Небесносини грехове

47

Вълците избраха този момент, за да влязат през далечната завеса. Появата им спря за кратко всичко, защото удвоиха броя на охраната ни. Не ми беше нужно да виждам лицето на Бел, или на Мюзет, за да съм наясно, че това не и хареса. Пролича си по внезапното стягане на раменете □, по лекото свиване на юмруците и. Внезапно осъзнах, че наблюдавам как Мюзет започва да изплува на повърхността, минавайки през Бел, като муха, уловена в топящ се лед.

Тогава забелязах Джейсън облечен в нещо, приличащо на сини ремъци, които покриваха тялото му толкова, колкото тоалетът на Натаниел покриваше неговото, и осъзнах, че до този момент вълци не присъстваха, с изключение на Стивън, който беше дошъл от нас заедно с Майка. Знаех, че Ричард ще се забави, но не бях забелязала, че нито един от вълците не е тук. Обикновено, наоколо винаги се навъртаха по няколко заради Жан-Клод. Джейсън влезе с усмивка с неговите черни ботуши над коляното, но в очите му имаше нешр, някакво дребно предупреждение, което не можех да разбера. Очаквах да го видя с грим като Майка и Натаниел, но той нямаше. Нито един от мъжките вълци нямаше грим.

Ричард се появи в полезрението ми, тъй като можеше да се забележи лесно на фона на дрехите от черна кожа, които глутницата му носеше. Знаех, че е окълцал косата си, но чак когато го видях, проумях за какво става въпрос. Бях сигурна, че фризьорът е дал най-доброто от себе си, но някои неща са извън контрол. Наложило се е да острижат косата на по-малко от три сантиметра кестеняво. С тази дължина изглеждаше по-тъмна и □ липсваха златистите и червеникавите оттенъци. Освен това приличаше забележително много на по-възрастния си брат Арон и на баща си. Приликата винаги е била силна, но сега сякаш бяха клонинги.

Беше облечен в черен смокинг, риза в дълбоко, наситено синьо и папийонка в тон. С новата прическа и по-консервативно облекло, изглеждаше не на място.

Погледът му срещна моя и шокът от красотата на Ричард ме накара да потреперя от главата до пръстите. Без косата, която да отвлича вниманието, човек не можеше да претендира, че скулите не са оформени до съвършенство, че тръпчинката на брадичката му не омекотяваше силната мъжественост на лицето му. Раменете му бяха широки, кръстът му не бе тънък, но бе малък. Нищр в Ричард не беше тънко. Имаше телосложение повече като футболист, отколкото като танцьор.

Джамил и Шанг-Да - неговите Хети и Скол, личните телохранители на Улфрик, вървяха от двете му страни. Джамил бе облечен в черни кожени каиши, които изпълняваха ролята на риза и допълваха почти обикновените му кожени панталони и ниски ботуши. Яркочервените мъниста в ситните му плитки, изглеждаха като капки кръв на фона на тъмната му кожа и черния цвят на облеклото му. Погледите ни се засякоха и в неговия отново имаше намек за предупреждение, който бях получила и от Джейсън. Нещо не беше в ред, нещо, освен ставащото в момента, но какво?

Шанг-Да изглежда се чувстваше неудобно извън обичайното си облекло, но черната кожа пасваше на високата му фигура както би пасвала каквато и да било броня. Той беше най-високият китаец, който бях срещала някога. Беше внушителен физически според всякакви стандарти. Освен това беше и воин, и защитата на неговия Улфрик, бе всичко, което правеше. В общи линии ме мразеше, защото не можеше да предпази Ричард от голяма част от болката, която му причиних. Телохранителите не могат да направят нищо относно емоционалния стрес. Той избегна погледа ми.

Джейсън се приближи наперено към мен, като се погрижи тялото му да се полюлява прелъстително. По професия беше стриптизьор, така че беше доста добър в този тип походка. Езикът на тялото му казваше „секс”, но в очите му имаше сянка на нещр друго и когато стигна до мен, плъзна ръката си около раменете ми и притисна тяло към моето, това, което прошепна в ухото ми не бяха нежности, а предупреждение.

