Небесносини грехове

28

Тръгнах, когато пристигнаха още вълци от глутницата на Ричард и писъците започнаха.

Той си имаше половин дузина детегледачки. Не се нуждаеше от мен. По дяволите, дори не ме искаше.

Не знаех какво да правя повече за Ричард. Можех да помогна на глутницата като цяло, но изглежда, да помогна на Ричард, ми беше свръх силите. Имаше нужда от лечение, а това не знаех как се прави. Ако имаш нужда да убиеш някого или да го заплашиш, или дори да го нараниш, аз съм твоето момиче. Можех да действам при самозащита, не бях над убийството при подходяща причина, но самоубийство, това не правя.

Ричард се беше оставил да изстине, енергията му да бъде изсмукана, но не се беше обадил за помощ. Това си беше самоубийство, може би пасивно самоубийство, но намерението беше същото.

Шофираше Джейсън. Той настоя, че цял ден физическите ми реакции бяха странни и нямаше да е добре да получа някой от припадъците зад волана на колата.

Отговорих му, че съм отстранила причината за припадъците като съм поставила кръстове в Цирка.

Той парира с факта, че не бяхме сто процента сигурни, че това е единствената причина да припадам.

Нямаше ли да е по-добре да сме внимателни? С това не можех да споря. Гордостта ми не си заслужаваше да разбия джипа с трима човека вътре. Ако залагах само собствената си кожа, вероятно щях да се пробвам. Обикновено съм по-внимателна с безопасността на другите хора, отколкото с моята.

Фактът че и тримата бяха ликантропи и вероятно щяха да преживеят разрушението подобре от мен, не беше от значение. Ако хвърлиш косматковците през стъклото, не кървят ли?

Бяхме на 21 магистрала и завивахме по 270 шосе, когато подуших рози.

- Надушвате ли това? - попитах.

Джейсън ми хвърли поглед, косата му още беше мокра от душа, бялата му тениска беше на мокри петна, сякаш се беше подсушил набързо и беше пропуснал някои места.

- Какво каза?

- Рози, надушвам рози.

Той погледна зад нас към Натаниел и Кейлъб. Аз бях поканила Натаниел. Кейлъб почти се беше разплакал, когато отказах да го взема. Каквото и да му беше казал Мърл, го беше изплашило истински и много.

Можех да вкуся сладкия, наситен парфюм на задната част на езика си. И никой освен мен не го надушваше. По дяволите.

Гласът на Бел Морте прошепна през главата ми:

- Наистина ли вярваше, че можеш да ми избягаш?

- Избягах ти.

- Какво? - попита Джейсън.

Поклатих глава, концентрирайки се на гласа в главата ми и на засилващия се аромат на рози.

- Не си избягала, нахрани ме и ще ме храниш отново и отново, докато се заситя.

- Жан-Клод казва, че си ненаситна.

Тя се засмя в главата ми и сякаш вътрешността на черепа ми беше потъркана с козина, сякаш можеше да докосва с гласа си неща, които никой не трябваше да допира с ръцете си.

Този смях, това мъркащо контраалто се изви в тялото ми и накара кожата ми да настръхне.

В главата ми се появи образ, спомен. Имаше огромно легло и купчина от тела върху него.

Беше като плетеница от ръце, крака, гърди, слабини, всичките мъжки.

Тогава един мъж се изправи само с горната част на тялото си и под него мернах Бел. Той сведе тялото си и тя изчезна от поглед. Сякаш наблюдавах гнездо на змии, имаше толкова много движение, разпокъсано заради осветената от свещи тъмнина, като че всеки крайник беше нещо отделно и живо без тяло. Ръката на Бел се издигна над телата, след което Бел изплува на повърхността, махна мъжете от голото си тяло, докато не застана насред тях, ръцете им се протягаха към нея, умолявайки я. Тя беше освободила ardeur върху тях и се бе хранила, хранила, хранила, докато не се изправи над купчината плът, излъчвайки сила, а очите й бяха толкова ярки от тъмните пламъци, че хвърляха сенки докато тя полупристъпи, полуизплува от леглото. Едно мъжко тяло бе паднало на пода, забравено. Той лежеше много неподвижно, докато тя крачеше гола и със страстно тяло, искряща от сила. Мина над тялото на мъжа, който бе дал всичко, за да задоволи нуждите й, докато останалите се протягаха към нея и я умоляваха да не спира. Мъжете започнаха да се изправят на колене или да падат от леглото, в опит да я последват. Поне още две тела лежаха на леглото завинаги неподвижни, завинаги мъртви. Бяха умрели трима, обичани до смърт, но останалите продължаваха да молят за още, продължаваха да се опитват да станат и да я последват.

