Небесносини грехове

48

Не можех да разбера защо Ашър крещеше. Нямаше кръв или разкъсана плът, но той продължаваше да крещи. Докато се приближавахме видях как плътта по лицето му започва да се отдръпва. Все едно кожата му потъваше около костите на черепа, сякаш докосването на Бел го изсмукваше, не само от кръв, а от всичко.

Хвърлих поглед на Жан-Клод и той изглеждаше ужасен, секунда преди от лицето му да изчезне всеки израз. Почувствах как се отдръпва в празнотата, където се криеше.

- По този начин може да го изцеди до край - гласът му беше забележително празен.

- Но ти си имунизиран към това, нали? Защото не тя те е създала.

- Тя е нашият sourdre de sang, никой не е имунизиран към докосването й.

Спрях и го отблъснах назад.

- Тогава спри. Няма нужда да се тревожа и за двама ви.

Той не започна да спори, но погледът му се плъзна през мен към Ашър. Не бях сигурна, че ме е чул и нямаше време да проверя. Почти тичах, когато Майка избута Бел назад, избута я назад, използвайки цялото си тяло и прекъсна връзката й с Ашър.

Ашър се плъзна бавно надолу по стената, а блестящото лице на Бел целуна Майка. В момента, в който устните им се докоснаха, усетих как ardeur изпълва стаята като гореща вода и се излива по кожата ми като изгарящи капки. Това ме накара да спра насред крачка, да се препъна. Стоях там, хваната между Ашър, подпрян на стената и Майка, изгубен в тази блестяща прегръдка. Знаех, че мога да пресуша Майка чрез ardeur само за няколко дни, но част от мен знаеше, че Бел може да го направи по-бързо.

Ръката на Ашър се протегна към мен, изглеждаща като ръка на скелет, като пръчки покрити с кожа. Майка се опитваше да се отблъсне от тялото на Мюзет/Бел, но тя го притискаше с ръце зад гърба му и устни, блестящи като кървава мъгла около лицето му. За секунда усетих Ашър как умира, повяхва, поради липса на по-точна дума. Жан-Клод отиде при него, но знаех че Жан-Клод няма живот, който да може да сподели. После кръстът залепен до кожата ми, заблестя за живот.

Изгаряше кожата, сякаш черната лепенка задържаше цялата топлина навътре. Почти изпищях, докато откъсвах лепенката и кръстът се изсипваше навън на светлината, бял, горещ, като звезда уловена на верига.

Майка се отскубна от Бел Морт. Жан-Клод заметна черното си кадифено сако върху себе си и Ашър. Другите вампири скриха лицата си и изсъскаха срещу светлината. С ъгъла на очите си регистрирах движение, секунда преди Анджелито да се удари в мен. Сега нямаше кой да го спре. Кръстът беше меч с две остриета.

Той ме сграбчи за едната ръка, повдигайки ме над земята, а другата му ръка се обви около кръста. Забодох трите си пръста оформени като връх на копие в гръкляна му. Той се задави и ме изпусна, но задържа кръста и докато падах, веригата се скъса, порязвайки врата ми по пътя. В момента, в който кръстът остана в него, блясъкът започна да потъмнява.

Тялото на Мюзет се обърна към мен, но очите й бяха езера от тъмно кафяв огън, и този път не виждах призрачен образ, насложен върху тялото й, а сякаш виждах двойно. Очите ми виждаха Мюзет с грешния цвят очи. Но вътре в главата ми това беше Бел. Бел от плът, малко по-висока от Мюзет, с тъмната си черна коса, падаща на вълни до коленете, тъмното злато на вечерната й рокля, показваща триъгълник бяла плът, лицето й - сякаш издялано от перла, устните й с перфектната червена извивка. Тя обви бели длани около ръцете ми, дългите тъмни нокти стиснаха кадифето на ръкавите. Притисна ме към тялото си и сведе уста към моята.

Тих гласец в главата ми извика „Не й позволявай да те докосне”. Но не можех да помръдна, не можех да се измъкна, не бях сигурна, че искам да се измъкна.

Тази червена, червена уста се приближи към моята. Дъхът й се притисна в устните ми. Светът замириса на рози. После внезапно можех да усетя целувката на Ашър на устните си. Вкусих я така, сякаш го бях целувала до преди секунда. Този вкус отвори очите ми, помогна ми да се отдръпна от устата на Бел. Помогна ми да поискам да се отдръпна.

