Небесносини грехове

20

Долф ни откри в кухнята, докато помагах на Джейсън да си сложи ръкавиците. Да ги поставиш е цяло изкуство, а на Джейсън му беше за пръв път, така че беше като малко дете с първия си чифт ръкавици - прекалено малко пръсти и прекалено много дупки.

Долф дойде през столовата, по същия път, през който влязохме и ние, макар че той почти изпълни рамката на вратата, докато двамата с Джейсън бяхме влезли едновременно и остана доста място. Долф има телосложение на професионален борец, широк, и е висок два метра. Вече съм му свикнала донякъде, но Джейсън направи това, което правят повечето хора. Той погледна нагоре, и нагоре. Като се изключи това, се владееше, което за него беше малко чудо.

- Той какво прави тук? - попита Долф.

- Ти заяви, че ако не съм достатъчно добре да карам лично, мога да си доведа цивилен шофьор. Джейсън е шофьорът ми.

Той поклати глава, тъмната му коса бе подстригана съвсем скоро, така че ушите му изглеждаха бледи и самотни.

- Не са ли ти останали никакви приятели-хора? - запита той.

Съсредоточих се в помощта с ръкавиците на Джейсън и преброих до 10.

- Да, но повечето от тях са полицаи, а те не обичат да изпълняват ролята на шофьори.

- Не му трябват ръкавици, Анита, защото няма да остане.

- Наложи се да паркираме прекалено далече, за да мога да вървя без някой да ме хване, ако стане нужда. Не мога да го отпратя през глутницата репортери.

- Напротив, можеш - възрази Долф.

Най-сетне поставих последния пръст на място. Джейсън стоеше и свиваше ръцете си в ръкавиците.

- Как така едновременно ги усещам като мокри и покрити с талк?

- Не знам, но така е винаги - отвърнах.

- Да го няма, Анита, чуваш ли ме?

- Ако седне отпред на верандата, ще го снимат. А ако някой го познае? Наистина ли искаш в заглавията да пише, че върколаци са нападнали предградията?

Плъзнах се в собствените си ръкавици с отработена лекота.

- Леле - изрече Джейсън - това беше елегантно, направи го да изглежда лесно.

- Анита! - това бе почти вик.

И двамата погледнахме Долф.

- Не е необходимо да крещиш, Долф, чувам те съвсем добре.

- Тогава той защо е още тук?

- Не мога да го отпратя обратно при колата. Не може да седне отпред.

Къде искаш да бъде, докато оглеждам местопрестъплението?

Той сви големите си длани на още по-големи юмруци.

- Искам-той-да-се-махне-оттук. - Всяка дума беше процедена през стиснати зъби. - Не ме интересува къде ще върви.

Игнорирах гнева, защото нямаше да стигна до никъде, ако му обръщах внимание. Долф беше в лошо настроение, местопрестъплението беше кофти, а и той напоследък не си падаше много по чудовищата.

Мерлиони влезе в кухнята. Спря на прага между кухнята и трапезарията, сякаш беше доловил напрежението.

- Какво става?

Долф насочи пръст към Джейсън.

- Да изчезва от тук.

Мерлиони ми хвърли поглед.

- Не гледай към нея, по дяволите, гледай към мен! - Гневът гореше в гласа му. Не крещеше, но и нямаше нужда.

Мерлиони заобиколи Долф, предпазливо, и се протегна, за да хване рамото на Джейсън.

Спрях го като поставих обвитата си в ръкавица ръка върху неговата. Мерлиони погледна Долф, след което влезе малко по-навътре в кухнята, извън огневата линия, мисля.

- Има ли заден двор? - попитах.

- Защо? - поиска да разбере Долф, гласът му беше станал нисък и ръмжащ, не заради намек за някакъв звяр, а поради гняв.

- Мерлиони може да го заведе отзад. Ще бъде извън къщата и същевременно в безопасност от репортерите.

- Не - каза Долф - да го няма. Изчезнал, напълно изчезнал.

Главоболието ми се завръщаше, пулсираща болка зад едното око, но съдържаше обещание за повече.

- Долф, не се чувствам достатъчно добре за подобни глупости.

- Какви глупости?

- Твоите глупости относно всеки, които не е човек - отговорих, звучейки уморена, не ядосана.

- Махай се.

Вдигнах поглед към него.

- Какво каза?

- Махай се, вземи любимеца си върколак и се прибирай вкъщи.

- Копеле.

