Небесносини грехове

5

Беше ми трудно да повярвам, че наистина сме много дребни риби. Може и да не бяхме едри риби, но това не беше съвсем същото като да сме много дребни. Но Ашър толкова очевидно бе убеден в това, че не спорих.

Обадих се по мобилния си телефон и оставих съобщения из града относно подранилото пристигане на Мюзет. Ричард можеше и да ми е бесен, но продължаваше да бъде другата част от триумвирата ни - Улфрик на Господаря на града Жан-Клод и на моя некромант.

Ричард беше животното на Жан-Клод, а аз бях неговият човешки слуга, без значение дали ни харесваше или не. Обадих се и на Майка Калахан, който беше моят Нимир-Радж и се грижеше за всички превръщачи, когато бях заминала някъде по друга работа.

Толкова често се въвличах в друга работа, че се нуждаех от помощта. Майка ми беше и гадже заедно с Жан-Клод. Изглежда, че никой от тях двамата нямаше против, макар че аз все още се чувствах неудобно. Бях възпитавана да вярвам, че едно момиче не се среща с двама човека едновременно, поне не и сериозно.

Свързах се само с телефонни секретари и оставих сбити и спокойни съобщения, доколкото ми беше възможно. Как човек да остави подобно съобщение:

„Здрасти, Майка, Анита е, Мюзет пристигна в града по-рано, нахлувайки в територията на Жан-Клод. Двамата с Ашър в момента караме към Циркът; ако не се чуем до зазоряване, изпратй помощ.

Но не идвай в Циркът преди това, освен ако не ти се обадя лично. Колкото по-малко хора има на огневата линия, токлкова по-добре." - Позволих на Ашър да остави съобщение на телефонния секретар на Ричард, защото понякога той изтриваше съобщенията от мен без да ги прослуша.

Зависеше от това в колко лошо настроение е бил този ден. Въпреки че той ме заряза, се държеше като наранения и обвиняваше мен за всичко. Игнорирах го доколкото можех, но имаше моменти, например сега, когато вероятно щеше да ни се наложи да работим заедно, за да опазим всичките си хора живи и здрави. Оцеляването беше с предимство пред емоционалната болка. Трябваше да бъде. Надявах се, че Ричард помни това.

Циркът на прокълнатите беше комбинация от постановка на живо с плашещи теми; традиционно, макар и страховито, цирково представление; цирк, допълнен с езда, игри, корн-дог, сладкиши; и допълнителна атракция, която дори и на мен можеше да ми докара кошмари.

Зад Циркът беше тъмно и тихо. Музиката от орган, която гърмеше отпред, беше като далечен сън тук отзад. Някога идвах в Циркът само за да убивам вампири. Сега използвах паркинга за служители. О, как паднаха силните*.

(*цитат от Библията)

Бях се отдалечила на няколко крачки от джипа, когато осъзнах, че Ашър продължава да седи в колата, неподвижен. Въздъхнах и се върнах обратно при джипа. Наложи се да почукам по прозореца му, за да го накарам да ме погледне. Почти очаквах да подскочи, но той не го направи. Само обърна лицето си бавно към мен като някой, който се намира в кошмар и знае, че ако се движи прекалено бързо, чудовището ще го докопа.

Очаквах да отвори вратата, но той само се взираше в мен. Поех дълбоко въздух и бавно преброих. Нямах време да държа емоционалните му рани закрити. Жан-Клод, моят любим, беше долу в Циркът и забавляваше плашилото на вампирите. Ашър ми беше казал, че никой не е бил наранен, все още. Но не можех да повярвам напълно преди да видя

Жан-Клод, да докосна ръката му. Колкото и да се безпокоях за Ашър, нямах време за това.

Никой от нас нямаше.

Отворих вратата вместо него. Той продължаваше да не помръдва.

- Ашър, не губй самообладание сега. Тази вечер имаме нужда от теб.

Той поклати глава.

- Трябва да знаеш. Анита, Жан-Клод не ме изпрати при теб защото се движа по-бързо от всеки друг. Той ме изпрати при теб, за да ме отдалечи от нея.

- Не трябва да се връщаш, така ли? - попитах.

