Небесносини грехове

19

Второто местопрестъпление се намираше в Честърфийлд, който е бил привлекателен адрес за по-амбициозните, преди повечето богаташи да се преместят още подалече в

Уайлдууд и след него. Кварталът, през който Джейсън ни караше, контрастираше ярко с големите и изолирани къщи, които бяхме видели току-що. Това беше квартал на средната класа, на средностатистическа Америка, на един вид гръбнака на нацията. Съществуваха хиляди точно като него. Но при този не всички къщи бяха еднакви. Пак бяха прекалено близо една до друга и носеха еднаквост в себе си, сякаш някакво колективно съзнание ги беше проектирало, но някои бяха едноетажни, други на два етажа, някои бяха тухлени, а други - не. Единствено гаражите изглеждаха едни и същи при всички, сякаш архитектът не е бил склонен да прави компромис с този детайл.

В дворовете имаше дървета със среден размер, което означаваше, че областта е повече от десетгодишна. Нужно е време, за да могат да пораснат.

Видях огромната антена на новинарския бус още преди да видя колите на полицията.

- Мамка му.

- Какво? - не разбра Джейсън.

- Репортерите са вече тук.

Той вдигна поглед.

- Откъде знаеш?

- Никога ли не си виждал новинарски бус с една от онези големи антени?

- Май не.

- Късметлия - казах.

Вероятно заради новинарския бус, полицейските коли бяха блокирали улицата. Когато някой имаше време, вероятно щеше да донесе от онези официално изглеждащи заграждения. В този момент разполагаха с полицейска патрулка, униформен, който се беше облегнал на нея и жълта полицейска лента, опъната между пощенските кутии по цялата улица.

Имаше два буса на местни новинарски канали и известно количество представители на печатни медии. Последните могат да бъдат разпознати винаги, защото имаха фотоапарати и нямаха микрофони. Въпреки че завираха магнетофони в лицето ти.

Наложи се да паркираме приблизително на половин пряка от тях. Когато двигателят замлъкна, Джейсън попита:

- Как са чули за това толкова бързо?

- Някой съсед е съобщил, или един от новинарските бусове е бил наблизо за нещо друго. След като нещо стигне до полицейските скенери, репортерите ще научат за него.

- Защо тези репортери не са били на първото местопрестъпление?

- Защото е по-изолирано, по-трудно е да стигнеш до него и да успееш с крайния срок. Или в този случай може да е намесена местна знаменитост, или просто копието е по-добро.

- По-добро копие? - попита той.

- По-сензационно.

На ум се запитах дали е възможно да бъде по-сензационно от това да приковеш някого за стена, но разбира се, тези подробности не бяха съобщени на медиите, не и когато можеха да бъдат държани в тайна.

Разкопчах колана си и поставих ръка на дръжката на вратата.

- Минаването през пресата ще бъде първото препятствие. Аз самата сега съм нещо като местна знаменитост, без значение дали ми харесва или не.

- Любимата на Господаря на града - изрече Джейсън с усмивка.

- Не мисля, че някой е бил толкова любезен - казах - но, да. Макар че днес ще бъдат позаинтересовани от убийството. Ще ми задават въпроси за него, не за Жан-Клод.

- Изглежда, че се чувстваш по-добре - отбеляза Джейсън.

- Така е, не съм сигурна защо.

- Може би причината за лошата реакция, каквато и да е била, изчезва. Кимнах.

- Може би.

- Ще излизаме ли от колата или ще наблюдаваме от тук?

Въздъхнах.

- Излизаме, излизаме.

Джейсън отвори вратата си и се озова от моята страна още преди да съм успяла да стъпя на земята с повече от един крак. Днес ще го оставя да ми помага. Чувствах се по-добре, но все още не бях в най-добрата си форма. Щеше да ми е неприятно да откажа помощ и след това да се пльосна по лице. Днес наистина се опитвах да понамаля мъжкарското държание.

Моето, не на Джейсън.

Поставих ръка върху рамото на Джейсън и се запътихме по тротоара към тълпата. Имаше много хора и повечето от тях не бяха репортери. Първото местопрестъпление беше изолирано, без съседи наблизо, които да излязат от вратите си и да наблюдават шоуто. Но в този квартал имаше изобилие от къщи, така че си имахме тълпа.

