Небесносини грехове

37

Той се казваше Леополд Валтер Хайнрих. Германец. Беше заподозрян в почти всяко сериозно престъпление, за което се сетите. И под „сериозно" имам предвид „не незначително". Не крадеше чанти, не беше измамник на дребно. Подозираха го в сътрудничество с терористични организации по цял свят, най-вече с тези с арийски уклон. Не че никога не е приемал пари от хора, чиято цел беше да предпазят света от фанатици, но явно предпочиташе да работи с последните. Свързваха го с шпионаж, помагащ на бледолики или да останат на власт, или да придобият власт над хора, които не са толкова бледолики.

Досието съдържаше списък на познати съучастници, със снимки на някои от тях. Част от снимките бяха като от полицейски архив, но повечето бяха с лошото качество на правени по време на наблюдение. Лица в профил, лица, уловени докато се хвърлят към автомобили, във и извън сгради в далечни страни. Сякаш мъжете знаеха, че ги снимат, или се страхуваха, че това ще стане. Имаше две лица, към които непрекъснато се връщах, на двама мъже, единият бе в профил и носеше шапка, а другият беше с неясна физиономия, която се взираше право в обектива.

О'Брайън застана до мен и се загледа надолу към двете снимки , които бях поставила една до друга на края на бюрото й.

- Разпознаваш ли ги?

- Не съм сигурна. - Докоснах ръба на снимките, като че това щеше да ги направи поистински, да ги накара да издадат тайните си.

- Непрекъснато се връщаш към тях - отбеляза тя.

- Знам, не е защото ги познавам. По-скоро съм ги виждала някъде. Някъде наскоро. Не мога да определя къде, но знам, че съм виждала тях, или двама, които много приличат на тях. -

Взирах се надолу към неясните снимки, в сиво, бяло и черно, съставени от малки точки, сякаш факсът беше копие, направено от копие, което също е било копие.

Кой знае оригиналът откъде е дошъл?

О'Брайън явно разбра за какво мисля , защото отвърна :

- Работиш с факс от лошо направена снимка по време на наблюдение. Ще бъдеш късметлийка, ако познаеш собствената си майка на такава снимка.

Кимнах и взех тази, на която беше изобразен мъжът с голямата тъмна коса. Точно щеше да влезе в кола. Зад него имаше по-стара сграда, която не ми говореше нищо, не бях студентка по архитектура. Мъжът гледаше надолу като че внимаваше с бордюра, така че не можех да го видя напълно отпред.

- Може би, ако го видя сниман отпред. Изпратили ли са ни всичко, с което разполагат?

- Изпратили са ми всичко, или поне така твърдят. - Изражението на лицето й говореше, че не е много убедена, че вярва в това, но трябва да действа сякаш вярва. -Бяха доста разтревожени, че в щатите може да има още от приятелите на Хайнрих. Ще раздадем копия от снимките на патрулните коли, с нареждания да следят и да докладват, но да не арестуват.

- Смяташ, че са чак толкова опасни? - попитах.

Тя ме изгледа многозначително.

- Прочете досието на Хайнрих, какво мислиш?

Свих рамене.

- Да, звучеше опасен. - Отново се върнах към списъка на познатите съучастници. - Нито един от тези не ми говори нищо. - Затворих папката и я поставих зад двете снимки. Този път взех тази, на която беше мъжът със светлата коса. На снимката косата му изглеждаше бяла. Бяла или много, много светло руса. Не можех да преценя височината му, защото отзад нямаше много фон. Снимката беше в анфас, отблизо, виждаше се само горната част на тялото му. Беше се навел над маса и говореше. Тази снимка беше по-добра, с повече подробности, но пак не можех да се сетя откъде го познавам.

- Снимката с един от онези скрити шпионски апарати ли е правена?

- Защо питаш?

Преместих снимката, така че тя да може да я види директно.

- Първо, ъгълът на заснемане е странен, нагоре, сякаш апаратът е ниско, някъде на нивото на бедрото. Обикновено човек не снима от бедрото си. Второ, той говори, но не гледа към фотоапарата, прекалено естествено е. Обзалагам се на голяма сума, че не знае, че го снимат.

- Възможно е да си права. - Тя взе снимката от мен и я огледа, като я обърна леко, за подобра видимост. - Какво значение има как е направена? - Погледът й беше станал остър и студен, добър поглед на ченге, подозрителен, искащ да разбере това, което знаех аз.

- Виж, наблюдавах ви как разпитвате Хайнрих и приятеля му. Звучаха като развален грамофон. Може да ги задържите за 72 часа, но през цялото време могат да не казват нищо.

- Да - съгласи се тя.

- Можем да хвърляме въдица напосоки. Кажете на Хайнрих, че приятелите му трябва наистина да внимават. Не може да се определи къде са правени снимките. Русокосият е в някаква стая.

О'Брайън поклати глава .

- Не, не разполагаме с достатъчно информация, за да хвърляме въдицата, все още не.

- Ако се сетя къде съм виждала тези типове, бихме могли - отвърнах.

Тя ме погледна, сякаш най-накрая бях извършила нещо интересно.