Той отново поклати глава, тези златисти вълни се развълнуваха покрай лицето му. На фона на падащата отгоре светлина под формата на купол очите му бяха с нормалния си леденосин цвят.

- Аз съм неговият temoin, заместник, трябва да вляза вътре.

- В такъв случай ще ти се наложи да излезеш от джипа - казах.

Той сведе поглед към отпуснатите в скута си ръце.

- Знам.

Но продължаваше да не помръдва.

Поставих едната си ръка на вратата на колата, а друга върху покрива и се наведох към

Ашър.

- Ашър,... ако не можеш да направиш това, тогава долети до къщата ми и се скрий в мазето, имаме допълнителен ковчег.

Тогава той вдигна поглед. По лицето му имаше гняв.

- Да те оставя да отидеш там сама? Не, никога! Ако нещо ти се случи... -Той отново сведе поглед, косата криеше лицето му като завеса, която беше направил от това. -Не бих могъл да живея с мисълта, че съм те подвел.

Отново въздъхнах.

- Страхотно, благодаря за отношението. Знам, че го мислиш, но това означава, че сега трябва да излезеш от колата.

Порив на вятъра ме блъсна в гръб, прекалено силен вятър, като този, който Ашър беше издигнал в гробището. Посегнах към оръжието си, докато се спусках на коляно.

Пред мен се приземи Деймиън. Дулото на оръжието сочеше ниско в тялото му. Ако той беше малко по-нисък от 1.80 м., сега цевта щеше да сочи към гърдите му. Бавно изпуснах дъх и отпуснах пръста си от спусъка.

- По дяволите, Деймиън, стресна ме, а това може да е много нездравословно.

Изправих се на крака.

- Съжалявам - извини се той - но Майка искаше с теб да има и някой друг. Той разтвори широко ръце, демонстрирайки, че е невъоръжен и безвреден. Може и да беше невъоръжен, но безвреден никога. Въпросът не беше само в красотата на Деймиън - много мъже, живи и мъртви, са красиви. Косата му се спускаше в права, копринена завеса, алена, като разлята кръв. Така изглеждаше червената коса след повече от шестотин години без слънце. Той примига със зелените си очи към светлините от уличните лампи отгоре.

Зелено, на което би завидяла всяка котка. Очите бяха с три тона по-светли от тениската, която беше прилепнала към горната част на тялото му. Черни спортни панталони падаха върху черни официални обувки. Облеклото се допълваше от черен колан със сребърна катарама. Деймиън не се беше наконтил, просто носеше такива панталони и обувки.

Повечето от вампирите, които са дошли наскоро от Европа, не се чувстваха удобно в дънки и маратонки.

Да, той представляваше заплаха за очите, но опасността не беше тази. Фактът, че исках да го докосвам, да прокарам ръцете си по бялата кожа на раменете му.

Това беше опасността. Не ставаше въпрос за любов или дори за похот. Чрез серия от събития и спешни ситуации, бях обвързала Деймиън с мен като мой вампирски слуга. Което беше невъзможно, имам предвид вампирите имат човешки слуги, но хората нямат вампирски слуги. Започвах да разбирам защо от Съвета убиваха незабавно всички некроманти.

Деймиън сияше от добро здраве, което означаваше, че наскоро се е хранил от някого, но аз знаех, че жертвата е била съгласна, защото му бях забранила да ловува. Той би направил точно това, което съм наредила, нито повече, нито по-малко. Подчиняваше ми се във всичко, защото нямаше избор.

- Знаех, че мога да дойда преди да си влязла вътре - каза той.

- Да, летенето си има предимства.

Поклатих глава и прибрах оръжието си. Трябваше да изтрия длани в полата си, за да не докосна Деймиън. Дланта ми копнееше да докосне кожата му. Той не ми беше любовник, или гадже, и въпреки това жадувах за докосването му, когато бе наблизо, по начин, който бе смущаващо познат.

Поех дълбоко дъх, който изглеждаше съвсем леко несигурен.

- Казах на Майка да не праща никого, докато не разбера какво става. Деймиън сви рамене и вдигна ръце.

- Майка нареди: „Върви", така че ето ме тук.

