Небесносини грехове

42

* Oui - да

* Quelle - какво

* mon ami - приятелю

* Tres - много

* Non - не

* menage a trois - тройка

Не беше извинението, което очаквах, но предвид обстоятелствата, каквото и да е извинение, беше по-добро от никакво. Особено, ако не аз трябваше да го давам. Естествено, отне им почти пет минути, за да ме накарат да чуя самото извинение, защото щом очите ми попаднаха въру тях, в цялата им банкетна хубост, останах безмълвна, глуха и почти сляпа за каквото и да е друго.

Не мисля, че беше магия или някакъв вампирски номер. Просто изглеждаха добре. Ашър носеше сако в бледо златисто с по-тъмна бродерия, като през самата бродерия се промъкваше нишка истинско злато. Имаше още златни нюанси по яката, реверите и маншетите. Точно колкото да се смеси със златото на косата му, спускаща се по рамената му и да добави сила към жестовете му. Ризата му беше маса от бели къдрици на гърдите и кръста, като опитомен облак. След огледите си из гардероба на Жан-Клод, знаех че далеч не е толкова мека, колкото изглежда. Панталоните бяха в същото бледо златно като сакото, като бродерията продължаваше отстрани по ръбовете им. Ботуши в цвета на стридени черупки, обгръщаха краката му, краищата им бяха подгънати точно под коленете му и захванати с кафяви кожени колани с малки златни катарами, които се забелязваха, когато се движеше.

Забелязах първо Ашър, може би заради силите му или пък защото целият бе блестящ, златист и привличащ погледа. Все едно забелязваш слънцето. Няма как да не го видиш, да не обърнеш лице към топлината му, да се окъпеш във великолепието му. Но често, когато слънцето е високо в небето и луната е там. Блед спомен за това, което ще представлява през нощта, но там въпреки всичко, бледа и замъглена, твърда и бяла. През нощта виждаш само луната, слънцето никакво го няма. Няма с какво да се разсейваш, когато луната властва над нощното небе.

Палтото на Жан-Клод беше черна коприна, толкова мека и нежна, че изглеждаше като козина. Беше с оперна дължина, спускащо се до глезените му. По реверите и широките му маншети имаше бродерия в тъмно, кралско синьо. Бродерията по палтото пасваше на тази по черната жилетка, но ризата, която се показваше в цялата това черно и кралско синьо беше в същото синьо като копринените чаршафи на леглото. Небесно синьо, цвят, хванат на небето между деня и нощта. То подчертаваше синьото на очите му, така че изглеждаха като живи скъпоценни камъни, поставени в мрака на косата му и почти недокоснатата белота на кожата му. Коприната беше подредена в меки гънки на гърдите му и затъкната в жилетката. Игла за вратовръзка от злато и сапфири, пронизваше диплите над гърдите му. Камъкът беше голям почти колкото очите му. Ръкавели примигваха при всяко движение, злато и сапфири почти с размерите на този на иглата. Сапфирите бяха в цвета на метличина, като втвърдени капки от Карибско море.

Косата му беше маса от черни къдрици. Сякаш я беше подредил по-небрежно от обикновено, оставяйки я да се роши около лицето и раменете му. Черното на косата се сливаше с черното на палтото, така че косата му беше като живо украшение.

За момент, помислих че носи кожени панталони, докато не осъзнах, че черните ботуши обгръщаха цялата дължина на крака му. Носеше кожени панталони, но те едва се виждаха. Мернах само проблясък от задната им част, когато се раздвижи. Цялата дължина на ботуша, от глезена до задника му беше обвързана със синя корда, която пасваше на стряскащото синьо на ризата му.

Бях хваната между желанията да заподскачам от радост, че мога да си поиграя и с двамата и да побегна като вихър. Успях просто да остана на място в средата на стаята и да не избягам или да падна в краката им като групи. Макар че последната част ми костваше повече усилия, отколкото бих признала на глас.

- Ma petite, чу ли поне дума от това, което казахме?

Спомних си че устите им се движеха, докато се взирах в цялата тази мъжествена прелест, но на никаква цена не можех да повторя и дума. Изчервих се, докато признавах:

- Всъщност не.