Знаех, че е вързала Жан-Клод за стола и го е накарала да гледа. Знаех, че той, а не аз, я наблюдаваше с ужасени, гладни очи. Но когато тя го подмина, без дори да го докосне, се задавих от отчаянието му. Това бе част от наказанието му заради това, че е посмял да я напусне.

- Анита, Анита - гласът изглеждаше далечен.

Някой ме докосна по рамото, ахнах, и се озовах обратно, като примигвах, а дъхът ми пронизваше гърлото ми. Все още бях закопчана за седалката на джипа. Продължавахме да се движим по шосе 270 и скоро щяхме да завием по шосе 44. Не бях вързана за стол, не се намирах в леговището на Бел, бях в безопасност. Но сладникавата миризма на рози се беше прилепила за мен като някакъв зъл парфюм.

Джейсън беше викал името ми, но ръката на Натаниел се намираше върху рамото ми.

- Добре ли си? - попита Джейсън.

Кимнах, след което поклатих отрицателно глава.

- Бел си играе с мен.

Натаниел ме стисна по рамото. Бях отворила уста, за да изрека „Може би, точно сега не бива да ме докосваш", когато ardeur изрева в мен. Горещината препусна върху кожата ми във върволица от вълни, накара сърцето ми да забие учестено, издигайки се като някакъв узрял плод, който изпълваше гърлото ми и спираше дъха ми, така че за момент се давех в ритъма и пулса на собственото си тяло. Можех да чуя кръвта си като ревящ потоп. Можех да усетя всеки удар, всяка капка чак до изтръпналите върхове на пръстите на ръцете и краката си.

Никога не съм осъзнавала по-ясно колко много кръв тече във вените ми, колкото в този спиращ дъха момент.

Сложих длан върху вкопчената в рамото ми ръка на Натаниел. Кожата му бе толкова топла, почти гореща. Извърнах се към него. Вгледах се в тези лавандулови очи и само силата на погледа ми накара Натаниел да се приближи, достатъчно близо, за да облегне буза върху седалката ми. В мен имаше останало достатъчно съзнание, за да си помисля, отдалеч, че сигурно е разкопчал предпазния си колан, но не бе останало чак толкова, че да се притеснявам за безопасността му. Всичко, за което можех да мисля беше, че това го е накарало да се приближи до мен, а аз го исках по-близо.

- Анита - гласът на Джейсън, - Анита, какво, по дяволите, става? Кожата ми е настръхнала от него, каквото и да е то, усещам го като ardeur. Но не е.

И за момент не отклоних поглед от лицето на Натаниел. Гласът на Джейсън беше като жужащо насекомо, като шум, като нещо, което чувам, но всъщност не се вслушвам.

Вдигнах ръката на Натаниел от рамото си и я приближих нежно до устните си.

Дланта му обхвана долната част на лицето ми, дъхът ми бе топъл срещу ръката му, и тази топлина върна уханието му към мен. Ръцете му миришеха не само на топлина и кръв, но и на всичко, което бе докосвал през този ден. Неясни следи, които сапунът не можеше напълно да измие.

Ръцете му миришеха на живот и аз го исках.

- Анита, говорй ми - каза Джейсън.

- Какво става? - попита Кейлъб. - Защо в колата е трудно да се диша?

- Сила - отвърна Джейсън. - Все още не знам каква.

Преместих ръката на Натаниел покрай лицето си, докато устните ми не се плъзнаха върху китката му, и там, точно под кожата имаше нова топлина.

Прокарах езика си по кожата на китката му и той потрепери.

- Анита! - извика Джейсън.

Можех да го чуя, но това беше безкрайно маловажно. Единственото, което бе от значение беше топлината на кожата и слабият пулс точно под нея. Отворих устата си широко, а устните ми бяха дръпнати назад, за да вкусят от този пулс.

Джипът изви рязко и отхвърли Натаниел назад и настрани, откъсвайки ръката му от мен.

Натаниел се приземи в скута на Кейлъб.

Тогава погледнах към Джейсън, наистина го погледнах. Подсъзнателно бях наясно, че това е

Джейсън, но съзнателно можех единствено да виждам пулса от едната страна на шията му.