Очите й ме наблюдаваха отгоре като езера от течен огън на слънчева светлина. Осъзнах че съм се олюляла и тя ме държи наведена назад, като във танц. Дланта й беше зад главата ми, надигайки я нагоре за целувката.

Почувствах движение и извъртайки очи видях Ричард. Бел също го видя.

- Намеси се и пак ще призова ardeur в теб, вълк. Не си довел жени. Мислеше че това ще те спаси ли? Няма. Arduer иска само да бъде нахранен, без значение как.

Ричард се поколеба. Можех да усетя страха му на езика си, но отдолу все още долавях целувката на Ашър.

Жан-Клод се оказа до Бел.

- Аз съм този, когото искаш. - Той разпери ръцете си в широк, драматичен жест, който разтвори тъмнината на палтото му и развя косата около тялото му. - Аз съм тук.

Не знам какво щеше да се случи или какво щеше да каже тя, защото следващото нещо, което ме заля бе споменът за начинът, по който Ашър прави любов. По същия начин както се случи преди с Джейсън, но това беше повече, по-зле и по-добре. То изви гърба ми, накара ме да конвулсирам в ръцете на Бел, изкара изненадан писък от гърдите ми, накара ръцете ми да дерат въздуха и лицето на Бел. Тя ме изпусна и видях мътно като през опушено стъкло как дланите й хващат Жан-Клод.

Ричард ме хвана преди да се ударя в земята и ме обви в прегръдката си. Изглеждаше толкова притеснен. Дланта му докосна лицето ми;

- Анита, наранена ли си?

Успях да поклатя глава, но въпреки близостта на Ричард, въпреки мекото му и притеснено изражение, обърнах глава да погледна Ашър. Не можех да спра. Косата му беше като златни коледни „ангелски коси”, безжизнена, висяща около лице, което бе повече череп, отколкото плът. Устните му бяха тънка твърда ивица около зъби, от които се виждаха предимна кучешките. Само очите му бяха все още неговите, езера от бледо син пламък, като подпалено зимно небе.

В момента, в който видях очите му, се опитах да изпълзя от ръцете на Ричард, опитах се да изпълзя при Ашър.

- Анита, Анита, какво не е наред? - той ме задържа, обърна ме към себе си.

Открих гласа си, но всичко, което можах да кажа беше;

- Ашър.

Той погледна към падналия вампир и погнусата се изписа ясно на лицето му.

- Знам, Анита, съжалявам.

Не знам за какво се извиняваше и не ми пукаше. Имаше нещр друго, за което трябваше да съм по-притеснена, нещо, което бях забравила. Но единственото, за което можех да мисля бяха очите на Ашър и това че трябваше да стигна до него. Трябваше.

Ричард се изправи внезапно, с мен все още на ръце. Чух подраскването на стотици малки нокти. Плъхове, хиляди плъхове се изляха в космата, цвърчаща вълна по пода на пещарата.

Силата на Ашър се отдръпна, но знаех че му струва скъпо да ме пусне. В този момент разбрах, че аз бях единствената, която можех да го захраня с достатъчно енергия, за да го задържа жив.

Ричард издаде слаб звук на ужас и се обърнах, за да видя какво го беше накарало да пребледнее. Двата вампира, на които бях издухала мозъците, бавно се надигаха на краката си. Бяха се излекували. Странните им лица с котешки очи бяха цели. Нямаше дори белег там, където бяха влезли куршумите.

- Мамка му - казах.

Нервите на единия хиенолак не издържаха и стреля в гърчещата се маса плъхове. Последва друг изстрел и той падна с дупка в гърба, директно в гъмжилото. Те го заляха и тялото му изчезна от поглед. Звуците, обаче, нищо не заглушаваше звуците. Не бях достатъчно близо до изстрелите, за да оглушея и за първи път съжалявах за това. Звукът на малките зъбки разкъсващи плът, цвърчащите гласчета, борещи се за това, което преди малко беше човек, изглежда задавяха всички ни.

