Опустошение

9

Остин Кук тичаше.

Тичаше по целия път от дома си на „Брукфийлд роуд“, покрай училището, покрай магазина на ъгъла, който винаги бе затворен в неделя, нагоре към пожарната, където държаха единствената пожарна кола в града, която, поне доколкото помнеше той, никога не бе използвана за цели, свързани с предотвратяването на пожари. Доброволците пожарникари я изкарваха от време на време и паркираха в началото на „Бийкън уей“ — единствената пешеходна улица в Дезълейшън Хил, където например за закуска продаваха палачинки с благотворителна цел, но така и не използваха пожарната кола за действително гасене на пожари — поне доколкото Остин знаеше.

В момента, в който зърна картинката на усмихнатия далматинец върху вратата на пожарната станция, Остин зави рязко наляво по тясната уличка зад църквата. Стъпваше с плясък в локви и маратонките му — чисто нови и подарък за дванайсетия му рожден ден, се намокриха и окаляха целите, но не го беше грижа.

Дишаше на тежки, сподавени пресекулки, а странично го прорязваше бодеж, като че ли го разрязваха с нащърбен нож. Остин изскочи от уличката и продължи по тротоара на главната, където зави надясно, избягвайки на сантиметър сблъсъка с възрастна жена, и запрепуска към площада. Очукан стар миниван се търкаляше по улицата наблизо. Отнякъде напред се носеше смях. Безспирен смях.

Бяха трима — Кол Бланкард, Марко Маб и Джейми Хилок. Маб беше най-едрият, а Хилок — с най-противния смях, но Кол Бланкард беше още по-отвратителен и от двама им. Налагаше наказанията си със стриктност, която го отличаваше от тях. Когато например техните лица се изкривяваха в садистични усмивки, неговото изражение оставаше непонятно равнодушно, като че ли беше страничен наблюдател на унизителните деяния, които сам дирижираше. Остин обаче най-много се плашеше от погледа му. Беше мъртвешки. Имаше нещо интелигентно в него, но оставаше празен. Очите му бяха като на акула.

Остин изчака една кола да премине и претича през улицата, за да стигне до площада. Тримата чуха стъпките му и се извърнаха. Хилок се изсмя и побутна Маб по ръката, а Маб отвърна на жеста му със същия хилеж. Кол не се смееше, но се усмихваше, а езикът му се подаваше между зъбите. Държеше в ръка огромен куп хартиени бележки.

Остин се закова на място. Не смееше да ги доближи. Беше тичал по целия път, за да ги спре, макар че си знаеше, че няма да може да направи нищо, когато се изправи срещу тях.

Урната беше като пощенска кутия, дървена и стара. Процепът ѝ беше около три сантиметра. Кол Бланкард извърна поглед от Остин и натъпка всички хартии през него, а Остин почувства как го обзема един непознат, разразяващ се ужас. Усещането за безизходност раздираше мислите му, а кокалести ръце със студени пръсти стискаха безмилостно сърцето му. Маб и Хилок извадиха по шепа хартиени бележки от своите джобове и ги подадоха на Кол, който на свой ред натика и тях в кутията.

Няколко листчета паднаха и вятърът ги понесе, отвявайки ги чак до скелето пред сградата на Общината. Това като че ли не притесни трите по-големи момчета. След като приключиха, тръгнаха в посоката, където стоеше Остин, принуждавайки го да се отдръпне от пътя им. Маб и Хилок се кикотеха, докато минаваха покрай него, а Кол се спря толкова близо до Остин, че момчето можеше да разгледа отблизо лилавия му родилен белег, простиращ се от ключицата до челюстта.

— Отброяването започна. Едно, две, три — каза Кол и избута Остин грубо с рамо.

Остин не помръдна, докато не се отдалечиха, а смехът им обезобразяваше следобеда на деня. Една от хартийките се търкаляше по земята и Остин я настъпи с крак, за да я спре.

Наведе се и я вдигна, обръщайки я в ръце, а на нея беше изписано името му.