- Бихме могли - гласът й бе предпазлив.

- Дори да не се сетя къде съм ги виждала, ако стане прекалено близо до 72 часа, не можем ли да опитаме с блъф?

- Защо? - попита тя.

Скръстих ръце върху ребрата си и се преборих с желанието да се прегърна.

- Искам да знам защо това леке ме преследва. Честно казано, ако той не преследваше конкретно мен, щях да съм по-притеснена за Сейнт Луис като цяло.

Тя се намръщи.

- Защо?

- Ако Хайнрих и екипът му бяха дошли заради града, тогава бих казала, че трябва да се тревожим за тероризъм. Вероятно нещо с расистка насока. - Докоснах папката без да я отварям. - Макар че, според слуховете, той е работил няколко пъти за цветнокожи. Чудя се как го е обяснил пред белите си расистски приятелчета?

- Може би е най-обикновен наемник - предположи О МБр. а-й ън оже би фактът, че е работил за привърженици на идеята за господство на белите, е съвпадение.

Те просто са били хората с пари, когато той е имал нужда от пари.

Вдигнах поглед към нея.

- Вярваш ли на това?

- Не - отговори тя и се усмихна. - Разсъждаваш повече като ченге, отколкото предполагах,

Блейк. Това ти го признавам.

- Мерси. - Приех това като комплимент, какъвто беше.

- Не, ако нещо изглежда като патица, плува като патица, квака като патица, то значи е патица, а според досието му той е привърженик на теорията за превъзходството на белите, който не е над идеята да взима пари от същите хора, които иска да унищожи. Той е расист, не фанатик.

Кимнах.

- Мисля, че си права.

Тя сведе поглед към мен за секунда или две, след което кимна, като че беше взела някакво решение.

- Ако краят на седемдесетте и два часа наближи, може да дойдеш и ще хвърлим въдицата, но мисля, че ни трябва по-добра стръв от няколко снимки с лошо качество. Кимнах.

- Съгласна съм. Ще направя всичко възможно да измисля нещо повече, преди да предизвикаме лъва в собствената му бърлога.

- Да предизвикаме лъва в собствената му бърлога? - тя поклати глава. -Какви книги четеш?* (*На англ. фразата е „to beard the lion in his den", което е идиом и означава да предизвикаш някого на негова територия, но същевременно има издадена книга с много подобно заглавие

„How to beard a lion in his own den" на автора Р. Б. Томас)

Поклатих глава.

- Имам приятели, които ми четат, ако няма картинки, почти не мога да схвана за какво става въпрос.

Тя ми отправи още един от онези погледи - наполовина възмущение, наполовина опит да не се засмее.

- Съмнявам се, Блейк, много се съмнявам в това.

Всъщност, Майка, Натаниел и аз се редувахме вечер да четем на глас един на друг. Майка беше шокиран, че нито аз, нито Натаниел сме чели оригиналния „Питър

Пан", така че започнахме с това. След това открих, че Майка никога не беше чел „Паяжината на Шарлот".

Натаниел беше прочел книгата като дете, но никой не му я бе чел на глас. Всъщност, той не помнеше някой да му е чел каквото и да било на глас, докато е бил дете.

Това беше всичко, което каза, че никой не му е чел на глас, докато е бил малък, но това късче информация говореше много. Така че се редувахме да четем един на друг, ритуал преди лягане, който беше повече домашен и странното е, че бе по-интимен, отколкото секса, или храненето на ardeur. Човек не чете гласно любимите си детски приказки на хора, с които се чука, а на хора, които обича. Ето я пак тази дума, „любов". Започвах да си мисля, че не знам какво означава.

- Блейк, Блейк, тук ли си?

Примигах към О'Брайън осъзнах , че ми е говорила , но не я бях чула .

- Съжалявам, наистина, май се бях замислила прекалено дълбоко.

- За каквото и да мислеше, не изглеждаше прекалено щастлива.

Какво се очакваше да отговоря, една част беше хубава, друга не беше, като повечето от личния ми живот. На глас изрекох:

- Съжалявам, да бъда следена от някой като Хайнрих ме накара да се изнервя малко.

- Не изглеждаше изплашена, Блейк, изглеждаше замислена прекалено дълбоко.

- И преди са ме преследвали наемни убийци, но не терористи, които са специализирали в политиката. В това, което правя, няма нищо политическо. - В момента, в който изрекох тези думи, осъзнах, че греша. Имаше два типа политика, в които бях дълбоко замесена - на превръщачите и на вампирите. Мамка му, да не би Бел да го е наела? Не, това не звучеше правилно. Бях се докоснала до съзнанието й прекалено интимно, тя все още вярваше, че може да ме притежава. Не би унищожила това, което мислеше, че може да притежава, или да използва.

Ричард все още се опитваше да се измъкне от политическата бъркотия, в която беше превърнал глутницата си, когато се опита да ги превърне в истинска демокрация. Нали знаете - по един глас на човек. Беше се получило толкова зле, защото той бе забравил да запази правото си на президентско вето. Беше Улфрик, вълчият крал, но унищожи длъжността на Улфрик, а все още не беше изградил наново уважението и силата, от които се нуждаеше. Помагах му да го направи, но някои от глутницата виждаха в намесата ми поредния знак за слабост. По дяволите, и Ричард мислеше така.

