Небесносини грехове

30

Кейлъб се беше изкатерил в багажника на джипа, за да вземе найлона, който бях започнала да нося, за моментите, когато тряваше да пренасям нещо по-мръсно от пилета и го разтвори на седалката, за да може Натаниел да шофира. Опитах се да настоя аз да карам, но Джейсън ми изръмжа. Прав беше, не се чувствах най-стабилна.

Натаниел, чиито очи бяха избледнели до нормалното си люляково, ми каза:

- Ти припадна. Спря да дишаш. Джейсън те разтърси и ти някак си изпъшка. - Натаниел поклати глава с много сериозен поглед. - Трябваше да продължим да те разтърсваме,

Анита. Продължаваше да не дишаш.

Ако бяха хора, можех да опитам да споря с тях, че само са мислели, че съм спряла да дишам, но те не бяха хора. Ако група превръщачи не бяха успели да видят или да чуят че дишам, трябваше да им повярвам.

Дали Милата мамичка се беше опитала да ме убие? Или беше слчайно -или инцидентно?

Едва ли се е опитвала да ме убие, но можеше да го направи по случайност. Бях се докоснала до достатъчно голяма част от ума й, за да знам, че това нямаше да я притесни. Нямаше да съжалява, нямаше да чувства вина. Тя не мислеше като личност или по-скоро не мислеше като мил, нормален цивилизован човек. Мислеше като социопат - без съпричатност, без симпатия, без вина, без състрадание. По един странен начин, това сигурно бе едно много спокойно съществуване. Дали ти трябваха повече емоции, отколкото тя притежаваше, за да се чувстваш самотен? Така мисля, но не знаех със сигурност. Самотна не беше дума, която бих използвала за нея. Ако не разбираш нуждата от приятелство и любов, можеш ли да бъдеш самотен? Свих рамене и поклатих глава.

- Какво има? - попита Натаниел.

- Ако не чувстваш любов или приятелство, можеш ли да си самотен?

Той ме погледна с вдигнати вежди.

- Не знам. Защо питаш?

- Току що срещнахме Майката на вампирите, но тя е по-скоро като Майката на социопатите. Човешките същества рядко са пълни социопати. Сякаш поскоро им липсва част тук или там. Истинската, чиста социопатия наистина е доста рядка, но мисля че

Милата мамичка се класира там.

- Няма значение дали е самотна - каза Кейлъб.

Погледнах назад към него. Кафявите му очи бяха разширени и беше пребледнял под изсветляващия си тен. Подуших въздуха, преди да помисля и колата беше като игрище за миризми: сладкият мускус на вълк, чистата ванилия на Натаниел и Кейлъб. Кейлъб миришеше на ... младост. Не знам как до го обясня, но сякаш можех да надуша колко нежно щеше да е месото му, колко свежа кръвта му. Миришеше на чисто, лекият аромат на сапун обгръщаше кожата му, но отдолу се усещаше друга миризма. Едновременно горчива и сладка, също както кръвта е едновременно сладка и солена.

Обърнах се докъдето ми позволяваше коланът и казах:

- Миришеш добре, Кейлъб, толкова нежен и уплашен.

Той беше истинският хищник, не аз, но погледът, който ми метна, беше като на жертва - големи очи, нежно лице, полуотворени устни. Гледах как пулсът бие срещу кожата на врата му.

Изпитах нужда да пропълзя на задната седалка и да прекарам езика си над този обезумял пулс, да забия зъби в тази нежна плът и да го пусна на свобода.

Сякаш пулсът на Кейлъб, като твърд бонбон, щеше да изскочи като едно цяло парченце и, попаднал в устата ми, щеше да бъде смукан и облизван. Знаех че няма да е така. Знаех че ако го захапя, пулсът му щеше да е унищожен, щеше да умре в плисък от кръв, но въображаемото бонбонче остана и дори мисълта за кръв, разливаща се в устата ми, не изглеждаше ужасна.

Затворих очи, за да не мога да виждам туптенето на врата на Кейлъб и се концентрирах в собственото си дишане. Но със всяко вдишване поемах все повече от тази горчива сладост и вкуса на страха. Почти можех да усетя плътта му в устата си.

- Какво ми става? - попитах на глас. - Искам да откъсна пулса на Кейлъб от гърлото му.

Прекалено е рано за Жан-Клод да е буден. Освен това обикновено не искам кръв. Или поне не само кръв.

- Пълнолунието е скоро - отговори Натаниел. - Това е една от причините Джейсън да загуби достатъчно контрол и да се превърне върху седалките ти.

