наредих на всички да отстъпят и се обърнах към Жан-Кпод.

- Какво?

Валентина бе тази, която пристъпи напред и отговори на въпроса ми.

- Има стая, в която слугите на Сладката Тъмнина чакат, заспали. Членовете на Съвета отиват в тази стая от време на време и се опитват да ги призоват да им служат.

Погледнах двата вампира и отново отместих очи към Валентина.

- Тези двамата са се събудили - констатирах.

- Повече от двама - каза тя. - Господарката ни пробуди шест от тях. Тя вярва, че това е белег за увеличаващата □ се сила.

Двете с Валентина се спогледахме.

- Майката на Тъмнината е будна, а слугите □ са се събудили преди нея. - Прошепнах го, но дори така шепотът потрепери и изпълни помещението с танцуващо ехо.

- Така мисля - потвърди Валентина.

- Господарката ни е по-силна от всеки друг. Слугите на Сладката ни Майка се пробуждат от командата на Бел Морт. Това е знак за величието на господарката ни - обяви Мюзет сякаш това бе истина, а в гласа □ прозвуча гордост.

- Ти си глупачка, Мюзет, Тъмнината се събужда. Фактът, че те стоят тук, е доказателство за това. Ще се подчиняват на Бел Морт, докато истинската им господарка не стане, и тогава Господ да ви е на помощ.

Мюзет буквално тропна с крак пред мен.

- Няма да разваляш забавлението ни. Не можеш да ме докоснеш, те няма да ти позволят.

Погледнах ги и се намръщих.

- Те не са само вампири, нали?

- Какво имаш предвид, ma petite?

Можех да ги почувствам, да усетя присъствие, което не би трябвало да е там.

- Чувствам ги като превръщачи. Вампирите не могат да бъдат превръщачи. - Още докато изричах тези думи, осъзнах, че не са съвсем верни. Майката на Мрака беше превръщач и вампир. Бях го усетила.

- Мислех че Майката на Мрака е първият вампир, този, който е създал всички ви.

- Oui, ma petite.

- В Съвета има ли вампири, които произлизат директно от нея? Жан-Клод се замисли върху за момент.

- Всички произлизаме от нея.

- Не попитах това.

Ашър отговори;

- Не съществува някой, който би могъл да претендира за това, но тя е основала вампирския Съвет. Тя е дала началото на цивилизацията ни, дала ни е правила, така че да не бъдем откъснати зверове, които се избиват един друг веднага, щом се видят.

- Значи тя е майка на културата ви, а не основоположник на рода ви?

- Кой може да каже със сигурност, ma petite? Тя е началото на това, което представляваме днес. Тя е нашата Майка по всички важни показатели.

Поклатих глава.

- Не по всички. - Застанах така че да не могат да ме докоснат и казах; - Нека някой, който говори какъвто език говорят те, да превежда.

Валентина пристъпи напред.

- Сега разбират френски.

- Добре. Жан-Клод.

- Тук съм, ma petite.

- Съобщи им, че Мюзет е загубила правото си на безопасно пребиваване на територията ни и се налага да я поставим под домашен арест. Няма да бъде наранена, но и няма да □ се позволи да наранява никой друг.

Жан-Клод заговори бавно на френски, така че да мога да разбера повечето. В течение на годините разбирах все повече и повече, но бързият говор продължаваше да ме затруднява.

- Обясних им.

- В такъв случай им кажи и това; Ако не се дръпнат, така че да можем да я арестуваме, в такъв случай, според правилата, които Майката на Тъмнината е създала, имаме право да ги убием заради неподчинението им на същите правила.

Жан-Клод изглеждаше несигурен.

- Просто повтори - казах. Отдалечих се леко, за да открия Боби Лий. Той се потеше и не изглеждаше добре.

- Съжалявам, Анита. Подведохме те.

Поклатих глава.

- Не, все още не сте.

Той изглеждаше озадачен.

- Разтвори коженото си яке, широко.

Той направи това, за което беше помолен.

Взех оръжието му от презраменния кобур и мернах втори пистолет, който беше пъхнат в колана. Според правилата, единствено охранителите можеха да бъдат въоръжени. Насочих пистолета към пода и щракнах предпазителя.

Очите на Боби Лий бяха разширени. Всъщност, не бях сигурна дали той можеше да ми позволи да взема оръжието. Но го направи и аз внимателно си пробих път обратно през тълпата, към предната линия.

