Небесносини грехове

34

Гледах през бинокъла към кола, паркирана в далечния край на паркинга за служители на „Цирка на прокълнатите". Натаниел беше прав, мъжете бяха същите, но сега седяха в голяма златиста Импала от 60-те или там някъде. Беше голяма, стара, но в добра форма.

Освен това беше и много различна от блестящия нов джип, който караха порано. Бяха се сменили, така че шофираше русия. През бинокъла ми изглеждаше по-млад под четирдесет, над двадесет и пет. Гладко обръснат, с черно поло и очила със сребристи рамки. Очите му бяха бледи, сиви или сивосини.

Тъмнокосият мъж беше сложил шапка с козирка и по-големи очила. Лицето му беше слабо, гладко обръснато с едра бенка в ъгъла на устата му. На такава й казват любовна бенка.

Гледах ги как седят там и се чудех защо поне не четяха вестник или не пиеха кафе, нещо, каквото и да е.

Бяха направили всичко, което се очакваше от тях, според „Наръчника за предотвратяване на престъпления на Каси"*. Бяха сменили колата. Бяха направили малки промени във външността си. И всичко това можеше да свърши работа, ако не седяха пред

„Цирка на прокълнатите", без да правят нищо. Без знанчение колко ти е добра маскировката, много малко хора седят в колите си рано сутрин, без да правят нищо. Ако беше вече тъмно можеше да паркират и да не бъдат забелязани толкова бързо, но по това време на деня, нямаше как да се скрият.

Боби Лий ми обясняваше подробности от „Наръчника", че и отгоре.

- Ако не бяха сменили колите и не бяха променили нищо по външността си, можеше да предположим, че не ги притеснява, ако ги забележиш. Или дори че искат да ги забележиш. Но са се постарали достатъчно, затова мисля че наистина се опитват да те следят.

Върнах му бинокъла.

- И защо ме следят?

- Обикновено, когато хора започнат да те следят, знаеш защо.

- Мислех че може да са Ренфийлди, работещи за Мюзет и компания, но не мисля че

Ренфийлдите биха си направили труда да променят така визията си.

Повечето от тях не са от най-интелигентните.

Боби Лий ми се ухили.

- Как можеш да си приятелка с толкова много кръвопийци и все пак да се отнасяштолкова презрително към тях?

Свих рамене и движението не беше грациозно. Никога не е било.

- Просто съм късметлийка предполагам.

Усмивката остана, но очите му започнаха да стават сериозни.

- Какво искаш да направим с тези двамата?

За секунда помислих че имаше предвид Ашър и Жан-Клод, после осъзнах че говореше за двамата в Импалата. Фактът че дори за секунда си мислех че има предвид нещо друго, показваше колко е зле концентрацията ми. Такава концентрация може да те убие в престрелка.

Поех си дъх дълбоко, после пак, изпуснах ги бавно, опитвайки се да прочистя главата си.

Трябваше да съм тук и сега, а не да се притеснявам за все поусложняващия ми се личен живот. Тук и сега, с въоръжени мъже и жени, на път да рискуват животите си, защото аз бях поискала да го направят. Може би двамата мъже в колата изобщо не бяха опасни, но не можехме да разчитаме на това. Трябваше да се държим все едно бяха. Нямаше проблем, ако грешахме. Но ако бяхме прави, трябваше да сме възможно най-подготвени. Не можех да се отърся от чувството за връхлитащо бедствие. Подледнах към високата фигура на Боби Лий.

- Не искам никой от вас да умре заради мен, момчета.

- И ние бихме искали да го избегнем.

Поклатих глава.

- Не, не това имах предвид.

Той ме погледна, после внезапно лицето му стана много сериозно.

- Какво не е наред, Анита?

Въздъхнах.

- Мисля че не ми стигат вече нервите за тези глупости. Не заради моята безопастност, а заради тази на всички останали. Последният път, когато плъхолаците ми помагаха, заради мен един от тях умря, а друг беше жестоко нарязан.

- Оздравях доста добре. - Клаудия се приближи към нас с всичките си метър деветдесет и пет здрави мускули. Дългата й черна коса беше опъната в стегната конска опашка, оставяйки лицето й чисто и неукрасено. Никога не я бях виждала да носи грим, и може би точно защото никога не я бях виждала с грим, нямаше и нужда от такъв. Носеше тъмно син спортен сутиен и чифт тъмносини дънки. Обикновено носеше спортни сутиени, може би защото се затрудняваше да намери риза, която да обхване впечатляващо широките й рамене и гърди. Тя беше сериозен бодибилдър, но не до степен, в която да я наречеш мъжествена. Не, Клаудия със сигурност беше момиче.

Последният път, когато я бях видяла, ръката й беше почти отрязана от изстрели. На дясното й рамо имаше тънка ивица белези в бледорозово и бяло.

Сребърните куршуми оставят белези и върху превръщачите. Имаше даже слаба вероятност, среброто да я лиши от употребата на дясната й ръка. Но сега дясната ръка изглеждаше също толкова цяла и мускулеста, колкото и лявата.

- Изглеждаш страхотно, как е ръката? - попитах усмихнато. Едно от любимите ми неща при чудовищата е излекуването. Нормалните хора умират доста около мен, чудовищата оцеляват. Да живеят чудовищата.

Клаудиа стегна ръката и мускули изскочиха под кожата й. Много впечатляващо. И аз вдигам, но не чак толкова.

- Не е възвърнала предишната си сила. Още не мога да сгъна бицепса на повече от шейсет и пет килограма с нея.

Аз можех да вдигна от лежанка собственото си тегло плюс още няколко килограма, и досега смятах за доста впечатляващо да правя бицепсово сгъване с осемнадесет килограма.

