Опустошение

14

Барът се казваше „При Сали“, а когато влязоха, вътре ги посрещнаха две момчета, които не можеха да танцуват. В бара нямаше дансинг, но около тях се въртяха и две момичета, които се движеха без никакъв ентусиазъм, докато момчетата си пееха и се гърчеха на музиката, чийто ритъм някак комично и настоятелно им убягваше. На Кели обаче ѝ се струваше, че не ги беше грижа. Бяха прекалено пияни за това.

В бара беше шумно, но тъй като беше делничен ден, нямаше много народ в него. Или почакай, беше ли наистина делничен ден? Кели смръщи вежди. Наистина не знаеше.

— О-о, червенокоска! — каза някакъв тип, подпирайки се в близкия край на бара. — Харесвам червенокосите. — Беше на двайсетина години, привлекателен и вероятно беше изпил прекалено много бири, дори тя не можеше да предположи колко. — Верни ли са приказките, които разправят за тях? — продължи той. — За това колко страстни могат да бъдат? Чувам, че са като зверове в леглото. Ти като звяр ли си в леглото?

Той се ухили. Тя го погледна, прехапа устни и попита:

— Дали случайно познаваш Рики?

Той се потупа по гърдите.

— Това ще да е моя милост.

— Да, така и предположих.

Той се подсмихна похотливо.

— Какво мога да направя за теб, скъпа?

— С приятелите ми се надявахме, че ще можем да поговорим с теб за малко — каза тя, — освен ако не си много зает. Ще те черпим едно питие.

— Не ми изглеждаш достатъчно голяма, за да купуваш питиета, госпожичке — обади се барманът. — Ще трябва да ми покажеш личната си карта.

Тя се усмихна учтиво.

— Няма да пия, няма и да купувам пиене, но приятелят ми Уорик ей тук е на доста повече от двайсет и една.

— И искам една бира! — извика Уорик и стовари юмрук върху бара.

— Не ми удряй бара — предупреди барманът.

— Тогава бих искал една бира, ако обичаш — поправи се Уорик тихичко и погали бара. — От същата, която и Рики пие.

— Не искам да ме черпиш ти — обади се Рики. — Искам да ме почерпи Червенокоска. За какво искаш да си поговорим, красавице? Ако искаш, можем да отидем на по-уединено местенце. С удоволствие ще ти попея като птичка на ушенце.

— Не ми трябва да ми пееш, Рики. Само да поговорим.

Рики сви рамене, а двамата танцьори от преди малко се появиха до него. Бяха изгубили партньорките си. Единият от тях беше огромен.

— Парти животно! — изрева той.

— А, разбира се — обади се Рики. — Нека ви представя. Червенокоске, това е Парти животното. Обича да разбунва духовете, да подивява от време на време и като цяло да се забавлява като луд. А това е Дейв.

— Здравейте — каза Дейв.

— Здравей, Дейв — обади се Рони. — Здравей, Парти животно. Няма да ти отнемаме много от времето, Рики, но ще е страхотно, ако си съгласен да поговорим.

Рики го изгледа.

— Да не се смрачи нещо тука изведнъж?

Дейв и Парти животното избухнаха в смях.

Рони се усмихна и кимна.

— Заради цвета на кожата ми, нали?

Смехът секна, а Рики пребледня.

— Какво казваш?

— Шегата ти — уточни Рони. — Каза го, защото съм черен, нали?

— Не знам за какво говориш — оправда се Рики. — Аз просто питах дали… светлините… дали те… аз просто…

— Няма значение — прекъсна го Рони. — Няма проблеми. Всички си имаме своите предразсъдъци.

— Ама аз нямам пердра… — Той се намръщи и се пробва отново. — Предразсъдъци.

— А и можеш да си се шегуваш за каквото пожелаеш — добави Рони. — Все пак живеем в свободна страна, нали?

— Да.

— Просто искаме да поговорим, Рики. Това е всичко. Ще разговаряш ли с нас?

— Ъм… защо?

— Защото можеш да си ни от помощ за нещо — обади се Линда.

Парти животното я зяпна.

— Циците ти са огромни!

— Да, големи са. Нещо друго да имаш да кажеш?

Парти животното поклати безмълвно глава.

Линда кимна.

— И аз така предположих. Рики, искаме да ни разкажеш за Дългия.