- Ричард е открил решителността си, но е решил първо да я използва срещу Жан-Клод. - Усмихна се докато го изричаше, физиономията му бе изпълнена с прелъстителното обещание, което походката му съдържаше. Прокара ръцете си по шията ми, като пръстите му затанцуваха по вдлъбнатината на ключицата.

Прошепнах в ухото му.

- Какво означава това?

Той извърна главата ми към неговата, така че лицето ми да бъде скрито от Ричард и от глутницата. Изглеждаше като флирт.

- Ричард ще се опита да отнеме всичките си вълци от Жан-Клод.

Бях доволна, че лицето ми се вижда единствено от Джейсън, защото не можах да прикрия шока. Опитах се да контролирам изражението си, а Джейсън се разсмя на нищото, което бях казала. Постави ръце от двете страни на лицето ми, като по този начин ми даде време да възвърна самоконтрола си.

Прошепнах до кожата му.

- И теб ли?

Той продължаваше да се усмихва, но успя да ме накара да видя очите му, нещастните му очи.

- Дори и аз - потвърди той, като едва движеше устните си, но продължаваше да се усмихва.

Внезапно Шанг-Да се озова до нас. Опита се да сграбчи Джейсън за рамото, но Джейсън се премести извън обсега на ръцете му. Ако човек не наблюдаваше, можеше въобще да не разбере какво се случи.

От човешката уста на Шанг-Да се процеди ниско ръмжене - звук, който накара косъмчетата по врата ми да настръхнат.

Джейсън изръмжа в отговор и тъй като стоеше достатъчно близо, ръмженето заромоли по кожата ми. Това ме накара да потреперя, тръпка, която се забелязваше от разстояние.

Ричард каза;

- Шанг-Да. - Една дума, единствено името му, но едрият мъж не се опита да улови Джейсън отново. Той сведе глава и заговори с глас, който бе почти като ръмжене;

- Човек не може да служи на двама господари.

Опитваше се да бъде дискретен и затова беше навел главата си към мен, а не към Джейсън. Не мисля, че се притесняваше, че ще отхапя от лицето му. Вдигнах поглед към това лице, което бе на почти целувка разстояние, и попитах;

- Получил си заповед да напомниш на Джейсън кой е лидерът на глутницата му?

Шанг-Да плъзна поглед от Джейсън към мен и той бе съще толкова враждебен.

- Заповедите на моя Улфрик не са твоя работа - прошепна той, защото се опитваше да не подсказва на лошите типове за разделението в редиците. В този момент осъзнах, че без значение колко ме мразеше, не одобряваше напълно действията на Ричард, не и когато в града имаше врагове.

С периферното си зрение улових някакво движение. Жан-Клод се беше приближил до Ричард и двамата разговаряха - тихо и сериозно. Жан-Клод опита да се приближи достатъчно, че да може да шепне, както правехме ние, но Ричард се отдръпна. Не искаше да бъде толкова близо.

Хвърлих поглед по-нататък и видях, че Мюзет все още стои близо до Ашър. Но не бяха сами - около него се бяха подредили леопардлаци, не точно, за да го пазят, но за да се погрижат всеки, който иска да докопа Ашър, да премине първо през тях. Майка срещна погледа ми и кимна съвсем леко. Жестът ясно казваше; „Ще се погрижа за това, докато ти се освободиш. ” Майка не се разсейваше. Мърл бе надвиснал над всичко като гневна планина от черна кожа, която се взира надолу към малката фигура в бяло. Мюзет стоеше и изглеждаше като себе си, само като себе си.

Шанг-Да същр гледаше към нея. Сякаш можеше да надуши откъде идваше опасността. Едновременно се обърнахме и срещнахме погледите си. Физически бяхме достатъчно близка за целувка, така че ситуацията би трябвало да изглежда интимна, но не беше, бе почти плашеща. Защото и двамата се разбирахме взаимно , а това не се беше случвало до този момент.