Биеше в кожата му като нещо, уловено в капан. Знаех, че мога да го освободя, да го накарам да се втурне червено и горещо в устатата ми.

Разкопчах предпазния си колан. Това ме накара да замръзна за миг, защото по отношение на безопасността в колата бях като фанатик. Майка ми щеше да е жива, ако си беше сложила нейния. Никога не се возех в движеща се кола без колан. Никога. Този страх беше пуснал корени толкова дълбоко, че изблъска Бел назад, изблъска назад жаждата за кръв, която тя беше възбудила в мен.

Успях да проговоря със задъхан и напрегнат глас, но все пак беше моят:

- Мислех, че е предизвикала ardeur, но не е това.

- Жажда за кръв - вметна Джейсън.

Кимнах, а ръцете ми все още бяха замръзнали върху незакопчания предпазен колан.

- Жаждата за кръв може да се усеща като ardeur, но не е. Понякога не знаеш коя жажда е, докато не откриеш дали човек се цели към слабините ти или към шията ти. Примигах към Джейсън.

- Какво каза току-що?

Въобще не чух отговора, ако имаше такъв, защото Бел отново изръмжа в мен и внезапно се озовах по-съсредоточена върху ритъма на пулса във врата му, отколкото върху факта, че устните му се движат. Не чувах друг звук, освен този всепоглъщащ бумтеж на моята кръв,

на моето сърце, на собственото ми туптящо, пулсиращо тяло.

Плъзгах се по предната седалка към него, но не помнех да съм се движила или да съм искала да го направя. Той отново завъртя кормилото, запращайки ме обратно през колата към далечната врата. В мига, в който гърбът ми се удари във вратата, чух гневното свирене на автомобилните клаксони, докато джипът се плъзгаше странично през автомобилните платна. След това се изправи и отново тръгна направо. Джейсън ме гледаше с разширени очи.

- Не мога да карам, докато се храниш от мен.

Гласът ми беше пресипнал:

- Не мисля, че ме интересува.

Седнах изправена, а ръцете ми бяха върху седалката, за да му попречат отново да ме хвърли срещу вратата.

- Натаниел, Кейлъб, дръжте я далече от мен, докато не намеря безопасно място, където да отбия.

Бях обкрачила неловко скоростния лост, когато Натаниел доближи ръката си пред лицето ми. Не се опита да ме докосне, но задържа китката си достатъчно близо, за да подуша топлината на кожата му, след което бавно отдръпна ръката си към задната седалка, а аз го последвах, като се плъзнах между предните седалки, следвайки притеглянето на плътта му, сякаш между него и мен имаше въже.

Прехвърлих се на задната седалка. Натаниел сега седеше от неговата страна.

Извих се над тялото му, разкрачвайки се от двете му страни. Можех да усетя колко е изпънат вътре в шортите, дори през дънките си, но днес това не беше толкова важно, колкото гладката линия на гърлото му. Беше сплел косата си преди да тръгнем, така че шията му бе оголена.

Джипът кривна отново и паднах на пода в краката на Кейлъб. За късмет досега успявахме да избегнем катастрофа или бетонената мантинела. Все някога късметът ни щеше да свърши, но не съм сигурна че ми пукаше.

- Щом все още не можеш да получиш секс от Натаниел, мисля че и кръв не трябва да взимаш.

Той все още е твърде слаб - чувах гласа на Джейсън, сякаш идваше от много далеч.

Втренчих се в това, което седеше над мен, обутите му в дънки крака докосваха тялото ми.

Кейлъб не ставаше за секс, но за храна ... Изправих се на колене между краката му и започнах да се изтласквам нагоре по тялото му, докато пръстите ми се забиваха в дънките му, чувствайки плътта отдолу.

