Небесносини грехове

25

Обожавах новия душ, който бях накарала да инсталират в основната баня на долния етаж.

Една от мечките-превръщачи в града се оказа, че е водопроводчик. Пак платих пълната цена, но поне знаех, че няма да задава тъпи въпроси относно начина ми живот. Обичах дългата и гореща баня, когато се появеше възможност за това, но в душата си падах по душове.

Пуснах силна струя, така че водата ме удряше по врата, по главата и по раменете. Не се чувствах неудобно за това, че съм правила секс с Джейсън, и може би това не бе правилно,но не го чувствах и греховно. Може би просто защото това беше още един начин за него да се погрижи за мен. Но малкият разговор след това ме притесни. Това, че емоционалните истини ме разтревожиха повече, отколкото сношението с човек, в когото не бях влюбена,вероятно говореше нещо за това колко далече бях стигнала в моралното падение.

Стоях под горещата вода, парата се виеше към стъклените врати на душкабината, и бях щастлива, че не бях отдала сърцето си на никого. Беше мое, по дяволите, и държах да го запазя цяло, стига да можех. Ричард беше пречупил част от мен, някаква последна частица,която се беше вкопчила в по-мека и по-романтична представа за любовта. Той си беше тръгнал, беше ме зарязал, защото за него не бях достатъчно човек.

Годеникът ми в колежа ме заряза защото не бях достатъчно бяла за майка му. Мащехата ми -Джудит - никога не ми позволи да забравя, че съм дребна и тъмна, а тя, децата й и баща ми бяха високи, руси и със сини очи. През целия ми живот разни хора ме бяха отхвърляли заради неща в мен, които не можех да променя. Така че, майната им, всички да си гледат работата. Седях на пода в душкабината. Не го бях направила нарочно. Не исках да се свивам под водата и да се крия. Защо винаги преследвах любовта на хора, на които никога не можех да бъда достатъчна? Имаше много други, които ме искаха точно такава,каквато бях - дребна, тъмна, сурова, изцапана с кръв, пълна с метафизични неща. Хора, които ме обичаха точно такава, каквато съм. За нещастие, аз не бях нито един от тях.

На вратата се почука и осъзнах, че някой тропа по нея от известно време. Винаги заключвах, когато влизах, по навик.

Спрях водата, за да чувам по-добре.

- Какво има?

- Анита, Джамил е, трябва да вляза.

- Защо?

Тази единствена дума съдържаше цяла вселена от подозрение. Ако причината му беше някаква, която нямаше да ме подразни, вече щеше да е казал защо иска да влезе.

Даже го чух да въздиша през вратата.

- Става въпрос за Ричард, ранен е и трябва да използваме голямата вана.

- Не - отказах.

Спрях водата и се пресегнах към прекалено голямата хавлия.

- Анита, след като глутницата продаде къщата на Рейна, не разполагаме с достатъчно голяма вана, в която да потопим него заедно с други членове на глутницата.

Намерих го в безсъзнание на пода на спалнята му, ледено студен е.

Покрих с по-малка хавлия мократа си коса.

- Няма да го доведеш тук, Джамил. Трябва да има друго място, на което да го закараш. Жан- Клод би ти позволил да използваш ваната при него.

- Анита, той е леден, ако не го затоплим скоро, не знам какво ще стане. Облегнах главата си на вратата.

- Да не би да ми казваш, че ще умре?

- Казвам ти, че не знам. Никога не съм виждал друг върколак да е толкова зле, без да се вижда някаква рана. Не знам какво му има.

За нещастие, аз знаех. Бел беше хранила хората си не само от мен, но и от Ричард. По-рано през деня се бях сетила за това, но не ми беше хрумнало, че той няма да се обади на глутницата си и няма да извика някои от тях при себе си, да се подсили от колективната им енергия. Не знаех, че просто ще се остави да умре. Защото дълго преди да се влоши толкова, би трябвало да е разбрал, че нещо никак не е наред.

- Той ли те извика на помощ? - попитах, все още облегната на вратата.

- Не, трябваше да го питам нещо относно глутницата, и опитах да го открия в училището, но се е обадил, че е болен. След това се обадих в къщата му, но никой не ми отговори.

Анита, моля те, пусни ни.

По дяволите! Не можех да повярвам, че ми се налага да го направя. Мъжът, който разби сърцето ми, който ме нарече чудовище, беше напът да се потопи във ваната ми за господ знае колко време.

Отключих вратата и я отворих като се криех зад нея, така че да не бъда видяна или да не видя.

Джамил се промъкна през вратата с Ричард в ръцете си. Не тежестта го затрудняваше,

Джамил можеше да вдигне цялата баня от легнало положение, а Ричард беше с широки рамене и самият Джамил не беше дребен.

Опитах се да не гледам в нито един от двамата, мернах само за кратко сплетената на ситни плитки коса на Джамил, в която имаше ярко червени мъниста. Ризата му беше червена, за да пасва на мънистата, а сакото - черно. Не отделих време, за да видя дали панталоните му отиваха на сакото. Взирах се в пода и притисках силно хавлиите.

- Би ли пуснала водата вместо мен, Анита - помоли Джамил.

- Не - отвърнах и избягах.