Не бях спорила, че съм Бьолверк на техния клан, следователно заповедите на Улфрик бяха моя работа. Шанг-Да не одобряваше факта, че имам някакво значение за тях. Прибягнах до логиката. Наведох се близко до него и прошепнах;

- Каквото и да прави Ричард, тази вечер не е подходяща за това. Имаме проблем.

Нещо трепна в очите му и той сведе поглед от моя, но се наведе съвсем малко по-близо, така че късата му черна коса докосваше върховете на къдриците ми.

- Говорих с него. Тази вечер не чува никого. - Погледът му се вдигна, за да срещне моя, но в него имаше нещо, което сега можех да разгадая - болка. - Силви вече се разправя, че това трябва да почака, докато враговете ни не си тръгнат.

- Не я виждам - прошепнах, като отново се наведох по-близко, без да се замислям.

- Тя не е с нас - издиша той до бузата ми.

Сигурно съм реагирала, защото допълни;

- Не е мъртва.

Отдръпнах се достатъчно, че да мога да видя очите му.

- Той се е бил със Силви.

- Тя се би с него.

Очите ми се разшириха.

- Той е победил.

Шанг-Да кимна.

- Ранена ли е?

Той отново кимна.

- Сериозно ли е?

- Достатъчно сериозно - отвърна и за пръв път по лицето му видях нешр, което не бе одобрение. Утре отново щеше да ме мрази, но тази вечер беше опасна и той беше прекалено много воин, за да не го види, дори и Ричард да не можеше.

- Джейсън трябва да дойде с мен - в гласа му нямаше явна молба, Шанг-Да не се молеше, но имаше мекота, място за компромис.

- Засега - съгласих се.

Джейсън си беше пробил път зад мен, като ме използваше като щит срещу по-едрия мъж. И типично за него, използва ситуацията като извинение, за да опре почти голото си тяло в гърба ми, покрит с кадифе и коприна. Положи нежна целувка на врата ми и това ме накара да потреперя.

- Не мога отново да бъда просто член на глутницата, не мога.

Знаех какво има предвид, или поне така си мислех. Отговорих, без да се опитвам да срещна погледа му, докато той ме целуваше леко по голата кожа където шията срещаше раменете. Но неговата игра с врата ми затрудняваше концентрацията ми.

- Само тази нощ.

- Какъв ти е проблемът, Анита? Защр всички искат да те чукат? -Това беше Ричард. Когато беше сериозно ядосан, можеше да бъде най-отвратителният човек, с когото някога съм излизала. Фактът, че изрече думата „чукане”, ми каза точно колко противно щеше да се държи тази вечер. Господи, не исках да правя това, да се задълбавам в емоционални истории, докато големите и лоши вампири ни гризкаха.

Бях достатъчно близо, за да мога да видя изражението в погледа на Шанг-Да - не харесваше казаното от неговия Улфрик. Докоснах го по лицето, което го накара да подскочи. Наведох се толкова близко, че може би от гледна точка на Ричард изглеждаше като целувка, но прошепнах до устата на Шанг-Да;

- Тази вечер Джейсън ви принадлежи, но това не може да е за постоянно.

Шанг-Да остана близко, така че издиша до устните ми отговора си;

- Ще го обсъдим.

Той понечи да се отдръпне, но улових тила му с ръка.

- Няма какво да обсъждаме.

Лицето му придоби суровото си изражение, изпълнено с обичайния гняв. Той се дръпна силом назад, така че или трябваше да го пусна, или трябваше да отскубна кичур коса, за да го задържа близо до мен. Пуснах го.

Той вдигна ръка и изрече;

- Твоят Улфрик желае да застанеш до вълците. - Гласът му съдържаше една, единствена емоция, при това неясна - гняв. Джейсън се плъзна от мястото зад мен, като плъзгаше пръстите си по всяка частица гола кожа, която можеше да намери, докато не ме накара да се разтреперя. Шанг-Да го отведе, държейки едната си ръка върху рамото на по-дребния мъж. Джейсън продължи да се взира в мен, като някое дете, което страшни непознати го отвеждаха. Но той не се намираше в непосредствена опасност, а това не можех да го кажа за всички в стаята. За съжаление.