Дланите ми се плъзнаха под незагащената му, но закопчана риза, със смешните анимационни картинки. Кожата му бе толкова топла. Пръстите ми се плъзнаха нагоре, докосвайки пръстена на пъпа му. Поколебах се там, прекарвайки пръсти по ръба на метала, подръпвайки го нежно, усещайки как кожата се разтяга, докато той не изпъшка в знак на протест. Втренчих се в лицето му и каквото и да видя там, накара очите му да се разширят, накара устните му да изпуснат едно леко „О" от изненада. Прокарах пръсти по стомаха му, по гърдите му, ръцете ми се загубиха под огромната риза и чак когато дланите ми започнаха да се плъзгат по раменете му, ризата започна да се повдига, откривайки стомаха му. Видът на голата кожа, започна да предизвиква други гладове, за плът, вместо само за кръв. Но Бел стегна метафизичната каишка, която ми беше прикачила и звярът се оттегли, преди да се беше надигнал наистина. Тя искаше да искам, това което тя искаше и в този момент разбрах, че макар да имаше свои животни, тя не споделяше зверовете им, апетитът им за плът. Мисълта беше прекалено разумна и каишката се отпусна, така че можех да мисля за себе си.

- Защо има значение дали взимам кръв или плът, нали можеш да се храниш и от двете енергии? Храниш се от Ричард цял ден - попитах.

- Може би ми омръзна плътта.

Имах проблясък, сякаш прочетох мислите й.

- Не можа да накараш Ричард да се храни. Той се бори с теб цял ден, позволи ти да го изсмучеш до сухо, но не можа да го накараш да нападне някого другиго. Гневът й беше като горещ метал, забит в кожата ми. Той изви гърба ми, изтегли стенание от гърлото ми. Кейлъб сграбчи ръцете ми, иначе щях да падна.

Гласът на Бел измърка в главата ми:

- Вълкът беше изненадващо силен, но той нито е моето животно, нито е привлечен от мъртвите, но ти, ma petite, ти си. - Силата й се изля върху ми, но не жегата на жаждата за кръв, а студенина, студенината на гроба. В момента, в който силата ме докосна, моята собствена пламна за живот, тази част от мен, която вдигаше мъртвите. Пламна, сякаш студената енергия на Бел беше гориво за моя собствен хладен пламък. - Ти си моя, ma petite, моя, по начини, които вълкът не може да си представи. Неговата връзка с мъртвите е инцидентна, а твоята е съдбата ти, от момента, в който си родена.

Силата й беше силата на гроба, на самата смърт, но такава беше и моята. Бел искаше да се наложи, но беше събудила некромантията ми, а самата тя бе само мъртвец.

Знаех как да се справям с мъртвите.

Поех си глътка въздух, привличайки собствената си магия, подготвяйки се да я отхвърля.

Вече го бях правила. Но студът се промени в жега, преди да успея да довърша тази глътка.

Жаждата за кръв отнесе магията ми, удави я в поток от нужда.

Гласът й покапа по кожата ми като топъл мед, сякаш тъмната сила на погледа й се беше разтопила върху мен.

- Силата на гроба е под твой контрол, но не и силата на желанието. Желанието, във всичките му форми, го контролирам аз.

Ако можех да си поема въздух, бих изкрещяла, но за един зашеметяващ момент нито можех да вдишам, нито да виждам. Но се давех в звуци - кръвта, кипяща в тялото ми, сърцето ми, меко и туптящо, пулсът ми, като второ сърцебиене на хиляди места под кожата ми. Можех да чувам и можех да чувствам.

Можех да почувствам гърдите на Кейлъб под дланите си, грубите косъмчета, обграждащи зърната му, самите му зърна, втвърдяващи се под пръстите ми. Малките метални барбели, които ги пронизваха ме разсейваха. Исках да потъркам зърната му между пръстите си, а металът ми пречеше. Пречеха също като клечката, на която се набучват хапките.

Преживях момент, в който Бел се чудеше дали да не ги изтръгне и мисълта беше толкова чужда за мен, че ми помогна да изпълзя обратно в главата си, поне частично.

Когато погледът ми се проясни очите на Кейлъб бяха нефокусирани, а устните му леко разтворени. Чрез мен, сякаш самата Бел го докосваше, а нейното докосване разпръскваше страст, страст от всякакъв вид.

Бях пак в главата си, в кожата си, но и гладът на Бел беше в мен и не можех да го изтласкам навън. Тя бе права: жаждата за кръв не беше смъртна присъда.

Дръпнах с ръце ризата на Кейлъб, разтваряйки копчетата, оголвайки горната част на тялото му. Когато канализирах жаждата за кръв на Жан-Клод, винаги бях привлечена към врата, китката, сгъвката на лакътя, понякога слабините, всичките големи вени или артерии, но Бел не погледна нагоре или надолу. Тя се втренчи в гърдите на Кейлъб, сякаш беше някаква първокласна пържола, сготвена точно по неин вкус. Собствената ми логика се опита да спори. Имаше други места, с повече кръв, много го поблизо до повърхността. Простата изненада от избора на място, ми помогна да я отблъсна назад.

