Небесносини грехове

35

Доколкото знаех ме следяха само от един ден, така че защо беше необходима такава решителност да разбера причината? Първо: по приницип, е по-добре човек да знае, отколкото да не знае когато разни хора го следят; и второ: бях в наистина отвратително настроение.

Нямах представа какво да правя относно Ашър. Не исках да го изгубя, но сега не вярвах на това усещане. Всъщност, бях доста сигурна, че наистина ставаше въпрос за вампирски номера върху съзнанието. Може би никога не съм го обичала истински. Може би това е било лъжа. Логическата част от мен знаеше, че по този въпрос се заблуждавам, но изплашената част бе доволна от тази теория. Това, което ме притесняваше най-много, беше, че вече не бях убедена кое бе най-доблестното нещо, което можех да направя. Беше ли доблестно и правилно да зарежа Ашър заради коварството му? Или той бе прав и беше направил само това, което бях поискала? Грешах ли? И, ако грешах за това, за колко много други неща съм бъркала, съм била несправедлива? Губех чувството си за справедливост за толкова много неща. Без усещането си за самодоволен гняв, се чувствах несигурна и нереална. Вече не усещах себе си както преди.

А ако заради мен убият Клаудия така както убиха Игор преди няколко месеца?

По дяволите, а ако заради мен убият Боби Лий по същия начин, по който убиха приятеля му

Крис? Бях станала причина да убият почти половината от всички плъхолаци, които Рафаел, техният крал, ми беше заел. Никой не се беше оплакал по въпроса, но днес мисълта за нови загуби изглеждаше напълно неприемлива.

Ако не бях готова да позволя на хората да рискуват живота си, тогава този план нямаше да проработи. Имахме нужда от четири коли, които да блокират четири пътя и да се погрижат да няма място където лошите да отидат. Щяхме да им отрежем всички пътища за бягство и да ги убеждаваме. Това означаваше, че поне четири човека щяха да бъдат в опасност. И повече, тъй като Боби Лий искаше сред колите на паркинга да има скрити стрелци. Те щяха да излязат от „Циркът" докато лошите щяха бъдат заети да карат наоколо в опит да открият начин да се измъкнат от паркинга. Или поне идеята беше такава.

Планът беше добър, освен ако лошите типове не извадеха оръжие и не започнеха да стрелят. Тогава щеше да се наложи да отвърнем на стрелбата, те можеха да бъдат убити, а аз нямаше да съм напреднала. Пак нямаше да знам нищо, а можеше и да стана причина още хора на Рафаел да загинат.

- Добре ли си, Анита? - попита Боби Лий.

Потривах слепоочията си с върховете на пръстите си и клатех глава.

- Не, не съм. Наистина не съм съгласна с това.

- С кое?

- С това, с всичко това.

Още докато отговарях, видях Клаудия да кара по задния път, а Фредо да се приближава по другия път. Бях се погрижила да разбера името му. Човек не трябва да кара хората да умират заради него, ако поне не знае имената им. Беше висок малко под 1,80 м, строен, с тъмна кожа, с големи, грациозни ръце и носеше повече ножове, отколкото всеки друг когото бях срещала от доста време. Боби Лий беше заявил, че и Фредо, и Клаудия могат да направят така, че инцидентите да изглеждат истински, и двамата бяха шофьори. Каза „шофьори" сякаш трябваше да е с главни букви. Бях поискала да бъда един от шофьорите и ме информираха, че не знам как да ШОФИРАМ, а това не можех да го оспоря.

Но точно в този момент, да чакам и наблюдавам как други хора поемат рискове заради мен, ми беше потрудно, отколкото да рискувам аз.

Доверявах се на преценката на Боби Лий. Наистина. Това, на което не вярвах, бяха лошите типове. Те бяха лоши, така че човек не може да им вярва, че ще бъдат нещо друго освен непредсказуеми и опасни.

Наблюдавах как двете коли се приближават една към друга и едва не изкрещях „Не, не го правете!". Но исках да разбера кой ме следи, и освен това, ако кажех „стоп", ако нервите ме подведяха тук, за нещо толкова обикновено, каква полза от мен щеше да има? Пробемът бе, че нервите ми ме подведоха. Държах си устата затворена, но ми се струваше, че единственото, което пречи на сърцето ми да изскочи, бяха здраво стиснатите ми устни.

Молех се „Мили Боже, не позволявай някой да пострада". След което ми хрумна една мисъл, секунди преди катастрофата. Щом като Боби Лий и останалите можеха да организират това, вероятно можеха да проследят мъжете, да ги следват обратно до където и да е.

