Опустошение

7

Някой почука на вратата ѝ и Амбър се събуди, подскачайки в леглото. Докато се раздвижваше, тя осъзна две неща. Първото беше, че се беше преобразила през нощта и в момента беше в пълния си демонски вид, а второто — че щеше да ѝ се наложи да се облегне с цялата си тежест върху лявата си ръка и не можеше по никакъв начин да го предотврати.

Болката я разтърси като токов удар. Тя придърпа ръце към гърдите си, изтърколи се от леглото и падна приклекнала на стъпалата си, като стисна зъби, за да не изкрещи.

Отново се почука. Ненастойчиво. Търпеливо. Без някаква припряност.

Амбър изчака пикът на болката да отмине, след което се изправи и пристъпи бавно към вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Аз — чу се гласът на Майло.

— Има ли някого с теб?

— Не.

Тя притисна ключа между двете си длани и го завъртя, докато изщрака, след което отстъпи назад, за да може Майло да си отвори.

Погледът му се спря на изражението на лицето и той сбърчи вежди.

— Боли ли те?

— Малко. Ще си изпия болкоуспокояващите.

— Преобразила си се, докато спиш?

— Да, и ти ли?

Той кимна. Беше гладко обръснат, а в очите му се четеше спокойствие — преимуществата на здравия сън.

— Ще се разходя до покрайнините на града — заяви той. — Да следя за Хрътките.

— Изчакай да се облека.

— Няма нужда да идваш, аз само ще стоя там. Ти огледай наоколо, виж какво има тук и там. Ако действително можем да се скрием тук, ще е добре да знаем какво може да ни предложи градът.

Амбър се намръщи.

— Искаш да кажеш, че няма да сме заедно? Когато навън е светло?

— Ще се справиш ли?

— Да. Просто… не съм оставала сама по светло… от доста време насам.

— Ще свикнеш.

— Какво да правя?

— Каквото ти се иска. Разходи се. Закуси. Почивай си. А аз ще се върна скоро. А, и… — Той посочи лицето ѝ.

— Какво?

— Не можеш да излезеш с рогцата навън.

— А, да. Разбира се.

Той кимна и излезе, а Амбър затвори вратата зад него и отново я заключи. След това се огледа и зачуди какво по дяволите да прави.

Изпи няколко болкоуспокояващи, изми си зъбите и се изпишка, а докато пишкаше, се вгледа във ваната, опитвайки се да си спомни кога за последно си е вземала истински баня. Напълни ваната и изсипа в нея всякакви причудливи течности, докато балончетата почти не се изсипаха по пода. Съблече се и пристъпи вътре, премествайки дългите си червени крака един по един във водата. Опря бинтованите си длани върху ръбовете на ваната и се потопи с въздишка, докато дупето ѝ не докосна дъното. Засмя се и се гмурна още по-надолу, докато горещата вода не стигна до брадичката ѝ.

— Ох, колко е приятно — промърмори тя на празната стая.

Затвори очи и вдиша парата, оставяйки я да прочисти съзнанието ѝ от всякаква остатъчна сънливост. Като че ли от векове не си беше давала време за отдих, за мисли, различни от тези за преследването ѝ. Дори в момента част от нея оставаше нащрек, но беше достатъчно малка, за да може лесно да я заглуши, ако ѝ се приискаше.

Но, разбира се, не го направи. Само защото Грегъри Бъкстън бе останал невидим за радара на Хрътките, щом беше стъпил в този град, не означаваше, че същото ще важи и за нея. А дори и така да станеше, какво от това? Хрътките пак щяха да нахлуят тук и да търсят. Не им трябваха свръхестествените им сили, за да я намерят по този начин — трябваха им само очите им.

Затова и не заглуши тази част от себе си, която я държеше нащрек и бдителна, позволи ѝ да се намести сред мислите ѝ, да се вкопае в съзнанието ѝ. Тъкмо тя ѝ беше помогнала да оцелее дори след като Имелда беше загинала. И след Глен. След родителите ѝ.