Значката ми висеше около врата на късата си верижка, не я бях махнала още от предишното местопрестъпление. Сега, като се чувствах по-добре, ми хрумна, че ръката на Джейсън се намираше на пътя, ако се наложеше да посегна за оръжието си под лявата ми ръка. Не исках той да бъде от дясната ми страна, защото това беше ръката, с която стрелях, но дори и от ляво, той пречеше, поне малко.

Чувствах се по-добре, щом можех да се тревожа чак толкова за оръжието си.

Радвам се. Да се чувстваш зле е гадно, и гаденето е една от най-големите беди във вселената.

Мисля, че на репортерите им бе необходимо повече време да осъзнаят коя съм и че не сме просто част от нарастващата тълпа зяпачи, защото се бях хванала за ръката на Джейсън.

Даже си пробивахме път през тълпата, почти до полицейската линия, когато един от репортерите ме видя.

Завряха микрофон в лицето ми.

-Г-це Блейк, защо сте тук, убитата жена жертва на вампир ли е?

Мамка му, ако отвърнех само с „без коментар", щяха да напишат „Вероятно убийство, извършено от вампир".

- Викат ме на много престъпления, свързани със свръхестевеното, г-н Милър, нали? Не само за вампири.

Беше щастлив, че съм си спомнила името му. Повечето хора обожават да им помниш имената.

- Значи това не е вампирско убийство?

По дяволите.

- Още не съм била на местопрестъплението, г-н Милър. Не знам повече от вас.

Репортерите се затвориха около мен като юмрук. Към нас сега беше насочена голяма камера, която се поставя на рамото. Щяхме да се превърнем в основната тема в обедните новини, ако не се случеше нищо по-вълнуващо.

Въпросите валяха от всички посоки: „Убийство, извършено от вампир ли е? Какво чудовище е? Смятате ли, че ще има и други жертви?". Една жена се приближи толкова много, че само вкопчването ми в рамото на Джейсън попречи да бъдем разделени. „Анита, това новото ти гадже ли е? Да не би да си зарязала Жан-Клод?"

Това, че репортер би задал такъв въпрос при наличието на труп само на метри, говореше колко беше нараснал интересът на медиите към личния живот на Жан-Клод.

Веднъж след като въпросът бе повдигнат, още няколко репортери зададоха подобни въпроси. Не разбирах защо личният ми живот е по-интересен, или дори толкова интересен, колкото едно убийство. За мен това нямаше смисъл.

Ако кажех, че Джейсън е приятел, те щяха да го разберат погрешно. Ако кажех, че е телохранител, щяха да изтипосат факта, че се нуждая от телохранител, навсякъде. Найнакрая спрях да се опитвам да отговарям на въпроси и задържах значката си вдигната нагоре, така че униформеният полицай да може да я види.

Той вдигна лентата, за да ни пропусне вътре и след това се наложи да отблъсне назад натиска от тела, които се опитваха да ни следват. Приближихме се към къщата през градушка от въпроси, които игнорирах. Само господ знаеше какво щяха да направят с малкото неща, които бях казала. Можеше да бъде всичко от „Екзекутора казва: „нападение на вампир"", през „Екзекутора твърди: „не е вампир"", до любовния ми живот.

Бях спряла да чета вестници или да гледам новини, ако мислех, че мога да присъствам в тях. Първо, мразех да се гледам на движеща се камера. Второ, това винаги ме вбесяваше.

Нямах право да обсъждам текущо полицейско разследване, никой нямаше, така че на пресата й оставаше да спекулира с малкото факти, с които разполагаха. И ако Жан-Клод и любовният ни живот бяха избраната тема, не исках никога да виждам или да чета репортажите. Поради някаква причина да бъда уловена в медийната еуфория, ме накара отново да се чувствам отпаднала. Не толкова силно, колкото преди това, но не се чувствах и толкова добре, колкото когато излязох от джипа в началото. Страхотно, направо страхотно.

Тук имаше по-малко ченгета, и повечето от тях разпознах, членове на РОСР.

Никой не постави под въпрос правото ми да бъда на местопрестъплението, или присъствието на Джейсън. Вярваха ми. Униформеният до вратата изглеждаше пребледнял, тъмните му очи показваха прекалено много бяло.