- Може би трябваше да те провъзглася за Ерато, вместо за Бьолверк.

- Освен останалите неща, Ерато беше и муза на еротичната поезия. Сред върколаците това бе титла за жени, които помагат на новите върколаци да контролират звяра си по време на секс. Ерос - богът на любовта и похотта, беше мъжкият еквивалент на титлата. Повечето нови превръщачи губеха контрол и убиваха по-често по време на секс, отколкото по време на каквото и да било друго събитие. В крайна сметка, идеята на оргазма е да загубиш контрол.

Погледнах през помещението към Ричард, срещнах гневните му кафяви очи и не почувствах нищр. Не бях ядосана. Беше прекалено абсурдно, че той се кара по този начин пред Мюзет и хората □. Бе повече от абсурдно, беше безрасъдно.

- Ще го обсъждаме, когато компанията ни се прибере вкъщи, Ричард - казах, а в гласа ми нямаше гняв. Звучах разумно, нормално.

Нещо премина през лицето на Ричард, нещо, което се процеди през непроницаемите му щитове. Бяс. Беше толкова ядосан. Бе насочил този гняв към себе си и депресията го беше погълнала до такава степен, че беше отрязал косата си. Беше се измъкнал от това състояние, но продължаваше да изпитва гняв. Ако този гняв не можеше да се насочи навътре, тогава щеше да отиде навън. Явно „навън” означаваше да е отправен към мен. Страхотно, направо страхотно.

- Щом си Бьолверк, ела и застани до глутницата си - гласът му вибрираше от яростта, която му беше трудно да удържи.

За секунда примигах към него.

- Извинявай, какво каза?

- Ако ти наистина си Бьолверк на нашия клан, в такъв случай ела и застани до нас. - Погледите ни се срещнаха и неговият не потрепваше, нямаше мекота. Толкова дълго го бях чакала да престане да трепва. Но никога не съм предполагала, че би могло да означава нещо такова.

Джамил прекоси стаята обратно, държейки Стивън в ръцете си.

Грегъри продължаваше да бъде беше вкопчен в ръката на Стивън, така че се движеха като едно цяло. Когато Джамил стигна при вълците, Ричард изрече;

- Грегъри не е един от нас. Не може да остане при нас.

Не успях да чуя отговора на Джамил, но мисля че се опитваше да убеди Ричард, че това не е необходимо. Ричард поклати глава и тогава Джамил извърши грешка. Погледна назад към мен и само с поглед помоли за помощ. Беше го правил преди, много пъти, и в повечето случаи я получаваше. Но тази вечер Ричард видя това, разбра значението му и не го допусна.

Той сграбчи Грегъри за китката и се опита да го издърпа от Стивън. Стивън изкрещя и се надигна рязко в ръцете на Джамил, вкопчвайки се и с двете си ръце в рамото на брат си.

Това ми беше предостатъчно. Не ме интересуваше дали Бел ще чуе всичко. Пристъпих към глутницата.

- Ричард, държиш се жестоко.

Той не престана с опитите си да ги раздели.

- Мислех, че искаш да бъда жесток.

- Исках да си силен, не жесток. - Бях почти до тях и не бях сигурна какво щях да правя, когато ги приближа.

- Ти си силна и си жестока.

- Всъщност, съм силна и прагматична, не жестока. - Вече бях до тях и знаех, че не се осмелявам да докосна когото и да било. Ако докоснех Ричард, или близнаците, това щеше да доведе до повече насилие. Можех да го усетя.

Стивън издаваше висок, сърцераздирателен звук като зайче, което го изяждат живо. Бореше се с ръце и се опитваше да се задържи за Грегъри. Грегъри плачеше и се опитваше да задържи брат си.

- С думата „прагматична” ни караш да изглеждаме слаби пред член на Съвета. А „жестока” означава, че аз съм Бьолверк, защото ти нямаш куража за това.

