Небесносини грехове

8

Ашър, ела да видиш подаръка си - извика го Мюзет.

Деймиън вече бе на земята до мен, ръцете му бяха върху раменете ми, а пръстите бяха впити в мен. Мисля, че се страхуваше от това, което бих направила. И с право.

Гласът на Ашър се чу напрегнат, но ясен.

- Точно този дар съм го виждал вече. Познавам го добре.

- Искаш да се върнем при Бел Морт и да й съобщим, че не оценяваш подаръка й?

- Можеш да осведомиш Бел Морт, че съм получил точно това, което тя е искала да получа от даровете й.

- И какво е то?

- Беше ми напомнено какъв бях преди и какъв съм сега.

Изправих се на крака, а Деймиън все още се бе вкопчил с всички сили в рамото ми. Жан-Клод се изправи грациозно като кукла, на която бяха дръпнали невидимите конци. Аз никога нямаше да бъда толкова грациозна, но тази нощ това беше без значение. Мюзет отново се обърна към Жан-Клод.

- Връчихме даровете си на теб, Жан-Клод, и на Ашър. Очакваме нашите подаръци за гости.

Гласът му беше празен, толкова вял, че сякаш човек слушаше тишината.

- Казах ти, Мюзет, седмици делят нашите дарове от завършване.

- Убедена съм, че можеш да намериш нещо на тяхно място. - Тя се взираше в мен.

Успях да проговоря, и гласът ми не бе вял.

- Как смееш да пристигаш тук три месеца по-рано, да знаеш, че няма да бъдем готови и да отправяш изисквания към нас? - Деймиън се притискаше към гърба ми малко обезумяло, но аз се държах любезно, за мен. След това, което тя и Бел Морт бяха направили току-що, бях направо мила. - Твоята грубост няма да бъде използвана като извинение, което да ни принуди извършим нещо, което не искаме.

Ръцете на Деймиън се спуснаха по рамене ми, така че ме беше притиснал към тялото си.

Не се противопоставих, защото без присъствието му, мисля, че вероятно щях да съм я ударила или застреляла. Което звучеше като много добра идея.

Жан-Клод се опита да заглади нещата, но Мюзет му махна с ръка да стои настрани.

- Нека слугата ти да говори, щом има да казва нещо.

Отворих уста, за да я нарека безсърдечна кучка, но не излезе това.

- Нима си вярвала, че дарове, подходящи за такава красота, могат да бъдат направени набързо? Наистина ли би приела някакъв беден заместител вместо великолепието, което бяхме поръчали?

Престанах да говоря. Всички наши мъже ме бяха зяпнали, с изключение на Деймиън, който ме прегръщаше с всички сили.

- Вентрилоквизъм* - отрони Джейсън от другата страна на Жан-Клод - това е единственото обяснение.

(*способност на човек да говори с корема си, без да движи устните си)

Жан-Клод кимна.

- Истинско чудо. - След това се обърна към Мюзет. - Всички, с изключение на една, бледнеят пред твоята красота, Мюзет. Как бих могъл да предложа нещо не толкова прекрасно, което да украси твоята прелест?

Погледът й се върна върху мен.

- Нейната красота не се ли равнява на моята?

Разсмях се. Ръцете на Деймиън се стегнаха толкова, че се наложи да го потупам по ръката, за да мога да дишам спокойно.

- Не се тревожй, погрижила съм се за това. - Не мисля, че някой ми повярва, но аз си вярвах, честно. - Мюзет, знам, че съм хубавка, това мога да го призная, но в сравнение с неземната тройка тук, не съм най-красивият човек от нашите.

- Тройка - повтори Джейсън - защо си мисля, че не съм включен в нея?

- Съжалявам, Джейсън, но ти си като мен - хващаме окото, но с тези тримата, които стоят тук, сме извън категорията им.

- Включваш ли Ашър при тримата красавци? - попита Мюзет.

Кимнах.

- Ако включваш в каталог красиви хора и Ашър е в стаята, тогава той винаги ще е в списъка.

