Небесносини грехове

49

Ашър лежеше до далечната стена. Приличаше на скелет с изсушена като пергамент кожа. Беше се отпуснал върху легло от украсено с гирлянди златисто коледно дърво - великолепните останки от косите му. Дрехите му се бяха деформирали около хлътналото му тяло като спаднал балон. Очите му бяха затворени и единствено закръглеността им под тънката кожа бе плътна. Всичко останало изглеждаше вехнещо.

Паднах на колене до него, защото внезапно се оказа, че не съм в състояние да стоя права.

- Не е мъртъв - се чу детският глас на Валентина, но тя остана извън обсег. Предлагаше успокоение, но не бе глупава.

Сведох поглед към остатъците от цялото великолепие и не □ повярвах.

- Погледни с нещо различно от очите си, ma petite - предложи Жан-Клод. Той не падна на колене, а остана прав, с лице към Бел Морт, сякаш не смееше да □ обърне гръб.

Направих това, което Жан-Клод ми предложи; погледнах със сила, вместо с очите си. Можех да почувствам искрата в Ашър, някаква малка част от него продължаваше да гори. Не бе мъртъв, но все едно беше умрял. Погледнах нагоре към Жан-Клод.

- Прекалено слаб е, за да пие кръв.

- И няма човешки слуга - каза Бел Морт, - няма свое животно.

Няма... - тя направи пауза, изглежда обмисляше следващата си дума, - ресурси.

„Ресурси” беше хубава дума. Но какъвто и израз да използваше, беше права. Ашър нямаше с какво друго да се храни, освен с кръв, а ако бе прекалено слаб, за да се храни с това... Дори в главата си не можех да довърша тази мисъл.

- Бел Морт можеше да го спаси - гласът на Жан-Клод бе неутрален, безизразен.

Погледнах нагоре към него, а след това преместих поглед към нея.

- Какво имаш предвид?

- Тя го създаде и тя е sourdre de sang. Можеше просто да му върне част от енергията, която открадна от него.

- Нищр не съм откраднала - заяви Бел Морт и собственият □ безизразен глас съдържаше намек за гняв. - Човек не може да открадне това, което му принадлежи по право, а Ашър е мой, целият, Жан-Клод, всяка частица от неговата кожа, всяка капка от кръвта му. Той живее единствено благодарение на моето разрешение, и без него ще умре.

Жан-Клод направи малък жест.

- Може би „открадна” не е точният термин, но ти можеш да възстановиш част от жизнената му енергия. Можеше да го върнеш към живот достатъчно, за да може да се храни с кръв.

- Можех, но няма да го направя. - Г невът □ бе като горещ вятър, който хапеше кожата ми там, където я докосваше.

- Защо не? - попитах, защото изглежда никой друг нямаше желание, а трябваше да знам.

- Не е необходимо да ти давам обяснения, Анита.

Все още държах оръжие в ръката си. Внезапно то натежа, сякаш ми напомняше, че е там, а може би изненадата от вдигането му ме накара отново да го усетя. Изправих се и се прицелих в гърдите на Мюзет.

- Ако Ашър умре, Мюзет също умира.

- Нямаш кой знае какъв късмет с убиване на вампири с малкото си оръжие - констатира Бел и звучеше уверено. Разбира се, не нейното тяло бях напът да направя на решето.

- Мисля че децата на Майката са специален случай. Вероятно могат да оцелеят от всичко, освен от огън. Не смятам, че това важи за Мюзет. - Бях изпуснала дъха от тялото си, така че бях толкова неподвижна, колкото бе възможно. Свободната ми ръка почиваше върху кръста ми, полусвита върху задната част на бедрото ми. Това беше любимита позиция за стрелба по мишена.

- Анджелито ще те спре - изрече просто.

Погледнах назад и открих, че трима върколаци държат Анджелито на колене, но, е...

- И той може да умре, ако досажда. Така или иначе, вероятно няма да оцелее, ако убия Мюзет.

Кафявите очи на се разшириха съвсем леко.

- Не би посмяла.

- Разбира се, че бих - се усмихнах, но усмивката не достигна до очите ми, защото бях насочила погледа си към тялото на Мюзет. Игнорирах формата на Бел, която обвиваше тялото на Мюзет и се съсредоточих върху бялата рокля, покрита със засъхваща кръв.

Колкото повече се концентрирах, толкова повече виждах от Мюзет, като двоен образ - гърдите на Мюзет пред очите ми и призрачното покритие на Бел в главата ми. Това ме накара да се почудя каква част от Бел виждаха всички останали, или аз бях свидетел на по-добро представление поради некромантията си. По-късно щях да попитам някого. Много по-късно.

- Жан-Клод, не можеш да позволиш това.

- Ma petite има своите моменти на прибързаност, но в този миг тя ми припомни, че правилата сега не са същите. Като sourdre de sang имам право да накажа един от хората ти, задето е наранил моя заместник. Вписва се идеално в законите ни.

- Не знаех, че Ашър е заместник на sourdre de sang, когато пих от него.