Внимаваше изражението на лицето му да остане неутрално. В него имаше напрежение, което говореше, че чака да нараня вестоносеца.

- Докосни го - намеси се Ашър.

Тихият му глас точно в дясно от мен ме накара да подскоча, но поне бе излязъл от джипа.

- Какво?

- Докосни го, ma cherie, докосни слугата си.

Усетих как лицето ми почервенява.

- Толкова ли е очевидно?

Той ми се усмихна, но не изглеждаше щастлив.

- Помня как беше с... Джулиана.

Изрече името й с шепот, който продължаваше да се носи в хладния, есенен въздух.

Стреснах се леко когато го чух да произнася името й, защото го избягваше когато можеше - да го казва или да го чува.

- Аз съм човешкият слуга на Жан-Клод, но не усещам непреодолима нужда да го докосвам всеки път когато го видя.

Той вдигна поглед към мен.

- Не усещаш?

Понечих да отговоря „Не", но след това се замислих. Исках да докосвам Жан- Клод когато го видех, но това се дължеше на секса, на еуфорията от това, че сме сравнително нова двойка, нали?

Намръщих се и се съсредоточих върху нещо друго.

- Жан-Клод изпитва ли същата нужда да ме докосва? - „Както се чувствам с Деймиън" остана неизречено.

- Почти сигурно е - отговори Ашър.

Намръщих се още повече.

- Добре го прикрива.

- Защото, ако покаже толкова силна нужда към теб, ще те накара да избягаш.

- Той докосна лакътя ми, съвсем леко. - Не исках да издавам неловки тайни, но тази нощ трябва да се покажем единни пред... нея. Когато докоснеш Деймиън, придобиваш сила, точно както когато Жан-Клод докосне теб и Ричард, придобива сила.

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. За едно нещо бях почти сигурна -че тази вечер Ричард няма да е тук. Не се беше приближавал до „Циркът на прокълнатите" след като скъсахме. Това, че едната трета от триумвирата ни липсваше, ни отслабваше.

Той беше обещал да дойде в Циркът след три месеца и да поздрави Мюзет, но не би дошъл по-рано.

Бих си заложила живота на това, и може би наистина го правех. Кой, по дяволите, знаеше какво ни причакваше във вътрешността на Циркът?

Преместих поглед от единия вампир към другия и поклатих глава.

Трябваше да влезем вътре и трябваше да престана да се държа толкова претенциозно. Ашър също трябваше да престане, но не можех да контролирам какво прави той, а само това, което правя аз.

Докоснах Деймиън по рамото и силата припламна между нас като дихание на вятъра.

Плъзнах ръката си по гладкостта на неговата, като използвах всичко без върховете на пръстите си. Те ме боляха когато ги допирах прекалено силно. Дъхът му излезе треперещ, докато плъзгах лявата си ръка в неговата дясна и притисках пръсти около неговите.

Стига да не стисках прекалено силно, превързаните ми пръсти бяха добре. Чувствах се толкова правилно да го докосвам. Беше трудно за обяснение, защото допирът до него не ме караше да мисля за секс. Не беше както когато докосвах Жан-Клод или Майка, или дори Ричард. Двамата с Ричард враждувахме, но той все още можеше да ми окаже въздействие само с присъствието си. Когато успеех да бъда в една и съща стая с Ричард и тялото ми да не се напряга, тогава щях да знам, че наистина съм престанала да го обичам.

- Нямам против, че Майка е изпратил подкрепление.

Почувствах ръката му, рамото му, тялото му да се освобождават от напрежение, което не бях осъзнала, че е задържал. Той се усмихна и стисна ръката ми в отговор.

- Добре.

- Размекнали сте се - подвикна глас зад нас. Всички се завъртяхме бързо и открихме

Джейсън, който вървеше към нас по пътя. Беше се ухилил, горд, че ни е стреснал, предполагам.

- Дяволски тихо за върколак - отбелязах.

Беше облечен с дънки, маратонки и късо кожено яке. Той беше толкова американец, колкото и аз - обичахме ежедневния външен вид. Косата му все още беше подстригана късо, като на млад шеф. Това го караше да изглежда по-възрастен, повече пораснал. По някакъв начин, без косата, която да се спуска около лицето му, очите се забелязваха повече, сини - цветът на невинното пролетно небе. Цветът никога не съответстваше на дяволитите пламъчета в очите му.