- Някога, oui, но не и сега, не от векове - отвърна тя.

- Не съм съгласна - възпротивих се.

- Лъжеш.

Погледнах я.

- Ти си господар-вампир, не можеш ли да определиш кога някой лъже или казва истината? Не можеш ли да го усетиш в думите ми, да го подушиш върху кожата ми? Наблюдавах лицето й, тези красиви, но плашещи очи. Тя не можеше да каже дали лъжа или не. Бях срещала само един господар-вампир, който не можеше да различи истината от лъжата, и това се дължеше на факта, че тя заблуждаваше себе си толкова много, че си беше повярвала. Мюзет бе сляпа за истината, което означаваше, че можехме да я лъжем колкото си искаме. Това имаше своите възможности.

Тя ми се намръщи и отхвърли всичко с тези малки, добре поддържани ръце.

- Достатъчно по този въпрос.

Беше достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че губи част от спора, но не бе достатъчно умна, за да разбере защо. Така че продължаваше с нещо, за което мислеше, че може да спечели.

- Дори Ашър, с неговата разрушена красота, е по-красив от теб, Анита. Беше мой ред да се намръщя срещу нея.

- Мисля, че вече го казах.

Тя отново се намръщи. Сякаш е била изпратена с определени реплики, които да изрече, и аз не отговарях по начина, по който тя очакваше. Обърквах представлението и, а изглежда, че импровизацията не се харесваше на Мюзет.

- Не те притеснява, че не си по-хубава от мъжете?

- Още преди време ми се наложи да се примиря с факта, че съм обикновената в групата.

Тя се намръщи толкова силно, че изглеждаше болезнено.

- Много е трудно човек да те обиди.

Свих рамене доколкото ми беше възможно с ръцете на Деймиън,все още обвити около мен.

- Истината си е истина, Мюзет. Наруших основното момичешко правило.

- И какво може да е то?

- Никога не се срещай с някой, който е по-хубав от теб.

Това я накара да се разсмее, изненадващ изблик от звук.

- Non, non, правилото е да не го признаваш. - Усмивката избледня. - Ти наистина нямаш...

проблем да казвам, че съм по-прекрасна от теб.

Поклатих глава.

- Не.

За момент тя изглеждаше напълно объркана, докато собственият и човешки слуга не я докосна по рамото. Тя потрепери, пое си дълбок, несигурен дъх, и сякаш си спомни коя е и какво е, и защо е тук. Последният остатък от смях изчезна от погледа и.

- Ти призна, че твоята хубост не може да съперничи на моята, следователно да взема кръв от теб не би бил дар, който да е подходящ за замяна на дреболията, която Жан-Клод прави за мен. Ти също така си права и за вашия вълк. Той е очарователен, но не колкото тримата.

Внезапно изпитах лошо усещане за посоката на разговора.

- По някакъв начин Деймиън е твой. Не го разбирам, но мога да го усетя. Той ти принадлежи по начина, по който Анджелито ми принадлежи, а ти принадлежиш на Жан-Клод. Като

Господар на града, от Жан-Клод не може да се пие, но Ашър не принадлежи на никого. Дайте ми го като дар за гост.

- Той е мой заместник, мой temoin - отвърна Жан-Клод с този безизразен, изпразнен от съдържание глас. - Не бих го делил с лека ръка.

- Тази нощ срещнах някои от останалите ти вампири. Минг Ди има свое животно. Тя е посилна от Ашър, защо тя не е твой заместник?

- Тя е чужд заместник и ще се върне при него след няколко месеца.

- В такъв случай защо е тук?

- Аз я извиках.

- Защо?

Истинската причина бе, че докато бях отишла да търся себе си, Жан-Клод е имал нужда от повече подкрепление. Но не смятах, че би го казал. Не го каза.

- Един господар привиква вкъщи своето стадо периодично, особено, ако счита, че те скоро ще се превърнат в господари на собствена територия. Последно посещение преди да загуби силата да ги вика.