- Лейтенантн Стор ви очаква, г-це Блейк.

Не поправих обръщението на „шериф". „Шериф Блейк" ме караше да се чувствам сякаш е трябвало да участвам в "Пушечен дим*".

(*сериал, уестърн, излъчван в периода 1955 - 1975 г.)

Униформеният ни отвори вратата, защото носеше каучукови ръкавици. Бях оставила комплекта си за местопрестъпления вкъщи, защото когато вдигах зомбита за по-изискани клиенти, Бърт предпочиташе да не бъда покрита с работния гащеризон. Заяви, че не изглеждало професионално. След като той се беше съгласил да ми възстановява парите за всяко химическо чистене, на което щях да дам дрехите си заради това правило, и аз се съгласих на условието.

Казах на Джейсън:

- Не докосвай нищо, докато не ни намеря някакви ръкавици.

- Ръкавици?

- Хирургически ръкавици, по този начин, ако открият скрит отпечатък, няма да изпаднат във възторг и после да открият, че е мой или твой.

Стояхме в тесното антре, чийто стъпала водеха нагоре директно от вратата,

отляво имаше дневна, а отдясно имаше врата, която водеше към помещение, приличащо на трапезария. Отвъд трапезарията имаше врата, през която зърнах плот и мивка.

Не можех да видя цветовата гама ясно, защото все още носех слънчеви очила. Почудих се дали ако ги сваля, главоболието ще се завърне. Свалих ги, бавно. Замигах болезнено, но след няколко секунди всичко беше наред. Ако можех да стоя извън пряка слънчева светлина, вероятно щях да бъда добре.

Детектив Мерлиони влезе в дневната и ни видя пръв.

- Блейк, реших, че си се изплашила и не си дошла.

Вдигнах поглед към високия мъж с къдрава, посивяваща коса, подстригана късо. Бялата риза с дълъг ръкав беше разкопчана около шията му, вратовръзката му беше издърпана разкривена надолу, сякаш беше разхлабил всичко, без да се интересува как ще изглежда.

Мерлиони мразеше вратовръзки, но обикновено се опитваше да бъде по-спретнат.

- Сигурно е от лошите - констатирах.

Той ми се намръщи.

- Какво те кара да го кажеш?

- Изкривил си вратовръзката си, като че ли си имал нужда от въздух, и все още не си ме нарекъл „малката" или „маце".

Той се ухили, демонстрирайки бели зъби.

- Още е рано, маце.

Поклатих глава.

- Имаш ли някакви ръкавици, с които да ни услужиш? Днес не очаквах да ходя на местопрестъпление.

Тогава той хвърли поглед към Джейсън, сякаш го виждаше едва сега, но аз знаех, че го е видял преди това. Ченгетата забелязват почти всичко около едно местопрестъпление.

- Кой е той?

- Шофьорът ми за днес.

Той повдигна вежди.

- Шофьор, издигаш се в обществото.

Намръщих се.

- Долф знаеше, че съм прекалено зле, за да карам, така че даде разрешение да доведа шофьор. Ако отвън нямаше толкова журналисти, че да покрият цял квартал, щях да го накарам да ме остави при вратата, но не искам той да се връща там.

Никога няма да повярват, че не е замесен в разследването.

Мерлиони пристъпи да големия прозорец и повдигна края на завесата, за да надзърне навън.

- Днес са дяволски упорити.

- Как се озоваха тук толкова бързо?

- Вероятно някой съсед им е звъннал. Тези дни всеки иска да се появи по скапаната телевизия. - Той се обърна към нас. - Какво е името на шофьора ти?

- Джейсън Шулер.

Той поклати глава.

- Името не ми говори нищо.

- И аз не знам кой си - намеси се Джейсън с усмивка.

Намръщих се.

- Знаеш ли, Мерлиони, не знам малкото ти име. Не мога да те представя. Той ми демонстрира перлената белота на зъбите си.

- Роб, Роб Мерлиони.

- Не изглеждаш като Роб.

- И майка ми смята така, винаги ме преследва - „Роберто, дадох ти такова хубаво име,

трябва да го използваш."

- Роберто Мерлиони, харесва ми.

Представих ги по-официално, отколкото съм представяла някого на местопрестъпление.

Мерлиони печелеше време, не искаше да се връща вътре.