Той ме погледна раздразнено, сложил ръце на кръста, разтворил палтото назад, показвайки още от синята корда, докато се приближаваше към мен.

- Точно както се страхувах, Ашър. Омаяна е от теб. Ако не успеем -направи безсмислен жест и мернах сапфирен пръстен да примигва на светлината, - да намалим този ефект, тя ще е безполезна тази вечер.

- Не съм и сънувал, че мога да й повлияя толкова силно, иначе щях да се въздържа.

Жан-Клод се обърна към Ашър. Видях че и на гърба на палтото имаше синя бродерия. Имаше някакъв модел или картина, но не можах да го различа през косата му.

- Наистина ли, mon ami, наистина ли щеше да си откажеш такова удоволствие? Можеше ли да устоиш?

- Ако знаех това, oui. Нямаше да ни отслабя, докато Мюзет и хората й са тук, срещу каквото и да е удоволствие.

Намръщих се и поклатих глава.

- Задръжте момчета. - Обърнаха се и ме погледнаха. И двамата изглеждаха изненадани, може би защото звучах толкова нормално. - Това не може да е от силите на Ашър, освен ако обаянието му не се разпростира и върху Жан-Клод, защото и двамата ми изглеждате еднакво готини. Иска ми се да подсдкачам и да викам „Юхууу, мога да си играя и с двама им” - примигнах и се опитах да не се изчервя. - Извинявайте, това на глас ли го казах?

Двамата мъже спогледаха, после Жан-Клод се обърна пак към мен, а Ашър насочи бледосиния си поглед върху мен.

- Какви ги говориш, ma petite? Досега не съм те виждал да оставаш толкова безмълвна и невъзприемчива пред мен.

Погледнах ги и поклатих глава.

- Имате нужда от припомняне, добре, мога да го направя - минах покрай тях към двойното огледало в края на стаята. Повиках и двама им при мен.

- Елате, елате, нямаме цяла нощ.

В крайна сметка приближиха, изглеждайки объркани. Леко се разсеях, докато гледах как се плъзгат към мен във всичките тези коприна, кожа и лъскави неща. Но най-накрая и двамата стояха пред огледалото, макар че не гледаха в него, а в мен, все още объркани.

Най-накрая трябваше да ги докосна леко по ръцете и да ги наместя така, че златистият крем от палтото на Ашър се разтвори пред черното кадифе на Жан-Клод. Така че черни къдрици се смесиха със златни вълни. Побутнах ги заедно, докато стряскащото синьо от ризата на Жан-Клод и сапфира на нея, накараха да изпъкват сините очи и на двамата.

- Погледнете се и ми кажете, че има смъртен, който няма да остане неподвижен и възхитен за няколко минути.

Те погледнаха в огледалото, после един в друг и най-накрая Жан-Клод се усмихна. Ашър не.

- Ако бяха просто силите на Ашър, ти си права, ma petite, нямаше да се разпростре и върху мен. - Обърна се с лице към мен, все още усмихнат. -Но никога не съм те виждал толкова омаяна.

- Просто не си забелязвал.

Той поклати глава.

- Non, ma petite, бих забелязал подобен феномен.

Свих рамене.

- Може би никога не съм виждала двама ви облечени като за убийство. Двойният удар е леко зашеметяващ.

Той се отделечи, за да може да се завърти грациозно, разперил ръце, за да покаже дрехите.

- Мислиш че е прекалено?

Усмихнах се, почти се засмях.

- Не, никак, но все пак ми е разрешено да стоя зашеметено в присъствието на такава красота.

- Tres поетично, ma petite.

- Като ви гледам двамата, ми се иска да съм поет, защото не ми достигат думи. Изглеждате невероятно, удивително, шибано поразително.

Ашър отиде в далечния край на стаята, до фалшивата камина. В сумрака се виждше трудно, но тази вечер някой беше сложил две високи свещи на полицата над камината, всяка обхваната от кристал, така че блещукаха като бижута. Косата на Ашър хвърляше искри на несигурната светлина. Сложи едната си ръка на полицата, лицето му беше наведено, сякаш се взираше в студената вътрешност, като че новата решетка за камина, която Жан-Клод беше поставил, бе tres очарователна. Решетката представляваше огромно антично ветрило, затворено в стъкло.