Следенето просто не ми беше хрумнало, само конфронтацията. Мамка му. Колите се удариха, наистина изглеждаше достоверно, случайно. Клаудия излезе, висока и женствена дори от разстояние. Фредо също излезе, като крещеше и размахваше ръце.

Лошите типове запалиха двигателя на колата си и подкараха към входа за коли на паркинга, по-далече от улицата, която беше блокирана. Сигурно бяха надушили... плъх*.

(*Игра на думи. На англ. изразът „да надушиш плъх" означава да надушиш нещо нередно, да усетиш капан.)

Импалата спря преди да са завили напълно по пътя, което означаваше, че са забелязали третата кола, която беше близо до „Циркът" и блокираше алеята между него и съседната сграда.

Боби Лий ни поведе към стълбите, а ние затрополихме, доверявайки се, че четвъртото превозно средство - камион, е блокирало далечната алея, където ставаше товаренето. И двамата се бяхме отказали да бъдем от първите стрелци на паркинга, за да можем да наблюдаваме изпълнението на плана.

Докато стигнем до паркинга, между няколкото паркирани коли се бяха появили стрелци, като гъби след дъжд. Почувствах се почти глупаво, докато вадех оръжието си и се присъединявах към полукръга. Клаудия, Фредо и другите двама шофьори представляваха останалата част от кръга, която се падаше от другата страна.

Кръгът не беше идеален, защото ако беше, това би означавало, че стреляме един срещу друг, така че „кръг" бе образно казано, но ефектът беше идеален.

Импалата стоеше, обкръжена от оръжията ни, с включен двигател и засега не се виждаха оръжия. Русокосият държеше ръцете си стабилно върху горната част на волана.

Тъмнокосият с бейзболната шапка бе този, чийто ръце не се виждаха.

От нас се чуваха много викове „Ръцете горе!" и „Остани на място!". Те не бяха помръднали, но двигателят продължаваше да работи, а ръцете на единия все още не се виждаха.

Продължавах да държа оръжието си насочено с една ръка, но вдигнах другата. Не знам дали някой друг видя или разбра какво искам, но Боби Лий го направи. Той вдигна ръка с почти същия жест и виковете затихнаха. Внезапно настана тишина, като се изключи звука на двигателя.

Проговорих в тази тишина, като се постарах гласът ми да се чува:

- Изключете двигателя на колата.

Този с шапката отвърна нещо, което не успях да чуя през стъклото. Русокосият снижи много бавно едната си ръка и двигателят замлъкна. Тиктакането от двигателя се чуваше много високо в тишината.

Мъжът с шапката очевидно не беше доволен. Дори и със слънчевите очила, които прикриваха лицето му, си пролича по очертанията на устата му. Ръцете му все още бяха скрити. Русокосият бе поставил отново ръката си на волана.

- Поставй ръцете там, където ще можем да ги виждаме - наредих. -Веднага!

Ръцете на русокосия сякаш вибрираха върху волана, като че би ги сложил на видно място, ако вече не бяха там. Той каза нещо на спътника си, а мъжът с бейзболната шапка поклати глава.

Снижих оръжието си, поех дълбоко въздух, прицелих се и натиснах спусъка, докато изпусках бавно и внимателно въздух. Изстрелът прозвуча силно в тишината и ми бе необходим момент, за да чуя свистящия от гумата въздух. Отново се прицелих в прозореца на русокосия.

Очите му се разтвориха широко. Говореше бързо и обезумяло на приятеля си.

- Боби Лий - изрекох, - прати някого от тази страна на колата и му кажи да допре дулото на оръжието си до прозореца на спътника на шофьора.

- Искаш ли да стрелят?

- Все още не, а ако се наложи, не искам да рискуваме да уцелят русокосия със същия куршум.

- Вдигнах поглед към него. - Да се целят съобразно това.

Клаудия бе тази, която пристъпи напред и опря дуло в прозореца, наклони оръжието леко надолу, така че да пропусне мъжа от другата страна. Куршумите имат гадния навик да отиват по-далече, отколкото искаш.

Тя попита, без да ме погледне, без въобще да отмести поглед от мъжа, в когото се целеше.

- Мога ли да го убия?

- Трябва ни само единият от тях за разпит - отвърнах.

Тя се усмихна, разкривайки бели зъби, което бе страховито и плашещо, обградено от цялата тази тъмна коса и това прекрасно лице.

