Небесносини грехове

32

Накрая се озовахме в спалнята, но не за да се забавляваме. Бях се изсушила и бях облякла допълнителните дрехи, които държах в Цирка. Но се наложи да обуя отново мокрите обувки.

Кръстът пак лежеше безопасно под ризата. След като го прибрах под дрехата, престана да свети, но продължаваше да излъчва пулсираща топлина.

Жан-Клод беше завързал синята хавлия около кръста си и тя се спускаше почти до глезените му. Бе увил косата си с по-малка хавлия и синият цвят на плата подчертаваше синьото на очите му. Докато гледах лицето му, без цялата коса, ми приличаше повече на момче. Скулите бяха тези, които спасяваха лицето му от това да изглежда крайно женствено. Продължаваше да бъде хубав, но без този черен воал от коса, бе на милиметър от красив.

Ашър продължаваше да е облечен с нищо друго, освен със засъхнала кръв и с водопада от собствената си коса. Обикаляше стаята с големи крачки като уловен в клетка звяр.

Жан-Клод седеше на ръба на леглото, а сините чаршафи още бяха изцапани с кръв и други течности. Изглеждаше обезсърчен.

Стоях колкото може по-далеч от тях и стисках ръце през корема си. Бях оставила презраменния си кобур, така че да не докосвам оръжието си докато споря. Надявах се да смекча враждебността, не да я увеличавам.

Жан-Клод беше покрил лицето си с длани, виждаше се само бледа кожа и син плат, и бе заобиколен от хавлии и чаршафи.

- Защо го направи, mon ami?! Ако се беше държал прилично, сега щяхме да сме заедно така, както е писано.

Не бях сигурна, че ми харесва убедеността на Жан-Клод в мен, но не можех да споря без да излъжа, така че си замълчах. Да си затварям проклетата уста рядко беше лош избор от моя страна.

Ашър спря да обикаля и отвърна:

- Анита усети как се храня. Тя бе наясно, че мога напълно да подчиня съзнанието й. Не ми забрани да го правя. Каза да я взема, да се храня от нея, така и направих. Действах така, както тя ми каза и тя знаеше как бих го направил, защото веднъж вече ме е хранила.

Жан-Клод повдигна лице от дланите си като удавник, който се надига, за да поеме въздух.

- Знам, че си се хранил от Анита, когато си умирал в Тенеси.

- Тя ме спаси - отвърна Ашър. Беше се приближил до ръба на голямото легло с балдахин.

Наблюдавах двамата как са обградени от сините завивки, където съвсем наскоро се бяхме забавлявали прекрасно. Стоях права и желаех и двамата, вкопчих ръцете си в себе си, сякаш ако се държах здраво за нещо, щях да попреча на желанието.

- Oui, тя те е спасила, но в онзи момент ти не си подчинил напълно съзнанието й, защото щях да усетя докосването ти върху съзнанието и сърцето й, а то не бе там.

- Опитах да подчиня съзнанието й, защото ми се струваше, че всеки вампир, който пие кръв от нея, по някакъв начин се оказва под нейно влияние, под влиянието на силата й. Сякаш когато един вампир се храни от нея, тя е тази, която го контролира, а не обратното.

Останах на мястото си, но не можех да подмина тези думи.

- Повярвай ми, Ашър, не се получава така. Хапали са ме вампири и са ме подчинявали.

Той ме погледна с невероятно бледите си очи.

- Но преди колко време е било това? Мисля, че оттогава силите ти са се увеличили.

Погледът ми продължаваше да се спуска надолу по тялото му, по следите от кръв върху тази бледа, леко златиста кожа. Затворих очи, защото имах нужда да престана да виждам мъжете, за да отговоря.

- Имаше ли чувството, че трябва да правиш това, което съм казала?

Той се поколеба и аз се преборих с желанието да го погледна, да го наблюдавам докато размишлява.

- Не. -Гласът му бе тих.

Поех дълбоко въздух, изпуснах го бавно, отворих очи и се помъчих с всички сили да остана с вперен поглед в лицето на Ашър и в нищо друго.