- Малко е топло за кожено яке - отбелязах.

Той свали ципа на якето с гладко движение и показа голите си гърди и корем, като продължаваше да се приближава към нас, не забави и за миг. Понякога забрявам, че основната работа на Джейсън е като стриптизьор в „Престъпни удоволствия" - един от другите клубове на Жан-Клод. И тогава имаше подобни моменти, в които той успяваше да ми го припомни.

- Нямах време да се обличам, когато Жан-Клод ме изпрати навън да ви чакам.

- Защо е това бързане? - попитах.

- Мюзет предложи да сподели нейния pomme de sang с Жан-Клод, стига той сподели мен с нея.

Pomme de sang буквално означаваше „кръвна ябълка" и беше жаргон между вампирите за някой, който беше много повече от донор на кръв. Жан-Клод веднъж го описа като обична любовница, само че вместо секс получаваш кръв. Държанка, само че в случая на Джейсън - не жена, а мъж.

- Мислех, че е проява на нетактичност да искаш да се храниш от нечий pomme de sang - учудих се.

- Може да бъде и голяма чест и вежливост - обясни Ашър. - Можеш да не се съмняваш, че Мюзет ще превърне обичая в мъчение, ако може.

- Значи тя не предлага нейния pomme de sang в знак на уважение към Жан-

Клод, а го прави защото знае, че той няма да иска да дели Джейсън?

- Oui - съгласи се Ашър.

- Страхотно, просто страхотно. Още какви вампирски обичаи ще се появат, за да ни захапят отзад тази вечер?

Той се усмихна и приближи ръката ми към устните си за една бърза, непорочна целувка.

- Бих предположил, доста, ma cherie, наистина доста. - Погледна към Джейсън. - Честно казано съм изумен, че Мюзет ти е позволила да напуснеш без да споделиш кръв.

Усмивката на Джейсън посърна.

- Нейният pomme de sang в тази страна е незаконен, така че Жан-Клод трябваше да откаже.

- Незаконен - повторих. - В какъв смисъл?

Той въздъхна, изглеждайки определено нещастен.

- Момичето не може да е на повече от петнайсет.

- И е незаконно да взимаш кръв от непълнолетен - казах.

- Жан-Клод я осведоми за това, ето защо се озовах тук навън на студа.

- Не е студено - намеси се Деймиън.

Джейсън потрепери.

- Въпрос на мнение. - Той навлече все още незакопчаното си яке около голото си тяло. -

Жан-Клод не иска да бъдеш изненадана, Анита, но два от вампирите с нея са деца.

Усетих как лицето ми се стяга от гняв.

- Не е чак толкова зле, не са нови. Ако трябва да гадая, бих казал, че са поне на няколкостотин години. Дори и в САЩ ще бъдат освободени поради заварени обстоятелства.

Опитах се да освободя част от напрежението, което задържах. Пуснах ръцете на всички, защото усетих необходимост моите да са свободни за оръжия. Нямаше с какво да се боря, все още, но необходимостта продължаваше да присъства.

Деймиън ме докосна по рамото, неуверено, страхувайки се, че гневът ще се изсипе върху него, предполагам. Обичайната ми теория гласеше, че е по-добре да има на кого да съм ядосана, отколкото да няма. Полагах усилия да бъда по-добра, по-честна, но мамка му, беше трудно.

След като не се отдръпнах и не му се развиках, Деймиън докосна ръката ми, а лекият допир на пръстите му по кожата ми ме накара да се чувствам по-спокойна.

- Мислиш ли, че Мюзет е довела непълнолетен pomme, само за да види реакцията ни?

- Мюзет харесва младите - отвърна Ашър с все още много тих глас, не точно като шепот, но близко до това, сякаш се страхуваше някой да не го подслуша. Може и да го подслушваха.

Вдигнах поглед към Ашър. Пръстите на Деймиън продължаваха да се движат леко върху външната част на ръката ми.

- Тя не е педофил, моля те, кажи ми, че не е.

Той поклати глава.

- Не, не става въпрос за секс, Анита, но за кръв - да, предпочита ги по-млади.