- Бел беше много разтревожена, че си станал Господар на града без това последно посещение, Жан-Клод. Тя се събуди, произнасяйки името ти, твърдейки, че си започнал да действаш сам. Никой от нас не предполагаше, че някога ще се издигнеш толкова много.

Той направи нисък, дълбок реверанс, а тя стоеше толкова близо, че косата му едва не докосна роклята й.

- Не се случва често някой да изненада Бел Морт. Изключително съм поласкан.

Мюзет се намръщи.

- Наистина трябва да бъдеш. Тя беше изключително... недоволна.

Той се изправи бавно.

- Защо моето издигане я прави недоволна?

- Защото да бъдеш Господар на града означава да бъдеш над обвързаността на задълженията.

Обвързаността на задълженията явно означаваше повече за вампирите, отколкото за мен, защото усетих как всички те замлъкват. Деймиън внезапно застана толкова неподвижно около тялото ми, сякаш въобще не беше там. Единствено тежестта на ръцете му ми даваше да разбера, че все още се е вкопчил в мен. Ритъмът и пулсът на тялото му бяха изчезнали, скрити някъде дълбоко.

- Но Ашър не се е издигнал толкова нависоко. Той все още може да бъде призован вкъщи - допълни тя.

Хвърлих поглед на Жан-Клод, но физиономията му беше напълно безизразна, тази учтива празнота, която означаваше, че крие всяка своя реакция.

- Това, разбира се, е нейно право, но бих имал нужда от някакво предизвестие, преди Ашър да бъде извикан. Америка не е толкова уредена, колкото Европа и борбите за територия са много по-нецивилизовани. - Гласът му продължаваше да бъде пуст, безстрастен, сякаш нищо нямаше значение. - Ако заместникът ми просто изчезне, другите ще видят в това знак за слабост.

- Не се тревожй, господарката ни няма да го вика вкъщи, но тя признава, че е объркана.

Всички зачакахме да продължи, но Мюзет изглеждаше доволна да остави тишината да се задържи.

Дори и с Деймиън, който висеше на мен, наруших мълчанието първа.

- Объркана за какво?

- Защо Ашър я е напуснал, разбира се.

Ашър се премести по-близо, макар че продължаваше да се държи на по-голямо разстояние от Мюзет, отколкото се държахме ние.

- Не съм я напуснал - възрази той. - Бел Морт не ме докосна в продължение на векове. Тя дори не гледаше забавления, в които... участвах. Тя заяви, че съм й неприятен за гледане.

- Нейна привилегия е да прави с хората си това, което счита за правилно . отвърна Мюзет.

- Вярно е - съгласи се Ашър - но тя ми нареди да дойда в Америка с Ивет като мой надзирател. Ивет умря и аз нямах повече нареждания.

- А ако господарката ни ти беше наредила да се прибереш вкъщи?

Тишина, този път от нас.

Лицето на Ашър беше изпразнено от емоция като на Жан-Клод. Каквото и да чувстваше, бе скрито, но самата безизразност на лицата и на двамата говореше, че това е от значение и е важно.

- Бел Морт окуражава хората си да стават самостоятелни - каза Жан-Клод. Това е една от причините нейната кръвна линия да управлява повече територии, отколкото която и да било друга линия, особено тук, в Съединените щати.

Мюзет обърна тези красиви безмилостни очи към него.

- Но Ашър не е напуснал, за да стане Господар на града, той напусна, за да отмъсти на теб и на човешкия ти слуга. Той искаше да получи отплата за смъртта на неговата любима

Джулиана.

Виждате ли, през цялото време е знаела името.

- И въпреки това твоят човешки слуга стои тук, силен, здрав и невредим. Къде е отмъщението ти, Ашър? Къде е цената, която Жан-Клод трябваше да плати за убийството на слугата ти?

Ашър изглежда се свиваше в себе си, толкова неподвижен. Помислих си, че ако мигна, той щеше да изчезне напълно. Гласът му се чу отдалече, пуст.

- Открих, че, може би съм винял Жан-Клод погрешно. Че, вероятно, той също е скърбял за загубата й.

- Значи - тя щракна с пръсти - просто така, цялата ти болка, цялата ти омраза е забравена?