Гласът на Кейлъб прозвуча натежал:

- Защо спря?

- Не мисля че иска точно секс - каза Натаниел с тих глас.

Гласът му обърна погледа ми към него. Ако това, което ме управляваше беше ardeur, това можеше да е достатъчно, за да ме накара да пропълзя към него. Но Натаниел беше прав. Не ставаше дума за секс, а за храна, а Натаниел не беше храна. Това означаваше ли че Кейлъб е храна? Много неприятна мисъл.

- Какво имаш предвид? - попита Кейлъб.

Втренчих се в голите гърди на Кейлъб, младото, недооформено лице. Изглеждаше толкова объркан. Казах го на глас, макар че не се обръщах към някого в колата.

- Той не разбира.

Шепотът на Бел:

- Ще го направи, достатъчно скоро.

- Изглежда е твой ред да се жертваш за отбора - долетя гласът на Джейсън от предната седалка.

- Какво?

- Ще те подъвчат малко - каза Джейсън.

Комбинацията от моята собствена морална дилема и факта, че Бел беше избрала странно място за пиене на кръв, място, което беше просто безсмислено за мен, ми помагаше да изплувам. Клекнах пак на пода, отдръпвайки се малко от тялото на Кейлъб.

- Не - казах на глас и никой от мъжете не ми отговори, сякаш бяха успели да схванат факта, че всъщност не говорех на никой от тях.

Гласът на Бел в главата ми:

- Досега бях нежна, ma petite.

- Не съм твоята ma petite, затова спри да ме наричаш така, мамка ти.

- Ако не искаш да съм мила с теб, тогава ще спра да го предлагам.

- Ако това е идеята ти за мило, бих искала да видя ... - не можах да довърша мисълта, защото Бел ми показа, че наистина е била мила.

Тя не се изтъркаля върху мен, тя се разби в мен в един умопоглъщащ, дъхоотнемащ, сърцеспиращ шамар от сила. За една секунда или за цяла вечност, аз увиснах.

Джипът го нямаше, Кейлъб го нямаше, не можех да виждам, да чувствам или да бъда. Не беше нито светло, нито тъмно, нито горе, нито долу. Имала съм близки до смъртта преживявания, губила съм съзнание и преди, припадала съм, но този момент, в който силата на Бел пропадна през мен, това беше най-близкият до истинското нищо опит, който съм имала.

В това небитие, тази пустота, се чу гласът на Бел:

- Жан-Клод е започнал танца, но го е оставил недовършен, между теб, вълка и себе си.

Позволил е на сантименталността да замъгли преценката му. Кара ме да се замисля, коло добре съм го обучила.

Опитах се да проговоря, но не можех да си спомня къде е устата ми или как се поема въздух.

Не можех да си спомня как да й отговоря.

- Разбрах го с вълка, но не можах да го поправя, защото той не е моето животно. Не разбирам кучетата, а всеки вълк си е все пак куче - гласът й шепнеше през мен, ниско и все по-ниско, трептящ през тялото ми, но за да може гласът й да танцува през тялото ми първо трябваше да имам тяло, което тя да използва. Пропаднах отново в себе си, сякаш падах от голяма височина. Намерих се паднала на пода, бореща се за въздух,

с очи вренчени в стреснатото лице на Кейлъб и притесненото на Натаниел.

Гласът на Бел се плъзна през мен като осведомена длан. Изведнъж разбрах кой беше тренирал Жан-Клод да използва гласа си за прелъстяване.

- Но теб, ma petite, теб те разбирам.

Поех си дълбока, треперлива глътка въздух и болката пропълзя през целите ми гърди, сякаш бях прекарала дълго време без въздух. Гласът ми прозвуча дрезгав:

- За какво говориш?

- Четвъртият белег, ma petite, без четвъртия белег не принадлежиш истински на Жан-Клод.

Това е като разликата между годеж и брак: единият е за постоянно, другият не задължително.

Разбрах какво има предвид секунда преди да видя два танцуващи, оцветени в медно пламъка да се появяват във въздуха пред мен. Знаех че това е вторият белег, защото го имах вече три пъти: два пъти от Жан-Клод и един път от вампир, когото бях убила. Никога преди не бях успявала да се предпазя от него. От опит знаех, че нищо физическо няма да ме спаси. Не беше нещо, което да можеш да удариш или да застреляш. Мразех неща, които не можеш да удариш или да застреляш. Но сега имах и други умения, които не бяха точно физически.