Отворих очи и се обърнах, за да го погледна и за да не гледам страха на Кейлъб.

- Бел се опита да ме накара да се храня от Кейлъб, но не можа. Защо тогава изведнъж ми мирише вкусно?

Натаниел най-после бе открил друг изход към шосе 44. Той се придвижи зад голяма жълта кола, която се нуждаеше от основно пребоядисване или може би беше насред такова, защото бе покрита наполовина със сив грунд. Мернах движение в огледалото за обратно виждане. Пак синият джип. Беше в края на тясната улица с коли от двете страни. Току що беше завил зад ъгъла и ни беше видял и сега връщаше назад, надявайки се, мисля, че не сме го видели.

- По дяволите - казах.

- Какво? - попита Натаниел.

- Проклетият джип е на края на улицата. Никой да не поглежда назад. -Всички се спряха насред движението с изключение на Джейсън. Той дори не се беше опитал да погледне назад, може би вълчите вратове не работеха по този начин или може би се беше втренчил в други неща. Осъзнах че гледаше Кейлъб.

Погледнах голямата космата глава.

- Да не мислиш да изядеш Кейлъб?

Той се обърна и насочи към мен силата на бледозеления си поглед. Хората казват, че кучетата произлизат от вълците, но има моменти, когато силно се съмнявам.

Нямаше нищо дружелюбно, благоразположено или поне питомно в очите му. Той мислеше за храна.

Срещна погледа ми, защото знаеше че съм го хванала да мисли как да изяде някого, който беше под моя защита, после пак се обърна да гледа Кейлъб и да мисли за месо. Едно куче никога няма да те погледане и да си помисли „храна", по дяволите, то дори няма да погледане към друго куче и да си го помисли. Вълците го правят. Фактът че няма документирано нападение на северноамерикански вълк над човек за храна, винаги ме е смайвал. Поглеждаш в очите им и разбираш, че там няма никой, до когото да можеш да стигнеш.

Знаех, че ликантропите се нуждаят от прясно месо, когато за пръв път сменят формата си. Младите ликантропи са смъртоносни, но Джейсън вече не беше нов и можеше да се контролира. Знаех го, но начинът, по който наблюдаваще Кейлъб пак не ми харесваше, а още по-малко ми харесваше че го проектираше върху мен.

- Какво искаш да направя за джипа? - попита Натаниел.

Вниманието ми се върна с прескок към Натаниел и по-далеч от глада. Трябваше ми усилие, за да мисля покрай него, но ако джипът беше пълен с лоши момчета, трябваше да се концентрирам върху тях, а не върху някакъв психически копнеж.

- По дяволите, не знам. Не ми се случва толкова често да ме следят. Обикновено хората просто се опитват да ме убият.

- Трябва или да се върна на магистралата, или да обърна обратно. Ако просто си седим тук, ще разберат, че сме ги видели.

Беше прав и то доста.

- Магистралата.

Той ни придвижи напред, насочвайки се към рампата.

- Щом се качим, накъде отиваме?

- Към „Циркът", мисля.

- Искаме ли да заведем там лошите момчета? - попита Натаниел.

- Джейсън го каза и преди, повечето хора знаят къде спи Господарят на града през деня.

Освен това плъхолаците още са там, а повечето от тях са бивши наемници или нещо подобно. Мисля че ще им звънна и ще поискам мнението на Боби Лий.

- Мнението му за какво? - попита Кейлъб от задната седалка. Очите му още бяха разширени и още миришеше на страх, но не гледаше към вълка на седалката до него. От каквото и да беше уплашен не се намираше толкова близо.

- Дали ще се опитаме да ги хванем или ще обърнем и ще опитаме да ги проследим.

- Да ги хванем? - каза Кейлъб. - Как да ги хванем?

- Не съм сигурна. Но знам че знам доста повече как се хващат лошите, отколкото как се проследяват хора. Аз не съм детектив, Кейлъб, не и наистина. Мога да забележа улика, ако ме захапе за задника или да дам мнение по свързано с чудовищата престъпление, но по душа съм за по-директен начин на работа от детективския.

Той изглеждаше объркан.

- Аз съм екзекутор, Кейлъб, аз убивам неща.

- Понякога трябва да проследиш нещо, за да го убиеш - намеси се Натаниел.

Погледнах към сериозния му профил, с очи оглеждащи трафика и ръце на кормилото, на точно два без десет. Книжката му беше на по-малко от година. Ако не бях настояла, не знам дали изобщо щеше да я има.

- Това е истина, но не искам да ги убивам. Искам да ги разпитам. Искам да знам защо ни следват.

