Небесносини грехове

2

Гробището Линдъл беше едно от модерните, при които надгробните камъни са ниско в земята и не е позволено да се садят цветя. Улеснява придвижването, но също така и подпомага усещането за депресиращо празно пространство. Нищо друго, освен равна земя с малки издължени форми в тъмнината. Беше толкова празно и безлично, колкото тъмната страна на Луната и горе-долу също толкова ободряващо. Дайте ми гробище, в което има надгробни паметници и мавзолеи, каменни ангели, които плачат над снимки на деца,

Богородица, която се моли за всички ни, а безмълвните й очи са извърнати към небето. Едно гробище трябва да има нещо, което да напомня на минаващите хора, че има

Рай, а не само дупка в земята с камък отгоре.

Бях тук да възкреся Гордън Бенингтън от мъртвите, защото застрахователна компания „Фиделис" се надяваше да се е самоубил, а не смъртта му да е била случайна.

На карта беше изложен мултимилионен застрахователен иск. Полицията бе определила смъртта като следствие от инцидент, но застрахователите не бяха доволни. Те избраха да платят моя по-скоро голям хонорар с надеждата да спестят милиони. Аз струвах скъпо, но не чак толкова. В сравнение с това, което беше вероятно да загубят, бях по-изгодна.

На гробището имаше три групи коли. Две от групите бяха поне на петнайсет метра разстояние една от друга, защото и г-жа Бенингтън, и главният адвокат на „Фиделис" -

Артър Конрой, имаха ограничителна заповед един срещу друг. Третата група коли беше паркирана между другите две. Белязана полцейска кола и небелязана полицейска кола. Не ме карайте да обяснявам откъде знам, че това е небелязана полицейска кола, просто имаше този вид.

Паркирах малко зад първата група коли. Излязох от чисто новия си джип Гранд Чероки, който бях купила отчасти с парите, които получих от починалия ми джип Кънтри Скуайър.

Застрахователната компания не искаше да изплати иска ми. Не повярваха, че хиенолаци са изяли джипа. Изпратиха хора, които да направят снимки и измервания, да видят кървавите петна. Най-накрая платиха, но също така и прекратиха полицата ми. Сега плащам всеки месец на нова компания, която ще ми даде пълна полица, единствено ако успея да не унищожа друга кола през следващите две години. Много малко вероятно това да стане.

Съчувствието ми беше изцяло за семейството на Гордън Бенингтън.

Разбира се, трудно е да изпитваш съчувствие към застрахователна компания, която се опитва да се измъкне от плащане на вдовица с три деца.

Оказа се, че колите, които бяха най-близо до мен, са на застрахователната компания.

Артър Конрой се приближи към мен с протегната ръка. Беше висок сред по-ниските хора, с оредяваща руса коса, която решеше върху оплешивялата част на главата си, като че ли това я криеше, носеше очила със сребърна рамка, които обкръжаваха големи, сиви очи. Ако миглите и веждите му бяха по-тъмни, очите щяха да бъдат най-хубавата му черта. Но очите му бяха толкова големи и голи, че си помислих, че смътно прилича на жаба. Но можеше и скорошното ми недоразумение със застрахователната компания, да ме е направило по-строга. Може би.

Конрой беше придружен от приличащ на скала мъж в тъмен костюм. Здрависах се с Конрой и хвърлих поглед зад него към двамата мъже, които бяха високи над 1.80 м.

- Телохранители? - изрекох въпросително.

Очите на Конрой се разшириха.

- Как разбрахте?

Поклатих глава.

- Изглеждат като телохранители, г-н Конрой.

Здрависах се с други двама служители на „Фиделис". Не предложих да стисна ръце на телохранителите. Повечето от тях не биха се здрависали, дори и да им предложиш. Не знам дали това разваляше репутацията им на здравеняци или просто искаха ръката, с която стрелят, да им бъде свободна. Така или иначе не предложих, те също.

Въпреки това, тъмнокосият телохранител, с рамене, почти толкова широки, колкото аз бях висока, се усмихна.

- Значи ти си Анита Блейк.

- А ти си?

- Рекс, Рекс Кандучи.

Повдигнах вежди.

- Рекс наистина ли е малкото ти име?

