Небесносини грехове

57

Хайнрих седеше зад малката маса, гърбът му беше отпуснат, което, в стол с изправена облегалка, е по-трудно, отколкото изглежда.

Грижливо подстриганата му къса руса коса все още беше добре оформена, но бе оставил очилата си върху масата и лицето му изглеждаше по-младо без тях. Според досието му беше по-близо до четиридесет, отколкото до трийсет годишен, но не изглеждаше на толкова. Притежаваше невинно лице, но знаех, че това е лъжливо. Всеки, който изглежда толкова невинен след 30-годишна възраст или лъже, или е докоснат от ръката на Господ. Поради някаква причина не смятах, че Леополд Хайнрих някога ще се превърне в светец. От което следваше само едно - той лъжеше. Но за какво? Ето това беше въпросът.

Пред него имаше кафе в чаша за еднократна употреба. Бе стояло достатъчно и сметаната беше започна да се отделя от тъмната течност, така че горният слой на кафето беше украсен със светли спирали.

Той вдигна поглед когато двамата със Зербровски влязохме. Нещо премина през бледите му очи: интерес, любопитство, тревога? Изражението беше изчезнало преди да мога да го определя. Той взе очилата си и ме погледна с неразгадаема, невинна физиономия. С очила изглеждаше по-близо до възрастта си. Нарушаваха очертанията на лицето му, така че човек първо забелязваше рамките.

- Искаш ли прясно кафе? - го попитах докато сядах. Зербровски се облегна на стената близо до вратата. Щях първо аз да започна да задавам въпроси на Хайнрих и да видим дали ще стигна до някъде. Зербровски даде ясно да се разбере, че е мой ред, но никой, включително и аз, не искаше да бъда сама с Хайнрих. Той ме следеше, а все още не знаехме защо. Агент Брадфорд беше предположил, че това е част от някакъв заговор да ме накарат да вдигна мъртъвци за някакви престъпници. Брадфорд не знаеше със сигурност. Докато не разберяхме, беше по-добре да бъда предпазлива. По дяволите, предпазливостта вероятно винаги беше за предпочитане.

- Не - отказа Хайнрих, - без повече кафе.

В едната си ръка държах прясно кафе, а в другата имах купчина папки. Оставих кафето на масата и демонстративно подредих папките до него. Погледът на Хайнрих се насочи към тях, след което спокойно погледна към мен.

- Пил си прекалено много кафе? - се поинтересувах.

- Не. - Физиономията му беше учтива, безизразна, с намек за предпазливост. Нещо го беше разтревожило. Заради папките ли беше? Прекалено много ли бяха? Такъв беше планът ни. На дъното имаше папки, които нямаха нищо общо с Леополд Хайнрих, Ван Андерс или с безименния мъж, който седеше в друга стая надолу по коридора. Бе невъзможно да притежаваш военно досие, към което няма име, но по някакъв начин тъмнокосият американец беше успял да го направи. В досието му имаше толкова места, задраскани с черно мастило, че почти не можеше да се чете. Фактът, че никой не даваше име на нашия Джон Доу, но признаваха, че някога е бил член на въоръжените сили, беше смущаващ. Караше ме да се чудя какво беше намислило правителството ни.

- Искаш ли нещо друго за пиене? - попитах.

Той поклати глава.

- Можем да се задържим за известно време тук.

- Говоренето причинява жажда - се намеси Зербровски отзад. Погледът на Хайнрих се насочи към него, след което се върна върху мен.

- Но не и тишината. - Устните му се извиха, което бе почти усмивка.

- Ако по някое време, докато тече този разпит, пожелаеш да ни осведомиш защо ме следеше, с удоволствие ще го чуя, но това наистина не е основната причина, поради която сме тук.

Той изглеждаше объркан.

- Когато ни спряхте за пръв път, това изглеждаше от изключителна важност за вас.

- Така беше и все още искам да разбера, но приоритетите се промениха.

Той се намръщи към мен.

- Играете игрички, г-це Блейк. Изморих се от игри.