- Виждаш ли, не си подвластен на силата ми или нещо подобно.

Той се намръщи леко.

- В такъв случай ти ли си под влияние на моята сила?

- Не мога да спра да наблюдавам двама ви. Не мога да спра да размишлявам върху това, което сторихме, върху това, което тепърва можем да сторим.

Той се изсмя сурово, и ме заболя да го чуя, като че смехът ме беше ударил по кожата.

- Как би могла да не мислиш за нас, след като стоим пред теб по този начин?

- О, въобще не си арогантен - заявих и обвих ръцете си около мен, сякаш това бе последното безопасно място където да се намират.

- Анита, и аз мисля за теб. Бледите очертания на гърба ти, извивките на бедрата ти, издутината на дупето ти под мен. Усещането докато се търках в меката топлина на кожата ти.

- Стоп - казах и се наложи да се извърна, защото се изчервявах и внезапно ми бе станало трудно да дишм.

- Защо да спирам? Всички мислим за това.

- Ma petite не обича да й се напомня за удоволствието.

- Mon Dieu*, защо?

(*френски - „Боже мой")

Погледнах навреме, за да видя, че Жан-Клод повдига рамене по онзи начин, който означаваше всичко и нищо. Обикновено правеше движението грациозно, но днес изглеждаше уморено.

- Анита - подкани ме Ашър.

Погледнах го, но този път можех да го гледам в очите, само че взирането в тези невероятни очи не бе много по-безопасно от взирането в това невероятно тяло.

- Ти ми заяви, че ме желаеш в себе си, доколкото помня. И когато оголих шията ти, ти изрече: „Да, Ашър, да!".

- Помня какво съм казала.

- В такъв случай как е възможно да си ми ядосана за това, че направих каквото поиска? - Той направи три големи крачки към мен и аз се дръпнах. Движението го накара да спре. - Как може да ме виниш за това?

- Не знам, но е така. Нечестно е, или може би не точно нечестно, не знам, но те обвинявам.

Тогава Жан-Клод проговори, а гласът му беше като въздишка на вятъра пред самотна врата.

- Само ако се беше въздържал, mon ami, сега дори можехме да сме заедно в банята.

- Не съм сигурна за това - възразих. Гласът ми прозвуча ядосано и бях доволна.

Жан-Клод ме погледна с тези синьо-черни очи.

- Да не би да твърдиш, че би могла да откажеш такъв дар, след като веднъж вече си го опитала?

Този път не се изчервих, а пребледнях.

- Е, сега вече е спорно, нали, защото той измами. - Посочих към Ашър за подраматичен ефект.

Той ме зяпна с отворена уста.

- Как така съм измамил?

Жан-Клод отново държеше главата си с ръце.

- Ma petite не разрешава върху нея да бъдат използвани вампирски номера. Гласът му се приглушен, но необяснимо ясен.

Ашър местеше поглед между нас.

- Никога?

Жан-Клод отговори без да мърда, а главата му все още бе върху ръцете му.

- В повечето случаи, oui.

- Значи тя никога не те е усещала така, както е писано да бъдеш усещан -отвърна Ашър, а в гласа му имаше меко удивление.

- Това е нейн избор - обясни Жан-Клод и вдигна бавно лицето си, така че да мога да срещна този син поглед, в който имаше нещо подобно на гняв.

Не разбирах целия разговор и не бях убедена, че искам, така че го игнорирах.

Винаги съм била дяволски добра в игнорирането на това, което ме кара да се чувствам неудобно.

- Мисълта ми е, че Ашър използва вампирски номера върху мен. Направил е нещо, което да замъглява начина, по който разсъждавам относно него. Сега няма да знам, никога няма да знам, дали това, което усещам е истинско или е номер. - Ето, сега усещах морално превъзходство, поне по отношение на този въпрос.

Жан-Клод направи жест с ръце, сякаш, за да каже „Виждаш ли, казах ти!". Физиономията на Ашър започна да губи гнева си и да придобива тази безизразност, в която и двамата ги биваше толкова много.

- Значи е било просто лъжа.