- Не мисля, че ни следват - каза Натаниел.

- Какво? - попитах.

- Синият джип не ни последва на магистралата.

- Може би знаят, че ги забелязахме.

- Или може би като всички останали знаят къде спи Господарят. Значи не е трудно да намериш и гаджето му - каза Натаниел с тих глас и очи забити в пътя. Знаеше, че мразя да съм гаджето на Господаря или поне да ме наричат така. Реално погледнато беше прав. Ако знаеш с кого излиза някой и къде живее, значи можеш да го засечеш отново.

Мразех да съм предвидима.

Голямата рунтава глава на Джейсън се надвеси над седалката и се потърка в рамото ми, козината по лицето му гъделичкаше бузата ми. Посегнах и потупах голямата глава без да помисля, по същия начин, по който щях да го направя, ако беше куче. В момента, в който го докоснах, гладът ме разтърси изцяло - от върха на главата до пръстите на краката.

Космите по тялото ми настръхнаха, усещането беше сякаш нещо се опитваше да се изкатери по задната част на черепа ми, толкова силно бях настръхнала. Двамата с вълка се обърнахме като едно и се втренчихме в Кейлъб. Ако очите ми можеха да преминат във вълча форма, щяха да го направят тогава.

Кейлъб изглеждаше ужасен. Мисля че, ако просто беше останал неподвижен, всичко щеше да е наред, но не го направи. Разтвори ръце от почти голите си гърди и се отдръпна по седалката.

Джейсън изръмжа, а аз изскочих от седалката си и се намерих на пода зад предната седална, преди да успея да помисля, без колан в ускоряващата кола, каква лоша идея.

Мисля че това щеше да ме върне обратно в собствената ми глава, но Кейлъб побягна. Той се плъзна през задната седалка и Джейсън и аз се изляхме след него. Бяхме като вода, следваща естествената си посока.

Не толкова приковахме Кейлъб, колкото седнахме и клекнахме около него. Кейлъб се беше свил в ъгъла на товарното отделение, с ръце, притиснати плътно към гърдите.

Опитваше се да заема колкото се може по-малко място. Мисля че Кейлъб знаеше, че беше лоша идея да докосне когото и да било от двама ни. Джейсън приседна на задните си крака и измежду проблясващите му зъби се процеди ниско ръмжене. Нямаше нужда от думи, за да разбереш, че това означаваше „Не мърдай, не си мисли да помръдваш". Кейлъб не помръдна.

Аз бях на колене пред Кейлъб и всичко, което можех да видя беше пулса на врата му, туптящ, туптящ срещу кожата, опитващ се да се освободи. Исках да му помогна.

Внезапно можех да подуша гора, дървета и аромата на вълк, който не беше Джейсън. Ричард премина през ума ми като ароматен облак. Видях го във ваната ми през всичките тези километри. Ръка, по-тъмна, отколкото Ричард успяваше да стане през по-голямата част от годината, го придържаше през гърдите, подпирайки го във водата, придържайки го.

Джамил, като добър Хети, внимаваше Ричард да не се удави. Същото, което Джейсън беше направил по-рано за мен, само че без секса. Ричард беше леко хомофоб.

Не харесваше мъже, които му напомняха че харесват мъже, особено ако този мъж беше самият той. Не можех да го осъждам по този повод, аз се чувствах по същия начин спрямо жените. Без значени колко обиграна се очакваше да бъда, продължавах да забравям че друга жена може да ме намира за привлекателна. Винаги ме изненадваше.

Лицето на Джамил се виждаше до това на Ричард, но сякаш в това видение само Ричард беше напълно ясен. Виждах части от тялото му през водата и фината светлина на свещите. Понякога ликантропите имат проблем с чувствителността към светлината, затова нямаше включени лампи, а свещите правеха водата тъмна и криеха от

Ричард повече, отколкото ми се искаше. Почувствах се като метафизичен воайор. Но гладът толкова лесно се обръщаше в друг вид глад, винаги беше лесно.

Ричард погледна нагоре към мен и гледката на лицето му с остриганата коса, накара гърлото ми да се стегне. Изках да попитам „Защо?", но той проговори пръв. Това беше първият път, в който говорехме така, ум в ум и това ме стресна. Знаех че мога да го правя с Жан-Клод, но не и с Ричард.

- Гладът е мой, Анита, съжалявам. Това същество ми причини нещо, което премахна повечето ми контрол - за секунда помислих, че имаше предвид Майката на мрака, после осъзнах че говореше за Бел.