Пресегнах се надолу по тази свръхестествена корда към Жан-Клод. Гласът на

Бел се носеше около мен, тя разтегляше момента, наслаждавайки се на удоволствието си и на моя страх.

- Жан-Клод ще е мъртъв още часове наред и не може да ти помогне. Тъмните пламъци на очите й, започнаха да се спускат, като някакви зли ангели, дошли да изядат душата ми. Направих единственото, което можах да измисля. Пресегнах се по другата половина от нашата свръхестествена корда. Пресегнах се към място, което не ми беше помагало от месеци. Пресегнах се към Ричард.

Видях Ричард в горещата вана, обърнат от ръцете на Джамил. Ричард погледна нагоре, сякаш можеше да ме види. Прошепна името ми, но или беше прекалено слаб, за да ме отблъсне, или не се опита. За момент нещата бяха такива, каквито сякаш трябваше да бъдат, после бях издърпана обратно и отново набутана в собствената си глава, в собственото си тяло. Този път не Ричард ме беше изхвърлил. Пламъци като тъмен мед надвисваха над лицето ми и около тях имаше едва забележима форма, като спомен за дълга тъмна коса, за форма на лице.

Кейлъб крещеше:

- Какво има в колата заедно с нас? Не мога да видя нищо, но мога да го почувствам. Какво е това по-дяволите?

Гласът на Натаниел прозвуча приглушен и странно, но силен:

- Бел Морт.

Нямах време да погледна нагоре, да видя другите, защото тези призрачни устни говореха.

- Няма да ти позволя да получиш сила от своя вълк. Поставих ти първия белег и ти дори не разбра. Тук и сега ще ти поставя и втория, а довечера чрез Мюзет като мой пълномощник, и третия. Когато с Жан-Клод сме наравно в теб, три на три, ma petite, ти ще дойдеш при мен.

Ще прекосиш целия свят, ако го поискам, ще направиш всичко, само за да вкусиш сладката ми кръв.

Прозрачната уста се приведе към моята. Някак си знаех, че ако успееше да ми даде тази призрачна целувка, ще бъда нейна. Направих това, което винаги правя, опитах се да ударя това лице, но там нямаше нищо осезаемо. Изкрещях без думи и изпратих метафизичен вопъл:

- Помогни ми!

Внезапно можех да подуша гора, дървета, свежо разровена трева, мокри листа под краката и сладкият мускусен аромат на вълк.

Бел можеше да ме спре да се протегна към Ричард, но не можеше да спре него, ако той се протегнеше към мен.

Силата на Ричард се надигна като сладък ароматизиран облак около мен, избутвайки назад тези светещи очи и призрачната уста.

Тя се засмя и смехът се плъзна по тялото ми, накара ме да потреперя, дъхът ми спря в гърлото. Беше толкова приятно, толкова хубаво, дори и докато разумът ми крещеше, че е лошо.

- Чухте ли някой да се смее? - попита Кейлъб.

Джейсън каза не. Натаниел каза да.

Бел прошепна по кожата ми и дори силата на Ричард, дишаща върху тялото ми, не можа да спре гласа й.

- Ако се докосваше до плътта на вълка си, можеше и да ме отблъснеш, но не и от разстояние. Колкото е по-близо плътта, толкова са по-здрави връзките и си по-силна. Вече си моя, ma petite, не можеш да се освободиш от мен.

Очите й започнаха да се спускат отново. Силата на Ричард се надигна над мен като мек щит. Силата на Бел се плъзна по тази енергия като листо по повърхността на водата, после започна да натиска в нея, през нея.

- Помогни ми! - изкрещях го на глас към всички, към всеки и към никой. Почувствах ръката на Натаниел върху моята и призрачната целувка наистина се поколеба, обърна се и погледна Натаниел. Почувствах как го призовава, като дълбоко туптене в костите ми. Леопардът беше първото й гербово животно. Ако ме хванеше, щеше да притежава и целия ми пард.

Натаниел протегна свободната си ръка, сякаш можеше да я види.

- Не! - изтеглих се рязко от него и в момента, в който прекъснах физическия контакт, сякаш за нея Натаниел стана по-малко реален. Тя пак обърна тези тъмно медени очи към мен.