Един от плъхолаците се взираше в пистолета в ръката си, сякаш току що се беше появил. Вдигна бледото си лице към нас. Мисля че произнесе само с устни „Съжалявам”, преди Боби Лий да изкрещи;

- Пистолетите долу, всички шибани пистолети долу, веднага. Никой да не стреля. - Той хвърли собствения си пистолет през стаята и останалите плъхолаци го последваха.

Някой от хиенолаците наведоха оръжия, но само един го захвърли. Боби Лий коленичи и сключи ръце на върха на главата си. Клаудия беше следваща, един по един всички плъхолаци ги последваха.

Знаех защо, знаех че ги е страх Мюзет/Бел да не ги използва срещу нас. Но аз не бих искала да съм коленичила на земята, когато плъховете ме откриеха.

Най-после можех да мисля достатъчно, за да си спомня, че Жан-Клод може би се бореше за живота си. Но той не го правеше. Бел държеше красивото му лице между дланите си, но все ощр беше изправен. Неговите собствени ръце обхващаха нейните, притискайки ги към лицето му. То все още беше перфектно, недокоснато. Лека усмивка играеше по устните му. Бел бе тази, чиито очи бяха разширени, нейното лице беше нещастно. Той не можеше да я изяде, така, както тя беше изяла Ашър, но странно, изглежда тя имаше проблеми да изяде него.

Знаех че Бел/Мюзет бе призовала плъховете. Но не мисля, че имаше нещо общо със възстановителните сили на двете деца на нощта. Те все още бяха полуприклекнали, единият помагаше на другия да се изправи, но не гледаха към Бел или към някого другиго. За момент се зачудих дали щяха да са злопаметни, когато първата вълна плъхове скочи върху първия хиенолак, малките зъби опитващи се да проникнат през кожата. Хората крещяха и хиенолаците започнаха да стрелят по малките плъхове, раздробявайки телата им на червена кайма. Но те бяха толкова много.

Плъховете се разделяха около клекналите плъхолаци, сякаш бяха големи камъни насред поток.

- Можеш ли да се изправиш? - попита Ричард.

- Така мисля.

Той ме свали нежно на земята, после погледна към върколаците, които все ощр стояха в една нещастна група. Явно показното на Ричард със Силви е било толкова грубо, че никой не смееше да наруши нарежданията му. Е, Джейсън се бореше в хватката, с която Шанг-Да задържаше ръката му, но никой друг не се беше опитал да помогне. Какво, по дяволите, беше направил Ричард със Силви? Светът внезапно замириса на мускуса на вълча козина, на богатата миризма на влажни гниещи листа, на коледната миризма на вечнозелено дърво, сякаш косматото ми рамо току що беше забърсало росата от него, на спокойна, бавна сутрин. Почувствах тази част от мен, която беше звярът на Ричард, да се излива през тялото ми и покрай кожата ми като вятър.

Ричард ме погледна с кехлибарените си вълчи очи. Той беше отворил белезите между нас, беше ги отворил широко. Отметна глава назад и започна да вие и десетина гърла му отговориха, след което върколаците се придвижиха напред като черна вълна от разрушение.

Шанг-Да и Джамил останаха зад гърба на Ричард, но на местата на пръстите им стърчаха нокти, полупромяната на истинския алфа. От останалите почувствах как се изплъзват от кожите си, почувствах притока на сила като малки експлозии в корема си.

Сега можех да усетя, че Жан-Клод беше затворил своята част от триумвирата ни, толкова силно, колкото е могъл. Можех да го видя, но за пръв път не можех да го почувствам. Беше очаквал да умре и беше решил да не ни повлича със себе си.

Открих един от пистолетите, които плъхолаците бяха захвърлили и веднага се почувствах по-добре. Тежестта му в ръката ми беше хубаво нещр.

За нещастие не бях единствения човешки слуга, открил пистолет. Анджелито простреля един хиенолак, карайки го да се завърти и да падне сред хапещата маса от плъхове. Той закрещя и започна да се върти, опитвайки се да ги свали от себе си.

Стрелях в плъховете близо до него, но бяха прекалено много. Все едно се опитваш да стреляш по вода, местиш я, но не я нараняваш. Знаех начин да спра плъховете. Преместих дулото към главата на Мюзет/Бел. Ако убиех нея, плъховете щяха да се върнат там, откъдето бяха дошли.

