Небесносини грехове

36

Три часа по-късно седях във вътрешния офис на полицейското управление, пиех наистина горчиво кафе и чаках някой да ми разреши да говоря със затворниците си. Имах значка и имах правото в спешен случай да оправомощя всеки, който ми се струваше подходящ.

Полицаите бяха довели Боби Лий, Клаудия и другия шофьор за разпит. Но те си бяха тръгнали преди час. Боби Лий се опита да настоява да остане с мен, но адвокатът му му каза че да се прибере след само два часа си е подарък и трябва да го приеме.

Прие, след като аз настоях. Помогна и фактът, че на пода в колата имаше един автомат МП5

„Хеклер и Кох", без да споменаваме около половин дузината по-малки оръжия, четирите ножа, една от тези сгъваемите бухалки. О, и колата, която караха не беше тяхна. Нацупеният тъмнокос пич се оказа бивш военен, така че отпечатъците му ги имаше в системата. Странно, но нямаше криминално досие. Бих заложила почти всичко, че е от лошите момчета. Но ако е такъв, значи бе достатъно добър в това и никога не беше залавян.

Русият не съществуваше, отпечатъците му ги нямаше в нашата система. Заради немския акцент и по мое настояване бяха изпратили и двата комплекта отпечатъци в Интерпол, за да проверят дали момчетата не се издирваха зад граница, но това щеше да отнеме време.

Така че бях оставена да се охлаждам на един много неудобен офис стол, до бюрото на детектив, който явно никога не седеше там. На табелката пишеше „ОБрайън",но доколкото бях видяла през последните три часа, човекът бе просто мит. Не съществуваше детектив О'Брайън, просто слагаха хората пред бюрото му и им обещаваха че ще дойде скоро.

Не бях арестувана, на практика изобщо нямах проблеми. Бях свободна да си тръгна, но не бях свободна да говоря със затворниците без да присъства и някой друг. Устройваше ме, говорих с тях в присъствието на любезните полицаи. Никой от нас не научи нищо друго, освен че и двамата искаха да говорят с адвокатите си. Това бе единственото, което излизаше от устите им, след като им прочетоха правата.

Имаха достатъчно доказателства да ги задържат поне за седемдесет и два часа, но след това го бяхме загазили, освен ако отпечатъците им не се върнеха с валидна заповед за арест.

Отпих друга глътка кафе, направих физиономия и го поставих внимателно на бюрото на невидимия детектив. Мислех че никога няма да попадна на кафе, което да не мога да пия.

Бях сгрешила. Имаше вкус на стари спортни чорапи и беше почти толкова плътно.

Поизправих се и се зачудих дали просто да не си тръгна. Значката ми предпази мен и плъхолаците от затвора и остави двамата лоши в затвора, но това бе горе-долу всичко.

Местните полицаи не бяха щастливи, някой с „федерален" в титлата да се меси в разследването им.

Една жена застана преде мен. Тя беше около метър и седемдесет, носеше черна пола, малко по-дълга от модерното, но пък и удобните й черни обувки, не бяха точно първа мода.

Блузата й беше от тъмно златист плат, изглеждащ като коприна, но вероятно беше нещо по-лесно за почистване. Косата й някога е била тъмно кестенява, но вече бе толкова прошарена със сиво, сребърно и бяло, че изглеждаше като изрусено на кичури. Естествен пънк.

Дълбоки бръчки от смях обграждаха наистина приятна усмивка. Протегна ръката си към мен. Изправих се, за да се здрависам и ръката й стискаше твърдо, силно. Хвърлих поглед към черното сако, провесено на стола на детектив О'Брайън и знаех с кого говоря, дори преди да се представи.

- Съжалявам, че ми отне толкова време да се върна при вас. Имахме тежък ден - покани ме да седна.

Седнах.

- Разбирам ви.

Тя се усмихна, но сега очите й не пасваха на усмивката, сякаш не ми вярваше.

- Аз ще отговарям за този случай, затова искам първо да изясня няколко неща. - Тя постави папката, която носеше върху бюрото, отвори я и изглежда се зачете в някакви бележки.

- Разбира се - казах.

- Не знаете защот тези мъже са ви следвали, така ли?

- Не, не знам.

Тъмните й очи ми отправиха много директен поглед.

- Но почувствахте че е толкова важно, че чак оправомощихте - тя провери записките си - десет цивилни, които да ви помогнат да заловите тези мъже.

Свих рамене и я погледнах с приятен, празен поглед.

- Не ми харесва да ме следват хора, които не познавам.

- Казала сте на офицерите, дошли на място, че заподозрените може да имат незаконни оръжия. Това преди някой да претърси тях или колата. Как разбрахте че имат незаконни оръжия, - последва почти незабележимо колебание преди да добави, -маршал Блейк?

- Инстинкт предполагам.

Топлите й сиви очи внезапно станаха ледени като зимно небе.

- Прекратете глупостите и просто ми кажете какво знаете.

Погледнах я с широко разтворени очи.

- Казах на колегите ви офицери всичко, което знам, детектив О'Брайън, честно.

Тя ме погледна с такова изпепеляващо презрение, че трябваше да се свия и да си призная всичко, което знаех. Проблемът беше че нямах нищо за признаване. Нищичко.

Опитах с честност.

- Детектив О'Брайън, кълна се че едва днес на магистралата, забелязах че имам опашка.

След това забелязах същите двама мъже отвън в различна кола. Докато не ги забелязах втория път, бях склонна да мисля че съм параноична. Но щом бях сигурна че ме следват, исках да спрат да го правят, и освен това исках да знам защо са започнали да ме следят - свих рамене. - Това е цялата истина. Иска ми се да знаех нещо, което да прикрия от вас, но в този случай съм толкова на тъмно, колкото сте и вие.