Замисли се за тях. Къде ли бяха сега, какво ли правеха. Как ли се справяха. Изпитваше някакъв интересен привкус на самодоволство, че е объркала плановете им, че ги е принудила да се превърнат в бегълци заедно с Грант и Кърсти Ван дер Валк, че Астарот сега им е също толкова ядосан, колкото и на нея самата, но и беше угрижена. А това я озадачаваше. Не я беше грижа за тях. Бяха я отгледали, за да я убият и изядат, точно както бяха направили с брат ѝ и сестра ѝ, които така и никога не бе виждала. Не беше угрижена дали са добре. Определено, със сигурност не беше. Беше почти напълно убедена.

Мислите за родителите ѝ я дразнеха, но можеше да се сети само за един друг човек, който да ги прокуди в дълбините на съзнанието ѝ, и това беше Глен. Мислеше си за него само в демонския си вид. Сърцето ѝ беше по-силно така и приемаше по-стоически случилото се с него. Приемаше мисълта какъв е той сега. В какво се бе превърнал.

Тя усещаше, че той я следи. Понякога през нощта хвърляше поглед в страничното огледало и долавяше нещо да се движи зад тях. Други пъти пък, когато Чарджърът беше притихнал, го чуваше над главата си, чуваше как дрехите му свистят на вятъра.

Не знаеше защо точно я следи. Доколкото беше чувала, повечето вампири бяха като животни в глутница — навъртаха се на групи около онзи, който ги е преобразил. Само че вампирът, който бе убил Глен, се беше изпарил, а сред безсмъртното му семейство в Каскейд Фолс беше настъпил пълен хаос, когато предводителят им вече положително не беше сред тях, за да ги напътства. Амбър лично се беше погрижила за това.

Разбира се, можеше и това да е причината. Глен я преследваше, за да я убие, да си отмъсти за смъртта на Варга. Не ѝ се вярваше обаче да е това. Отмъщенията като че ли не бяха по вкуса на Глен, пък бил и той вече чудовище без душа. Не, много по-вероятно беше увлечението на Глен по Амбър — особено в сегашния ѝ вид, — да се е запазило дори след смъртта му. Може би се бе вкопчил в него като удавник. Може би беше мислил и за дизайн на ковчег за двама.

Амбър затвори очи и задържа дъха си, потапяйки се така, че само коленете, ръцете и рогата ѝ да останат над водата. Долу, в заглушения подводен свят на ваната, тя отново отвори очи и се вгледа в себе си. Никак не можеше да вини Глен за увлечението му. Не беше ли наистина така великолепна, както всички казваха? Не беше ли фигурата ѝ завладяваща? Не бяха ли чертите ѝ съвършени?

Обожаваше този си вид. Обожаваше да е висока, червена, рогата и красива. Обожаваше да бъде секси. Никога през живота си не се беше чувствала секси, не и като най-обикновен човек. Привлекателността характеризираше другите момичета, не и нея. Никога нея.

Тя изскочи над водата и се усмихна.

Досега.

След като се изкъпа, Амбър отиде да се поразходи. Хората изглеждаха достатъчно дружелюбни, макар и да долавяше втренчените им погледи от време на време. На няколко пъти дори сама се вгледа в бинтованите си ръце, за да се увери, че не се е преобразила, но в крайна сметка си обясни вниманието им с факта, че посетителите вероятно бяха рядкост в града.

Мястото беше красиво, обградено от дървета и заснежени планини и с ослепително синьо небе над него. Имаше си и приятна миризма — беше свежо, открито и здравословно. Ободряващо дори, ако щете. Амбър му признаваше всичко това. Освен това категорично потвърждаваше, че е просто прекрасно как всички магазини са отворени, за разлика от останалите малки градчета, през които бяха преминали през последните няколко седмици, където бизнесът беше на ръба на оцеляването.