Но, доколкото знаех, никой не се опитваше да превзема глутницата на Ричард. Съседните глутници се държаха на разстояние, докато бъркотията не се уталожеше. С изключение на Силви, нямаше друг, достоен да отправи предизвикателство, а тя се въздържаше, защото го харесваше и не искаше да й се налага да го убива. Ако Ричард не се страхуваше от това, което Силви би могла да направи като Улфрик, можеше да й отстъпи мястото, но тя бе признала, че първата заповед, която ще издаде, ще бъде да нареди да убият всички, заподозрени в нелоялност. Това би могло да означава дузина или две. Ричард нямаше желание това да се случи. Но Силви би дошла директно при мен, ако имаше проблем.

Така че...

Вдигнах поглед към О'Брайън тя ме наблюдаваше и се опитваше да ме разгадае. Нямах представа какво е видяла, докато различните мисли танцуваха върху лицето ми. Днес определено не бях в най-добрата си форма.

- Говорй ми, Брейк - каза тя.

Реших да споделя половината истина, което бе по-добре от нищо.

- Размишлявах, че има един тип политика, в която участвам.

- И той е...?

- Вампири. Свързана съм тясно с Господаря на града на Сейнт Луис. Не смятам, че Хайнрих съзнателно ще работи за вампири, но е възможно да не е наясно. Повечето хора ползват посредници при тази работа, така че никой никога не вижда лица.

- Защо някакъв вампир ще иска да те убие само защото излизаш с Господаря на града?

Свих рамене.

- Последният път, когато някой се опита да ме убие, беше горе-долу поради тази причина.

Мислеха, че това ще отслаби... Господаря, ще наруши концентрацията му. Тя се наведе през ръба на бюрото си, а ръцете й бяха скръстени върху корема.

- Наистина ли мислиш, че това е причината?

Намръщих се и поклатих глава.

- Не знам. Не смятам така, но това е единствената политика, за която се сещам.

- Ще сложа бележка в досието, ще предам нагоре по йерархията - изрече тя.

- Можем да ти предложим полицейска закрила.

- Имате допълнителен бюджет за това?

Тя се усмихна, но не изглеждаше щастлива.

- В досието на Хайнрих пише „терорист". Повярвай ми, точно сега, с думата с „т" на хоризонта, бих могла да организирам тежката артилерия.

- Или трябва да се каже мъжката артилерия? - се почудих с безизразно лице, докато я гледах директно в очите.

Тя изсумтя.

- О, моля те, не съм чак толкова политически коректна, а не смятам, че ти също си такава.

- Съжалявам, не можах да устоя.

- Освен това си работила достатъчно дълго с полицията, за да си наясно, че обикновено става въпрос за мъжка артилерия.

- Прекалено вярно - съгласих се.

- Какво ще кажеш за полицейски ескорт или някакво наблюдение?

- Нека да помисля - обещах.

Тя се отблъсна от бюрото си. Не че се извисяваше над мен, но беше висока.

- Защо не ни позволяваш да те предпазим, госпожице Блейк?

- Мога ли да получа копие от доклада?

Тя се усмихна, но усмивката не изглеждаше приятно.

- Подай молба по каналния ред, сигурна съм, че ще получиш такова след ден или два.

- Не мога ли просто да го копирам?

- Не - отказа тя.

- Защо не?

- Защото не приемаш полицейската закрила, което означава, че криеш нещо.

- Може би, но ако ми дадеш копия от снимките, може да ги идентифицирам.

- Как?

Свих рамене.

- Имам някои връзки.

- Според теб, връзките ти разполагат с по-добри сведения от правителството?

- Нека да кажем, че съм наясно с мотивите и приоритетите на връзките ми.

Не мога да кажа същото за всеки отрасъл на правителството ми.

Загледахме се една в друга в продължение на няколко удара на сърцето.

- Няма да се опитвам да споря по този въпрос с теб.

- Добре, сега мога ли да получа копие поне на снимките?

- Не. - И това звучеше окончателно.

- Държиш се детински - заявих.

Тя се усмихна, но това беше повече като оголване на зъбите, приятелско изръмжаване.

- А ти криеш нещо. Ако това се обърне срещу нас и прецака разследването, ще поискам значката ти.

Почудих се дали да не отвърна с „опитай и да видим колко далеч ще успееш да стигнеш", но си замълчах. Имах значка от скоро и не бях сигурна какво можех да загубя и какво - не.

Вероятно не трябваше да се вглеждам в такива подробности.

- Не знам достатъчно относно причината, поради която Хайнрих ме следи, за да крия каквото и да било, О'Брайън .

- Така твърдиш ти.

Въздъхнах и се изправих.

- Хубаво.

- Приятен ден, Блейк. Говорй с връзките си и виж докъде ще доведе това. Аз ще се придържам към правителството и Интерпол. - Тя присви рамене преувеличено. - Наречи ме старомодна.

- Както решиш - казах.

- Просто си тръгвай - изрече тя.

Тръгнах си.