Той ме погледна с този поглед, който в продължение на години беше карал опитни полицаи да се свиват. Аз бях прекалено уморена и прекалено отвратена от цялата работа, за да се свивам.

- Казах ти, че ми е прекалено зле, за да карам, когато ме събуди. Ти се съгласи да доведа шофьор, дори и да е цивилен. Не каза, че трябва да бъде човек. Сега, след като измъкна задника ми от нас и го довлече тук, ще ме отпратиш обратно, без да съм видяла местопрестъплението?

- Да -изрече Долф, а тази единствена дума бе почти задавена от краткост.

- Не - възразих - няма да го направиш.

- Това е мое убийство, Анита, аз казвам кой ще остане и кой ще си тръгва. Най-накрая започвах да се ядосвам. Дори и благосклонноста към приятелителите си има предел. Престъпих пред Джейсън, по-близо до Долф.

- Не съм тук, за да страдаш ти, Долф. Сега съм федерален шериф и имам право да разследвам всяко свръхестествено престъпление, което считам за необходимо.

- Отказваш да се подчиниш на пряката ми заповед? - гласът му беше станал много тих. Не изпълнен с гняв, а празен, и това би трябвало да ме уплаши повече, но не се страхувах от Долф. Никога не съм се страхувала от него.

- Ако преценя, че директните ти заповеди застрашават това разследване, тогава да, отказвам.

Той направи крачка към мен. Надвеси се отгоре ми, но аз бях свикнала с това, много хора го правеха.

- Никога повече не поставяй под въпрос професионализма ми, Анита, никога.

- Когато се държиш като професионалист, няма да го правя.

Дланите му се свиваха и отпускаха от двете му страни.

- Искаш ли да видиш защо не го искам на това местопрестъпление? Искаш ли?

- Да - отвърнах - искам да видя.

Той ме сграбчи над лакътя. Не знам дали ме беше докосвал преди. Хвана ме неподготвена и чак след като той отчасти измарширува, отчасти ме завлече през кухнята към столовата, успях да реагирам. Погледнах зад мен и поклатих глава към Джейсън. На него вероятно това не му хареса, но се облегна обратно на шкафовете. Мернах шокираното изражение на Мерлиони преди да се озовем в столовата.

Долф ме влачеше към стълбите, а когато се спънах, не ми остави време да се изправя на крака, а буквално ме завлече нагоре по стълбите.

Зад нас се отвори врата и чух мъж да изрича:

- Лейтенант!

Помислих, че познавам гласа, но не бях сигурна, а нямаше време да се оглеждам, бях прекалено заета да внимавам да не ми се протърка кожата от стълбите.

Не можех да се изправя на крака достатъчно дълго, за да застана на токове.

Главоболието се завърна с пълна сила зад очите ми и светът се превърна в нещо вибриращо.

Успях да проговоря:

- Долф, Долф, по дяволите!

Той отвори една врата и ме изправи на крака. Олюлях се докато светът пробягваше в потоци от тъмни цветове. Задържа ме с една от големите си ръце, поставена на всяко от раменете ми, единствено това ме задържа на крака.

Зрението ми се проясняваше постепенно, сякаш местопрестъплението бе вид видео-пъзел.

До далечната стена имаше легло. Мернах бели възглавници, подпрени на бледолилава стена, след това глава на жена, част от раменете й. Не изглеждаше реално, сякаш някой беше подпрял фалшива глава на възглавниците. Приблизително от ключицата надолу, всичко беше в червена бъркотия. Нямам предвид тяло. Искам да кажа, че изглеждаше сякаш леглото е било потопено в тъмна течност. Кръвта не беше червена, бе черна.

Игра на светлината или това не беше само кръв.

Тогава миризмата ме застигна - на месо. Всичко миришеше като хамбургер. Видях купчината завивки, черни, и червени, и мокри, подгизнали от засъхнала кръв.

Засъхнала кръв, не просто кръв, а засъхнала. Отново погледнах главата на жената, не исках, но не можех да се въздържа. Погледнах, и най-накрая можех да видя. Това беше всичко, което бе останало от нея, всичко, което беше останало от една зряла жена. Сякаш беше избухнала докато главата й е била на възглавниците, а тялото й... навсякъде.

Усетих как писъкът се надига в гърлото ми, но знаех, че не мога да го направя. Трябваше да съм по-силна, по-добра. Преглътнах писъка и стомахът ми се опита да се изкачи през гърлото ми. Преглътнах и това също, и се опитах да разсъждавам.