В него нямаше страх. Изглеждаше уморен, предпазлив, недоволен, но не изплашен. Не се страхуваше от полицията, от мен, или от отиването в затвор. Нямаше я онази тревога, която повечето хора притежават по време на разпит. Това беше странно. Брадли беше казал, че правителството ни ще пусне Хайнрих да си върви. Той подозираше ли го, знаеше ли го? Ако е така, как го е разбрал? Откъде го е разбрал? Защо ни най-малко не се страхуваше от това да прекара известно време в затвор в Сейнт Луис?

Отворих първата папка. Съдържаше снимки с лошо качество от стари престъпления. Жени, които Ван Андерс е заколил в други страни, далече от тук.

Наредих снимките пред него, в спретната редица от клане в черно и бяло. Някои от снимките бяха с толкова лошо качество, че ако човек не знаеше, че гледа човешки останки, никога нямаше да познае. Ван Андерс беше превърнал жертвите си в теста на Роршах*.

(*става въпрос за известния тест с мастилени петна)

Хайнрих изглеждаше отегчен, почти отвратен.

- Вашият детектив О'Брайън ми ги показа. Вече се измъкнах от лъжите и.

- Какви лъжи биха могли да бъдат? - попитах. Отпих от кафето си, което не беше лошо. Поне бе прясно. Наблюдавах лицето му, докато отпивах.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

- Че в града ви има нови убийства, идентични на тези, старите.

- Защо мислиш, че тя лъже?

Той понечи да отговори, след което затвори плътно устата си, устните му представляваха тънка, гневна черта. Само се взираше в мен, светлите му очи блестяха ядосано.

Отворих втората папка и започнах да поставям цветните снимки точно под старите черно-бели. Подредих ги в ярка редица от смърт и гледах как цветът от лицето на Хайнирх се отцежда. Когато седнах обратно, той изглеждаше почти сив. Наложи се да стана, за да стигна края на масата и да извадя снимките.

- Тази жена е убита преди три дни. - Извадих друга папка от купчината. Отворих я и наредих ветрилообразно снимките, които бяха отгоре, но не ги сложих при останалите. Не бях напълно сигурна, че ще успея да подредя, така че да съответстват на точното престъпление. Трябваше да бъдат белязани на гърба, но не го бях направила лично, така че не исках да рискувам. След като влезеш в съдебната зала, адвокатите стават много придирчиви относно доказателствата и всичко останало.

Посочих към папката със снимките.

- Тази жена е убита преди два дни.

Зербровски престъпи напред и ми подаде плик с полароидни снимки вътре. Подхвърлих плика върху масата, така че се плъзна към Хайнрих и той автоматично го хвана преди да падне на пода. Очите му станаха много големи, когато видя най-горната.

- Тези жени са умрели снощи. Смятаме, че жертвите са две, но, честно казано, все още не сме сглобили всички части от тела, така че не сме напълно сигурни. Може и да са повече, а може и да е само една жена, но количеството кръв е ужасно много за една, не мислиш ли?

Той постави внимателно плика със снимки на масата, така че да не се докосват до някоя от останалите снимки. Взираше се във всички снимки, лицето му бе станало смъртно бледо, а очите огромни.

Гпасът му се процеди сякаш му бе трудно да диша, а какво остава да говори.

- Какво искате да знаете?

- Искаме да попречим това да се случи отново - отговорих.

Той гледаше надолу към снимките, сякаш не можеше да отдели очите си от тях.

- Той обеща, че няма да го прави тук. Закле се, че може да се контролира.

- Кой? - попитах тихо. Да, правителството ни му беше дало име, но това бе същото правителство, което не желаеше да даде име на нашия Джон Доу.

- Ван Андерс - изрече шепнешком името. Вдигна поглед, и под шока се виждаше изненада. - Другият детектив каза, че знаете, че това е Ван Андерс.

Страхотно. Няма нищо по-хубаво от това да даваш повече информация на заподозрения, отколкото той ти дава на теб.

Свих рамене.

- Без свидетели е трудно да си сигурен.

Нещо като надежда проблесна в погледа му и той започна да възвръща част от цвета си.