Цветовете му бяха ярко червени и зелени, брилянтни пръски от цветчета и деликатна дантела. Беше красиво, но не толкова много.

Погледнах Жан-Клод за помощ, но той просто ми махна да последвам Ашър през стаята. Когато останах на място, Жан-Клод пое ръката ми и ме поведе към другия мъж.

Ашър трябва да беше чул приближаането ни, защото каза:

- Бях ти много ядосан, Анита, ужасно ядосан. Толкова ядосан, че не помислих, че и ти може да имаш причина да си ми ядосана.

Жан-Клод стисна ръката ми, сякаш да ми каже да не прекъсвам, но аз бях в час с дискусията, така че не планирах да кажа нищо. Никога не прекъсвай, когато побеждаваш.

- Джейсън ни каза, колко си била болна, след като се храних от теб. Ако си била толкова зле, колкото ни докладваха, тогава е естествено да се страхуваш от прегръдката ми. - Внезапно вдигна поглед, очите му бяха разширени и някак диви, скрити в блясъка на косата му и свещите. - Не бих те наранил. Никога не е било толкова... - изглежда търсеше думи, - ужасно, за никоя от другите ми... - отново се поколеба, - жертви.

Не бях сигурна какво да кажа, защото бях съгласна с част от това. Бях се почувствала жертва пред силите му, защото не ме бе попитал предварително. Но явно или не, някъде в подсъзнанието си трябва да съм мислила по проблема през целия скапан ден, защото едно нещо знаех със сигурност. И аз не бях абсолютно права. Проклятие.

Пуснах ръката на Жан-Клод, защото допирът до кожата му ми пречеше да се концентрирам.

- Разбирам откъде може да си получил идеята, че знам какво би означавало споделянето на кръв с теб. Аз те помолих да ме ухапеш, аз предложих да те нахраня и беше прав, знаех, че захапката ти може да преодолее естествените ми защити. - Беше мой ред да се втренча в красивата решетка, която никога нямаше да познае докосването на огън. - Просто бях толкова извън себе си - едва успях да го кажа, - от желание, че не мислех ясно. Но вината за това не беше твоя. Ти знаеш само това, което казвах на глас.

Вдигнах поглед и срещнах очите му.

- О, по дяволите, Ашър, дори и да можеше да прочетеш мислите ми в този момент, исках да ме вземеш, каквото и да означава това. В главата ми някмаше никакви правила или спирачки - издишах тежко и дъхът ми потрепери, защото бях уплашена, уплашена да го призная на глас, уплашена от всичко това. Бях уплашена да не бъда погълната от желанието или любовта, или нещото, както и да го наречем. - Исках да ме вземеш, докато Жан-Клод ме любеше. Исках да сме заедно както преди.

- Няма „както преди” с теб, Анита - каза Ашър. Погледна покрай мен към Жан-Клод. - Виждаш ли, както се страхувахме, тя е увлечена по мен чрез твоите спомени. Чувствата й към мен не са истински. Не е истинско, с или без силите ми на очароване.

- Нали и аз казвам същото, Ашър - отбелязах. - Че понеже се ебаваше с ума ми, никога няма да знам, дали това което изпитвам към теб е истинско. Но мога да ти кажа че това, което изпитвах към теб преди, то беше истинско. Не мисля за теб, какъвто си бил преди светената вода, а за теб сега, такъв, какъвто си.

Той поклати глава и погледна настрани, спускайки косата си като бариера, така че да не мога да видя лицето му.

- Но аз наистина използвах силите си, за да те очаровам, както змия хипнотизира птичка. Улових ума ти и исках да го направя.

Докоснах косата му и той се дръпна рязко, премести се настрани покрай етажерката, за да не мога да го стигна. Не опитах да го последвам. Поех дълбоко въздух и го издишах бавно. Предпочитах да се изправя пред десет въоръжени мъже, отколкото да проведа следващата част от разговора.