Той се разсмя с този изненадващ изблик на смях, който е толкова мъжествен, и обикновено е за сметка на жените.

- Не.

Не си направих труда да питам какво е малкото му име, вероятно беше нещо смущаващо като Флорънс или Роузи. Вторият телохранител беше рус и мълчалив.

Наблюдаваше ме с малки, светли очи. Не го харесах.

- А ти си? - попитах.

Той примига, сякаш въпросът ми го беше изненадал. Повечето хора не обръщат внимание на телохранителите, някои поради страх, че не знаят какво да правят, защото никога не са срещали такъв, а други защото са срещали такъв и ги считат за мебелировка - да бъдат игнорирани, докато не се наложи друго.

Той се поколеба, след което отвърна:

- Балфур.

Изчаках за секунда, но той не добави нищо.

- Балфур, едно име, като Мадона или Шер? - попитах с кротък глас.

Очите му се присвиха, раменете му се напрегнаха леко. Дразнеше се прекалено лесно.

Излъчваше заплаха и в погледа му имаше натиск, но той представляваше само физическа сила. Изглеждаше страшно, и го знаеше, но може би нямаше кой знае какво друго.

Рекс се намеси:

- Мислех, че си по-висока. - Постара се да звучи като шега с гласа си тип „радвам се да те видя".

Раменете на Балфур се бяха отпуснали, напрежението се отцеждаше. И преди са работили заедно и Рекс знаеше, че партньорът му не е най-стабилният здравеняк. Срещнах погледа на Рекс. Ако нещата се объркаха, Балфур щеше да е проблем, щеше да преиграе. Рекс нямаше.

Чух повишени гласове, един от тях принадлежеше на жена. По дяволите. Бях казала на адвокатите на г-жа Бенингтън да я държат вкъщи. Или не ми бяха обърнали внимание или не са били в състояние да устоят на очарователната й личност.

Цивилният полицай й говореше, гласът му се носеше спокоен, и се чуваше ниско буботене, докато той, очевидно, се опитваше да я държи на петнайсет метра от Конрой.

Преди седмици тя зашлеви адвоката и той я шамароса в отговор. След това тя нацели челюстта му с юмрук и адвокатът падна по задник. Горе-долу по това време се наложи съдебният пристав да се намеси и да прекрати нещата.

Присъствах на цялото веселие, защото в известен смисъл бях част от съдебното споразумение. Тази нощ щеше да реши изхода. Ако Гордън Бенингтън се изправеше от гроба и заявеше, че е умрял случайно, „Фиделис" трябваше да платят. Ако признаеше самоубийство, тогава г-жа Бенингтън оставаше с празни ръце. Наричах я „гжа" по нейно настояване. Когато се бях обърнала към нея с „госпожица Бенингтън", тя едва не ми отхапа главата. Не беше от жените, които се борят за права. Харесваше й да бъде майка и домакиня. Радвах се за нея, това означаваше повече свобода за останалите от нас.

Въздъхнах и минах през пътеката с бял чакъл към звука от повишаващи се гласове. Минах край униформения полицай, който се облягаше на колата си. Кимнах и казах:

- Здрасти.

Той кимна в отговор, погледът му беше насочен основно към хората от застрахователната компания, сякаш някой му беше казал, че неговата работа е да се погрижи те да не започнат да идват насам. А може и просто да не харесваше размерите на Рекс и Балфур. И двамата го надвишаваха с петдесетина килограма. За полицай той беше слаб и все още имаше това неопитно изражение на лицето си, сякаш не е бил дълго на тази работа и не е решил окончателно дали въобще иска да бъде.

Г-жа Бенингтън крещеше на полицая, който й препречваше пътя.

- Тези копелета са я наели и тя ще направи това, което й наредят. Ще накара

Гордън да излъже, знам го!

Въздъхнах. Бях обяснила на всички, че мъртвите не лъжат. В общи линии, само съдията ми беше повярвал, и ченгетата. Мисля, че „Фиделис" вярваха, че възнаграждението ми гарантира изхода и г-жа Бенингтън си мислеше същото.

Най-накрая тя ме видя над широките рамене на полицаите. С високите си токове стърчеше над полицая. Което означаваше, че тя е висока, а той - не чак толкова много.

