Небесносини грехове

26

Облякох се. Не можах да си спомня дали все пак бях използвала шампоан на косата си или само я бях намокрила, но не ми пукаше. Образът на Ричард изгаряше ума ми.

Затворените очи, перфектната квадратната брадичка с трапчинката. Но липсваха кичурите страхотна кафява коса, висящи около раменете му. Тази чудесна коса, кафява с златисти и медни проблясъци, които почти блестяха на слънцето. Беше отрязал косата си.

Беше отрязал косата си.

Помнех усещането й по ръцете си, коприненото й докосване по тялото ми, как се изсипваше около лицето му, когато се надвесваше над мен. Ричард лежащ под тялото ми, косата му като плътен облак по възглавницата, докато очите му губят фокус и тялото му потъва в моето.

Седях на леглото си, плачеща, когато на вратата се почука. Бях си обула дънките, но отгоре бях стигнала само до сутиена.

- Минутка - гласът ми бе само леко дрезгав.

Навлякох червената тениска над черните дънки. Започнах да казвам „Влез", когато се сетих че може да е Ричард. Не много вероятно, след като беше в безсъзнание само преди минути, но не можех да се пробвам.

- Кой е?

- Натаниел.

- Влез.

Разтърках очи и обърнах гръб на вратата, докато оглеждах презраменния си кобур и се чудех какво съм направила с колана си. Коланът ми трябваше, за да го прекарам през кобура.

Къде по дяволите, ми беше колана?

- Полицията е на телефона - каза той с тих глас.

Само поклатих глава.

- Не мога да си открия колана.

- Аз ще ти го намеря - каза той. По гласа му разбрах че вече е влязал в стаята. Не го бях чула да се движи. Сякаш не чувах всички звуци, сякаш ми се губеха моменти.

- Какво не ми е наред? - не бях планирала да го казвам на глас.

- Ричард е тук - Натаниел го каза така, сякаш това обясняваше всичко. Продължавах да клатя глава, опитвайки се да прекарам пръсти през косата си. Беше заплетена. Не бях използвала шампоан, да не говорим за балсам. Щеше да е истинска плетеница, когато изсъхнеше.

- По дяволите!

Той ме докосна по рамота и аз се дръпнах рязко настрани.

- Не, не бъди мил с мен. Ако си мил, ще се разплача.

- Искаш ли да съм злобен, това ще те накара ли да се чувстваш по-добре? Въпросът беше толкова странен, че ме накара да го погледна. Все още носеше шортите за бягане, в които беше напуснал стаята, но беше разплел косата си и я беше сресал като блестяща кестенява завеса. Случаен лъч светлина блестеше в нея. Знаех какво беше чувството, когато цялата тази коса се стичаше по тялото ми. Беше толкова гъста, толкова тежка, че предизвикваше звук като от суха вода, когато се спускаше около мен.

Винаги си бях отказвала всичко, което Натаниел можеше да предложи. Винаги се бях отдръпвала от насладата, която всяка част от тялото му можеше да достави.

Думите на

Джейсън отново надвиснаха над мен. Че не се бях отдала напълно на никой. Че отказвах по нещо на всички. Бях отказала големи части от себе си на Натаниел. Повече отколкото кой да е друг мъж в живота ми, той беше този, на когото бях отказала най-много, защото не вярвах че ще го задържа. Щом успеех да поставя под контрол ardeur, нямаше да имам нужда ежедневно от pomme de sang. Щом се научех да храня ardeur от разстояние, като Жан-Клод, щях да спра да използвам pomme de sang. Не е ли така?

Той изглеждаше притеснен.

- Какво не е наред, Анита?

Поклатих глава.

Направи крачка към мен и това малко движение накара косата да се завърти около едното му рамо. С небрежно отмятане на главата я запрати отново отзад.

Наложи се да притворя очи, да вдишам и да издишам, да се концентрирам само върху дишането. Нямаше да плача. Мамка му, нямаше да плача отново. Всеки път, когато си помислех, че това са последните сълзи, които проливам заради Ричард, се оказваше че греша. Всеки път, когато си помислех, че няма повече начини, по които да ме нарани, той откриваше нов. Само това, което някога е било любов, можеше да се превърне в толкова горчива омраза.

Отворих очи и открих Натаниел на една ръка разстояние. Взирах се в тези състрадателни лилави очи, това нежно, грижовно лице, и го мразех. Не знам защо. Но го мразех, поне отчасти. Мразех го, защото не беше някой друг. Мразех го, заради косата, падаща до коленете му. Мразех го, защото не го обичах. Или може би, защото го обичах.

Но не беше същото, което чувствах към Ричард. Мразех го и мразех себе си. В този момент мразех всички в живота си, всекиго и всичко, и себе си повече от останалите.

- Махаме се оттук - казах.

Той се намръщи.

- Какво?

- Ти, аз, Джейсън, махаме се оттук. Така или иначе трябва да върна Джейсън обратно в

„Цирка на прокълнатите"преди Жан-Клод да се е събудил. Ще си вземем някои неща и ще отстъпим къщата на Ричард.

Натаниел разшири очи.

- Искаш да се изнесем от къщата, докато Ричард не се махне?

Кимнах, може би прекалено бързо, може би прекалено често, но имах план и бях решила да се придържам към него.

- Какво ще каже Майка?

Поклатих глава.

- Може да се присъедини към нас в „Цирка".

Натаниел ме изгледа за секунда, след това сви рамене.

- Колко дълго ще сме там?

- Не знам - казах и погледнах встрани от него. Не протестираше, не ме обвиняваше в страхливост. Просто се придържаше към фактите. Отивахме. Колко дълго нямаше да ни има?

- Ще опаковам като за два дни, ако имаме нужда от други неща, ще дойда да ги взема.

- Направи го - отговорих.

Той тръгна към вратата, оставяйки ме да се оглеждам наоколо.

- Коланът ти е до крака на леглото.

Това ме накара да го погледна. В очите му имаше нещо, нещо по-старо от него, нещо, което ме караше да се присвия и да погледна настрани, но аз вече бягах от Ричард, не можех да бягам от нищо друго. Едно малодушие на ден, беше горе-долу всичко, което егото ми можеше да поеме.

- Благодаря - казах и гласът ми звучеше твърде тих, твърде дрезгав, твърде нещо...

- Искаш ли да опаковам и за теб? - лицето му отново беше приело неутрален израз, сякаш беше осъзнал че погледът му е твърде остър за сегашното ми състояние.

- Мога да си опаковам нещата - казах.

- Мога да опаковам вещите и на двама ни, Анита, не е проблем.

Опитах се да споря, после спрях. Бях прекарала последните двадесет минути, опитвайки се да намеря колан, който вероятно бях прекрачила поне два пъти. Ако започнех да опакоам в това състояние, вероятно щях да забравя да си взема бельо.

- Добре.

- Какво да кажа на сержант Зербровски? - попита той.

- Ще говоря с него, докато опаковаш.

Натаниел кимна.

- Добре.

Позабавих се докато загащя тениската, сложа колана и наглася презраменния кобур.

Автоматично проверих пълнителя на пистолета. Тръгнах да казван нещо на Натаниел и тези стари очи на това младо лице, но нямах нищо, което да си заслужаваше казване.

Бягахме от къщата, докато Ричард не се махнеше. Взела това решение, не знаех какво друго да кажа.

Оставих Натаниел и се отправих към кухнята, чудейки се дали Зербровски още чакаше от другата страна или търпението му бе изчезнало преди моето объркване.