Погледнах ги.

- Кое е било лъжа?

- Че искаш да бъда с теб и Жан-Клод.

Намръщих се.

- Не, не беше лъжа. Наистина го мислех.

- В такъв случай този гаф не променя нищо - заяви той.

- Ти си игра със съзнанието ми. Не мисля, че това е просто гаф. Смятам, че е дяволски сериозно. - Ръцете ми бяха върху бедрата, по-добре отколкото да ги притискам към себе си, за да си попреча да докосвам когото и да било. Прегърнах гнева, защото той ги караше да изглеждат по-малко красиви. Разбира се, той караше и всичко останало да изглежда по-малко красиво.

- Значи наистина си излъгала - констатира Ашър, а лицето му беше почти неразгадаемо.

Мразех да го виждам как се затваря в себе си така, но не знаех какво да направя, за да го спра.

- Мамка му, не, не съм излъгала. Ти си този, който промени правилата, Ашър, не аз.

- Нищо не съм променял. Ти каза, че ще бъдем заедно. Ти ми предложи леглото си. Ти ме умоляваше да бъда вътре в теб. Жан-Клод заяви, че сладкото ти дупе не трябва да бъде докосвано, а дълбокото удоволствие на тялото ти бе пълно, така че къде се предполагаше да отида?

Опитах се да не се изчервявам, но се провалих.

- Това беше заради ardeur и ти го знаеш.

Той започна да отстъпва назад, докато не опря в ръба на леглото и почти се свлече върху сините чаршафи, улавяйки се за подпорите, за да не се плъзне от коприната.

Лицето му бе невъзмутимо, но останалата част от него се държеше сякаш съм го ударила и разбрах, че съм изрекла погрешните думи.

- Преди казах, че след като ardeur утихне, ще намериш начин да ме отхвърлиш, да отхвърлиш това, - и той махна към стоящия в далечния край на леглото Жан-

Клод и към самото легло, - и ти направи точно това, което предрекох, че ще извършиш. -Стана от леглото, вкопчвайки се в дървените подпори за миг, като че не беше сигурен дали краката му ще го издържат. Направи една колеблива крачка настрани от леглото, почти залитайки, последвана от още една, и от още една... Всяка стъпка бе по-стабилна от предишната.

Отиваше към вратата.

- Чакай малко, не може просто да си излезеш - спрях го.

Той престана да върви, но не се обърна, докато отговаряше, и така ясно се видя идеалата задна част на тялото му.

- Не мога да напусна преди Мюзет да си замине. Няма да й дам извинение да ме върне заедно с нея обратно в двора. Ако не принадлежа на никого, тя ще го направи, а аз няма да имам основания да й откажа. - Той потри рамене си с длани, сякаш му бе студено.

- След като

Мюзет се махне, ще помоля за друг Господар на града. Има такива, които ще ме приберат.

Тръгнах към него.

- Не, трябва да ми дадеш малко време да помисля върху това, което направи.

Не е честно да си тръгнеш просто така - бях почти до него, когато се обърна рязко и гневът, изписан на лицето му, ме спря сякаш се ударих в стена.

- Честно! Какво му е честното да ти предложат всичко, което някога си искал и си мислил че няма да имаш никога повече, само за да бъде измъкнато от ръката ти? Да ти го измъкнат, защото си направил точно това, което ти е казано, че можеш да направиш, каквото е поискано да направиш. - Не крещеше, но гневът изпълваше гласа му, така че всяка дума, хвърлен в лицето ми, беше като нагорещен до червено ръжен. Не знаех какво да кажа срещу толкова гняв.

- Няма, не мога да остана и да ви гледам, теб и Жан-Клод. Предпочитам да не виждам и двама ви, отколкото да бъда толкова близо, но лишен от леглото ви, прегръдките ви, обичта ви - покри лицето си с ръце и нададе тих вик. - Да си с нас като наша любима, означава да си прелъстена от силите ни - свали длани от лицето си и ми позволи да видя очите му, потопени в синьо, гневът му компенсиращ липсата на кръв. -Никога не съм си и представял, че Жан-Клод не го е направил досега - погледна към другия мъж, който все още седеше на ръба на леглото. - Как си успял да си с нея от толкова отдавна и да устоиш на изкушението?