- Страхотно.

- Няма да моля пак, поставй ръцете си на видно място, или... - заплаших. Той не вдигна ръце. Беше или глупав, или...

- Боби Лий, някой пази ли гърбовете ни?

- Имаш предвид подкрепление? - попита той.

- Да, той е ужасно непреклонен, освен ако не смята, че някой ще му се притече на помощ.

Той изрече нещо бързо и сурово, което звучеше като немски, но не беше, а южняшкият му акцент изчезна, когато проговори. Някои от плъхолаците се обърнаха навън, наблюдавайки периметъра. Намирахме се на открито, никой нямаше да ни издебне.

Единствената реална опасност би била, ако някой разполагаше с пушка с мерник. Относно снайперистите не можехме да направим кой знае какво и поради тази причина не се занимавахме с въпроса и се преструвахме, че не може да се случи, а се заехме със ставащото в момента.

Но кожата ми между ножовете на гърба ми и върха на главата ми беше настръхнала, сякаш можех да усетя насочения към мен мерник. Бях почти сигурна, че това се дължеше на въображението ми, но то винаги бе проблем когато бях превъзбудена. Опитах се да мисля за нещо друго, например защо мъжът не искаше да вдигне скапапаните си ръце.

Прицелих се с една ръка, така че лявата ръка да ми е свободна. Вдигнах един пръст, след него още един.

Русокосият приказваше като луд. Чувах гласа му накъсано „направй го, господи, направй го".

Започнах да вдигам третия пръст, когато мъжът с бейзболната шапка вдигна бавно ръцете си. Бяха празни, но се обзалагах на каквато и да било сума, че в скута си имаше някакво гадно оръжие. О, да.

Клаудия продължи да държи оръжието си до неговия прозорец. Мисля, че защото не й беше казано да се дръпне. Честно казано, предпочитах да е там, достатъчно близко, за да стреля, ако той посегне към това, което лежеше на скута му.

Направих универсалния жест за сваляне на прозорец, като завъртях ръката си във въздуха.

Те се намираха в достатъчно стара кола, така че трябваше да свалят стъклото с ръчка.

Русокосият спусна прозореца, бавно, предпазливо, като продължаваше да държи другата си ръка прилепнала за волана. Беше предпазлив човек. Това ми харесваше. Смъкна прозореца до долу, постави ръката си обратно на волата и не каза нищо. Не се опита да твърди, че е невинен, или да се признае за виновен. Просто седеше там. Добре.

Бях достатъчно ниска, че с леко привеждане да мога да надникна в скута на другия мъж.

Беше празен, което означаваше, че каквото и да е държал там, сега беше на пода. Беше го пуснал, така че да не го видим. Какво беше това, по дяволите?

Повиших леко глас.

- Ти с шапката, поставй бавно ръцете си плътно върху таблото, и ако ги мръднеш от там, ще бъдеш застрелян. Ясно ли е?

Той не ме поглеждаше.

- Ясно ли е?

Започна да движи ръцете си към таблото.

- Ясно.

- Защо ме следяхте? - попитах, основно русокосия, защото започвах да осъзнавах, че другият няма да сътрудничи много.

- Не знам за какво говориш.

Имаше немски акцент, имах прекалено много роднини със същия акцент, за да не го разпозная. Разбира се, всички бяха над 60 годишни и не бяха виждали родината си повече от няколко десетилетия. Обзалагах се, че русокосият беше по-скорошен внос.

- Къде изчезна хубавият син джип? - попитах.

Лицето му стана много неподвижно.

- Казах ти - намеси се мъжът с шапката.

- Да, забелязахме ви - потвърдих. - Не беше чак толкова трудно.

- Не би трябвало да ни видите, ако не бяхте криволичили из целия път -каза

Русокоско.

- Съжалявам за това, но изпитвахме някои технически трудности.

- Аха, например един от вас се покри с козина - заяви мъжът с шапката.

Със сигурност беше средностатистически американец, от средата на нищото, без акцент.

- Значи сте се почудили какво не е наред и сте се приближили, за да видите -досетих се аз.

Нито един от тях не отвърна на това.

- И двамата ще излезете от колата много бавно. Ако един от вас посегне към оръжието си, може да умрете и двамата. За разпит ми трябва само единият от вас, другият е допълнителна екстра. Ще направя всичко възможно единият да оцелее, но няма да си мръдна малкото пръстче да спася и двама ви, защото двама не ми трябвате. Ясно ли е?