Изпуснах дъха си и се успокоих за изстрел, който беше прекалено близо до главата на Жан-Клод, за да съм спокойна. Един плъх скочи на ръката ми, забивайки зъбите си в мен. Вълната от животинки започна да скача по роклята ми, ноктите им се закачаха по дебелия плат. Изкрещях и внезапно Майка беше там, полуприведен и съскащ на плъховете. Тези по пода се разпръснаха, пищейки от ужас. Другите, по тялото ми, изглеждаха имунизирани към страха. Той ми помогна да ги отделя от себе си и да ги захвърля в препускащата маса. Плъховете се изляха върху ранените си другари и изядоха и тях.

Плъховете изглеждаха по-уплашени от леопардите, отколкото от вълците и леопардлаците започнаха да се придвижват от стената, съскайки и отблъсквайки малките гризачи, печелейки все по-голямо пространство.

На двата вампира, които мислех че съм убила, им бяха порастнали нокти и зъби, каквито нямаше никой вампир. Те си проправяха път през върколаците през река от кръв и бели кости.

Една голяма длан се надигна зад гърба на Шанг-Да и аз стрелях без да мисля, успявайки да се прицеля, защрто стоях в кръга, който леопардите бяха направили. Главата на вампира експлоадира отново. Вече знаех, че ако исках да останат мъртви, трябваше да извадим сърцата им и да ги изгорим целите. Да разпръснем прахта над различни течащи води, също нямаше да навреди.

Шанг-Да едва имаше време да погледне към мен, когато другият вампир се хвърли върху тях и зарати и трима им на земята, за да ги погълнат плъховете.

Гласът на Бел се надигна над шума като буря, като гръм, който накара всички ни да замръзнем в крачка. Дори и косматото море от плъхове замръзна.

- Достатъчно/

Тя отстъпи от Жан-Клод и той започна да се смее. Това не беше магическият му смях, който се плъзга по кожата и те кара да мислиш за секс, а само смях, чиста неподправена радост.

- Повече няма да се бием - каза Бел и въпреки че гласът й все още беше дълбок, вече бе загубил еротичното си мъркане. Не звучеше ядосана, а сякаш затруднена, все едно беше преживяла неприятна изненада.

Плъховете се отдръпнаха като космата приливна вълна. Цвърчаха ли, цвърчаха, но си тръгнаха. Повечето върколаци бяха покрити с малки кървави ухапвания. Остатъците от падналия хиенолак изглеждаха, сякаш бяха разкъсани от нещо много по-голямо. Жан-Клод откри гласа си и то йзвучеше толкова щастливо, колкото и смеха му.

- Не можеш да се храниш от мен. Не можеш да ми отнемеш това, което си ми дала, защото вече не съм от твоята линия. Сега съм sourdre de sang на своя собствена кръвна линия.

Бел се втренчи в него, лицето й скрито от празнотата, която познавах толкова добре. Тя прикриваше как наистина се чувства.

- Знам какво означава това, Жан-Клод.

- Вече не можеш да се отнасяш с мен като с по-низш член на своята линия, Бел. Между два sourdres de sang се спазва различен протокол.

Тя прекара длани надолу по широката си пола, но аз познавах този жест, и Жан-Клод го използваше. Нервна, Бел беше нервна.

- Бях в правото си да направя, каквото направих, тъй като не знаех, както и ти.

- Това е истина, но сега, когато знаем, ще вземеш всичките си хора и ще напуснеш. Напуснете земите ни тази вечер, защрто ако ви открием на наша територия, когато падне следващата нощ, животите ви са загубени.

- Не би убил наистина моята Мюзет? - но гласът й съдържаше съвсем фина нишка на несигурност.

- Да мога да убия Мюзет, законно, без политически последици, -Жан-Клод изцъка леко с език. - Това е любимото желание на много Вампири Господари и аз ще го направя, Бел. Можеш да вкусиш истината в думите ми.

Тя се напрегна малко.

- Ще задържа контрола над Мюзет, докато не напуснем земите ти. Понякога нравът й става много лош.

- Не би било добре да си изпусне нервите тук, в Сейнт Луис - каза Жан-Клод, но гласът му беше празен, радостта се оттегляше.

Чери се появи до лакътя ми.

- Съжалявам, че ви прекъсвам, наистина не съм експерт по вампирите, но мисля че Ашър умира.