Оръжието не се виждаше, тъй като го държах в сгъвките на голямата си черна пола.

- Какво казаха, Жан-Клод?

- Не вярват, че някой от тук присъстващите може да ги нарани. Твърдят, че са непобедими.

- Колко дълго е продължил сънят им?

Жан-Клод ги попита.

- Не знаят със сигурност.

- Откъде знаят, че са непобедими? - запитах.

Той повтори въпроса и те извадиха мечове от белите си наметала. Къси мечове, изковани от нещо по-тъмно и по-тежко от стоманата. Бронз ли беше? Не бях сигурна. Знаех само, че не е стомана.

Всички се отдръпнахме от извадените мечове, от каквото и да бяха направени.

- Твърдят, че няма оръжие, създадено от човек, което може да ги нарани - обясни Жан-Клод.

Мюзет се разсмя.

- Те са най-великите воини, създавани някога. Няма да ме докоснете, докато те ме защитават.

Отстъпих назад, заех балансирана стойка, доколкото беше възможно с високи токове и вдигнах оръжието. Целех се за изстрел в главата и успях. Главата на вампира избухна в кръв и мозък. Звукът от изстрела сякаш оттекваше вечно и не можах да чуя вика, който забелязах върху устните на втория воин, докато той връхлиташе срещу мен. Главата му избухна като на първия. Цялото обучение за ръкопашен бой е безполезно, ако врагът ти не позволи да се доближиш достатъчно, за да го използваш.

Мюзет стоеше и мигаше, прекалено шокирана, за да се движи, предполагам. Беше покрита с кръв и мръсотия. Русата □ коса и бледо лице бяха като червена маска, изпод която сините □ очи примигваха. Бялата □ рокля бе оцветена наполовина в червено.

Прицелих се в слисаното □ лице. Почудих се, Господ е свидетел, че наистина се почудих. Но нямах нужда от изплашеното възклицание на Жан-Клод „Ma petite, моля те, заради всички ни, не го прави/”, за да се поколебая. Не можех да убия Мюзет, заради това, което Бел Морт можеше да извърши като отмъщение. Но позволих на Мюзет да види в погледа ми, върху лицето ми, в тялото ми, че бих я убила, че исках да я убия, и че, при подходящо извинение, можех да забравя за отмъщението на Бел Морт за една секунда, която щеше да ми бъде необходима, за да дръпна спусъка.

Очите на Мюзет се изпълниха с блестящи сълзи. Беше глупачка, но не чак толкова голяма. Но трябваше да бъда сигурна, така че да нямаме отново такива неразбирателства.

- Какво виждаш по лицето ми, Мюзет? - Гласът ми беше нисък, почти шепот, защрто се страхувах от това, което ръката ми можеше да направи, ако викнех.

Мюзет преглътна, а звукът бе висок за звънтящите ми уши.

- Виждам смъртта си върху твоето лице.

- Да - казах, - да, виждаш я. Никога не забравяй този момент,

Мюзет, защото, ако това се повтори, той ще бъде последният ти миг. Тя изпусна треперещ дъх.

- Разбирам.

- Надявам се, Мюзет, надявам се истински и дълбоко. - Наведох оръжието си, бавно. - Сега, Мърл може да надзирава прибирането на Мюзет и Анджелито по стаите им, веднага.

Мърл пристъпи напред и една малка армия от хиенолаци се придвижиха заедно с него.

- Моята Нимир-Ра говори и аз се подчинявам. - Веднъж го бях чула да говори такива неща на Майка, но никога на мен, или поне не сякаш наистина го вярва.

Мърл прекрачи телата на мъртвите вампири, за да улови ръката на Мюзет. Хиенолаците изглеждаха пребледнели, но по-щастливи. Току-що бях направила всички охранители в помещението по-доволни, защото сега нещата бяха прости. Сега можехме да ги убием, ако пак прецакаха нещо.

Улових изражението на Жан-Клод. Не беше щастлив. Бях улеснила работата на войниците, но не и на политиците. Не, мисля, че бях усложнила дяволски много политическата страна на положението.

Мърл поведе не особено нежно Мюзет над телата. Тя се препъна и единствено масата от хиенолаци попречи на Анджелито да я сграбчи. Мюзет възстанови равновесието си и в стаята внезапно замириса на рози.

Помислих, че ще се задавя от собствения си пулс, когато Мюзет вдигна глава, а очите и имаха цвят на тъмен мед.