Отвратително.

- Докато се намира в тази страна, не може да взима кръв от никой, който е под осемнайсет.

Ако някой направи такова нещо, ще се уреди със заповед за екзекуция с неговото име отгоре, а аз съм Екзекуторът.

- Вярвам, че Мюзет е много внимателно подбрана от Бел Морт. Бел разполага с други лейтенанти, които имат не толкова осъдителни навици. Вярвам, че Мюзет е изпитание в традиционния смисъл на думата. Тя е изпратена от Бел да ни тества, най-вече теб, мисля, теб и може би Ричард.

- Защо получаваме специално отношение? - попитах.

- Защото не познава нито един от двама ви от преди. Тя обича да изпробва оръжията си преди да ги нарани, Анита.

- Аз не съм нейно оръжие, не съм нейно какво и да било.

Ашър имаше търпеливо изражение на лицето си.

- Тя е le sourdre de sang, изворът на нашата кръвна линия. Бел е като императрица, а всички господари-вампири, които произлизат от нейната линия, са като крале, които й дължат вярност. Да дължиш вярност означава да дължиш войска за каузата.

- Каква кауза?

Той въздъхна раздразнено.

- Каквато кауза желае императрицата.

Поклатих глава.

- Не ми звучиш много логично.

Пръстите на Деймиън продължаваха да играят леко върху ръката ми. Мисля, че ако той не ме докосваше, щях да бъда по-разтревожена.

- Бел счита всички, които произлизат от кръвната й линия, за нейни, по този начин чрез Жан-Клод ти и Ричард й принадлежите.

Поклатих глава и понечих да заговоря. Ашър вдигна ръка.

- Моля те, оставй ме да довърша. Няма значение, Анита, дали си съгласна, че ти и Ричард принадлежите на Бел. Има значение само това, че тя вярва, че й принадлежите. Във вас тя вижда повече оръжия в арсенала си. Можеш ли да разбереш това?

- Разбирам какво казваш, не съм съгласна, че принадлежа на някого, но мога да видя откъде

Бел Морт може да си мисли така.

Той кимна, изглеждаше леко облекчен, сякаш не е бил сигурен какво да направи, ако аз продължавах да споря.

- Bon, bon, в такъв случай трябва да се съгласиш, че Бел ще пожелае да тества метала на двете си най-нови оръжия.

- Да тества по какъв начин? - попитах.

- Единият начин е като доведе непълнолетен pomme de sang в Америка и да парадира с това пред самия Екзкекутор. Ако Мюзет е предложила да сподели pomme de sang, значи може да предложи и да сподели човешките слуги. Това се счита за голяма чест.

- Да сподели? - попитах с инстинктивно подозрение.

Пръстите на Деймиън се задвижиха по-бързо, но не му казах да спре, защото гневът напрягаше раменете ми, ръцете ми.

- Да сподели кръв, вероятно, защото повечето вампири взимат кръв от човешките си слуги.

Не се притеснявай за секса, ma cherie, Мюзет не обича жени.

Свих леко рамене.

- Това е облекчение, предполагам. - Намръщих се. - Ако тя счита мен и Ричард за част от нейния... нещо си, тогава какво е положението с неговата глутница и с моя пард? Бел счита ли нашите хора за нейни?

Ашър облиза устни и аз разбрах отговора преди да го изрече.

- Би било характерно за нея да предположим такова нещо.

- Значи Мюзет и останалите ще изпробват не само мен или Ричард, но и останалите от хората ни. - Изрекох го като твърдение.

- Логично е да го предположим - каза той.

Затворих очи и поклатих глава.

- Мразя вампирската политика.

- Тя все още не крещи - намеси се Джейсън. - Никога не съм я виждал толкова спокойна, след толкова много лоши новини.

Отворих очи и му се намръщих.

- Вярвам, че това се дължи на влиянието на Деймиън - отвърна Ашър. Погледът на Джейсън се премести надолу, към мястото където Деймиън ме докосваше леко по ръката.

- Искаш да кажеш, че само като я докосва по този начин, й помага да удържа темперамента си?

Ашър кимна.

