Небесносини грехове

16

Първото местопрестъпление се намираше в Уайлдууд., този нов бастион на парите и социалния престиж. Последните адреси бяха в Ладю., Клейтън., Крейв Кър , но вече не бяха актуални. Не, актуалното местоположение беше Уайлдууд. Фактът, че това беше насред нищото, не изглеждаше да притеснява новобогаташите или тези, които искаха да бъдат такива. Лично за мен, единствената причина, поради която бих живяла насред нищото, на не толкова моден адрес, е защото не бих искала заради мен да прострелят съседите ми.

Докато Джейсън мине по всички ветровити пътища, водещи към местопрестъплението, бяхме разбрали няколко неща. Първо, очите ми бяха чувствителни към светлина, така че слънчевите ми очила бяха мои приятели. Второ, стомахът ми не харесваше виещи се пътища. Не ни се беше наложило да спираме, за да повръщам, което беше добре, тъй като освен ако не спрехме на нечия отбивка за къща, пътят нямаше банкет. Граничеше с дървета, хълмове, еднообразна пустош, където истински вълци вече не скитат и дори черните мечки са намерили по-големи дупки, в които да се скрият.

При нормални обстоятелства обичам да карам през природата. Днес всичко ярко зелено означаваше, че когато ми се завие свят, зеленото ставаше прекалено наситено и сякаш към очите ми беше запратена жаба, което всъщност увеличи замайването.

- Как можеш да издържаш на това? - попитах.

- Ако беше спала през деня като нормален pomme de sang или човешки слуга, въобще нямаше да ти е лошо.

- Извини ме, че имам работа през деня.

- Също така, ако Ашър бе взел достатъчно, че да се нахрани, тогава можеше леко да ти е зле - той преодоля един завой - но смятам, че това, което Ашър ти е направил едновременно с пиенето на кръв, е влошило положението. - Той направи пауза. - Честно казано, въобще не би трябвало да ти е толкова лошо.

Изкачихме възвишението, неясните очертания на хълмовете се протягаха на километри с нюанси на зелено и тук-таме златисто.

- Поне вече не ми се гади когато гледам дърветата.

- Това е добре, но говоря сериозно, Анита. След като си спала и си се раздвижила, би трябвало да си добре. - Тои взе следващия завой внимателно, много по-бавно, отколкото беше взел първия.

- Какво се е объркало? - попитах.

Той сви рамене и намали скоростта дори още повече, докато се опитваше да види адреса върху скупчените пощенски кутии.

- Долф каза, че местопрестъплението се намира на главния път. Няма да го пропуснеш,

Джейсън.

- Как можеш да си сигурна?

- Довери ми се.

Той отново ми се ухили, сините му очи скрити зад огледални слънчеви очила.

- Доверявам ти се.

- Какво се е объркало? - повторих.

- Какво правеше, когато съмна? - попита той, като ускори отново и взе следващия завой малко по-бързо, отколкото ми харесваше.

- Ardeur, Ашър се хранеше и... - Поколебах се за миг. - Правех секс.

- Едновременно с двамата - заяви той с измамно сериозен тон. - Толкова съм разочарован от теб, Анита.

- Защо разочарован?

- Че не съм бил поканен.

- Имаш късмет, че в момента караш.

Той се ухили, но този път не извърна поглед от пътя.

- Защо мислиш го казах, докато карам? - Той намали скоростта. - Разбирам какво си имал предвид под „няма да го пропуснеш".

Насочих вниманието си от Джейсън към пътя. Полицейски коли, маркирани и немаркирани, бяха навсякъде. Две коли на Бърза помощ бяха паркирани отстрани на пътя, което блокираше движението. Ако бяхме възнамерявали да продължим нататък, щеше да ни се наложи да намерим друг път. Но, за наш късмет, спирахме тук.

Джейсън отби джипа, оставяйки го върху тревата в безполезен опит да остави малко място за някой друг, който би могъл да дойде след нас.

Униформен полицай се запъти към нас още преди Джейсън да е загасил двигателя. Извадих значката си от джоба на сакото. Аз, Анита Блейк, екзекутор на вампири, технически бях федерален шериф. Всички ловци на вампири, които към настоящия момент имаха разрешително за територията на някой щат в САЩ, получиха статут на федерални, при условие, че отговаряха на изискванията за стрелкови умения. Аз отговарях и сега бях към федералните. В окръг Вашингтон продължаваха да спорят дали можеха да ни дадат нещо повече от оскъдната заплата, която всеки щат ни плащаше, за да убиваме, която не беше достатъчна, за да можем да си позволим това да е постоянната ни работа. От друга страна, за късмет вампирите не бяха излезли чак толкова от контрол, че всеки щат да се нуждае от ловец на вампири на пълно работно време.

Не получавах повече пари, така че защо исках значката? Защото това означаваше, че мога да преследвам вампири, или други свръхестествени типове, и да пресичам границите на съответния щат, при различна законова юрисдикция, и да не искам разрешение от никого.

Също така нямаше да бъда обвинявана в убийство, ако убиех вампир от погрешната страна на щатска граница, където нямах лиценз.

Но за мен, Ловецът на вампири, имаше допълнителна полза от значката. Нямаше нужда да се осланям на приятелите си полицията, да ме вкарат на местропрестъплението.