Имаше един филм „Американски върколак в Лондон“, където двама американци влизат в кръчма в Йоркшър и изведнъж всички замлъкват и се извръщат да ги зяпнат. Кели тъкмо го беше гледала преди няколко месеца, след като го споменаха в „Из мрачните места“. Сегашната ситуация ѝ напомни за него.

— Ще повикам полиция — обади се барманът. — Идвате отнемай къде и нарушавате спокойствието ни.

Той извади телефон, а Рони само се усмихна, наведе се напред и го взе от ръката му.

— Без ченгета — заяви той.

Очите на бармана щяха да изскочат от ярост, а в следващия миг той вече се навеждаше да вземе бухалка за бейзбол иззад бара и понечи да я размаха, когато Рони му я грабна със същата ловкост от ръцете.

— Просто искаме да поговорим — обясни спокойно Рони.

— Дръжте ги! — изрева Дейв.

Рони хвърли бухалката на пода, след което повали и Дейв при нея, докато Парти животното се нахвърляше върху Линда. Тя го препъна през бедрото си, затръшна го в земята и изви ръката му назад, докато той не изрева от болка. Рики замахна с бутилка бира към главата на Кели, а тя просто пристъпи крачка напред и заби челото си в лицето му.

Рики залитна към бара. От носа му се стичаше кръв.

Никой друг в бара не помръдваше.

— Добре тогава — обади се Рони, грабвайки Рики за ръката и повеждайки го навън.

Линда освободи хватката си над Парти животното и ги последва, а Уорик тръгна след нея с Две по петите си.

— Ей — обади се плахо барманът. — Забранено е за кучета тук.

— Съжаляваме за безпокойството — извини се Кели и подаде бейзболната бухалка на бармана, преди да последва останалите навън.

Бяха се спрели в уличката зад бара. Рики беше застанал с гръб към кофа за боклук и държеше носа си с две ръце.

— Счупи ми носа! — извика той, когато я видя.

— Не се разсейвай, Рики — нареди Рони, щракайки с пръсти. — Разкажи ни за Дългия.

— Не знам нищо за тая работа.

Рони плесна с ръка по неговите, а Рики изрева от болка.

— Носът ми! Внимавай де!

— Разкажи ни.

Рики изчака, докато болката отмине.

— Не знам нищо — каза той отново, този път с по миролюбив тон.

— Тогава какво ще кажеш ние да ти разкажем какво знаем? — обади се Линда. — Като начало знаем, че е истински. Знаем, че убива деца. Виждал ли си го?

— Никого не съм виждал. Нямам какво да ви кажа. Така сте загазили, че си нямате и идея.

— Къде можем да го намерим? — попита Кели.

Рики се засмя, въпреки стичащата се кръв.

— Не вие го намирате, тъпа кучко. Той намира вас. И по-добре се молете да не ви открие. Молете се да не ми попаднете отново и на мен.

— На теб ли? — повтори учудено Кели. — Не знам как да ти го кажа по-мило, Рики, но не си от най-страшните, ако ме разбираш.

— Все още не — отвърна той. — Но ще бъда. И няма да ви се иска да сте наоколо, когато това стане.

— На мен не ми се искаше да съм наоколо и за това сега, ама ето че съм. Така че защо не си го улесниш? Няма да те оставим на мира, докато не разберем къде да намерим Дългия. Къде си го виждал?

Той поклати глава.

— Не съм.

Рони въздъхна и изрита Рики в краката, като му ги подкоси. Рики тупна тежко на задника си и изрева, а Линда се приближи и го настъпи по лявата ръка. Рони пък притисна дясната му към земята.

— Точно на опашката, а? — попита Рони. — Как боли това, човече. Всеки знае как боли. Изпитваш една страшна болка в момента.

— Пуснете ме! — ревеше Рики.

— Уорик — повика го Рони.

Уорик се приближи, водейки Две със себе си.

— Здравей, Рики — поздрави той. — Запознай се с кучето ми. Ако не ни кажеш това, което искаме да знаем, ще го пусна при теб.

Рики се сви.

— Ще ме убие!

— Мм? О, не. Така де, ще, ако му кажа да го направи, но сам не би те нападнал, Рики. По-скоро ще те прелъсти.

— К-какво?!

— Ще те изчука в лицето, пич.

— Да бе!

— Напълно сериозен съм. Погледни го. Погледни глуповатата му усмивка и как му е виснал езикът от устата. Две е винаги готов за любов!

— Разкарай го от мен, откачалник такъв!