- Какво мислиш? - попита Долф и ме бутна към леглото, впримчена в капана на големите му ръце. - Достатъчно хубаво ли е за теб? Защото един от приятелите ти го е извършил.

Той ме буташе прекалено близо до леглото и краката ми се притиснаха към подгизналите от засъхнала кръв завивки. Кръвта беше студена на допир и това помогна звярът ми да не се извие нагоре в тялото ми. Каква полза от кръвта, ако не беше гореща и прясна?

- Долф, спри с това - казах, а гласът ми не звучеше като моя.

- Лейтенант - чу се глас от отворената врата.

Долф се извърна като продължаваше да ме държи в ръцете си. Детектив Клайв Пери стоеше в рамката на вратата. Той беше строен афроамериканец, облечен консервативно, спретнато, но хубаво. Беше един от най-любезните мъже, които някога съм срещала и най-любезният полицай.

- Какво има, Пери?

Пери пое дълбоко дъх, което накара гърдите и раменете му да се повдигнат и спуснат.

- Лейтенант, мисля, че г-ца Блейк засега видя достатъчно от местопрестъплението.

Долф ме ръзтърси леко, което накара главата ми да се разтресе, а стомахът ми да се разбърка.

- Не, все още не е.

Той ме завъртя рязко и ме обърна отново с лице към стаята. Завлече ме към лицевата дъска на леглото, която бе боядисана в бледолилаво, толкова близко до цвета на стената, че не я бях забелязала. Изблъска ме напред, докато лицето ми не се озова на сантиметри от дъската. Имаше прясна следа от нокти, като блед белег по дървото и боята.

- Според теб какво го е направило, Анита? - Той ме завъртя рязко, докато не се озовах с лице към него, а големите му ръце все още бяха около раменете ми.

- Пусни ме, Долф. - Гласът ми продължаваше да не звучи като моя. Никой друг нямаше да може да ми причини нещо такова. Досега щях да съм отвърнала, или да съм се изплашила, или да съм се вбесила. Не бях нито едно от изброените.

- Какво мислиш го е направило? - И отново ме разтресе леко. Това накара главата ми да се заклати, а погледът ми се замъгли.

- Лейтенант Стор, настоявам да пуснете г-ца Блейк. - Детектив Пери беше зад него, от едната му страна, така че да мога да видя лицето му.

Долф се извърна към него, и мисля, че фактът, че ръцете му вече бяха заети, го спря да не сграбчи Пери.

- Тя знае. Тя знае какво е направило това, защото познава всяко скапано чудовище в града.

- Пуснете я, лейтенант, моля ви.

Затворих очи, което помогна за замайването. Ръцете му върху раменете ми ми подсказваха къде се намира тялото му. Забих острия си ток в стъпалото му. Той трепна, ръцете му се отпуснаха. Отворих очи и направих това, за което съм обучавана. Вдигнах ръцете си между неговите и замахнах навън и надолу. Това разруши захвата му върху мен и аз преместих дясната си ръка назад и го ударих с ъперкът в корема. Ако беше по-нисък щях да пробвам да го ударя в слънчевия сплит, но ъгълът беше лош, така че ударих това, което мога.

Въздухът излезе от него със свистене и той се преви надве, с ръце върху корема. Все още не бях свикнала с факта, че съм силна повече от нормалното за човек. За миг се надявах, че не съм го наранила повече, отколкото исках, след което пристъпих назад, отдалечавайки се от него. Светът трепереше, сякаш гледах през вълнообразно стъкло. Продължих да отстъпвам назад, токовете ми се натъкнаха на нещо хлъзгаво и по-гъсто от кръв, и се озовах на пода. Приземих се тежко по задник и нагоре изпръска кръв. Тя попи в полата ми и се помъчих да се изправя на колене, за да й попреча да попие в бикините ми.

Кръвта беше студена на допир и тогава коленете ми се изцапаха в нещо, което не беше кръв.

Изпищях и се изправих на крака. Ако Пери не ме беше хванал, щях отново да падна. Но той се движеше прекалено бавно към вратата. Не исках да повръщам тук.

Отблъснах се от него и донякъде залитайки, донякъде тичайки, отидох към вратата. Когато стигнах коридора, паднах на ръце и крака и повърнах на светлия килим. Главата ми бучеше от болка, а пред погледа ми избухнаха звезди с бяла светлина.

Запълзях към началото на стълбите, без да съм сигурна какво смятам да правя. Подът се надигна, за да удари тялото ми, и не остана нищо друго, освен меко, сиво небитие, след което светът стана черен и главата вече не ме болеше въобще.