Втренчих се надолу в уплашените очи на Кейлъб, и отново погледът ми се впи във врата му, после слезе надолу по линията на гърдите му чак до стомаха. Дишаше достатъчно тежко, достатъчно уплашено, че пулсът му се виждаше чак долу на корема, вибриращ през линията от косми, водеща надолу в панталоните му. Стомахът му беше мек и нежен с доста плът.

- Анита, - каза Ричард, - Анита, чуй ме.

Трябваше да премигна, за да премахна образа на терптящата плът на Кейлъб и изведнъж виждах образа на Ричард по-ясно от това, което стоеше всъщност пред очите ми.

- Какво? - знаех че думата не беше казана гласно, само в главата ми.

- Можеш да обърнеш глада в секс, Анита.

Поклатих глава.

- Мисля че по-скоро бих изяла Кейлъб, отколкото да го изчукам.

- Никога не си яла никого, иначе не би го казала - каза Ричард.

Не можех да споря с това.

- Сериозно ли ми казваш, че няма да имаш проблем, ако изчукам Кейлъб? Той се поколеба, водата проблясваше на светлината на свещите, докато тялото му се размърда неспокойно. Мернах коляното и бедрото му.

- Ако трябва да избирам дали да го изядеш или да го ебеш, тогава да.

- Не обичаше да ме споделяш дори с Жан-Клод.

- Ние не излизаме, Анита.

Ох.

- Съжалявам, забравих за момент - казах аз. Моментната болка, като от полузарастнала рана, ми помогна да мисля по-ясно. - Джейсън е във вълча форма, Ричард. Не спя с косматковци.

- По този въпрос мога да помогна. - Видях звярът му като огромна сянка да прескача от него в мен. Все едно ме проряза свръхестествен нож, докато силата се заби в мен и през мен в Джейсън, и внезапно бях по-средата на цялата тази сила, болка, гняв.

Звярът се храни от болка и гняв, това е нещо като основно правило. Останах клекнала, задъхана, не ми достигаше въздух, за да изкрещя.

Джейсън изкрещя и за мен, и почувствах как звярът му се изплъзва от него, не, в него, сякаш нещо невъзможно голямо се натъпка в куфар, който вече беше пълен. Но този куфар беше тялото на Джейсън и болеше. Почувствах костите да се извиват, мускулите да пукат и да се свързват наново. Мамка му, болеше. Хванах далечна мисъл от Ричард, че боли толкова, защото е насила. Когато се бориш с промяната, боли повече.

Изглеждаше така, сякаш козината беше абсорбирана обратно в бледата плът, която се надигна под нея, както нещо замръзнало в лед, бавно се разтопява към повърхността.

Тялото на Джейсън се разтопи и козината потъна в него, заедно с подългите кости и мускули. Всичко това просто потъна в него, докто не го остави да лежи блед и треперещ на легло от бистра течност. Дънките ми бяха накиснати от колената надолу. Джейсън се беше трансформирал, но не беше ял и сега, след по-малко от половин час, беше насилен да се промени отново. Може би, ако му беше позволено да се нахрани всичко щеше да е наред,

но сега лежеше, треперещ, свит на топка, за да запази каквато топлина му беше останала и да заема колкото се може по-малко място. Мисля че и Джейсън, като

Кейлъб, знаеше че е зле да ме докосва.

Джейсън вече не беше опасен за Кейлъб. Докато не си починеше, не беше опасност за никого. На практика ... втренчих се в извивката на задника му, толкова гладка, толкова твърда, толкова нежна. Гледах го гол и изобщо не мислех за секс. Единственото, което

Ричард е успя да направи, беше да ми даде ново ястие.

Погледнах отново към Ричард, през това видение, което го показваше кристално ясен, а всичко друго замъглено.

- Мисля единствено как да забия зъби в плътта му. Направи го безпомощен, а аз все още трябва да се нахраня, защото ти си още гладен.

- Ще намеря нещо за ядене тук. Ще се храня, но ти нямаш нищо, което да можеш да ловуваш,

Анита. Не искаш да нараниш никой от тях.

Изкрещях, силно и дълго, позволявайки на раздразнението да изпълни джипа, да се излее през устата ми, да попари гърлото ми, да свие ръцете ми в юмруци и замахнах, удряйки стената на джипа. Чух метала да стене и това ме накара да премигна, да погледна какво бях направила. Бях изкривила метала. Кръгла вдлъбнатина с размера на юмрука ми. Мамка му.

Кейлъб изстена тихо и ме накара да погледна към него, но всичко, което можех да видя беше нежната кожа на стомаха му, сякаш почти я чувствах между зъбите си. Намерих се свита върху Кейлъб, с лице притиснато в стомаха му. Не помнех да съм се приближавала.