Тя затвори рязко папката и я плясна остро в бюрото, сякаш да подреди документите в нея, но изглеждаше повече като автоматично или може би раздразнено движение.

- Не се опитвайте да ми примигвате с дългите си мигли, госпожице Блейк, на мен не ми действа.

Да примигвам с мигли? Аз?

- Да не би да ме обвинявате че се опитвам да използвам женски хитрини върху вас, детектив?

Това почти я накара да се усмихне, но тя го преодоля.

- Не точно, но съм виждала жени като вас, толкова дребни, толкова сладки, само правите тази невинна физиономия и мъжете ще се избият да ви повярват.

Загледах я за секунда да видя дали се шегува, но изглеждаше сериозна.

- Каквато и томахавка да размахвате, намерете нечия чужда глава да я забиете. Дойдох и ви казах само истина. Помогнах да разкарате от улицата двама мъже, които носеха оръжия заредени с пробиващи бронежилетки „убийци на полицаи". Но вие не изглеждате никак признателна.

Очите й станаха ледени.

- Свободна сте да си тръгнете, когато поискате, госпожице Блейк.

Изправих се после й се усмихнах отвисоко, знаейки че очите ми са толкова студени и недружелюбни, колкото и нейните.

- Много ви благодаря, госпожице О'Брайън - наблегнах на „госпожице".

- За вас съм детектив О'Брайън - поправи ме тя, както бях сигурна че ще направи.

- Тогава за вас съм маршал Блейк, детектив О'Брайън.

- Аз си спечелих правото да бъда наричана детектив, Блейк, не ми дадоха чина служебно.

Може да имате значка, но това не ви прави полицай.

Исусе, тя ревнуваше. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. До никъде нямаше да стигна, ако продължах да вдигам летвата и да се карам с нея. Затова спрях. Точка за мен.

- Може да не съм същия тип полицай, но съм надлежно назначен федерален шериф.

- Можете да се намесвате във всеки случай, засягащ свръхестествено. Този не е такъв. - Тя се втренчи в мен със спокойо лице, но все още показващо следи от гняв. -

Така че приятен ден.

Премигнах и преброих бавно до десет.

Влезе друг детектив. Той имаше къса къдрава руса коса, лунички и голяма усмивка. Ако беше само малко по-отскоро при цивилните полицаи, щеше да проскърцва докато върви.

- Джеймс каза, че сме хванали някакъв международен супер шпионин, истина ли е?

Някакъв израз прекоси лицето на О'Брайън, като от болка. Почти можеше да я чуеш как си мисли „По дяволите".

Ухилих се на другия детектив.

- От Интерпол пристигна голям улов, а?

Той закима ентусиазирано.

- Германеца се издирва къде ли не - индустриален шпионаж, заподозрян в тероризъм ...

О'Брайън го отряза:

- Махай се, детектив Уебстър, махай ми се от главата и върви по дяволите. Усмивката му повехна.

- Да не направих нещо грешно? Искам да кажа маршалът ги доведе и аз мислех ....

- Махай се оттук веднага - каза О'Брайън и ръмженето в гласа й можеше да накара дори и върколак да се гордее.

Детектив Уебстър се отдалечи без да ккаже друга дума. Изглеждаше притеснен и сигурно имаше защо. Можех да се хвана на бас, че О'Брайън беше злопаметна до гроб и гледаше всеки да си плати.

Тя ме погледна, но гневът в погледа й не беше само към мен. Може би беше заради всички години, през които е била единствената жена в службата, може би самата работа я дразнеше или може би винаги си е била сърдитка. Не знаех и не ме интересуваше.

- Залавянето на международен терорист тези дни, може да оправи кариерата на човек - казах, леко разговорно, без да гледам точно към нея.

Изразът на омараза в очите й, ме накара да трепна.

- Знаеш че ще е така.

Поклатих глава.

- О'Брайън, аз нямам кариера в полицията. Нямам кариера дори и при федералните. Аз съм екзекутор на вампири и помагам при случаи, в които участват чудовища.

Да имам значка е толкова нова идея, че още се спори, дали ще имаме ранг на федерални маршали и дали изобщо ще можем да се изкачваме в йерархията. Аз не съм заплаха за повишението ти.

Овациите по този случай няма да помогнат с нищо на кариерата ми. Така че - обслужвай се.

Очите й омекнаха от омраза към недоверие.

- Какво ще спечелиш ти?

Поклатих глава.

- Още ли не схващаш, О'Брайън? Какво каза Уебстър - международен шпионин, индустриален шпионаж, заподозрян в тероризъм и това е само началото на списъка.

- И какво? - попита тя, с ръце притискащи папката върху бюрото, все едно я пазеше от мен, сякаш щях да я грабна и да хукна да бягам с нея.

- Той ме следеше, О'Брайън, защо? Никога не съм излизала от страната. Какво иска един международен престъпник като него от мен?

Тя се намръщи леко.

- Наистина не знаеш защо те следваха, нали?

Поклатих глава.

- Не. А ти били искала някой като него да те следва наоколо?

- Не - каза тя и гласът й беше омекнал, несигурен. - Не, не бих искала. -Вдигна поглед към мен, погледът й бе твърд, но не колкото преди. Не се извини, но ми подаде папаката. - Ако наистина не знаете защо ви следят, тогава е редно да знаете колко лош мъж сте си изровили ... маршал Блейк.

Усмихнах се.

- Благодаря, детектив О'Брайън.

Тя не отговори на усмивката ми, но изпрати детектив Уебстър за ново кафе и за двете ни.

Освен това му каза да свари прясно преди да го сипе в чашите. Започвах все повече да харесвам детектив О'Брайън.