Той престана да дърпа близнаците и Джамил избра този момент на колебание, за да се плъзне настрани. Разбира се, по този начин останах сама срещу Ричард. Това бе един от онези мигове, в които осъзнах колко физически внушителен беше той. Ричард бе един от тези едри мъже, които не изглеждат едри, докато внезапно не започнат да изглеждат точно такива, а ти си казваш „Господи”, но тогава обикновено е прекалено късно.

Стояхме и се взирахме едни в друг. Не бях ядосана, докато той не се опита да нарани Стивън и Грегъри. Но веднъж след като човек ме ядоса, обикновено оставам в това състояние. Наслаждавам се на гнева си, това е единственото хоби, което имам.

В съзнанието ми танцуваха десетина остри забележки, но задържах устата си затворена. Страхувах се какво ще се излее от нея, ако я отворя. Приближих се напред, намалявайки оставащата дистанция между нас. Успях да видя нещр различно от гняв в погледа му -паника. Не искаше да бъда толкова близо. Чудесно.

Продължих да се приближавам, а Ричард даже направи крачка назад, след което изглежда осъзна какво е сторил. Когато се приближих към него с още една крачка, той не помръдна от мястото си. Приближих се, докато широката пола на роклята ми не докосна краката му, полите ми се завъртяха и покриха пръстите на излъсканите му обувки. Бях толкова близко, че щеше да е поестествено да се докоснем, отколкото просто да стоим, както направихме.

Проследих с очи дължината на неговото тяло и срещнах погледа му със знанието в очите ми, че знам какво има под този консервативен костюм, всеки сантиметър от него.

Ричард не гледаше лицето ми когато вдигнах поглед, взираше се в деколтето ми. Поех дълбоко въздух и заобленостите на гърдите ми се повдигнаха и снишиха, сякаш някаква ръка ги повдигаше отдолу.

Той вдигна поглед от гърдите ми и срещна очите ми. Яростта по лицето му беше нещо почти чисто. Гняв без цел, без форма. Беше като един от онези огромни опустошителни пожари, които започваха като изяждаха дърветата. После по някое време пожарът придобива собствен живот, сякаш вече не се нуждае от гориво, не се нуждае от каквото и да било, за да съществува. Гори, нараства и унищожава, не защото му трябва гориво, а защото това прави, това е неговата същност.

Изправих собствената си ярост срещу яростта на Ричард. Неговата беше нова и свежа, не бе имала време да прогори път до душата му, да издълбае празнина, в която да няма нищо друго, освен гняв.

Моята ярост беше стара, почти откакто се помня. Щом Ричард искаше да се борим, щяхме да се борим. Ако искаше да се чукаме, можехме да се чукаме. В този момент и двете щяха да нанесат еднаква вреда.

И на двама ни.

Звярът му се изправи до неговия гняв като куче, което се отзовава на гласа на стопанина си. Всяко силно чувство можеше да доведе до превръщане, а що се отнася до Ричард, тази емоция беше възможно най-силната.

Енергията на звяра му избликна като мараня над път през лятото, видима вълна от сила. Затанцува покрай голата кожа на тялото ми. Веднъж ме беше докарал до оргазъм, без да използва нищо друго, освен звяра си, докато го тласкаше в тялото ми. Но тази вечер щяхме да правим други неща. Съмнявам се, че щяха да са забавни.

Мюзет се плъзна по-близко до нас в изпръсканата си с кръв рокля.

Очите □ отново бяха сини. Прокара ръка през енергията на звяра на Ричард, играейки между двама ни, без да докосва, буквално си играеше с енергията.

- О, ти би бил много приятен за ядене, tres bon, tres tres bon*. - Тя се разсмя, и това бе от този вид смях, който, ако си в бар, щеше да те накара да погледнеш още веднъж, смях, създаден да привлича внимание. Звукът не си отиваше със засъхващата като маска на лицето и кръв.

(*на френски - много добър, много, много добър,)

Ричард позволи на гнева да изпълни очите му и го насочи към нея. Мисля, че такъв поглед би накарал всеки друг в помещението да се отдръпне назад. Мюзет отново се разсмя.