- Не просто така, non, но научих много неща, които бях забравил.

- Например приятното докосване на тялото на Жан-Клод? - попита тя.

Този път тишината беше толкова наситена, че можех да чуя как кръвта бучи в ушите ми.

Усещах Деймиън като призрак до тялото си. Бях сигурна, че на всички вампири им се щеше да ги няма.

Или Жан-Клод и Ашър са го правили зад гърба ми. Което не беше невъзможно. Но ако не бе така, нямаше да е добре да се отговори на въпроса честно.

Джейсън улови погледа ми, но нито един от нас не посмя дори да свие рамене. Не мисля, че бяхме сигурни какво става, но че това ще свърши по някакъв болезнен начин, бе почти сигурно.

Мюзет се олюля около Жан-Клод, за да застане близо до Ашър.

- Двамата с Жан-Клод щастлива двойка ли сте, още веднъж, или - тя ме погледна - става въпрос за щастлива menage a t rois? Затова ли не се прибра вкъщи? - Тя си проби път покрай

Ашър и Жан-Клод, карайки ги да се отдръпнат назад, така че да застане пред мен. - Как може докосването на нещо подобно да се сравнява с великолепието на нашата господарка?

Мисля, че току-що намекна, че не съм толкова добра в леглото, колкото Бел

Морт, но не бях напълно сигурна, че има предвид точно това и не ме интересуваше.

Можеше да ме обижда колкото си иска. Да обижда мен беше по-малко болезнено, отколкото много други неща, които можеше да извърши.

- Бел Морт е отвратена от вида ми - каза най-накрая Ашър. - Тя ме избягва по отношение на всичко. - Той направи жест към картината, която Анджелито продължаваше да държи. -

Тя ме вижда по този начин. Така ще ме вижда винаги.

Мюзет се олюля обратно, за да застане пред Ашър.

- Да бъдеш най-незначителният в нейния двор е по-добре, отколкото да управляваш където и да било.

Не можах да се сдържа.

- Да не би да твърдиш, че е по-добре да си слуга в Рая, отколкото господар в Ада*?

(*перифраза на цитат от Милтън от „Изгубеният Рай"- По-добре господар в Ада, отколкото слуга в Рая)

Тя кимна с усмивка, като изглежда не осъзнаваше литературната аналогия.

- Oui, precisement*. Нашата господарка е слънцето, луната, всичко. Да бъдеш разделен от нея, само това е истинската смърт.

(* френски - именно)

Лицето на Мюзет беше възторжено, сияещо от тази вътрешна убеденост, която обикновено е запазена за религиозните фанатици и евангелистите по телевизията. Тя беше, в крайна сметка, истински вярваща.

Не можех да видя лицето на Деймиън, но се обзалагах, че беше внимателно равнодушно като на останалите. Джейсън се взираше в Мюзет сякаш й беше поникнала втора глава - грозна, покрита с шипове втора глава. Мюзет беше фанатик, а те никога не са напълно нормални.

Тя се обърна към Ашър с това сияние, което продължаваше да изпълва лицето й.

- Нашата господарка не разбира защо я напусна, Ашър.

Аз разбирах. Мисля, че всички в стаята разбираха, може би с изключение на

Анджелито и момичето, което продължаваше да стои в другия край на канапето, където

Мюзет я бе поставила.

- Погледни картината с мен като Вулканец, Мюзет, виж какво мисли господарката ни за мен.

Мюзет не си направи труда да погледне зад нея. Тя сви рамене по онзи начин, който означаваше едновременно всичко и нищо.

- Анита не ме вижда по този начин - каза той.

- Жан-Клод не може да те погледне, без да види какво е изгубено -отвърна тя.

- Времето, в което можеше да говориш вместо мен, отдавна отмина. Не познаваш сърцето ми, или разума ми, никога не си ги познавала истински - възрази Жан-Клод.

Тя се извърна към него.