Уорик охлаби хвата си и Две заподскача радостно напред, а Рики замята крака.

— Добре де, добре! Ще ви кажа!

Уорик хвана Две за каишката и го издърпа леко назад.

— Ти си нарисувал онзи графит на стената, нали? — попита Линда. — Доста сериозни художнически заложби си имал, момче, какво е станало с тях?

Рики отговори, без да сваля поглед от Две:

— Израснах ги.

— Спорно. Но по начина, по който си го нарисувал… изглежда като че ли си го видял със собствените си очи. Наистина ли си го виждал?

— Защо? — отвърна с въпрос Рики. — Защо ме питате всичко това? Нямате ли си представа в какво се забърквате?

— Защо не ни обясниш тогава? — подхвърли Кели.

Рики се ухили.

— И да разваля изненадата? Никакъв шанс.

— Разкажи ни кога си го видял.

— Не знаех какво виждам, разбирате ли? Бях на тринайсет. Бях глупав. Бях просто дете. Знаете колко глупави могат да са децата. Пф, че аз още съм си дете!

— Добре си влизаш в ролята — обади се Кели.

— Боже, освен това бях и полузаспал. Разбудих се през нощта и…

— И какво?

— Беше сън — добави Рики.

— Какво видя?

— Сънувах, че се е надвесил над леглото на брат ми.

— Дългия ли? — продължаваше да го подканва Рони. — Същият, когото си нарисувал след това на стената?

— Да — продължи Рики, — същият. Само че не беше той. Впоследствие разбрах, че не е бил. Бил е някакъв друг тип. Някакъв скитник. Дойде и отведе брат ми, а в просъницата си помислих, че е било чудовище.

Кели се намръщи.

— Отвел е брат ти?

— Някакъв бездомник, вагабонтин, който минавал през града. Тук често се появяват такива. Промъкнал се през прозореца, който бях оставил отключен.

— А намериха ли го? — попита Линда. — Брат ти?

Рики поклати глава.

— А скитника?

— Шериф Новак го залови след около седмица — обясни Рики. — Изгарял оцапани с кръв дрехи горе на хълма. Признал си и казал на шерифа, че ще го заведе на мястото, където е заровил тялото, но веднага след това му се нахвърлил и Новак трябвало да го застреля. Не му оставало друго, освен да го очисти.

— Само че онзи, когото си видял да отвлича брат ти — обади се Кели — не е бил бездомникът, нали?

— Присъни ми се — оправда се Рики. — Не разбираш ли? Не беше онзи проклетник Дългия. Беше някакъв шибан бездомник. Дългия е герой от детските истории. Бях малък, не знаех какво виждам и мозъкът ми просто си го обясни по този начин. По-късно ми разясниха как стоят нещата.

— А защо е решил да отвлече брат ти? — попита Уорик.

— Откъде пък да знам? Бил е някакъв психопат. Сигурно ни е видял да си играем навън и си го е харесал. Светът е пълен с развратници.

— Ами гласуването?

Рики ги изгледа гневно.

— Брат ти много ли гласове си спечели в онази година?

Рики се поизправи.

— Нямате представа за какво говорите. Давате си вид, че имате, но не знаете нищо. Дългия не съществува. Някакъв бездомник уби брат ми, защото бях забравил да залостя прозореца ни. Това е всичко. А онази дребна кутия за гласове е там, за да държи децата послушни. Това е. И знаете ли какво? Върши работа.

Кели хвърли поглед към Линда, която сви леко рамене.

— Благодарим ти, Рики — каза накрая Кели. — Беше ми много приятно да си поговорим. А колкото до въпроса ти от по-рано, съм бомба в леглото, но за жалост ти никога няма да се увериш сам в това.

— Не бих и искал — побърза да отговори Рики.

Тя се усмихна, а Уорик тръгна първи от тях към минивана им от другата страна на уличката. Когато Рики се изправи мъчително на крака, Рони спря и се извърна.

— Ей, Рики? Какъв е този фестивал на града, за който всички разправят?

Беше дошъл ред на Рики да се усмихне, като ги огледа добре, ухилен широко с кръв по зъбите.

— Ще разберете — отвърна той. — Останете и сами ще разберете.

Той се изсмя и побягна в сенките. Чуха как се подхлъзва, удря в нещо и изревава от болка.

— Да ти е хубава вечерта! — извика подир него Кели и се качи в минивана. — Какъв приятен тип.