Внезапно се почувствах неадекватна.**

Исках да я попитам дали е готова отново да жертва живота си и това впечатляващо тяло за мен, но не го направих. Някои въпроси не се задават. Не и на глас. Стоях си там, притисната до тъмното стъкло, което отвън изглеждаше като част от стената. Винаги се бях чудила как все се намираше някой да ме посрещне при задната врата навреме. Вече знаех - имаше наблюдателница. Можехме да гледаме лошите момчета цял ден и те никога нямаше да го разберат.

Тя беше част от тясното таванско помещение над главната част на „Цирка на прокълнатите", но тази малка ниша беше екипирана с бинокли, удобни столове и малка масичка. Останата част от тавана се състоеше предимно от кабели, жици и складирано оборудване, като задното пространство в театър. В по-голямата част от подпокривното пространство на „Цирка" се виждаха греди и трегери като в голям склад, какъвто е бил по начало, но сега, когато вече знаех за нишата, осъзнах че по целия таван на сградата обикаляше тясна ивица затворено пространство. Бях попитала дали има други скрити наблюдателници и бях получила отговора - разбира се. Задай очевиден въпрос и ще получиш очевиден отговор.

- Клаудия ще шофира една от колите за малкия ни план - каза Боби Лий.

- Мислех че планът включваше хора, които да изглеждат безобидни и нормални да карат колите.

Клаудия ме погледна с равен враждебен поглед.

- Не се обиждай, но не си дори близко до обикновена.

- Ще наметне една риза върху мускулите, ще пусне опашката и ще изглежда като момиче -каза Боби Лий.

Погледнах ги двамата. Тя беше по-висока от него, по дяволите, беше и по-широка в раменете от него, освен това имаше повече обем.

- Знаеш ли Боби Лий, ако трябваше да избера дали да играя канадска борба с теб или с нея, щях да избера теб.

Той премигна към мен, тотално неразбиращ.

Клаудия схвана.

- Хабиш си дъха,Анита. Независимо колко тренирам, все още съм момиче, дори и за найдобрите от тях.

Боби Лий местеше поглед от едната на другата.

- За какво говорите вие двете?

Опитах се да се изразявам ясно, използвайки къси думички.

- Клаудия е по-мускулеста и по-висока от повечето плъхолаци, които са тук днес. Защо поставяш нея във първата кола да изглежда нормална и безобидна? Тя изглежда всичко друго, но не и безобидна.

Той ми премигна, намръщвайки се.

- Мускулите няма да се виждат под ризата.

- Тя е сто и деветдесет и пет шибани сантиметра висока и носи чифт рамене широки,

колкото твоите. Това не можеш да го скриеш под риза.

- Наясно съм стова, Анита.

- Тогава защо я изпращаш да изглежда безобидна?

Боби Лий се опита да го осмисли, но в края на краищата той беше мъж, прекарал поголямата част от живота си като „мускул" - умен „мускул", но все пак „мускул".

- Тя е единственото момиче, което днсе е тук, с изключение на теб, а теб ще те разпознаят.

- Искаш да ми кажеш, че лошите момчета ще се почувстват по-малко застрашени от

Клаудия, отколкото от някой по-нисък, по-дребен мъж?

Това беше достатъчно ясно, така че Боби Лий най-после схвана. Той отвори уста, затвори я, отвори я отново, усмихна се и се засмя леко.

- Разбирам какво искаш да кажеш, но честно казано, да, ще са по-спокойни.

Мъжете просто не виждат жените като заплаха, независимо колко са едри те и подозират всички мъже, независимо колко са дребни.

Поклатих глава.

- Защо, защото ние имаме гърди, а вие нямате?

- Откажи се , Анита- каза Клаудия, - просто се откажи. Те са мъже, не могат да се справят.

След като аз не бях мъж, приех думата на Боби Лий, че лошите ще се паникьосат по-малко, ако един от хората, въвлечени в нашия лъжовен инцидент, беше жена. Трябваше да призная, че дори и аз се страхувах по-малко физически от друга жена, но ми изглеждаше някак грешно. Клаудия наметна една бледосиня мъжка риза над дънките си и я закопча, дори и ръкавите. Остави достатъчно разкопчани копчета отпред, за да показва деколте, после свали ластика от опашката си. Разтърси коса и тя падна около лицето и по раменете й в хлъзгав кестеняв водопад. Косата омекоти строгите линии на лицето й, и внезапно разбрах как би могла да изглежда, ако положеше малко усилия да бъде традиционно момиче.

Поразителна беше думата, която ми дойде на ум.

Боби Лий наблюдаваше блестящата каскада с почти отворена уста. Мисля че можех да го прострелям два пъти преди да опита да реагира. По дяволите. Имах подобро мнение за него.

Клаудия срещна погледа ми и повдигна едната оформена вежда. Това казваше всичко.

Имахме един от тези моменти на перфектно разбирателство между момичета, и мисля че за нея, както и за мен, те не бяха толкова чести. И двете прекарвахме прекалено много време около мъже. Но независимо колко пъти си спасявала животите им, и те са спасявали твоя, независимо колко можеш да вдигнеш от лежанка, независимо колко си висока или силна, или компетентна - ти си оставаш момиче. И фактът че си момиче засенчваше всичко останало за повечето мъже. Не беше добро или лошо, просто беше. Една жена може да забрави, че един мъж е мъжествен, ако са достатъчно добри приятели, но мъжете рядко забравяха че една жена е женствена. Повечето време това ужасно ме тормозеше, но днес щяхме да го използваме срещу лошите момчета, защото те щяха да видят тази коса, тези гърди и щяха да я подценят, защото беше момиче.