- Тя е абсолютно категорично против такива неща - каза Жан-Клод. - Ти поне получи доброволно предложената й кръв, аз никога не съм бил благословен така. Ашър се намръщи, но изражението не стоеше добре на лицето му, сякаш се мръщеше ангел.

- Това все ще ме изумява, въпреки че ми е известно. Но тя те е дарила с магията си, а аз вече никога няма да я получа.

Всичко това се случваше прекалено бързо за мен.

- Жан-Клод разбира правилата и двамата живеем според тях. - Разбира се, бях почти готова да променя правилата, но не мислех че Ашър трябва да го чува точно сега. Ашър поклати глава, карайки блестящата в злато грива да се плъзне по раменете му.

- Дори и да разбирах правилата, Анита, не мога да им се подчинявам. Това ме накара да се намръщя.

- Какво имаш предвид?

- Анита, ние не сме хора, независимо колко много се преструват някои от нас.

Но не всичко от това, което сме е лошо. Ти си навлязла в нашия свят, но си отказваш найхубавото, което можем да ти дадем, докато виждаш само най-лошото. Но найужасното е, че отказваш на Жан-Клод най-хубавото от неговия свят.

- Какво трябва да означава това?

- Той се е обрекъл само на теб, но не получава пълно задоволство нито с теб, нито с някой друг. - Направи знак, който не разбрах. - Виждам този поглед на лицето ти, Анита, този американски поглед. Сексът не е самото проникване или дори самият оргазъм и това важи с особена сила за нас.

- Защо, защото сте французи ли?

Погледна ме толкова сериозно, че опитът за шега заседна в гърдите ми като ледена буца.

- Ние сме вампири, Анита. Нещо повече, вампири-повелители от линията на Бел Морте.

Можем да ти покажем удоволствие, каквото никой друг не може, но и можем да получим удоволствие, така както никой друг не може да го получи. Като се е съгласил да се ограничи, Жан-Клод си е отказал голяма част от това, което прави съществуването ни поносимо и дори приятно.

Погледнах Жан-Клод.

- Колко си се ограничавал?

Той не искаше да срещне погледа ми.

- Колко, Жан-Клод?

- Аз не мога да предизвиквам безпаметно удоволствие с ухапването си като Ашър. Не мога да покоря ума ти напълно, както го може той - все още не искаше да ме погледне.

- Не това попитах.

Той въздъхна.

- Има неща, които мога да направя и които не си виждала. Опитвах се да следвам желанията ти по всеки начин.

- А аз няма да го направя - каза Ашър.

И двамата го погледнахме.

- Анита винаги ще си намери някаква причина, за да не приеме открито и двама ни. Тя не може да позволи на единствения си вампирски любовник да бъде истински вампир. Как ще успее да понесе откритото докосване на двама от тях.

- Ашър - казах, но не знаех как да продължа, знаех само че гърдите ме болят и ми беше трудно да дишам.

- Не, ти винаги ще намериш нещо в мъжете си, което не е достатъчно добро, не е достатъчно чисто. Идваш при нас заради нужда, дори заради любов, но никога не е достатъчно. Няма да ни позволиш да сме достатъно истински дори и заради нас - той отново разтърси глава в бъркотия от блясък, която разчупи светлината като златни огледала. - Сърцето ми е твърде чупливо да играя тези игри, Анита.

Обичам те, но не мога да живея, какво остава да обичам по този начин.

- Не ми даваш дори и час да смеля, че използва вампирските си сили над мен.

Той сложи по една ръка на двете ми рамена и тежестта на дланите му накара кожата ми да се затопли.