Почувствах импулс да накарам Деймиън да спре да ме докосва, но не го направих, защото бях бясна. Как смее някой да идва на наша територия и да ни тества? Колко арогантно! Колко типично за вампирите. И вече бях уморена, уморена от игрите, които тепърва предстояха.

Само ако Жан-Клод просто ми позволеше довечера да изпозастрелям всички от групата на

Мюзет, това щеше да спести много проблеми. Просто знаех, че ще спести. Накарах Деймиън да спре да докосва ръката ми, като взех неговата в моята и я хванах здраво. Част от гнева ми омекна. Все още бях ядосана, но вече беше сдържано, управляемо.

Мамка му, Ашър беше прав. Това не ми хареса. Не ми харесваше, че някаква нова свръхествена глупост се беше протегнала, за да ме принуди да имам по-близък контакт с още един вампир. Защо метафизиката поне веднъж не работеше без тези глупости с докосването?

Джейсън ни гледаше със странно изражение върху лицето си.

- Мисля, че за тази вечер трябва да прикрепим Деймиън към Анита.

- Смяташ, че Мюзет ще ме вбеси чак толкова силно ли? - попитах.

- Тя все още не е наранила никого, Анита, не е вдигнала и пръст, и все пак всички са ужасени.

Аз съм ужасен и не мога да разбера защо. Тя е малка, сладка блондинка и е прекрасна като кукла Барби, но с човешки размери и с по-малки гърди, но един мъж се нуждае от малко, нали?

- Споделяш прекалено много - отвърнах.

Той не ми се усмихна. Лицето му беше прекалено сериозно.

- При нормални обстоятелства, не бих имал против прекрасен вампир да впие зъби в мен, но

Анита, не искам това маце да ме докосва. - Изведнъж започна да изглежда уплашен, уплашен и по-млад дори от неговите двайсет и две години. - Не желая тя да ме докосва. - Взираше се в мен с преследван поглед. - Жан-Клод ми обеща, че Мюзет не е от онези вампири, които гният върху теб. Но това няма значение, аз съм толкова изплашен от нея, че от това ме заболява коремът.

Протегнах свободната си ръка и Джейсън дойде при мен. Прегърнах го и можех да усетя слабо треперене, което пробягваше през него. Беше студен, но това не беше студ, който се оправяше с допълнителни дрехи.

- Ще я държим далеч от теб, Джейсън.

Той ме прегърна толкова силно, че ми беше трудно да дишам, и заговори с лице, допряно до врата ми.

- Не обещавай неща, които не можеш да изпълниш, Анита.

Отворих уста, за да обещая точно това, но Ашър се намеси.

- Не, Анита, не обещавай безопасност на някого от нас, все още не, не и преди да си се срещнала с Мюзет.

Отдръпнах се от Джейсън и вдигнах поглед към Ашър.

- Ако просто я застрелям, когато вляза в стаята, какво би направила Бел? Той пребледня, а това при вампир е труден номер, дори и при такъв, който се е хранил.

- Не можеш, не трябва, Анита... умолявам те!

- Знаеш, че ако тази вечер я убия, всички ще бъдем в по-голяма безопасност.

Той отвори уста, затвори я, отново я отвори.

- Анита, ma cherie, моля те...

Джейсън се отдръпна от мен и направи движение с ръцете си. Деймиън се озова зад гърба ми с ръце върху раменете ми. В мига, в който ме докосна, се почувствах по-добре, не точно по-спокойна, или дори с по-ясно съзнание. Защото бях права, трябваше да убием Мюзет тази вечер. В краткосрочен план това щеше да ни спести много проблеми. Но в дългосрочен

Бел Морт, а може би дори и целият Съвет, щяха да пристигнат и да ни избият.

Това ми беше ясно. С ръцете на Деймиън, които нежно разтриваха напрегнатите мускули на раменете ми, дори можех да се съглася с това.

- Защо докосването на Деймиън намалява желанието ми да убивам разни същества? - попитах.

- Забелязал съм, че когато той те докосва, придобиваш определено спокойствие, повече размисъл, преди да натиснеш спусъка.

- Жан-Клод не е по-малко безжалостен, когато съм около него.