- Ще ги имам, ma petite, във всички случаи.

- Не - казах, но гласът ми беше тих, защото вярвах че е права.

- Ти ще ми ги дадеш, всички тях.

Страхът ме заля, сякаш ме потопиха в ледена вода. Мисълта какво Бел би причинила на моя прайд, на моите приятели. Не, не можех да позволя това да се случи.

- Майната ти, майната ти, Бел, на теб и ня коня, който те довлече - гневът ми, страхът ми изглежда подхранваха силата на Ричард. Сладката, сбръчкваща носа мускусна миризма на вълк стана толкова силна, сякаш ме обви невидима козина.

Джипът рязко зави на една страна. Веднага последва ядосано свирене на клаксони и пищене на спирачки. Джейсън се беше отказал да търси безопасно място и беше спрял до бетонната мантинела. Натаниел и Кейлъб бяха хвърлени през седалката и спряха в пътническите врати. Нямах време да се притеснявам от факта, че изглежда никой не беше сложил проклетия си колан.

Очите на Бел пробиваха през силата на Ричард. Не беше без усилие. Той я накара да се бори за всеки сантиметър, но тези горящи очи, това призрачно очертание се приближаваше все по-близо и по-близо ... докато не задържах дъха си, уплашена, че ако вдишам прекалено силно, това ще постави точно пред устата ми.

С ъгълчето на окото си видях движение. Джейсън беше между седалките. Беше спрял джипа и откопчал предпазния колан. Прекара ръка през призрачното нещо, сякаш не можеше да го види. Стисна ме за рамото и в момента, в който ме докосна, звярът на

Ричард се надигна в мен. Винаги преди мислех, че моят звяр се движи през мен, но това, каквото и да беше, беше Ричард, не аз.

Неговият вълк се изля през мен като гореща вода, изсипваща се в чаша, изпълваща ме до край, изпразваща кожата ми от леопарда и смъртта, докато гърбът ми се изви, размахах ръце и устата ми се отвори в беззвучен писък. Можех да почувствам козината, потъркваща се вътре в тялото ми, дълбаещите силни нокти. Вълкът се бореше да намери изход от тялото ми.

Бел изсъска насреща ми като огромна котка. Очите се оттеглиха, надвисвайки във въздуха близо до покрива на джипа, докато Джейсън ме издърпа на предната седалка, обгръщайки ме с тялото си. Близостта му изглежда успокои вълка и го почувствах как сяда, задъхан, нетърпелив, втренчен във формата на тавана с гладни, арогантни очи.

Очите на Джейсън бяха приели вълчата си форма, но днес пасваха перфектно на лицето му. Но силата на Ричард, силата на Клана на каменния трон, беше тази която се обвиваше около двама ни.

Никога не бях чувствала звяра на Ричард толкова плътно в себе си. Сякаш бях чантичка, торбичка, държаща звяра му, чувствах как се движи из мен, сякаш плътта ми бе клетка, от която не можеше да избяга.

Гласът не Бел се спусна над нас, но този път пробождаше, горещ от гнева й.

- Можеш цял ден да се возиш в ръцете на вълка си, но все пак ще дойде време за банкета довечера. Мюзет ще е там и чрез нея, ma petite и аз ще съм там.

Гласът ми съдържаше нотка ръмжене:

- Не съм твоята ma petite.

- Ще бъдеш - каза тя и очите бавно се разтвориха, докато само бледият аромат на рози остана да ми напомня, че бяхме спечелили този рунд, но щеше да има и други. Спомените на

Жан-Клод ми показваха Бел твърде добре, за да мисля друго. Тя никога не се отказваше, не и след като един път беше решила да има нещо или някого. Бел Морт беше решила, че ще бъда нейна. Жан-Клод никога не беше чувал да е променяла мнението си за нещо такова.

Толкова беше нечестно, не беше ли право на дамите да променят мнението си? Разбира се, Бел не беше точно дама. Тя беше двехилядигодишен вампир, а те не бяха известни с честите промени в мнението, навиците или целите си. Последният път, когато вампир-повелител бе дошъл в града и се беше опитал да ме открадне от Жан-Клод, се оказах в кома за седмица. Гърлото на Ричард беше зле разкъсано, а Жан-Клод за малко да умре наистина. Вампирите винаги се опитваха или да ме убият, или да ме притежават. Боже, колко мразех да съм популярна.