- В твоя защита, мисля че бяхме голи и мърсувахме преди да търкулнеш ума ми.

Той вдигна поглед, но през сенките и несигурната светлина, едва успях да видя, че беше объркан.

- Мърсувахме?

- Правехме секс - обясни Жан-Клод. - Това е чудат жаргонен израз за секс, да мърсуваш.

- Ах - каза Ашър, макар че не изглеждаше по-малко объркан.

Продължих да притискам. Веднъж след като взема решение, нищо не може да ме спре.

- Искам да кажа, че вече правехме секс. Не беше търкулнал ума ми, когато се съгласих всички да се съблечем. Нито по време на предварителната игра. Нито когато ближех задната част на коленете ти и другите неща. -Насилих се да срещна погледа му, който бавно се успокояваше. - Направих го доброволно. Ако можех да измисля начин да си вътре в мен, който не включва зъби, бих го направила, но исках и двама ви вътре в мен.

Наложи се да затворя очи, защото внезапно го визуализирах толкова силно, че коленете ми за малко да поддадат. Заедно с това се завърна и вълната от усещания. Този път не се опитах да дера въздуха. Само държах лавицата в смъртна хватка и си поемах въздух на големи глътки.

- Ma petite, добре ли си?

Поклатих глава.

- В сравнение с първия път, когато се върнах пак към оргазъма, сега си е направо цветенце.

- Quelle? - попита Ашър.

- Днес е имала повторения на удоволствието, което е изпитала с нас. Ашър изглеждаше още по-малко щастлив.

- Тя има всеки симптом. Не вярвах, че ще ги има. Мислех че некромантията й ще я предпази.

- Трябва да отбележа, мисля че и Бел Морт има вина за това, колко ми беше зле днес. Хранеше се от мен и Ричард чрез вас двамата.

Жан-Клод се облегна на стената с кръстосани ръце.

- Джейсън ни го каза, ma petite. Но все още вярвам, че цял ден силата ти се е борила с тази на Ашър. Като в стария проблем, какво би се случило, ако една неустоима сила се срещне с непоклатим обект.

- Ашър като неустоимата сила и аз като непоклатимия обект? - попитах.

- Oui.

Искаше ми се да поспоря с разпределението на ролите, но бяха дяволски подходящи.

- Та, какво означава това за нас като menage a trois за в бъдеще?

По лицето на Жан-Клод премина нещо, после стана от безизразно по-безизразно. Ашър бе този, който попита:

- Искаш да го направим отново?

Тръгнах да пускам етажерката, реших все пак да не го правя, просто за всеки случай и казах:

- Може би - погледнах към Жан-Клод и внимателното му, красиво лице. -Мисля че Жан-Клод най-после намери нещо, с което не би направил компромис.

- Какво имаш предвид, ma petite?

- Искам да кажа, че ако ти струвам Ашър, това ще нарани отношенията ни.

- Значи аз съм нещо, което би отвела в леглото си, за да си с Жан-Клод! -Внезапно той беше бесен, очите му се изпълниха с течен син огън. Човечността му се разтопи пред очите ми и го остави блед и все още красив, но с красотата на гравиран камък, ярка красота, без живот в нея, без мекота, без човечност. Стоеше пред мен, а златната му коса се движеше около главата му като ореол, раздухвана от вятъра на собствената му сила.

Не бях уплашена от него. Знаех че Ашър не би ме наранил нарочно. Още повече знаех, че Жан-Клод не би го позволил. Но ми писваше. От Ашър и от мен. По един перверзен начин, с Ашър добре си пасвахме по отношение на голямата нужда от терапия. И двамата имахме толкова проблеми относно личната интимност и толкова много прегради, които хората трябваше да преодолеят, че дори и на мен ми беше омръзнало.

Разкопчах колана си и започнах да го измъквам от гайките, после го измъкнах от халката на презраменния кобур.

Ашър попита с глас, който проехтя през стаята и пропълзя по гръбнака ми:

- Какво правиш?