- Има кутия с ръкавици в кухнята, върху шкафа, обслужи се. Излизам навън за една цигара.

- Не знаех, че пушиш - учудих се.

- Току-що започнах. - Той ме погледна, а очите му бяха като обладани. -Виждал съм и по-зле,

Блейк, по дяволите, минавали сме заедно и през по-лошо, ти и аз, но днес съм уморен. Може би остарявам.

- Не и ти, Мерлиони, никога ти.

Той се усмихна, но не истински.

- Ще се върна след малко. - След това усмивката му се разшири. - Не позволявай на Долф да разбере, че не съм накарал шофьорът ти да чака отвън.

- Нито дума - обещах.

Той излезе, тихо затваряйки вратата след себе си. Къщата бе много тиха, чуваше се единствено увеличеният шум на климатичната инсталация. Беше прекалено тихо за скорошно местопрестъпление, и прекалено неподвижно. Трябваше да има хора навсякъде.

Вместо това стояхме в малко антре, обгърнати от тишина, толкова наситена,

че почти можеше да се чуе бучащата кръв в ушите ни, която изпълваше тишината с нещо, с каквото и да е.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха и се обърнах към Джейсън. Стоеше прав, облечен с тениската си в бебешко синьо и спокойно лице зад огледалните очила, но от енергията, която струеше от него, ме побиха тръпки по кожата на ръцете ми. Изглеждаше толкова безобиден, приятен. На ако човек имаше способността да усеща какво е той, внезапно вече не изглеждаше толкова безобиден, или приятен.

- Какво ти става? - прошепнах.

- Не го ли помирисваш? - гласът му бе задъхан шепот.

- Какво да помирисвам?

- Месо, кръв.

По дяволите.

- Не - отрекох, но, разбира се, неговата пълзяща по кожата ми енергия накара собственият ми звяр да се надигне, като призрак във вътрешностите ми. Тези очертания на привидение се разпънаха в мен като някаква огромна котка, която се събужда от дълга дрямка, и тогава го подуших. Не само кръв, Джейсън беше прав, и месо. Кръвта мирише донякъде сладникаво, и на метал, като стари монети, но много кръв мирише като хамбургер.

Знаеш, че ще бъде лошо, наистина лошо, когато някое човешко същество е сведено до миризмата на смляно месо.

Главата ми се повдигна и подуших въздуха, вдишах голяма глътка въздух и я пробвах на вкус.

Кракът ми се озова на долното стъпало преди да се усетя.

- Горе е - прошепнах.

- Да - потвърди Джейсън, а в гласа му имаше намек за ръмжене.

Ако някой не знаеше какво чува, щеше да си помисли, че гласът на Джейсън просто е подълбок от нормалното. Но аз бях наясно.

- Какво става? - попитах, като продължавах да шепна, предполагам защото не исках да ме чуят.

Може би Джейсън шепнеше поради същата причина, може би не. Не попитах.

Ако той се бореше с порива да се втурне нагоре и да се овъргаля в местопрестъплението, не исках да знам.

Прегърнах се в опит да прогоня тръпките по кожата ми.

- Да отидем да вземем ръкавиците - предложих.

Той ме погледна и дори през стъклата можех да усетя как се бори да си спомни думите ми, или по-скоро значението им.

- Не губи ума и дума, Джейсън. Имам нужда от теб.

Той си пое дълбоко дъх, който изглежда дойде от подметките на обувките му и се изплъзна през върха на главата му. Раменете му увиснаха, след което се изправиха, сякаш се опитваше да се отърси от нещо.

- Добре съм.

- Сигурен ли си? - попитах.

- Мога да го направя, ако и ти можеш.

Намръщих се.

- Още проблеми ли ще имам?

- Не искам да ходя горе в тази стая, ти искаш.

Въздъхнах.

- Толкова ми е писнало от тези глупости.

- Какви глупости? - попита той.

- От всички.

Той се усмихна.

- Хайде, шерифе, да отидем за тези ръкавици.

Поклатих глава, но го поведох през столовата към кухнята. Виждах кутията с ръкавици да стои до незавързана, почти пълна, торба за боклук. Имало е много служители, минали от тук, които да напълнят една от тези големи торби. Така че, къде бяха всички и къде беше Долф?