- Мислите, че това може да е някой друг? Да не е Ван Андерс? Прехвърлих отново папките и Хайнрих трепна. Открих тънката папка със снимка на Ван Андерс и двете жени. Показах му снимката.

- Ван Андерс заедно с жертвите от снощното клане.

Той трепна на последната дума и цветът, който бе започнал да се връща на лицето му, отново започна да изчезва. Устните му изглеждаха безкръвни. За секунда помислих, че може да припадне. Преди никога не ми се е случвало заподозрян да припада.

Гласът му прозвуча като задъхан шепот.

- Значи е той. - Облегна челото си на масата.

- Имаш ли нужда от вода или от нещо по-силно? - попитах. Макар че чистото кафе беше най-силното, което можех да му дам. Съществуваха правила относно даването на алкохол на заподозрени. Той бавно вдигна глава, но изглеждаше ужасно.

- Казах им, че е луд. Предупредих ги да не го включват.

- На кого си казал? - попитах.

Той се изправи леко.

- Съгласих се да дойда тук, въпреки преценката си. Знаех, че екипът е сформиран прекалено бързо. Когато прибързваш при такава задача, нещата завършват зле.

- Каква задача? - се поинтересувах.

- Да ви вербуваме за мисия.

- Каква мисия? - поисках да знам.

Той поклати глава.

- Вече няма значение. Някои от хората ни са ви записали на видео, докато вдигате мъртвец в местно гробище. Той не е изглеждал достатъчно добре за целта на работодателите ми. Изглеждал е като зомби, а това не е достатъчно добре.

- Достатъчно добре за какво? - попитах.

- Да се излъжат хората в една държава, че лидерът им е още жив.

- Коя държава? - се поинтересувах.

Той поклати глава и по устните му премина призрачно подобие на усмивка.

- Няма да се задържа дълго тук, г-це Блейк. Тези, които са ме наели, ще се погрижат за това. Или ще се потрудят да ме освободят скоро, без обвинения, или ще ме убият.

- Изглеждаш спокоен относно това - отбелязах.

- Вярвам, че ще си тръгна свободен.

- Но не си убеден - констатирах.

- В живота малко неща са сигурни.

- Знам едно нещо, което не е сигурно - казах.

Той само ме погледна. Мисля, че беше казал повече, отколкото бе възнамерявал. Така че щеше да се опита да не казва нищо.

- Довечера Ван Андерс ще убие още някого.

Очите му бяха мрачни, когато отговори:

- Преди години работех с него, преди да разбера какво представлява. Не трябваше да му вярвам, че контролира яростта си. Трябваше да се досетя.

- Работодателите ти просто ще оставят Ван Андерс да убива още жени?

Той ме погледна. Отново не можех съвсем да разгадая изражението му. Решителност, вина, още нещо.

- Знам къде се намира Ван Андерс. Ще ви дам адреса. Знам, че работодателите ми биха желали да умре. Превърнал се е в тежест. Получихме адреса от него. След това не се юрнах навън, защото, за разлика от филмите, знаех, че няма да ми бъде позволено да присъствам на залавянето. Отрядът за бързо реагиране -еквивалентът на спецчастите в Сейнт Луис, щяха да ръководят шоуто. Когато има хора, които могат да влязат, покрити с брони и въоръжени с напълно автоматични оръжия, останалите от нас са на заден план.

Отворих последната папка и му показах мъжа, когото бяха разпънали на стената.

- Ван Андерс защо ви е бил нужен? Това убийство не е неговият тип.

- Не знам за какво говорите.

Щеше да отрича, хубаво. Дори и да можехме да го свържем с това, се съмнявам, че щяхме да можем да го задържим толкова дълго, колкото бе необходимо, за да се яви на съд.

- Знаем, че ти и екипът ти сте го извършили. Дори знаем и причината. - Ако Брадли казваше истината, бях наясно с причината.

- Нищо не знаете. - Звучеше много убеден.

- Било ви е наредено да го убиете, защото е избягал. Избягал от хора като теб и като Ван Андерс.