- Наистина ли ми казваш, че би го докоснал, такъв, какъвто е сега? Внимавай как отговаряш, Жан-Клод, знай, че господарката ни е виждала дълбоко в сърцето и в съзнанието ти. Мен можеш да излъжеш, но нея никога.

Жан-Клод беше тих за известно време, но най-накрая изрече истината.

- В настоящия момент не сме заедно по този начин.

- Виждаш ли, отказваш да го докоснеш, както и тя отказва да го докосне. Разхлабих ръцете на Деймиън достатъчно, че да мога да се движа по-лесно.

- Не е точно така - казах. - Съжалявам, но вината, че те не са заедно, е моя.

Тя се обърна към мен.

- Какво имаш предвид, слуга?

- Виждаш ли, дори и да бях например прислужница, знам достатъчно за висшето общество, за да съм наясно, че човек не нарича една прислужница, просто „прислужница". Не наричаш слугата „слуга", освен ако наистина никога не си имала работа с прислуга. Скръстих ръце пред корема си, като нарочно изглеждах объркана. Ръцете на Деймиън стояха леко върху раменете ми. - Това ли е, Мюзет? В крайна сметка, не си аристократка? Цялата история е една преструвка и просто можеш само толкова?

Жан-Клод ме изгледа многозначително, но тя не можа да го види.

- Как си позволяваш! - ядоса се Мюзет.

- Тогава докажи, че си аристократка, обърни се към мен като някой, който наистина е имал прислуга.

Тя отвори уста, за да спори, след това изглежда чу нещо, което аз не можех.

Въздъхна продължително.

- Както желаеш, Блейк, в такъв случай.

- Блейк става - съгласих се. - И това, за което говорех е, че не се чувствам съвсем спокойна с тази бисексуална история. Няма да деля Жан-Клод с друга жена и със сигурност - с мъж.

Мюзет отново наклони на една страна главата си, сякаш дебнеше червея, който възнамерява да изяде.

- Много добре, в такъв случай Ашър не е свързан с някого от вас. Той е едва заместник.

Местех поглед от единия вампир към другия, единствено Джейсън изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз. Вампирите се държаха сякаш се е появил капан, но аз все още не го виждах.

- Какво става? - попитах.

Мюзет се разсмя, но това дори не бе близо до хубавия смях, на който бяха способни Жан-

Клод и Ашър. Това беше просто смях, смътно неприятен.

- Имам право да го поискам като дар за мен за тази нощ - изрече тя.

- Чакай - казах и ръцете на Деймиън се опитаха да ме придърпат обратно към него, но този път не се движех. - Мислех, че си съгласна с Бел, че Ашър не е достатъчно хубав, за да правиш секс с него.

- Кой е споменал нещо за секс? - попита Мюзет.

Сега вече бях наистина объркана.

- Защо иначе би го искала за тази нощ?

Тя отново се разсмя с отметната назад глава, много неженствено, остър звук като проточен лай на ловджийско куче. Не бях казала нищо чак толкова смешно, нали?

Тихият глас на Жан-Клод се чу в тишината, последвала този смях.

- Мюзет се интересува повече от болката, отколкото от секса, ma petite. Погледнах го.

- Не говориш за господар и подчинен, при които има кодова дума, нали?

- Не съществува дума в какъвто и да било език, която да съм чувал някой да изкрещи и която да накара Мюзет да се откаже от удоволствията си.

Облизах внезапно пресъхналите си устни. Лъжат за това овлажняващо червило. Устните на човек продължават да пресъхват, когато се уплаши.

- Нека да видим дали съм разбрала правилно. Ако Ашър беше твой любовник, или мой, или нечий, тогава щеше да е в безопасност от нея?

- Non, ma petite, Ашър щеше да е в безопасност единствено ако принадлежеше на теб или на мен. Не толкова силните не могат да предпазят тези, които обичат.

- Но понеже не правим секс с него, той е уязвим? - попитах.

Той изглежда се замисли по въпроса за известно време.

- Това е достатъчно точно, oui.

- По дяволите - казах.

- Oui, ma petite, oui. - Нишка от умора най-сетне се бе прокраднала в безизразния му глас.