Приключих със свалянето на колана, после се измъкнах от кобура.

- Събличам се. Предполагам че Жан-Клод има дрехи и за мен, приготвени някъде наоколо. Макар че няма сила, която да ме накара да облека нещо подобно на вашите дрехи, ако има фусти и банели и други подобни. С тези гадости не можеш да се движиш.

- Не се притеснявай, ma petite, държах предпочитанията ти на преден план, докато подбирах дрехите. - Разпери ръцете си настрани и зае красива, макар и прекалено драматична поза. - Дори и нашите дрехи са удобни и лесни за движение.

И двамата игнорирахме вампира, който ни гледаше заплашително. Нищо не отнема инерцията ти, когато се опитваш да изглеждаш заплашително, така, както игнорирането.

Започнах да свалям ризата си, но спрях. Не исках пак да минавам през програмата със светещия кръст. Не исках да се бъзикам с него. Така че отидох до леглото, където можех спокойно да си сваля обувките.

- Значи Джейсън ви каза, какво направи Бел?

- Поставила ти е първият белег, oui.

- Тя знае, Жан-Клод, знае че Ричард и аз не носим четвъртия белег -подскочих на леглото, оставяйки колана и кобура до мен. Концентрирах се на развързването на обувките, защото се страхувах от посоката, която предполагах че поема разговора.

- Не искаш да ме погледнеш, ma petite. Защо, страхуваш се от това, което ще кажа ли?

- Знам че, ако ми сложиш четвъртия белег, тя няма да може да ме маркира отново. Ще бъда в безопасност от нея.

- Non, ma petite, няма да се лъжем. Тя няма да може да те маркира като своя, но няма да си в безопасност. Мога да използвам ситуацията като извинение да взема и последната част от теб, но няма да го направя, защото се страхувам от действията на Бел.

Вдигнах поглед към него, с обувка в ръка.

- Какво имаш предвид?

- Засега тя мисли, че може да те вземе като свой човешки слуга. Може да те използва, за да увеличи собствените си сили. Ако открие че си извън обхвата й в този смисъл, може да реши че е по-добре да си мъртва.

- Ако тя не може да ме има, никой друг няма да ме получи, така ли?

Той кимна леко и сви почти извинително рамене.

- Тя е много практична жена.

- Не, тя е много практичен вампир. Повярвай ми Жан-Клод, това е съвсем друго ниво на практичност.

Той кимна.

- Oui, oui, бих спорил ако можех, но ще излъжа.

Ашър се движеше към нас. Очите му все още блестяха в това задавящо синьо, сякаш зимното небе беше изпълнило черепа му, но останалото изглеждаше съвсем обикновено. Което беше необикновено. Но поне не предизвикваше слаб вятър от собствената си неземна енергия и не левитираше на няколко сантиметра от земята.

- И двамата сте отслабени, защото не споделятте четвъртия белег. Никой от вас не е достатъчно могъщ без него. Знаеш това, Жан-Клод.

- Да, но също така познавам Бел. Тя унищожава това, което не може да използва.

- Или го изхвърля - каза Ашър с тих глас, достатъчно тъжен, че да накара гърлото ми да се свие.

Вече бях събула обувките си на пода и чорапите ми бяха натъпкани вътре.

- Да те изхвърли наистина те е унищожило - исках да прозвучи нежно, но в крайна сметка звучеше като обичайния ми тон.

Той ме изгледа злобно, зениците му плуваха в синия огън, като остров прероден от морето.

- Искам да кажа че е направила това, което може да те нарани повече от смъртта. Отказала ти е вниманието си и те е изхвърлила от леглото на Жан-Клод, след като то е и нейно.

- Не би ме убила, защото бе обещала на Жан-Клод да не го прави. Погледнах Жан-Клод.

- Върнах се при нея за сто години, ако спасеше живота на Ашър. Ако умреше, бях свободен от нея.

- Така че тя се постара да ме запази жив - каза Ашър, но гласът му бе достатъчно горчив да те задави. - Имаше нощи, през които те проклинах заради живота си, Жан-Клод.