Не познавах униформения полицай, който щеше да почука по прозореца на джипа, но това нямаше значение. Той не можеше да ми попречи да отида на местопрестъплението. Бях федерален шериф - можех да си завра носа във всяко местопрестъпление, свързано със свръхестественото, в което исках. Един истински федерален шериф би могъл да се натрапи във всяко разследване, и технически значката ми не показваше, че съм свързана със свърхестествените престъпления, но си знам границите. Разбирам от чудовища и от свързаните с тях престъпления. Не съм нормално ченге. Това, в което съм добра - съм много добра, но това, от което не разбирам - не разбирам въобще.

Отдалечат ли ме от чудовищата, не съм сигурна от каква полза ще бъда.

Бях излязла от джипа и показвах значката си, още преди униформеният да стигне до нас.

Той ме прецени с поглед, по начина, по който мъжете го правят от обувките до лицето - в този ред. Всеки мъж, който започва от краката ми и тогава продължава нагоре, в общи линии губи всякакъв шанс да ме впечатли.

Прочетох името му на табелката на униформата.

- Полицай Дженкинс, аз съм Анита Блейк. Лейтенант Стор ме очаква.

- Стор не е тук - отвърна той със скръстени върху гърдите ръце.

Страхотно, не позна името ми, дотук със знаменитостта, и щеше да играе на „не искам федералните да пикаят в локвичката ми".

Джейсън беше излязъл от неговата страна на джипа. Може би изглеждах малко опърпана в леко намачкания си костюм, с бримка на чорапите, която се спускаше от бедрото до пръстите, но Джейсън не приличаше на федерален или на ченге. Беше облечен в сини дънки, които заради прането в пералня бяха избелели и непретенциозни, синя тениска, която почти съвпадаше с цвета на очите му, които продължаваха да са скрити зад огледални слънчеви очила, и бели маратонки. Оказа се, че денят е един от тези необичайно топли есенни дни, които понякога имахме. Прекалено топъл за коженото яке, така че не си беше направил труда да облече нищо друго. Белите превръзки на ръцете му бяха много забележими.

Той се облегна на предния капак на джипа, като се усмихваше любезно и не приличаше на какъвто и да било федерален.

Погледът на полицай Дженкинс се прехвърли към Джейсън, след което се върна на мен.

- Не се викали федералните.

Докато стоях там на повече от седем сантиметровите си токове върху леко неравния път, отново започнах да се чувствам замаяна. Нямах търпението, или силата, да споря.

- Полицай Дженкинс, аз съм федерален шериф, знаете ли какво означава това?

- Не - отрече той, провлачвайки думата.

- Това означава, че нямам нужда от разрешението ви, за да бъда на това местопрестъпление. Нямам нужда от ничие разрешение. Така че няма значение дали лейтенантът е тук или не. Съобщих ви кой ми каза за това местопрестъпление от любезност, но ако не желаете да бъдете учтив, полицай, значи не е нужно да бъдем.

Обърнах се и погледнах Джейсън. При нормални обстоятелства бих го оставила при колата, но не бях напълно сигурна, че мога да мина по останалата част от хълма, без да падна.

Наистина не се чувствах достатъчно добре, за да бъда тук. Но ето че се намирах тук и щях да отида да огледам местопрестъплението.

Направих знак на Джейсън да се приближи. Той заобиколи джипа, усмивката му избледняваше леко. Може изглеждах толкова пребледняла, колкото се чувствах.

- Да вървим.

- Той не е федерален - възрази Дженкинс.

Писна ми от него. Ако се чувствах по-добре, щях да ни пробия път, но... имаше и други начини да тормозя.

Изчаках докато Джейсън не дойде, за да ме придържа, след което отместих косата си на една страна, откривайки превръзката на собствената си шия. Дръпнах я от едната страна, докато не се отлепи и показах ухапването на Дженкинс. Раната не беше с изчистени пробождания. Ашър се беше отнесъл, защото ръбовете на раната бяха разкъсани.

- Мааамка му - каза Дженкинс.

Позволих на Джейсън да постави отново превръзката върху раната, докато разговарях с другия мъж.

- Имах тежка нощ, полицай Дженкинс, и имам властта да присъствам на всяко свърхестествено местопрестъпление, на което преценя, че е необходимо да бъда.

Превръзката бе пригладена на място и Джейсън стоеше много близо до лявата ми ръка, сякаш знаеше колко нестабилна се чувствам. Изглежда, че Дженкинс не забеляза.

- Това не е нападение на вампир - заяви той.

- Да не би да не говоря на английски, Дженкинс? Казала ли съм, че това има нещо общо с вампири?

- Не, сър, искам да кажа... не.

- В такъв случай или ни съпроводете до местопрестъплението, полицай, или отстъпете и сами ще намерим пътя.

Показването на ухапването от вампир го беше смутило, но все още не искаше да позволи на федерални да се бъркат на местопрестъплението му. Вероятно шефът му нямаше да го хареса, но това не бе мой проблем. Имах федерална значка. На теория, имах право да бъда на това местопрестъпление. Всъщност, ако от местната полиция ми пречеха, не можех да направя кой знае какво. Можех да поискам съдебна заповед и да ги принудя, но това щеше да отнеме време, а аз не разполагах с такова. Долф вече ми беше бесен. Не исках да го карам да чака чак толкова.

Дженкинс най-сетне се дръпна. Започнахме да се качваме по хълма. Приблизително по средата ми се наложи да се хвана за ръката на Джейсън. В този момент целта на живота ми бе да не падна, да не повърна, или да не припадна, докато Дженкинс продължаваше да се чуди дали не е сбъркал като ни е пуснал.