- Можеш да вземеш от слугата си само това, което той може да предложи -обясни Ашър. -

Бих казал, че ти си помогнала Жан-Клод да стане по-безжалостен, а не по-малко, защото твоята природа е такава. - Той погледна към стоящия зад мен вампир. - В продължение на векове Деймиън е служил на господарка, която не е позволявала изблици на гняв или гордост.

Нейната воля и само тя е била позволена. Деймиън се е научил да бъде по-малко гневен, не толкова безжалостен, или тази-която-го-е-създала щеше да го е унищожила преди много време.

Ръцете на Деймиън върху раменете ми бяха застанали много неподвижно. Потупах едната по начин, по който го правиш с приятел, който разбира лоши новини.

- Всичко е наред, Деймиън, сега не може да те докосне.

- Не, Жан-Клод спазари свободата ми от нея и за това винаги ще съм му изключително задължен. Но това няма нищо общо с кръвните клетви или с обвързването между вампири.

Задължен съм му, че ме измъкна от ужасни окови.

- Ако можеш да предпазиш Анита от извършването на нещо злочесто тази вечер, тогава ще си изплатил част от дълга - каза Ашър.

Усетих как Деймиън кимна.

- Тогава нека да слезем в подземието, защото познавам Мюзет отдавна и не се страхувам от нея толкова, колкото се страхувам от тази-която-ме-създаде.

Извърнах се, за да мога да видя лицето на Деймиън.

- Да не би да намекваш, че се страхуваш малко по-малко от Мюзет, отколкото от тазикоято-те-е-създала?

Излежда, той се замисли върху това за миг или два, след което кимна бавно.

- Повече се страхувам от стария си господар, но да, страхувам се и от

Мюзет.

- Тя плаши всички - каза Ашър.

Деймиън кимна.

- Тя плаши всички.

Облегнах горната част на главата си върху гърдите на Деймиън, като я клатех напред и назад, разбърквах косата си, но не ме интересуваше.

- По дяволите, само ако ме оставите да я убия, сега, това ще спести толкова проблеми.

Права съм, знам, че съм права.

Деймиън повдигна лицето ми, така че се наложи да срещна погледа му.

- Ако убиеш Мюзет, Бел-Морт ще унищожи Жан-Клод.

- А ако Мюзет извърши нещо наистина ужасно?

Деймиън погледна зад мен към Ашър. Обърнах се, така че можах да видя как двамата разменят поглед. Ашър най-накрая проговори:

- Никога не бих искал да ти кажа, че при никакви обстоятелства не можем да убием Мюзет, защото може да настъпи време, когато тя няма да ти остави избор. Не бих те накарал да се поставиш в опасност като се поколебаеш, ако дойде такъв момент. Но смятам, че

Мюзет ще играе политическите игрички много добре и няма да ти даде извинение за такова ужасно нещо.

Въздъхнах.

- Ако не прикачите с белезници Деймиън към Анита тази нощ, тя никога няма да премине през малкото представление на Мюзет - каза Джейсън.

- Не вярвам, че ще бъде нужно - отговори Ашър. - Нали, Анита? Намръщих се.

- Откъде, по дяволите, да знам? Освен това, съвсем скоро ми свършиха белезниците.

Джейсън измъкна един чифт от джоба на якето си.

- Може да вземеш назаем моите.

Намръщих се още повече.

- За какво разнасяш наоколо чифт белезници? - Вдигнах ръка. - Чакай, не искам да знам.

Той ми се ухили.

- Аз съм стриптизьор, Анита, използвам всякакви реквизити.

От една страна, се радвах да разбера, че Джейсън не разнася белезници заради собствения си любовен живот. Но от друга - не бях сигурна, че искам да знам, че белезниците са част от стриптизьорските му реквизити. Що за представления изнасяха тези дни в „Престъпни удоволствия"? Чакайте, всъщност, и на този въпрос не исках отговор. Всички отидохме до задната врата на „Циркът на прокълнатите". Не използвахме белезниците на Джейсън, но в крайна сметка, докато слизах по всички тези стъпала, държах ръката на Деймиън. Имаше увеличаващ се списък с хора, с които бих се чувствала романтично или вълнуващо да им държа ръката. Деймиън не беше в този списък, за голямо съжаление.