Ричард ме повика:

- Анита!

Погледнах нагоре, сякаш наистина стоеше пред мен. Той избута ръката на Джамил и се облегна назад във ваната. Плъзна длани по гърдите си, пръстите му подръпнаха зърната и едната му ръка се спусна по-ниско, докато той се избутваше от водата. Тя се плъзгаше по тялото му в линии като сребристи пламъци, а ръката му се спускаше все пониско и пониско. През стомаха, над линията от косъмчета и най-накрая се обви около себе си, заигравайки се. Наблюдавах как нарастваше и гладът се промени, сякаш се превключи. Но в момента, в който гладът стана секс, ardeur пламна за живот. Изригна от центъра на съществото ми като пламък, разстилащ се, разстилащ се и ръката на Ричард, тялото на Ричард разпали жегата, повлече я като тътнеща вълна върху кожата ми.

Но този път Жан-Клод не беше тук, за да ни помогне, а Ричард не беше способен да се защити. Ardeur потече по метафизичната нишка и се вряза като бърз влак в Ричард. Гърбът му се изви, ръцете му потрепериха, там където държаха тялото му, тялото му се свлече отново на ръба на ваната, а краката му потънаха във водата.

Погледнах в големите му кафяви очи, в лицето му, така голо, без гривата на косата му и видях как ужасът се бори с желанието. Не мисля че някога беше почувствал пълната сила на ardeur. Тя го заля, остави го бездиханен, неподвижен, но това нямаше да продължи задълго.

Знаех че няма да продължи.

Повторих това, което той беше казал на мен:

- Можеш да обърнеш ardeur в глад, но ще трябва да се нахраним с някого или с нещо, Ричард. прекалено късно е за нещо друго.

Дори гласът му в главата ми звучеше измъчен:

- Чувствам се едновременно по-добре и по-зле. Мисля че вече мога да ловувам. Преди това не можех да се движа толкова много.

- Всичко си има плюсовете и минусите, Ричард. - Бях ядосана на Ричард, фин горещ гняв, който ми помогна да изплувам от водите на ardeur, опитващи се толкова силно да ме погълнат, да ме удавят в желание. Но аз притиснах гнева до гърдите си и плувах водата с всички сили.

Почувствах как гладът му се променя, как коремът му се стяга с нуждата от плът, кръв и разкъсване, и само отдалеч, много отдалеч беше тръпката на секса.

- Ще хвана някое животно и мисля че ще съм добре.

- Това няма да ми помогне много, Ричард - казах и позволих на гнева да се спусне по връзката помежду ни.

- Съжалявам, Анита, не разбирах.

В този момент разбрах, че мога насила да превърна глада му обратно в ardeur. Че така, както той насили Джейсън да промени формата си, аз можех да насиля гладът на Ричард да е във формата, която аз избера. Знаех че мога да плъзна магия надолу по кожата му и да го накарам да се нахрани по начинът, по който аз щях да трябва да се храня. Но не го направих.

Той го бе направил от незнание, не можех да му върна услугата, не и нарочно.

- Върви да ловуваш, Ричард.

- Анита, ... съжалявам.

- Ти винаги съжаляваш, Ричард. сега се разкарай от главата ми преди да съм направила нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Той се отдръпна, но не окончателно. Нормално щитовете му бяха солидни като захлопващи се метални врати. Днес бяха като разтягащ се карамел, впити един в друг, големи пипала от лепкава, разтапяща се сладост, която дори разделена все още беше две половини от едно цяло. Исках да ни притисна заедно, да се разтопим в жегата, докато не се превърнехме в една голяма, гореща, лепкава маса, а днес Ричард не можеше да ме спре. Днес нямаше достатъчно контрол да ме задържи далеч от себе си.

Жан-Клод се събуди. Усетих очите му да се разтварят широко, усетих как пое първата задъхана глътка въздух, почувствах как животът го изпълва. Той беше буден.

Джейсън ме наблюдаваше със небесносини очи.

- Той е буден.

Кимнах.

- Знам.

Натаниел проговори, сякаш беше разбрал повече от нечутия разговор, отколкото би трябвало:

- Почти до „Циркът" сме, Анита.

- Колко дълго?

- Пет минути или по-малко.

- Направи ги по-малко - казах.

Джипът подскочи напред, ускорявайки. Изкатерих се на задната седалка и закопчах предпазния колан здраво около себе си. Не за да съм в безопастност в случай на инцидент. А за да ми напомня да не се изтървавам, докато стигнем до „Циркът" и до Жан-Клод.