- Ако не е това, ще е нещо друго. Наблюдавах те с Ричард, Жан-Клоди и сега с Майка. Майка си пробива път през твоя лабиринт като просто се съгласява с всичко, което поискаш. Жан-

Клод завоюва мястото си на ръба на лабиринта ти като си отказва невероятно удоволствие. Ричард не би преминал през твоя лабиринт, защото си има свой собствен, а в една връзка, в един момент само единият партньор може да е толкова объркващ. Някой трябва да прави компромисите, а нито ти, нито Ричард бихте направили достатъчно компромиси.

Пусна ме и липсата на ръцете му почти ме накара да залитна, сякаш ми бе отнел заслона и бях останала беззащитна пред бурята.

Тръгна заднешком към вратата.

- Мислех че ще направя всичко, за да съм с Жан-Клод и новия му слуга. Мислех че ще направя всичко, за да съм пак в безопасността на прегръдките на двама човека, които ме обичат. Но сега разбирам, че любовта ти винаги има условия, че независимо колко са добри намеренията ти, винаги нещо те спира, Анита. Нещо не ти позволява да се отдадеш напълно на момента, на това блестящо нещо наречено любов. Така спираш себе си, но спираш и тези които те обичат. Не мога да живея имайки любовта ти в един момент и отритнат в следващия. Не мога да живея наказан за това, което не мога да променя.

- Това не е наказание - казах и гласът ми звучеше странно, задушен.

Той се усмихна тъжно и преметна косата си пред белязаната част от лицето си, така че в мен се втренчи само перфектната част от профила му.

- Ще те цитирам, ma cherie, как ли пък не, по дяволите - обърна се и тръгна към вратата.

Повиках след него.

- Ашър, моля те ... - но той не спря. Врата се затвори зад него и стаята се изпълни с дълбока тишина.

Жан-Клод проговори в тишината и тихият му глас ме накара да подскоча.

- Събери си нещата, Анита и върви.

Погледнах го и пулсът се качи в гърлото ми, внезапно бях уплашена, много уплашена.

- Изхвърляш ли ме? - гласът ми дори не звучеше като моя.

- Non, но в този момент имам нужда да съм сам.

- Все още не си се хранил.

- Да не би да казваш, че сега ще ме нахраниш доброволно? - Не ме погледна докато задаваше въпроса. Гледаше в пода.

- Всъщност вече не съм в настроение - казах и гласът ми се бореше да звучи отново нормално. Жган-Клод не ме изхвърляше от живота си, но не ми харесваше, че не иска да ме погледне.

- Ще се нахраня, но това ще е просто храна, а ти не си храна. Така че моля те, върви.

- Жан-Клод ...

- Просто върви, Анита, върви. Имам нужда да не си тук точно сега. Имам нужда да не те виждам в този момент. - Първите нишки на гняв се промъкнаха в гласа му, като току що запален пламък, който още не се е разгорял.

- Ще помогне ли, ако ти кажа че съжалявам? - попитах с тих глас.

- Това че разбираш, че има за какво да се извиниш е начало, но не е достатъчно, не и днес. -

Сега ме погледна и очите му пробляснаха на светлината, не от гняв, а от непроляти сълзи.

- Освен това не на мен дължиш извинение. Сега върви, преди да кажа нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

Отворих уста, поех си дъх, за да отговоря, но той протегна ръка напред и просто каза:

- Не.

Взех пистолета и презраменния си кобур от банята. Мокрите дрехи оставих да лежат на пода. Не погледнах назад и не се опитах да го целуна за довиждане. Мисля че, ако се бях опитала да го докосна щеше да ме нарани. Нямам предвид да ме удари, но има стотици начини да нараниш някого, когото обичаш, които нямат нищо общо с физическото насилие.

В очите му имаше пленени думи, там блестеше цял свят от пленена болка. Не исках да ги чувам. Не исках да чувствам тази болка. Не исках да я виждам, да я докосвам или да я чувствам натрита в собствените си рани точно в този момент. Вярвах че съм права, а едно момиче трябва да има някакви стандарти. Не позволявам на вампирите да се ебават с ума ми, получават само тялото ми. Това изглеждаше като добро правило допреди час.

Затворих вратата зад себе си, облегнах се на нея и се преборих да поема дъх, който не трепереше. Светът ми бе по-солиден преди час.