Той може би беше 1.75 м., максимум.

Тя се опита да мине покрай него, като вече ми крещеше. Той се мръдна точно толкова, че да й попречи да мине, но да не се налага да я хваща. Тя се блъсна в рамото му и сведе намръщен поглед към него. Това спря крясъците й, за секунда.

- Махни се от пътя ми - нареди тя.

- Г-жо Бенингтън - избоботи дълбокият му глас - г-ца Блейк е тук поради съдебна заповед.

Трябва да й позволите да си свърши работата.

Той имаше къса, сива коса, малко по-дълга отгоре. Не мисля, че това беше някаква модна демонстрация, а по-скоро от известно време не бе ходил до фризьорския салон.

Тя отново се опита да мине покрай него, като този път го хвана, сякаш се опитваше да го премести от пътя си. Той не беше висок, но беше с широки рамене, с квадратно телосложение, квадрат от мускули. Тя бързо осъзна, че не може да го избута, така че се премести, за да го заобиколи, все още решена да ме наругае.

Наложи се той да я хване за рамото, за да я държи далеч от мен. Тя вдигна ръка към него и дълбокият му глас се чу ясно в спокойната нощ:

- Ако ме ударите, ще ви сложа белезници и ще ви сложа отзад в полицейската кола, докато не приключим тук.

Тя се поколеба с вдигната ръка, но явно е имало нещо в лицето му, което все още бе извърнато от мен, което говореше ясно, че той мисли сериозно всяка дума. Тонът на гласа му ми беше достатъчен. Аз бих направила това, което каза той.

Най-сетне тя свали ръката си.

- Ще накарам да ви отнемат значката, ако ме докоснете.

- Да удариш полицай се счита за престъпление, г-жо Бенингтън - изрече той с дълбокия си глас.

Дори на лунната светлина можеше да се види удивлението по лицето й, сякаш по някакъв начин не бе осъзнала, че правилата се отнасят и за нея. Осъзнаването изглежда намали доста арогантността й. Тя се върна и позволи на авангарда адвокати с тъмни костюми да я отдалечат леко от полицая.

Аз бях единствената достатъчно близо, която го чу да казва:

- Ако тя беше моя жена и аз щях да се гръмна.

Разсмях се, не можах да се спра.

Той се обърна с ядосан поглед, отбранителен, но каквото и да видя в лицето ми, го накара да се усмихне.

- Считайте се за късметлия - отбелязах. - Виждала съм г-жа Бенингтън по няколко повода.

Протегнах ръка.

Той я разтърси сериозно, силно, здраво.

- Лейтенант Никълс и моите съболезнования за това, че ви се налага да се занимавате с... -

Той се поколеба.

Довърших изречението вместо него.

- Тази откачена кучка. Мисля, че търсите тази фраза.

Той кимна.

- Тази е. Съгласен съм вдовица и децата й да получат пари, които им се полагат - обясни той - но тя прави съчувствието лично към нея изключително трудно.

- Забелязах - изрекох с усмивка.

Той се разсмя и се протегна към якето си за пакет цигари.

- Нещо против?

- Тук, на открито, не, предполагам. Освен това си го заслужихте като се разправяхте с нашата прекрасна г-жа Бенингтън.

Той извади цигара с едно от онези опитни потропвания, които дългогодишните пушачи използват.

- Ако Гордън Бенингтън възкръсне от гроба и заяви, че се е самоубил, тя ще побеснее, г-це

Блейк. Не ми е позволено да я застрелям, но не съм сигурен какво друго бих могъл да направя с нея.

- Може би адвокатите й ще могат да я овладеят. Мисля, че са достатъчно, за да успеят да я удържат.

Той пъхна цигарата между устните си, като продължаваше да говори.

- Те също бяха шиб... напълно безполезни, защото се страхуват да не изгубят възнаграждението от нея.

- Шибано безполезни, лейтенант. Шибано безполезни е фразата, която търсите.

Той отново се разсмя, достатъчно силно, че му се наложи да извади цигарата от устните си.

- Шибано безполезни, аха, точно тази е.