Погледнах към Ашър и той отново се криеше зад тази блестяща коса. Какво се очакваше да кажа? Че ако не бях толкова претенциозна, това нямаше да се случи? Съжалявам, че имам проблеми гаджето ми да оправя други мъже. Съжалявам, че имам проблеми аз да оправям други мъже. Защо винаги ме караха да изпитвам вина когато не исках да правя секс с още хора? Не трябваше ли да е обратното?

Мюзет протегна ръка към Ашър. Той остана там за миг или два, след което пое ръката й.

Погледна още веднъж назад към Жан-Клод, проблясък на очи през цялата коса. Жан-Клод въобще не реагира, сякаш се опитваше да се преструва, че не е там. Преместих се напред, единствено пръстите на Деймиън, които се впиваха в раменете ми ме накараха да спра внезапно.

- Няма да й позволим да направи това - заявих.

- Тя е Мюзет и е лейтенант на Бел Морт. - Гласът на Жан-Клод беше станал тих и далечен.

Мюзет не преведе Ашър през завесите в друга стая. Тя се отдалечи на няколко метра и спря, дори не толкова близо до „стените". Обърна го с лице към нея, след което извади нож от бялата си рокля и го вкара в корема му преди някой да успее да реагира.

Ашър можеше да се движи по-бързо, отколкото погледът можеше да го проследи, но не направи никакво движение, за да се предпази. Просто я остави да забие ножа, въртейки го, докато дръжката не срещна кожата му и Мюзет не можеше да натиска по-навътре.

Бях извадила оръжието си от кобура и Жан-Клод ме сграбчи за ръката.

- Ножът не е сребърен, ma petite, когато го извади, Ашър ще се излекува почти незабавно.

Вдигнах поглед към него, като се мъчех да вдигна оръжието и донякъде успявах.

Благодарение на собствените му вампирски белези, бях по-силна, отколкото трябваше.

- Откъде знаеш, че не е сребърен?

- Защото и преди съм играл тази игра с Мюзет.

Това ме накара да спра да се опитвам да вдигна оръжието. Замлъкнах в ръцете му. Техните ръце, трябваше да кажа, защото ръцете на Деймиън бяха като залепнали за раменете ми.

Единствено Джейсън не се бе присъединил в опитите да ме удържат. От изражението на лицето му, мисля, че той искаше да ми помогне, а не да ме спира. Преместих поглед зад Жан-Клод и видях Ашър, който продължаваше да стои, а ръцете му бяха върху корема, от където кръв пресичаше кожата на ръцете. Кафявият цвят на ризата му бе достатъчно тъмен, за да скрие първия изблик на кръв. Мюзет опря ножа до деликатната си уста и облиза цялото острие.

От спомените на Жан-Клод знаех, че вампирската кръв не е хранителна. Човек не може да се храни от мъртвите, не и по този начин.

Ашър ни погледна.

- Това не е сребро, ma cherie, няма да ме убие.

Дъхът му заседна в гърлото му когато Мюзет вкара ножа за втори път. Светът се завъртя в потоци от цветове. Затворих очи за секунда и заговорих с нисък, предпазлив глас.

- Пусни ме, Деймиън.

Ръцете върху гърба ми се дръпнаха моментално, защото бях дала пряка заповед. Отворих очи и срещнах погледа на Жан-Клод. Взирахме се един в друг, докато и неговите ръце не се отпуснаха, бавно, настрани. Гласът му отекна като шепот в съзнанието ми:

- Не можеш да я убиеш заради това.

Върнах оръжието си обратно в кобура.

- Да, знам.

Не можех да я убия, защото тя не се опитваше да убие Ашър, но нямаше да стоя и да наблюдавам как го измъчват. Нямаше, не можех да го направя. Някога мислех, че да се боря с голи ръце срещу вампир е лоша идея. Тя бе по-силна от мен, дори и с белезите на Жан-Клод, но също така се обзалагах, че не е обучена в битката с голи ръце. Ако грешах, щяха да ми сритат задника. Ако бях права, е... щяхме да видим