Тогава той ме погледна и изглеждаше притеснен. Чудеше се колко знам. Не много. Но може би бе достатъчно.

- Чия беше идеята да го разпънете?

- На Ван Андерс. - Изглеждаше сякаш е глътнал нещо вкиснало.

След което се усмихна леко. - Няма да има значение, г-це Блейк. Няма да видя съдебната зала.

- Може би не, но винаги предпочитам да знам кого да обвинявам.

Той кимна и каза:

- Ван Андерс се ядоса много, когато първо го престреляхме. Попита какво хубаво има в разпъването, когато човекът не се бори. -Погледна ме с изплашени очи. - Тогава трябваше да разбера какво възнамерява да направи.

- Чия идея бяха руните? - попитах.

Той поклати глава.

- Получихте последното изплашено признание, което някога ще чуете от мен.

- Все още има едно нещо, което не разбирам. - Всъщност, имаше много неща, които не разбирах, но никога не е добре да изглеждаш несигурен пред кофтите типове.

- Няма сам да се замесвам в престъпление, г-це Блейк.

- Щом си знаел на какво е способен Ван Андерс, тогава защо си го довел? Защо въобще си го направил част от екипа?

- Той е върколак, както сте разбрали от това, което причинява на жертвите си. Има такива, които вярват, че вие също сте превръщач. Искахме някой, който може да се справя с вас, без да рискува инфекция, ако се борите с нас.

- Планирали сте да ме отвлечете?

- Като последна възможност - отвърна той.

- Но тъй като Балфур и Кандучи не са харесали зомбито ми, планът е отпаднал?

- Тези имена ще свършат работа, но да. Получихме доклади, че можете да вдигнете зомбита, които мислят, че са още живи и които могат да минат за хора. Работодателите ми бяха много разочаровани, когато видяха записа.

Дължах благодарствено писмо на Мариан и сборището и. Ако не се бяха държали толкова взискателно с мен, щях да съм вдигнала хубаво и изглеждащо живо зомби, и сега можех да бъда отвлечена и оставена на милостта на Ван Андерс. Може би трябва да изпратя цветя на Мариан, картичка не ми изглеждаше достатъчно.

Опитах да задам още въпроси, но Леополд Хайнрих беше дал цялата информация, която възнамеряваше. Най-накрая поиска адвокат и разпитът приключи.

Влязох в основното помещение и там цареше хаос. Хора крещяха, тичаха. Дочух фразата „простреляни полицаи". Привлякох вниманието на детектив Уебстър с русата коса и лошо кафе.

- Какво се е случило?

О'Брайън отговори вместо него.

- Отрядът за бързо реагиране, който отиде да арестува Ван Андерс... Той ги е посякъл. Поне един е мъртъв, а може и повече.

- По дяволите - казах.

Беше облякла сакото си и вадеше чантата си от чекмеджето.

- Къде е Зербровски?

- Вече отиде.

- Може ли да се кача при вас?

Тя ме погледна.

- Закъде? Аз отивам в болницата.

- Мисля, че трябва да отида на местопрестъплението.

- Ще те откарам - намеси се Уебстър.

О'Брайън го изгледа многозначително.

- По-късно ще отида в болницата. Обещавам.

О'Брайън поклати глава и изтича към вратата. Всички тръгваха. Някои щяха да отидат в болницата. Други се бяха запътили към местопрестъплението, за да видят дали могат да помогнат. Трети щяха да бъдат при семействата на повалените полицаи. Но всички щяха да тръгнат. Ако наистина искате да извършите престъление в който и да било град, изчакайте докато не обяват, че има ранен полицай, тогава всички зарязват абсолютно всичко.

Щях да отида на местопрестъплението. Щях да се опитам да помогна да се разбере какво се е объркало. Защото нещо трябва да се е объркало прекалено много, щом Ван Андерс е надвил целия Отряд за бързо реагиране. Те са обучени да се справят с терористи, със ситуации със заложници, с наркотици, улични банди, биохимични заплахи, изберете сами неприятната ситуация и Отрядът може да се справи с нея. Да, нещо се е объркало ужасно много. Въпросът беше, какво?