Ръката ми все още беше стабилна, но това нямаше да продължи дълго. Не може да стоиш прицелен с една ръка завинаги. По дяволите, не можеш да задържиш завинаги каквато и да било стойка.

- Сега знаеш - намесих се, - и той все още не е мъртъв, така че си предизвестена, че убиваш заместник на sourdre de sang.

- Имаме пълно право да отнемем живота на Мюзет заради този на Ашър - каза Жан-Клод. - Трябва да бъдеш по-внимателна, Бел.

Много по-трудно е да пазиш в безопасност хора, които цениш, ако ги изпращаш далече от теб.

Борех се ръката ми да не трепери. Накрая щях да загубя.

- Нека да улесня ситуацията за теб, Бел; помогни на Ашър сега, или ще убия Мюзет.

Единственото нещо, което виждах еднакво и с очите, и със съзнанието си, бяха тези медено-кафяви очи. Те ме погледнаха и усетих привличането в тях. Тя искаше да наведа оръжието си, а ръката ме болеше, така че защр да не го направя? Ръката ми започна да се снижава, но се усетих миг преди Жан-Клод да ме докосне по рамото.

Вдигнах обратно ръката си там, където беше. Но самото движение надолу и обратно нагоре помогнаха на млечната киселина да се увеличи. Сега можех да държа тази позиция за много по-дълго време.

- Ако ти се играят игрички с живота на Мюзет, това зависи от теб -заяви Жан-Клод, а гласът му затанцува по кожата ми, накара тялото ми да потрепери, а ръката ми да се свие, и единствено благодарение на практиката, успях да попреча на пръста ми да натисне спусъка.

Но не му казах да спре, защото Бел беше използвала белега си върху мен, за да замъгли съзнанието ми. Мина много време, откакто вампир ме докопа толкова лесно.

Сексуалността на Жан-Клод пробяга по кожата ми, докато страхът като лед пронизваше останалата част от мен. Бел не беше победена, ни най-малко. Високомерието щеше да стане причина още от нас да бъдат убити. Така че, никакво високомерие, само истината.

- Това, което трябва да се запиташ, Бел, е - казах с много тих глас, защото се съсредоточавах върху дишането си, опитвайки се да бъда неподвижна заради момента, в който щях да стрелям, - любовта ти към Мюзет по-силна ли е от омразата ти към Ашър?

- Човек не мрази по-низшите същества, Анита, просто ги наказва. -Гласът □ звучеше толкова сигурен в себе си.

Жан-Клод изрече само една дума;

- Лъжкиня.

Тези тъмни медени очи се насочиха към него, а в изражението им имаше враждебност. Тя мразеше и Жан-Клод. Бяха ми обяснили причината. Те бяха единствените двама мъже, които някога са напуснали леглото □ доброволно, поне според нейната гледна точка. Те я бяха изоставили, а никой не изоставя Бел Морт, защото никой не би пожелал. Странно, но напускането им бе навредило на самоусещането и. Но това не го споделих, защото нямаше да ни помогне, ако наранях гордостта на Бел Морт. За да спаси гордостта си, щеше да остави Ашър и Мюзет да умрат. Бях почти сигурна в това. Преглътнах думите и се опитах да контролирам изражението на лицето си, но бях забравила, че тя беше sourdre de sang и вече ме беше белязала веднъж. Не за изражението си трябваше да се притеснявам.

Гласът и се чу в главата ми като сън, яхнал уханието на рози;

- Гордостта ми не е толкова деликатна, Анита.

Целувката на Жан-Клод по бузата ми прогони миризмата на рози и този мъркащ глас.

- Ma petite, ma petite, добре ли си?

Кимнах.

- Докажи го - казах, - излекувай Ашър.

Жан-Клод не попита на кого говоря. Беше чул вътре в мен, или се бе досетил, или не си направи труда да зададе въпроса, защото времето ни свършваше.

- Ще го уморите до смърт с тези разговори - намеси се Валентина. Всички, освен мен, погледнаха към детето-вампир. Аз все още се борех да успея да задържа прицела върху обвитите в бяло гърди на Мюзет.

- Ако скоро не го дариш с целувката на живота, той ще бъде дори извън твоите възможности, Бел Морт - изрече Валентина.

Бел се опита да запази изражението си спокойно, но гневът се просмука в стаята. А може би просто бях по-чувствителна към това.

- Да не би да си сменила страните, petite mort*?

(*малката смърт - френски,)

- Non, но не искам да загубя Мюзет заради някаква злополука. Да избереш смъртта на Ашър е едно. Но да пропуснеш възможността да го спасиш, е съвсем друго.

Много силно исках да се обърна и да погледна Валентина, но продължих да се взирам в Мюзет, в Бел. Освен това, лицето на Валентина щеше да изглежда като това на старите вампири, когато се прикриваха или се излагаха на опасност - безизразно, празно, като една прекрасна маска.

Нещр премина между тях. Нещр, което не можах да разчета. Бел пое дълбок, нетърпелив дъх, приглади роклята си и започна да се движи напред. Това не бе обичайното грациозно плъзгане, което тялото на Мюзет притежаваше обикновено. Почудих се дали вампирите не изпитваха трудности с грациозната походка когато бяха нервни, защото Бел бе нервна. Можех да го усетя.