Загледа как тълпа от хора се стича в църквата и си каза, че наистина няма нищо в Дезълейшън Хил, което да ѝ се струва неприятно, и все пак като че ли имаше нещичко, което я глождеше и разваляше настроението ѝ.

Реши, че закуската вероятно ще я разведри и пристъпи през прага на „Бърза закуска при Дани“, единственото от трите кафета и закусвални на главната, което беше отворено в неделя сутрин. По масите седяха неколцина редовни клиенти, които до един огледаха от глава до пети Амбър, когато влезе. Тя се направи, че не им обръща внимание, избра си маса в един от ъглите и се настани, зачитайки се в менюто.

Сервитьорката — жена на около четиресет, която изглеждаше като че ли утрото ѝ е било доста натоварено, се приближи. Според баджа ѝ името ѝ беше Бренда.

— Само минаваш оттук ли? — попита Бренда, което се стори на Амбър като доста необичаен поздрав към клиент. Във „Файърбърд“ тя винаги посрещаше посетителите с усмивка. Тук обаче не получи никаква усмивка.

— Нещо такова — отвърна Амбър.

— Така ли? — каза Бренда, но нотката в гласа ѝ никак не беше разговорлива.

Амбър имаше слабост към обслужващите масите по заведенията. Знаеше, че работата може да е доста отвратителна. А при това положение сега, поведението на Бренда нямаше да ѝ донесе никакъв бакшиш.

— Отседнах тук за няколко дни — обясни Амбър. — В мотела.

— В „Доуал“ ли?

— Има ли изобщо друг?

Бренда не си направи труда да ѝ отговори.

— Казаха ли ти за фестивала?

— Да. Но не ни казаха какъв точно фестивал е.

— Местен е — обясни Бренда. — Само за жителите на града.

Пренебрежителният тон на Бренда хич не допадаше на Амбър. Не ѝ харесваше да се отнасят така високомерно с нея. Кожата ѝ настръхна. Трябваше само да се успокои, да се преобрази и тогава щяха да я вземат на сериозно. Щяха да я уважават.

— Това ни го споменаха — отбеляза спокойно тя.

Бренда кимна, очевидно вече доволна.

— Добре тогава, какво ще желаеш?

И тогава изведнъж Бренда влезе напълно в ролята си на сервитьорка и Амбър не знаеше какво да прави с доскорошната ѝ недружелюбност.

— Ам.

Бренда я погледна с повдигнати вежди, в очакване.

Амбър остави враждебността да се уталожи.

— „Закуската на Дани“, моля.

— Разбрано — записа си Бренда. — Яйцата да са на очи или бъркани?

— Бъркани.

— Кафе или сок?

Наистина ли беше готова да скочи и разкъса гърлото на сервитьорката само заради тона ѝ? Почувства се страшно глупава.

— Сок — отговори тя. — Благодаря. Ам, и… — Амбър вдигна ръцете си. — Претърпях инцидент.

— Виждам.

Тя се усмихна вяло на Бренда.

— Дали е възможно да сервирате закуската ми някак… нарязана на малки парчета?

— Искате всичко да е нарязано?

— Да, моля. Е, всичко, освен яйцата, нали ще са бъркани.

— Добре — отвърна колебливо Бренда. — Може да струва малко повече обаче.

Амбър се намръщи.

— Само да го нарежете?

— Необичайна поръчка е.

— Ама ще ви отнеме не повече от десет секунди.

Сервитьорката сви рамене.

— Ще видя дали готвачът ще се съгласи. Нещо друго?

Амбър се поколеба, но изрече:

— Не.

Бренда кимна и се оттегли тъкмо когато в закусвалнята влезе възрастен мъж.

— Ей, привет, Бренда! — поздрави той.

Бренда се усмихна за първи път, откакто Амбър беше влязла.

— Добро утро, господин Томлинсън. Как сте?

— Добре, добре, благодаря — отвърна Томлинсън. — А ти?

— Справяме се — каза Бренда. — Времето навън е доста приятно.