Русокосият отвърна „Да.", а другият - „Кристално ясно, мама му стара.". - О, да, той беше американец, само ние се изразяваме толкова поетично.

След което чух сирените. Бяха близо, много близо, например пред сградата.

Щеше ми се да мисля, че само са минавали, но когато държиш на открито толкова много оръжие, не може да разчиташ на това.

- Никога няма ченге, когато ти трябва - констатира Боби Лий, - но опитай да извършиш нещо незаконно, и те налазват целия.

Мъжът с шапката каза:

- Ако приберете всичките си оръжия, преди ченгетата да се появят, ще се престорим, че това не се е случило. - Усмихваше се докато се навеждаше, така че със сигурност да видя самодоволното му изражение.

Усмихнах му се в отговор и неговата усмивка увяхна, защото изглеждах прекалено доволна.

Все още не можех да извадя значката си от джоба с отработено движение, поне не и с една ръка, но се справих. Показах металната звезда в малкия й калъф.

- Федерелен шериф, задник. Дръж ръцете си там, където можем да ги виждаме, докато полицаите не пристигнат.

- За какво ни арестувате? - попита русокосият с немския си акцент. - Нищо не сме направили.

- О, не знам. Ще започнем със скрито носене на оръжие без разрешително, след това подозрение в кражба на кола. - Потупах импалата отстрани. - Тази кола не е ваша, и какъвто и предмет приятелчето ти там да е пуснало на пода, ще бъде незаконен. Наречето го интуиция.

- Боби Лий, не ни трябва толкова голяма тълпа.

Той схвана мисълта ми и излая друга заповед с този странен, гърлен, почти немски език.

Плъхолаците се разпръснаха с тази прекалено-бърза-за-да-се-види скорост, на която съм ставала свидетел веднъж или два пъти.

Клаудия остана на мястото си, а Боби Лий отказа да напусне, така че бяхме само тримата, когато първият полицай ни забеляза. Е, петима, ако броите и лошите. Двама униформени полицаи дойдоха пеш по уличката, защото камионът, който блокираше пътя, не се беше преместил, а плъхолакът, който го караше вървеше точно пред тях, с ръце, поставени върху главата. Бяха взели оръжието му.

Уверих се, че държа значката си колкото се може по-напред и нагоре.

Крещях „федерален шериф", докато те заобикаляха ъгъла.

Полицаите използваха няколко коли от тази страна на паркинга за прикритие и извикаха:

- Свалете оръжията!

Изкрещях в отговор:

- Федерален шериф Анита Блейк, останалите са федерални пълномощници. Боби Лий прошепна:

- Пълномощници?

Проговорих с ъгъла на устата си:

- Просто се съгласявай с мен.

- Да, госпожо.

Дръпнах се назад от колата достатъчно, за да покажа по-добре значката си и извиках:

- Федерален шериф Блейк, радвам се да ви видя, полицаи.

Полицаите останаха зад колите, но бяха престанали да ни крещят.

Опитваха се да разберат колко бяха загазили, ако наистина бяхме федерални и бяха оплескали това, което правехме, но не се притесняваха чак толкова, че да рискуват да ги прострелят. Одобрявах това.

Снижих гласа си и заговорих на мъжете в колата, преди да се отправя към полицаите.

- Носене на скрито оръжие без разрешение, при всички случаи притежание на незаконно оръжие, открадната кола, и се обзалагам, че когато пуснем отпечатъци ви за проверка, ще светнат като коледна елха. - Усмихвах се и кимах на двамата полицаи, скрити зад колите.

Значката ги беше успокоила, но оръжията им все още бяха извадени и в далечината чух още сирени. Бяха се обадили за подкрепление, не можех да ги виня. Нямаше начин да знаят, че някой от нас може да се брои за ченге.

Хвърлих поглед към русокосия.

- Освен това, тукашната полиция не си пада по престъпници, които следят федерални шерифи.

- Не знаехме, че си от полицията - възрази русокосият.

- Разузнаването ви е скапано - отговорих.

Той кимна, ръцете му все още бяха върху кормилото.

- Да.

Прибрах оръжието си, показах значката си много високо, вдигнах и двете си ръце, за да демонстрирам, че в момента не съм въоръжена и предпазливо се приближих към двамата униформени, и към другите, които се промъкваха от уличката внимателно, с извадени оръжия. Имаше дни, в които наистина ми харесваше, че имам значка. Този със сигурност бе един от тях.