Снижих оръжието докато тя се движеше, защото ако щеше да спасява Ашър, Мюзет щеше да живее. Такава беше сделката. Освен това, рамото започваше да ме боли. Ако знаех, че ще ми се наложи да стоя по този начин толкова продължително, щях да избера да държа оръжието с две ръце.

Изглежда Бел Морт се овладя, докато се движеше из стаята, така че докато стигне до Ашър, вече се плъзгаше, а бялата рокля на Мюзет се бе изгубила напълно из тъмно-златистото на Бел, поне така ми изглеждаше на мен.

Тя коленичи до тялото на Ашър. Не можех да мисля за това като нещо друго, освен тяло. Бях започнала да се дистанцирам от него. Осъзнах с нещо като шок, че не вярвах, че тя ще го спаси. Усещах го толкова мъртъв, толкова мъртъв.

Ръцете на Жан-Клод стиснаха раменете ми и усетих, че той се предпазва от мен, силно. Точно сега не искаше да сподели чувствата си и не го винях. Бяха прекалено лични, за да бъдат споделени, прекалено плашещи.

Ричард също не го усещах. Наложи ми се да хвърля поглед към него, за да се уверя, че все още присъства в стаята, толкова силно се предпазваше. Не бях сигурна кога се е скрил зад щитовете си, което изглеждаше странно. Трябваше да забележа. Той улови погледа ми и не можа да скрие състраданието, или болката, от лицето си. Не мисля, че тази болка бе заради Ашър.

Ръцете на Жан-Клод се напрегнаха и движението насочи вниманието ми обратно към Бел. Косата □ се спускаше около нея като черно наметало, така че от златистата рокля се виждаха само намеци под цялата чернота.

Усетих как Жан-Клод се овладява, сякаш направи физическо усилие да мобилизира волята си, след което въздъхна и се отърси като птица, която намества перата си. Пристъпи иззад мен и много официално ми подаде ръка. За миг се поколебах, след което плъзнах длан в неговата. Той продължаваше да се прикрива от мен, все още криеше чувствата си, но не ми беше необходимо да бъда нещо повече от негов приятел, за да съм наясно с мислите му. Сърцето го болеше като виждаше в какво е превърнат Ашър. Това нараняваше и мен, а аз нямах зад гърба си вековно минало с този мъж.

Той ни поведе напред към застаналия на колене вампир и към това, което бе останало от човека, когото и двамата обичахме. Никога нямаше да разбера дали любовта ми към Ашър се дължеше на чувствата на Жан-Клод към него. Вероятно беше така, но не можех да разгранича моите чувства от тези на Жан-Клод. Това трябваше да ме накара да изпитам паника, но не се получи. Изморих се да се страхувам непрекъснато. Бях готова да се опитам да бъда толкова смела и със сърцето си, колкото обикновено бе останалата част от мен. Освен това, с Ричард внимавах и накрая разбихме взаимно сърцата си. Хвърлих поглед към него, докато вървях напред, подпряна на ръката на Жан-Клод. Сърцето ми все още се свиваше при вида на Ричард. По-рано днес бях готова за одобряване. Винаги бях готова за сдобряване с него, всеки път, когато той отстъпеше дори и на сантиметър. Проблемът беше, че непрекъснато си взимаше обратно този сантиметър.

Той ме улови, че го гледам, и в очите му имаше нещр - болка, загуба, дълбока като океана, широка като морето. Обичах го. Обичах го истински. Може би щях да го обичам винаги. Изпитах ужасна нужда да изтичам при него, да му позволя да ме понесе в ръцете си, да прогоня тази болка от очите му. Но вероятно нямаше да ме понесе на ръце. Вероятно щеше просто да ме погледне озадачено. И това щеше да ме накара да го мразя. Не исках да мразя Ричард.

Извърнах се от него. Не желаех да вижда копнежа, загубата, или зараждането на омраза върху лицето ми.

Почувствах го до мен, преди да ме докосне. За момент изпитах изненада, докато вдигах поглед към лицето му. Физиономията му бе толкова близко до неразгадаема, колкото му беше възможно. Не ме понесе в ръцете си, но ми предложи ръката си. Поколебах се, както направих и с Жан-Клод, и след това бавно плъзнах ръката си в неговата. Той притисна длан върху моята, толкова топла, толкова силна, притискаща ме към здравината на мускулестата му ръка. Сведох погледа си, за да не може да види как ми въздейства. Всички се предпазвахме дяволски силно и се опитвахме да останем в безопасността на собствените си мисли.

Ричард и Жан-Клод размениха поглед над главата ми. Не знам това какво трябваше да означава. Размяната на погледи би трябвало да изглежда глупаво, когато всичко, което трябваше да направим, бе да отворим белезите, които ни превръщаха в триумвират. Тогава почти можехме да четем взаимно съзнанията си. Но за пръв път от месеци Ричард беше на наша страна. Мисля че и тримата бяхме толкова предпазливи, колкото можехме да бъдем.