— Така е, хубаво е времето.

— Обичайното ли, господин Томлинсън?

— Прощавай?

— Обичайното ли за хапване?

— А, да, обичайното. Печена шунка с горчица.

— И с отрязани корички.

— Точно, отрежете ги тези корички.

— Разбрано.

В мига, в който Бренда се извърна, за да съобщи поръчката му, усмивката ѝ се изпари от лицето, а Амбър забеляза как и господин Томлинсън също вече не се усмихваше. Просто стоеше, загледан в пространството. Майката на Амбър веднъж ѝ беше казвала нещо за приятелите и престорените усмивки, но все пак ставаше дума за майка ѝ, така че Амбър побърза да прогони спомена от съзнанието си.

Зад Томлинсън се появи някаква жена и усмивките отново изведнъж изгряха, щом той се извърна.

— Добро утро, Джаки! — поздрави той.

— Добро да е, Брет — отвърна Джаки. — Страхотно време за риболов.

— Така си е.

— Обичайното ли си поръча?

— Разбира се. Печена шунка с горчица с отрязани корички. Ей, а как е малкият Евърет?

— Добре е — отвърна Джаки. — Няколко дни го мъчеше някаква силна кашлица. Усъмних се за някакво възпаление на дробовете, но то пък взе, че си отмина от само себе си.

— Чух аз, чух — каза Томлинсън, кимайки. — Чух за кашлицата.

Бренда се появи отново и подаде на Томлинсън кафява хартиена торбичка.

— Заповядайте, господин Томлинсън. Обичайното, както поръчахте.

— Много ти благодаря, Бренда — отвърна Томлинсън и ѝ подаде точно пари, след което се поклони леко и на двете жени, докосвайки шапката си. — Пожелавам ви приятен ден, дами.

Двете жени се усмихнаха и го изпратиха с поглед, след което се спогледаха отново с усмивка.

— Как си днес, Джаки? — попита Бренда. — Как е момчето?

— Добре е — обясни Джаки. — Имаше кашлица, но премина. Готова ли си за книжния клуб довечера?

— И още как — заяви Бренда. — На теб как ти се стори?

— Действието ми беше малко по-забързано, отколкото съм свикнала — отвърна Джаки. — На теб хареса ли ти?

— Стори ми се добре. Малко забързана, да, както казваш.

— Може би прекалено забързана?

— Вероятно да. Какво да ти донеса?

— Само кафе, мерси. И го сложи в картонена чашка.

— За вкъщи ли?

— Да, за вкъщи. Със сметана и захар.

Бренда се усмихна и се отправи с бодра крачка към кафемашината.

— Не си по капризните латета или еспресота, а?

— Някой друг път! — каза Джаки и двете жени се засмяха.

Амбър не беше сигурна какво точно му беше смешното и си стоеше мълчаливо.

В следващите няколко минути тя наблюдаваше редовните клиенти и персонала на закусвалнята и разговорите помежду им. Бяха безотказно учтиви и необяснимо приветливи, а лъчезарните им усмивки винаги бяха под ръка при необходимост — усмивки, които се изпаряваха на мига, в който сметнеха, че никой вече не ги гледа. Но Амбър ги виждаше.

Когато закуската на Амбър беше готова, Бренда се появи отново на масата и ѝ остави чинията. С бърканите яйца, в нея имаше бекон, наденички и хрупкави хаш браунс — до едно цели-целенички.

— Ам… — започна Амбър, но Бренда вече се беше отдалечила.

Амбър се вгледа в храната си и опита да задържи ножа и вилицата в двете си ръце. След като резултатът беше комично неуспешен, тя се опита всячески да привлече вниманието на Бренда, но тя съумяваше да я игнорира със завиден успех. Амбър се огледа отчаяно и без да иска погледът ѝ срещна този на възрастен мъж, седнал сам на една от масите. Не беше толкова стар, колкото Брет Томлинсън, но изглеждаше схватлив. Усмихна ѝ се леко, отклони поглед към ръцете ѝ, след което сгъна вестника си на масата. Стана и пристъпи към масата на Амбър.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той.

