Небесносини грехове

38

Отворих вратата на джипа и чух телефона си да звъни. Продължавах да го оставям в колата, забравяйки че го имам. Плъзнах се по топлата тапицерия, ровейки под седалките за телефона, още докато затварях вратата. Да, по-хладно щеше да е ако оставя вратата отворена, но не исках краката ми да стърчат на открито, докато аз самата лежах върху седалката. Нормална момичешка параноя, не защото ме преследваха. Най-после изкопах телефона на четвъртото и последно позвъняване преди да мине на гласова поща.

- Да, аз съм, какво? - звучах грубо и задъхано, но поне вдигнах.

- Ma petite? - Жан-Клод накара думите да звучат почти въпросително, сякаш не беше 100 % сигурен, че точно аз бях вдигнала.

Въпреки лоста за скоростите забит в корема ми и пренагрятата кожа под ръцете ми, пак се почувствах по-добре. По-добре, защото чувах гласа му, по-добре, защото той се беше обадил пръв. Не можеше да ми е толкова ядосан, ако се обаждаше пръв.

- Аз съм, Жан-Клод, пак си забравих телефона в джипа, съжалявам. - Исках да кажа други неща, но не можех да измисля как да изкарам правилните думи през устата си. Част от проблема беше че не знаех какви са тези правилни думи.

- Полицията взе Джейсън - каза той.

- Какво каза?

- Полицаите дойдоха и отведоха Джейсън. - Гласът му беше равен, дори празен. Което обикновено означаваше, че крие доста емоции, никоя от които не иска да сподели.

Преместих се малко, така че лостът не се забиваше в мен и се отпуснах за момент на седалките. Първият намек за паника се промъкваше през стомаха ми.

- Защо го отведоха? - гласът ми беше почти толкова нормален и равен, колкото и този на

Жан-Клод.

- Ще го разпитват във връзка с убийство - празният му, културен глас звучеше, сякаш думата с „У" не беше там.

- Какво убийство? - попитах, докато гласът ми ставаше все по-пуст.

- Сержант Зербровски каза, че ще разбереш. Че да заведеш Джейсън на местопрестъпление е било лоша идея. Не знаех че водиш някого с теб на местопрестъленията.

- Караш го да звучи, сякаш съм била на гости.

- Не исках да те обидя, но защо Джейсън е бил с теб?

- Не се чувствах достатъчно добре, за да шофирам, а полицията не искаше да ме изчака да се почувствам по-добре.

- Защо не си била достатъчно добре, за да шофираш?

- Ами, може би защото Ашър изпи дяволски много кръв от мен. И тялото ми реагира зле на подчиняването на съзнанието ми. Чувствах се малко болна.

- Колко болна? - попита той и сега в гласа му имаше намек за нещо, нещо, което не можех точно да определя.

- Припаднах няколко пъти и повърнах, това е. Сега нека се концентрираме върху настоящата криза. Всъщност Джейсън арестуван ли е?

- Не можах да разбера точно, но мисля че не. Макар че го отведоха с белезници.

- Това е стандартна процедура за всеки известен или със съмнения за ликантропия заподозрян - казах. Избутах се, така че да мога да седна на седалката, вместо да лежа върху нея. - Нали знаеш, че ако не е арестуван, може да си тръгне от разпита по всяко време?

- Това е красива теория, ma petite - вече звучеше уморен.

- Това е законът - натъртих.

- Може би, за хората - отговори със мек глас.

Не можах да задържа възмущението си.

- Законът важи за всички, Жан-Клод, така работи системата.

Той се засмя тихо и за разнообразие този път си беше само смях, без нищо свръхестествено в него.

- Обикновено не си толкова наивна, ma petite.

- Ако законът не се прилага равно за всички, значи изобщо не работи.

- Няма да споря по този въпрос, ma petite.

- Ако Зербровски го е взел, знам къде са отвели Джейсън. Не съм толкова далеч от централата на РОСР.

- Какво ще правиш? - попита, с все още засмян глас.

- Да измъкна Джейсън - казах, закопчавайки колана си и опитвайки се да задържа телефона с рамо, достатъчно дълго, че да стартирам джипа.

- Мислиш ли, че е възможно? - попита.

- Разбира се - казах и почти изпуснах телефона, но успях да запаля двигателя. Изглежда че днес имах проблем с координацията на всичко.

- Звучиш толкова уверена, ma petite.

- Защото съм уверена. - Аз бях, паниката в стомаха ми не беше. - Трябва да тръгвам.

- Късмет, ma petite, надявам се да успееш да спасиш нашия вълк.

- Ще дам най-доброто от себе си.

- По този въпрос нямам никакви съмнения. Je t'aime, ma petite.*

- И аз те обичам. - Затворихме, но поне приключихме с „обичам те". Това беше по-добре, отколкото да си крещим. Пуснах телефона на седалката до мен и включих на скорост.

(*Обичам те, малката ми - от фр.)

Криза по криза. Да измъкна Джейсън, да се обадя на някои хора, които познавам, за да видя дали знаят нещо за Хайнрих, да се приготвя за големия банкет с Мюзет и компания. О, и да измисля как бъркотията с Ашър да не се превърне в постоянен проблем между Жан-Клод и мен. Просто един ден от живота ми. Беше един от тези дни, в които се мислех че нов живот, различен живот, може би нямаше да е толкова лоша идея. Но къде по дяволите бях сложила касовата бележка и дали може да върнеш нещо, което е на повече от двадесет години? Къде отиваш, за да получиш нов живот, когато старият ти толкова те е объркал, че не знаеш как да го оправиш? Искаше ми се да знам.