Отново пъхна цигарата в уста и извади една от онези големи метални запалки, които вече не се виждат често. Пламъкът лумна оранжево-червен, докато мъжът автоматично сви ръце около него, въпреки че нямаше вятър. Когато краят на цигара му светеше ярко, той затвори запалката с щракване и я пъхна обратно в джоба си, след което извади цигарата от устата си и издуха дълга струя дим.

Направих несъзнателно крачка назад, за да избегна дима, но бяхме на открито и г-жа

Бенингтън беше достатъчна, за да накара всеки да пропуши. Или би трябвало да кажа „да пропие"?

- Може ли да извикате още хора?

- И на тях няма да им бъде позволено да я застрелят - отвърна Никълс. Усмихнах се.

- Не, но може да направят стена от тела и да й попречат да нарани някого.

- Вероятно мога да уредя още един полицай, може би двама, но дотам. Тя има връзки в найгорните етажи на управлението, защото има пари, а след тази вечер може да се окаже с още повече. Освен това е шибано противна. - Изглежда, че той харесваше думата „шибано" почти толкова, колкото и пушенето, сякаш около скърбящата вдовица беше внимавал за езика си и това болеше.

- Политическото й влияние губи от блясъка си? - попитах.

- Вестниците я изтипосаха на цялата първа страница как поваля Конрой. Властимащите са притеснени, че това ще се превърне в мръсотия, и не искат тя да се стовари върху тях.

- Значи се дистанцират в случай, че тя извърши нещо още по-неуместно -констатирах.

Той дръпна много дълбоко от цигарата и задържа дъх почти като някой, пушещ джойнт, след което остави димът да се процеди от устата и носа му, докато ми отговаряше:

- Дистанциране, и така може да се каже.

- Освобождаване, зарязване, изоставяне на кораба...

Той отново се смееше и тъй като не беше издухал дима напълно, се задави малко, но изглежда не му попречи.

- Не зная дали наистина сте толкова забавна или просто аз имах нужда от малко смях.

- Заради стреса е - казах. - Повечето хора въобще не ме намират за забавна.

Той ме погледна леко косо с изненадващото си светли очи. Обзалагах се, че на дневна светлина са сини.

- Чух това за вас, че сте като трън в петата и че дразните доста хора.

Свих рамене.

- Едно момиче, прави това, което може.

Той се усмихна.

- Но същите хора, които заявиха ,че можете да бъдете като трън в петата, нямаха проблем да работят заедно с вас. Всъщност, г-це Блейк - той хвърли цигарата си на земята - повечето казаха, че биха предпочели вас за подкрепление пред доста полицаи, които могат да посочат.

Не знаех какво да отвърна на това. При полицаите няма по-висока похвала от това да ти позволят да им бъдеш подкрепление в ситуация на живот и смърт.

- Ще ме накарате да се изчервя, лейтенант Никълс . - Не го погледнах когато казах това.

Изглежда, че той се взираше надолу към все още димящата цигара върху белия чакъл.

- Зербровски от РОСР* твърди, че не се изчервявате често.

(*РОСР - Регионалния отряд за свръхестествени разследвания)

- Зербровски е доволно и развратно копеле - заявих.

Той се засмя сподавено, дълбок, боботещ смях и стъпка неколкократно цигарата си, така че дори малката искра се изгуби в мрака.

- Несъмнено е такъв, несъмнено е такъв. Виждала ли сте жена му?

- Срещала съм Кати.

- Някога чудила ли сте се как Зербровси е успял да я докопа?

- Всеки път когато я видя - отговорих.

Той въздъхна.

- Ще се обадя за още една патрулка и ще се опитам да получа двама униформени. Нека да приключваме с това и да се махаме от тези хора.

- Да приключваме - съгласих се.

Той отиде да се обади. Аз отидох да взема оборудването си за възкресяване на зомбита. Тъй като един от основните ми инструменти беше мачете по-голямо от половината ми ръка, го бях оставила в колата. Има навика да плаши хората. Тази вечер много усилено щях да се опитам да не плаша телохранителите или полицаите. Бях почти сигурна, че няма мое действие, с което да уплаша г-жа Бенингтън. Също така бях и почти сигурна, че не мога да направя нищо, за да е доволна от мен.