Ричард се обърна с лице към нея. Гневът му наистина не се интересуваше коя беше целта, всеки би свършил работа.

- Това не ти влиза в работата. Когато приключим с въпросите на глутницата, тогава, и само тогава, ще говорим с вампирите.

Мюзет отметна главата си назад и се разсмя ликуващо, няма друга дума за това. Тя се смя, докато не □ потекоха сълзи, които прокарваха потоци през засъхващата кръв. Смехът замря бавно, и когато тя отново отвори очи, бяха с цвят на медено-кафяво.

Дъхът на Ричард заседна в гърлото му. Бях достатъчно близко до него, за да разбера, че за момент беше спрял да диша.

Миризмата на рози беше навсякъде.

- Помниш ме, вълчо, мога да го усетя в страха ти. - Този мъркащ контраалт* накара по кожата ми да се спусне тръпка и видях как Ричард също потрепери. - С теб ще си поиграя по-късно, вълчо, но засега - тя се извърна и погледна към Ашър, - засега ще се позабавлявам с него.

(*най-ниският женски глас,)

Ашър все още бе притиснат към стената с тази крайна неподвижност, която само старите вампири я могат. Беше потънал в тишината на вечността, опитвайки се да направи така, че това да не се случи, да се скрие под носа на всички. Нямаше да се получи.

Докато тялото на Мюзет се плъзгаше към него, Бел започна да изплува от нея. Тъмно-златистата рокля покриваше бялата като дух. Черните коси се разстлаха като призрачни пламъци около нея, които се движеха от вятъра, който струеше в стаята, вятър, причинен от силата на Бел.

- Какво става? - прошепна Ричард, и без дори да знам дали въпросът му не бе риторичен, отвърнах;

- Мюзет е сурогатно тяло на Бел Морт.

Погледът му беше насочен изцяло върху призрачното тяло на Бел, което покриваше другото, когато попита;

- Какво точно означава това?

- Означава, че сме загазили дълбоко.

Тогава той ме погледна.

- Аз съм Улфрик, Анита, този факт не се променя само защото някакви високопоставени вампири са пристигнали в града.

- Бъди Улфрик, Ричард, страхотно, дай всичко от себе си, но не унищожавай всички нас, докато го правиш.

Част от гнева се беше отцедила при прилива на страх. Беше невъзможно да си толкова близо да силата на Бел и да не се страхуваш.

- Или съм Улфрик, или не съм, Анита. Или съм господар, или съм роб, не мога да бъда и двете.

Повдигнах вежди към него.

- Напротив, всъщност можеш. - Вдигнах ръка. - Тази вечер нямам време за това, Ричард. Утре, ако все още сме живи, можем да го обсъдим, става ли?

Той се намръщи.

- Тялото □ не е тук, Анита, това са само свръхестествени игрички.

Колко лошо би могло да бъде?

В този момент осъзнах, че Ричард продължаваше да живее в другия свят. Свят, в който хората играеха честно, и в който никога не се случваше нещо наистина ужасно. Би трябвало да е спокойно място за живот, тази планета, която хората като Ричард наричаха „дом”. Винаги съм се възхищавала от гледката, но никога не съм живяла там. Проблемът беше, че Ричард същр не живееше там.

Първият писък проряза тишината. Всички леопардлаци отстъпиха назад и се поклониха в краката на Бел Морт. Единствено Майка остана прав. Беше застанал пред Ашър, но бе дребен като мен и не можеше да прикрие Ашър напълно.

Погледнах към Ричард, в очите му имаше толкова болка. Никога нямаше да се събуди и да бъде готов да нападне. Нямаше да се промени истински.

Извърнах се от него и започнах да се приближавам към Ашър и Майка. Жан-Кпод дойде при мен и ми предложи ръка, и аз я поех. Никой друг не се движеше заедно с нас. Плъхолаците не можеха да нападнат Мюзет. Леопардлаците правеха всичко възможно, но то нямаше да е достатъчно. Само вълците можеха да ни помогнат, но Ричард нямаше да им позволи.

В този момент се зачудих колко време ще мине преди да започна да го мразя.