- Знам, mon ami. Бел Морт често ми посочваше, че ако те оставех да умреш, щях да ти спестя това унижение.

- Не знаех, че ти е дала този избор.

Жан-Клод погледна настрани без да среща погледа на другия мъж.

- Беше егоистично от моя страна. Предпочитах да си жив и да ме мразиш, отколкото да си мъртъв и отвъд всяка надежда - той вдигна поглед, лицето му беше раздрано от емоции, толкова различно от обичайната му любезна празнота. - Сгреших ли, Ашър? Предпочиташ ли да беше умрял преди всичките тези години?

Седях на леглото и ги наблюдавах, чакайки за отговора. Аз бях само публика, сякаш изобщо не присъствах.

- Имаше моменти, когато копнеех за смъртта.

Жан-Клод се обърна настрани. Ашър докосна ръката му с пръсти върху кадифето. Това малко докосване накара Жан-Клод да замръзна. Ако дишаше, аз не можех да го видя.

- Снощи не беше един от тези моменти.

Те се втренчиха един в друг. Пръстите на Ашър едва докосваха ръката на Жан-Клод. Толкова неща стояха на пътя им, векове на болка, любов и омраза. Сякаш всичко това кипеше във въздуха, почти видимо на потрепващата светлина. Исках да им кажа да се целунат и да се сдобрят, но знаех че няма да го направят. Не знаех какви проблеми имат един с друг, но изглежда не можеха да правят подобни неща без своята Джулиана. Тя е била моста между тях. Нещото, което им позволяваше да се обичат един друг. Без нея те стояха на ръба на бездната и се гледаха, разделени от пропаст, която никой от тях не знаеше как да преодолее.

Никога нямаше да мога да бъда Джулиана. Имах прекалено много спомени за нея. Та тя е бродирала за бога. Била е нежна и мила и всичко, което аз не мислех че съм. Но имаше едно нещо, което може би бях способна да направя.

Плъзнах се от леглото и отидох първо при Ашър, защото не исках отново да го предизвиквам. Изправих се на пръсти и той трябваше да се наведе малко, за да го целуна, но не се противопостави. Обхванах лицето му с длани, сякаш беше купа от някакъв деликатен камък, нещо което би се разбило, ако го притиснеш. Целунах го нежно, отпивайки от тази купа свещения подарък, какъвто беше. Отидох при Жан-Клод с вкуса на Ашър по устните си. Обхванах лицето му по същия начин и го целунах. Той едва помръдна под устните ми.

Отдалечих се и от двама им.

- Така, целунахме се и се сдобрихме. Сега трябва да ме облечем и трябва да поговорим преди банкета.

Гпасът на Жан-Клод се понесе нисък и дрезгав, сякаш не можеше добре да си поеме въздух.

- За какво да говорим, ma petite?

- За Майката на мрака.

- Джейсън спомена и за нея, но се надявах, че не е разбрал добре.

- Не може да е Нежната майка - каза Ашър. - Тя не се е будила от хилядолетие.

- Тя не е будна, Ашър, но се движи неспокойно в съня си.

Двамата мъже се спогледаха. Ашър беше този, който каза:

- Ще оставя настрани дребните ни различия, докато не стигнем до дъното на тази най-тежка мистерия.

- Какви дребни различия? - попитах.

- Дали ще бъдем menage a trois или не.

Поклатих глава.

- Харесвам те, Ашър, но не ми стига силата да изрина толкова много емоционални лайна. Осъзнаваш ли че имаш повече задръжки относно интимноста, дори от мен?

Той отвори уста, затвори я, после сви рамене по френски.

- Всъщност добре си пасваме по онзи „Още не съм те пребил до смърт” начин. Но засега нека опитаме да оставим личните си бъркотии настрани. Моля те.

Той се поклони грациозно.

- Ще постъпя, както нареди милейди.

- Докато ти изнася - добавих.

Той се разсмя с хубав смях, звукът, от който се плъзна по кожата ми и накара нещо ниско в тялото ми да потрепери. Измежду устните ми се изплъзна въздишка.

- И така, къде са дрехите които трябва да облека за малката трагедия тази вечер?