Първичната реакция на Амбър щеше да е да му благодари учтиво и да откаже помощта, но това нямаше да нареже храната ѝ.

— Благодаря ви — каза тя. — Да, ако е удобно.

Той кимна, подръпна панталона си и седна до нея. Взе ножа и вилицата ѝ и започна да реже храната в чинията.

— Благодаря ви много.

— Няма защо — отвърна той. — Казвам се Бенджамин.

— Амбър.

— Какво е станало с ръцете ти, Амбър, ако въпросът не е прекалено личен, разбира се.

— Аз, ами… затиснах ги на вратата на колата.

Той повдигна вежди.

— Наистина ли?!

Тя кимна.

— Да, почти всички пръсти ми бяха счупени.

— Затисна ги на вратата на колата… и двете? — попита пак Бенджамин. — Как изобщо се случи?

— Ами… не съм много сигурна. Доста глупаво беше.

— Обзалагам се — заяви Бенджамин, но с мил тон, а Амбър се засмя. — На онази черната кола, с която дойдохте ли? О, не се прави на изненадана. Градчето ни е малко и насред нищото в Аляска — новодошлите веднага се забелязват и одумват, а като са със забележителни коли — още повече.

— Разбирам — изрече тя. — Но не, на друга кола беше. Предполагам, че просто съм си непохватна, а сега и доста безполезна, докато не ми зараснат пръстите, та чичо ми реши да ме заведе на пътуване с колата, докато не се пооправя.

— Винаги ми се е искало да пътувам — рече Бенджамин с копнеж в гласа. — Но пък никога не е имало къде да отида. Накъде сте се запътили?

Тя сви рамене.

— Не е важна крайната цел, а пътуването.

Бенджамин се подсмихна.

— Така ли казва чичо ти?

— Той почти не говори. А как е животът тук, между другото? Градчето изглежда по-приятно, отколкото името му предполага.

— Така изглежда — отвърна Бенджамин. Тъкмо приключи с нарязването на храната и подпря ножа и вилицата на ръба на чинията на Амбър. — Хората са приятни, можеш да не си заключваш вратата на къщата и е мирно и спокойно триста шейсет и четири дни в годината. Но дните са дълги и стават все по-протяжни, и ако питаш мен, аз лично не бих се задържал тук.

Амбър отпи от сока си.

— Така ли?

Той се огледа, уверявайки се, че никой няма да го чуе.

— Мястото не е гостоприемно за посетители, Амбър. И не се и съмнявам, че ще ви накарат да се почувствате съвършено неканени и нежелани в следващите няколко дни. Възможно е дори да ви посети със заповед самият началник на полицията.

— Наистина ли?! Че ние не сме направили нищо.

— Няма значение. Шериф Новак е всеизвестен с навика си да изритва приходящите в града дори при най-дребната си прищявка.

— Ама ние не сме приходящи. Отседнали сме в мотела.

— За Новак ще сте приходящи — както и за останалите коренни жители на Дезълейшън Хил.

Амбър се приведе по-близо до него.

— Бенджамин, а какъв е този фестивал, за който всички говорят?

Той се усмихна натъжено и поклати глава.

— Съжалявам. Не ми е удобно да обсъждам някои теми пред хора. А сега ти пожелавам приятен ден.

— Ах, божичко, извинявайте, не исках да ви обидя.

Той се изправи.

— Не си, младо момиче. Никак даже. Да си изкараш страхотно деня, чуваш ли?

Той се върна на масата си, взе си вестника и си тръгна. Амбър седеше безучастно, но къркоренето на стомаха ѝ стана прекалено звучно, за да продължи да го пренебрегва и тя вдигна непохватно вилицата си и започна да забучва храната си с нея. Беше излапала наполовина закуската си, когато екранът на телефона до лакътя и светна и тя видя съобщението от Майло, гласящо: